ЗАБРАВЕНИТЕ ГЕРОИ

Генерал Коста Николов изчезва безследно след 9 септември. Висшият военен бил против България да става болшевишка република

ХРИСТАНА АНГЕЛОВА

През 1943 г. председателят на Съюза на Македонските братства генерал-майор Коста Николов, подпомогнат със свидетелствата на илинденците – Анастас Лозанчев, Тома Николов и Лука Джеров, се застъпва за дееца на ВМОРО Рафаел Моис Камхи (Скендербег) пред българското правителство и успява да му издейства българска лична карта, възможност за постоянно местожителство в София и да предотврати неговата депортация от Солун от германските окупационни власти.  Евреинът Рафаел Камхи, участник в Илинденското въстание, доживява 90 годишна възраст, спасен от лагерите на Хитлер със застъпничеството на Коста Николов.

Спасителят Коста Николов (1873-1944) е генерал-майор, общественик и политик. Професор е във Военната академия в София и е председател на Главната реквизиционна комисия. През 1903-1911 г. е учител в Одринската мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“ и директор на нейния пансион. Преподава психология, логика и етика в българската мъжка гимназия, както и етика в девическата гимназия в Одрин. Ученикът му от Одринската гимназия Дамян Калфов пише за него: „Със сини очи, сух, висок, силно изпъкнала адамова ябълка, с неизбежното бамтелче (малка брадичка от косми под долната устна – бел. авт), винаги добре избръснат, с винаги шумящите си бели ръкавели от целулоид, той беше и надзирател в пансиона, и толкова предан с тая си педагогическа, бащинска служба, че и досега не мога да си представя друг по-добър, по-обичан надзирател.

След пробива при Добро поле Коста Николов е началник щаб на отбраната на София и взема участие в потушаването на Владайското въстание. За него то е въоръжен бунт на дезорганизирани формирования от Българската армия, дезертирали след поражението при Добро поле и напредващи към София през септември 1918 г.

На 14 септември Антантата започва настъпление на Южния фронт. На 18 септември след кръвопролитни боеве фронтът е пробит и в българската отбрана зейва пролука от стотина километра. Претърпелите поражение войски при Добро поле отстъпват към старите предели на България. Недоволството на войниците е голямо. На 24-25 септември част от тях образуват първите бунтовнически отряди. Сред тях се заражда идеята за поход към София с цел да се свали правителството и да се накажат виновниците за войната. В своите спомени, издадени в книга със заглавие „Клетвопрестъпниците“ (подзаглавие – „Владайските събития през септември 1918 г.“, преиздадена през 2002 г – бел.моя) , генералът подчертава, че всеки, който се заема да застане начело на българската държава, трябва да познава народопсихологията на хората, които ръководи, и чак тогава да решава какво да прави.

Той описва поведението на политиците по това време у нас – тяхното лицемерие и нежеланието им да поемат отговорност за съдбата на българите.

Николов е член на Съюза на запасните офицери. Председател е на Съюза на Македонските братства и председател на Малешевското македонско братство. Член-учредител е на Македонския научен институт. Народен представител е в XX, XXI и XXII Обикновено народно събрание. След комунистическия преврат на 9 септември генерал-майор Коста Николов е отведен „за справка* изчезва безследно.

В Централния Държавен архив под номер 304/1942 г. се съхранява папка, на която в началото пише „Заслугите в миналото на Рафаел Моис Камхи към българщината в Македония“. В нея се съдържа писмо до главния комисар у нас за еврейските въпроси, в което се казва: „Поради големите заслуги към братствата в Македония в миналото, на лицето Рафаел Моис Камхи, от еврейски произход и възраст 74 години, живущ на ул. „Богомил“ № 25, бе дадено право на местожителство до 31 юни 1944 г. На същото основание Министерството на Външните работи и на Изповеданията има чест да замоли, г-н Главния Комисар по еврейските въпроси да разреши на въпросното лице да оста-не и занапред безпрепятствено в София, като му се издаде необходимото за това удостоверение.“

Писмото минава през министър-председателя Богдан Филов, военния министър Петър Габровски, външния министър и най-накрая стига до главния комисар по еврейските въпроси – до злокобния Александър Белев. Нито един от изброените лица не смее да го подпише, докато пръв не направи това Ал. Белев. По това време Белев има неограничени пълномощия, което му спечелва прякора „еврейския цар“. Освен че сътрудничи на нацистите, Белев взема активно участие в депортирането на евреи от Беломорска Тракия, Македония и Поморавието в концентрационните лагери.

На 22 януари 1943 г. между Теодор Данекер, висш нацистки функционер от времето на Третия райх и близък помощник на Адолф Айхман, един от главните организатори на Холокоста, и Александър Белев е подписано споразумение за привеждането в изпълнение на първата фаза от програмата за окончателно решаване на еврейския въпрос в България. Количеството е 20000 души без разлика на пол и възраст. За целта българските власти се задължават да осигурят 12 влакови композиции. Определени са и изходните гари - Скопие, Битоля, Пирот, Горна Джумая, Дупница и Радомир. На 25 октомври Белев е освободен от заеманата длъжност, която е заета от друг привърженик на Данекер – Христо Стоманяков.

Разрешение за оставане в България на Камхи е дадено едва на 31 март 1944 г. Само след шест месеца неговият спасител Коста Николов е убит. Приживе генералът пише няколко пъти писма до различни министри за Рафаел Камхи. В своята младост евреинът е офицер за връзки между властите в България и революционна Македония. Като търговец той често пътува и това го прави удобен за целта. При тези специални пътувания Камхи се среща с редица български политици, както и с княз Фердинанд I и се запознава с престолонаследника, по-късно българския цар Борис III. Заедно с брат си Ментеш вземат участие в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 година. Двамата организират кампания за набиране на средства за пострадалите от въстанието сред еврейската общност в Македония. По време на Втората световна война след окупацията на Гърция, Камхи създава Български клуб в Солун, но през 1943 г. е арестуван заедно със семейството си от германските окупационни части в града, като оттам е трябвало да бъде изпратен в концентрационен лагер в Централна Европа. Със съдействието на български организации като Македонския научен институт, Илинденската организация и с личното застъпничество на председателя на Съюза на македонските културно- просветни и благотворителни братства генерал Коста Николов, както и на българското правителство в това число и на Богдан Филов той е освободен. Същевременно брат му, който живее в Битоля, тогава под българска администрация, заедно с близките му там, както и всички негови роднини в контролирания от германците Солун, са депортирани и избити в Треблинка. Една от малкото оцелели е племенницата му Роза Камхи, дъщеря на брат му Ментеш, която след войната се жени за югославския партизанин Бено Русо. Рафаел Камхи заминава да живее в Израел, където умира на преклонна възраст – 90 години. Същото не може да се каже за генерал Коста Николов, на когото помагат да си отиде от този свят на 71 години.

В послеслова към книгата си „Клетвопрестъпниците“, генералът пише: „В днешните времена на масова престъпност това понятие (клетвопрестъпник) така е навлязло в нашия бит, че малцина се замислят за смисъла на тази дума. Клетвопрестъпничеството означава отказване от поето обещание, отричане от дълг... Годината е 1918. Не са изминали и 12 месеца от преврата в Русия, извършен от шепа терористи. По-късно той ще бъде наречен „революция“, а още по-късно „велика октомврийска революция“. Завладели с измама властта, тези международни престъпници успяват да излъжат народа си… Обещаното равенство е подменено с диктатура. И ако се съгласите, че извършеното по време на Радомирската република и тъй нареченото Владайско въстание е клетвопрестъпничество, когато минете покрай паметника на позора, хвърлете камък и кажете: Проклети да са клетвопрестъпниците, които искаха България да стане болшевишка република!“.

Тези спомени и размисли ген. Коста Николов публикува на страниците на в. „Мир“ през 1938 г. Вестникът е орган на Народната партия и сред основателите му са известни личности като Атанас Буров, Михаил Маджаров, Стефан Бобчев и други, които искат България да се нареди по просперитет сред големите европейски държави. Последният брой на вестника излиза на 30 декември 1944 г. Закрит е от новото правителство. Заради качеството си „Мир“ е наричан българския „Таймс”. Авторът на публикациите в престижния вестник също е „закрит“, унищожен от дошлата на власт партия.

Днес за тези, на които е посветена книгата му, при западния край на Княжево (квартал на столицата) са изградени 2 паметника за въстанието: статуя срещу бившето ханче „Черния кос“ (до пътя за Перник) и друг в местността Кърлежа (на 500 метра северно- североизточно над Черния кос). Статуята, изобразяваща въстаник с пушка с лице към София, шеговито е наричана „Перничанин чака софийско жителство“.