ДА ЧУЕМ И ДРУГАТА СТРАНА

Проф. д-р Диню Шарланов, „История на комунизма в България, т.I, стр.18-23

ВМЕСТО ПОСЛЕПИС: Преди време и по повод антибългарската пропаганда в Р С Македония, качих във Facebook пост, насочен към агент „Алберт“ (светско име Коритаров) и неговата антибългарска позиция, свързана с предаванията му ТВ Европа, в които громи „българския монархофашизъм“ по времето на Втората световна война. Коментари на поста ми – никакви, нито положителни, нито отрицателни. Пак преди време, но в „Блогът на доцент Колев“ публикувах материала „Архивите говорят“ (05.11.2020 г.), който впоследствие разпространих и във Facebook, и който показва, че антибългарските настроения край Вардара не са от вчера. Реакцията – досущ като на поста ми. Това ме накара да предложа на читателите  извадка от  предисловието от книгата на проф. Шарланов. Ако текстът бъде прочетен без предубеждение, ще наведе четящият на много размисли – за националния идеал в миналото и днес, за последствията от комунизацията на България, за нашенското филство и фобство, за процесите в Европейския съюз в последното десетилетие, за политиката на ГЕРБ по времето на трите мандата на Борисов. И накрая – препоръчвам да прочетете книгата на проф. Шарланов.

Забележка: Заглавието и курсивът в текста са мои.

„Марксизмът умря от марксизъм. Той умря от последиците на една религия на сляпата омраза, която 72 години насърчаваше властта на терора и насилието в Съветска Русия. Защото има два възможни начина за управление: Власт на Закона и Власт на Терора, Насилието и Убийствата.“

Карл Попър (по „История на комунизма в България, т. I, стр. 24)

„Триумфът на ценностната система на Запада, на правото на свободен избор и свободата ни личността, съчетано с информационната революция, отне доверието в пропагандата на тоталитарните режими и нанесе удар върху възможностите им за промиване на мозъци на своите поданици за световните реалности.“

Маргарет Тачър (по „История на комунизма в България, т. I, стр. 24)

„……….

Болшевизмът е законен наследник на марксизма в условията руската действителност. Всеки, който е запознат с Марксовия модел за обществено устройство, лесно ще разбере, че книгата на Ленин „Държавата и революцията“ (1917) е конкретизиране на разбиранията на К. Маркс диктатурата на пролетариата, изложени в книгата му „Гражданската война на във Франция“ (1873). В предговор към нея Ф. Енгелс сочи, че Парижката комуна, провъзгласена на 26 март 1871 г. и просъществувала 72 дни е образец на диктатурата на пролетариата. С други думи, в книгата на Вл. Ленин се описват структурата, задачите, както и механизмът на действие на тоталитарната държава. Тя е ползвана, и то много старателно, от теоретиците на фашизма и нацизма, защото принципите, върху които се структурират фашистката, нацистката и комунистическата тоталитарна държава, са едни и същи в основата си. Разликата е в това, че първите две запазват частната собственост, като осъществяват контрол върху едрия капитал, докато комунистическата тоталитарна система чрез насилие разрушава напълно икономическата структура на капитализма. Това е ясно заявено в написания от К. Маркс и Ф. Енгелс „Манифест на комунистическата партия“ (1848) и остава столетие алфата и омегата в политиката на комунистическите партии в целия свят. Даже Й. Сталин го нарича „Песен на песните на марксизма“. Предсказанието на К. Маркс, че революциите са „локомотиви на историята“, се оказва грешка. Те нарушават основния закон на развитието на обществото – еволюцията, приемствеността, и водят към дехуманизация на обществото. Революциите не водят към тържество на любовта между хората, а са символ на омразата и отмъщението. Те са като природните бедствия, носят само кръв и разруха. Доказателство за това е Френската революция, която предизвиква огромни разрушения, мизерия, а 800 000 загиват по време на терора – от юни 1793 г. до юли Това се потвърждава с още по-голяма сила от социалистическата революция в Русия през 1917 г. Разрушения, мизерия, загиват десетки милиони хора. Резултатите в Китай са още по-ужасяващи, по размах и масовост нямат равни в цялата човешка история. България е също унищожена от т.нар. Деветосептемврийска социалистическа революция. В нашата история няма страници, в които да е записано избиването по най-варварски начин на социалния и културния елит на страната, и то от български комунисти, както при комунизма – 31 хил. души, и тероризиране на милион българи чрез отнемането на собствеността, свободата, правото им вот. Това е перфектен геноцид.

Налагането чрез насилие на основния лозунг на комунистическата революция - „Равенство между хората“, ограничава и отнема свободата личността, нейния творчески размах, основа на гражданското общество, което е най-великото постижение на цивилизацията. Природата на човека не може да бъде променена чрез насилие. И в кървавата битка между нея и комунизма тя победи, а комунизмът претърпя пълен провал.

Нашата историография все още не дава задоволителен отговор на един кардинален въпрос: защо са обявени за политически престъпници и избити онези българи, които отдават всичките си сили и възможности за осъществяването на свещената цел – националното обединение на България. С други думи, те са избити заради единствената им мечта, на която са се посветили – да видят обединени българските земи. Така че с техния разстрел са разстреляни националните идеали на България. Следователно комунистите, организатори на гилотината, посякла 31 хиляди българи, се оказват по-големи българоубийци, отколкото са най-заклетите врагове на България. С тази си дейност те помагат на великоруския национализъм. У българските комунисти има нещо сбъркано, някаква погрешна концепция за родната история. Причината за това не е само в класовия им подход към всяко събитие и към моралните норми, а и в тяхната духовна ограниченост и покорност на Москва. Но в какъвто и аспект да се анализира комунизирането на България, то донесе на страната голямата трагедия в нейната история, и то с последици, които ще се заличават в продължение на десетилетия – икономически, духовни и морални.

За да се даде отговор на посочения по-горе въпрос, е нужно да се навлезе в логиката на събитията от нашата най-нова история, като се разкрият тяхната многостранност и отделните случаи на противоречивост. Това предполага да се вникне в ситуацията, при която възникват и се проявяват дадени събития. Твърде често историята криволичи по незабележими пътища, които трудно откриваме и още по-мъчително достигаме до истинската им същност. Ето защо изследването винаги се улеснява и върви в правилна посока, ако задължително назовем истинското призвание на времето или онова, което определя основната му характеристика. Разбира се, безспорно е и това, което отбелязва авторът на „Строителите на съвременна България“ Симеон Радев, че „няма история обективна и не съществуват безлични историци“. И по-нататък обяснява: „Даже за епохи безкрайно далечни от нас – античните републики, например, или средните векове – не могат хората да пишат, без да се прозира у тях симпатията на някои форми на управление, възторг от някоя доблест или гнев спрямо някоя измяна...“. Но това не променя основната същност на изследвания откъс от време в нашата история и няма никакви допирни точки с комунистическата партийност и задължителната идеологизация на историографията.

Каква е тогава изходната основа на моето изследване? Безспорно е, че времето на Третата българска държава от 1878 г. до септември 1944 г. се запълва с дейността на управляващите и на цялото население в стремежа им за обединение в една държава на разпокъсаните от Берлинския договор от 1878 г. български земи. С други думи, националното обединение става основна грижа на българската държава.

През септември 1885 г. се извършва Съединението на Княжество България с Източна Румелия, на 22 септември 1908 г. във Велико Търново цар Фердинанд обявява независимостта на България. Следват войните за национално обединение от 1912-1918 г. като единствен възможен път за осъществяването му тогава, и то завършва с успех още в края на 1915 г. Но интересите на Великите сили на Балканите не допускат създаването на Обединена България, макар правдата да е на наша на. С Ньойския мирен договор от ноември 1919 г. се откъсват отново български земи: Беломорска Тракия, Македония, Южна Добруджа, Западните покрайнини. След наложеното поражение (насилствено отнемане чрез военни действия на български земи, което по същество е интервенция) желанието и стремежът сред населението към национално обединение придобиват още по-голяма сила. Затова то си остава в центъра на вниманието на основните политически сили и на българското население. Нещо повече, то поддържа духа на българите след наложеното им несправедливо наказание.

В годините на Втората световна война политиката на цар Борис и българските правителства може да бъде разбрана и разкрита в истинската й същност само ако се изходи от това, че тя е подчинена единствено и само на националното обединение на България. Ако не се извеждат и обясняват на тази основа въпросите, свързани с отношенията На България с Москва, Вашингтон, Лондон и Берлин, и се разглежда изолирано проблемът за цар Борис III и еврейския въпрос, това ще бъде грешка и няма да може да се стигне до научна оценка на събитията. Пример за това са обнародваните книги, посветени на еврейския въпроси, в които се прави несполучлив опит той да се постави в центъра на политиката на българската държава през годините на Втората световна война, а националният въпрос да му се подчини. На подобно разбиране почива и твърдението на марксистката историография, която извежда като основа и главен ориентир при изследването на нашата история след 1923 г. установяването на фашистка диктатура в България, която прераствала в монархофашизъм и борбата против него. Този коминтерновски термин не подлежи на научен анализ, защото си остана в сферата на комунистическата фразеология и не влезе в научно обращение. Проблемът за националното обединение и досега е извън обсега на марксистките историци. Историята на България от 1923 г. е разглеждана от тях според изискванията на марксисткото разбиране като история на класовата борба, на прилагането на „класовия юмрук“ или акцентиране на военните преврати от юни 1923 г., 19 май 1934 г. А в действителност е сблъсък между политиката на правителството и цар Борис III за национално обединение и натиска на Москва, която използва своята „пета колона“ (комунистическата партия) за съветизацията на България, за подчинение на българския национален въпрос на московския национален болшевизъм. В потвърждение на това е и упоритото налагане в нашата близка история на коминтерновските оценки за връзката между обединението на българските земи и Кобургготската династия, за обявяването на династията като престъпна. Ключът към обяснението е в съветизацията на българския национален въпрос.

Комунистическата партия приема решаването на българския национален въпрос да става по съветския образец на многонационалната държава. Според нея „национална по форма и социалистическа по съдържание, културата на всяка една от националностите в СССР достига  своя разцвет“. И по-нататък: „Това е единствената засега форма, чрез която човечеството по пътя на социализма ще може да стигне върховете такова идеално бъдеще...“. Затова комунистическата партия обявява съществуването на добруджанска, македонска и тракийска нация. А съединяването на българските земи през април 1941 г. (Беломорска Тракия и Македония) тя счита за окупация на чужди територии и поддържа подривната дейност на сърби и гърци, насочена против българските власти. Според марксистките историци „ликвидирането на българския фашизъм“ било тогава „главна общонационална задача“. А на политиката на правителството за обединение на българските земи се дава следната оценка: „Като използва специфичната международна конюнктура и опирайки се на Вермахта, спекулирайки с нерешени национални проблеми на Балканите и раздухвайки национализма и шовинизма фашисткият режим успя временно да укрепи и дори да разшири своите позиции“.

Нито българското правителство е фашистко, нито пък обединението на българските земи е шовинизъм. Има пълно объркване на понятията, поставени на класово-партийна основа в услуга на Москва. Време е да се каже истината, че княз Александър I Батенберг, цар Фердинанд и цар Борис III изграждат и утвърждават българската държава, обединяват българските земи, докато комунистическата партия убива нацията и унищожава българската държавност. Могат ли тогава да се вписват и възхваляват на страниците на българската история като държавници макар и министър-председатели на България, Кимон Георгиев – 1944-1946; Георги Димитров – 1946-1949; Вълко Червенков – 1950-1956; Антон Югов – 1956-1962; Тодор Живков – 1962-1971, пълновластен господар на България до 1989 г. Та те като покорни изпълнители на волята на Москва осъществяват геноцид над българския, собствения си народ! Оценката в историята за тях може да бъде само като за политици без национално усещане и национално достойнство и липса на човечност. Могат ли те да бъдат сравнявани с министър-председателите от времето на Третото българско царство, личности с държавна мъдрост и размах, достойни българи: Драган Цанков – 1880, 1883-1884; Петко Каравелов – 1881, 1884-1886, 1901; Стефан Стамболов – 1887-1894; Иван Е. Гешов – 1911-1913; Александър Малинов – 1908-1911, 1918, 1931; Никола Мушанов – 1931-1934; Андрей Ляпчев – 1926-1931; Георги Кьосеиванов – 1935-1939; академик Богдан Филов – 1940-1943?

Нужно е да се изследват военните преврати от 9 юни 1923 г. и от 19 май 1934 г. – не само тайните им механизми или като боричкане за власт, а като събития, тясно свързани с решаването или не на обединението на българските земи. Превратът от 9 юни 1923 г. спасява България налагане на комунистическа или съсловна тоталитарна власт и открива широк път за обединение на българските земи, докато превратът от 19 май 1934 г. загърбва националния въпрос, поставя го в сянка, неговите извършители отправят поглед към Москва. Военният преврат на 9 септември 1944 г., организиран от Москва, завинаги ликвидира всякаква възможност за решаване на българския национален въпрос. Безспорни свидетелства утвърждават разбирането, че след преврата започва процес на комунизиране и съветизация на България, като се подчинява на имперските интереси на Съветския съюз на Балканите. Българските национални интереси не само са загърбени, те буквално са предадени. Но марксистките историци наричат това време „революционен процес“, разгром на фашизма и реакцията“, установяване на някаква нова власт в историята на човешкото общество, наречена „народна демокрация“, ръководството на комунистическата партия. Безспорен факт е московското господство, толкова прозрачно и ясно, че не подлежи на доказване, защото всички протекли събития в рамките на това време (1944-1989) са подчинени и обслужват налагането, утвърждаването и съхраняването му по нашите земи. Даже вътрешнопартийният преврат на 10 ноември 1989 г., извършен пак по указание на Москва с помощта кремълската агентура у нас, има същата цел. М. Горбачов се опита да спаси европейските провинции на съветската империя, като изостави танковата стратегия на Сталин, Хрушчов и Брежнев и преминава към реформаторски ходове „отгоре“, но не успява. По това време съветската система е напълно прогнила и не може да бъде съживена. При това западното влияние е вече господстващо в нейните провинции в Източна Европа и се налага друг изход - нейното разпадане през ноември 1989 г. ….“