СПОМЕНИТЕ НА ЕДИН СВЕЩЕНИК-4

МОИТѢ СПОМЕНИ

отъ септемврийскитѣ събития

23.ІХ-28.ІХ.1923 год.,

станали въ гр.Фердинандъ и околията.

(част четвърта)

Отиватъ при Чипровчекина — комунистъ Я. Костовъ. Престояватъ въ Чипоровци само половинъ часъ. Поематъ балкана заедно съ петь ду­ши отъ Чипоровци.

Кога ги питали, защо отиватъ въ Сърбия, ка­зали, че отиватъ да доведатъ една сърбска диви­зия войска, която ги чакала на границата да по­могне на дѣлото. Дали наистина, или отъ страхъ сѫ говорили това, не се знае; но че сѫ говорили, това се потвърждава отъ мнозина Чипровчене.

Дочу се, че Берковица е освободена отъ от­ряда отъ къмъ София.

Сѫщия день Ломскиятъ герой адвоката Крумъ Пастрамаджиевъ билъ виденъ къмъ с. Смоляновци на конъ да бѣга презъ Бѣли-Мелъ за Сърбия. Той учителствувалъ на младини въ това село и знае всички пѫтеки за балкана. Какъ всичко това иде­ше не знамъ, но се тайно се казваше и го знаеха всички и комунисти и блокари.

Тоя день погребахъ на веднажъ 3 трупа кому­нисти, три кола, три кръста: Георги Гроздановъ с. Меляне, Спасъ Стойковъ с Дзвонци и другия неизвестенъ. Никой не ги придружи. Уплахата бѣ голѣма.

Разговаряхъ съ учителитѣ Я. Ч. и P. Т , вър­нали се отъ Липенския фронтъ. Язъ питамъ тѣхъ за ново, тѣ –  менъ. Питамъ ги: „иматъ ли предста­ва, що вършатъ? Чели ли сѫ историята на френската революция“ ? Казаха –  да –  и при не успехъ, ще бѫдемъ избѣсени насрѣдъ пазарището“. Не имъ говорихъ повече. Очитѣ имъ бѣха пълни въ сълзи. Тоя разговоръ стана въ присѫствието на почтения гражданинъ Ив. Илиевъ гр. Фердинандъ. 
Геройското държане на гр.Ломъ

Нека, щомъ сме рекли да опишемъ всичко, читателитѣ ме придружатъ да видимъ що става и въ гр. Ломъ. Сѫщитѣ нареждания, сѫщата постъпка на комуниститѣ. Когато властьта разпоредила да бѫдатъ арестувани по първитѣ комунисти, Крумъ Пастармаджиевъ, Александъръ „Пурко" и др. не се отдали, а избѣгали вънъ отъ града.

Всички села отъ Ломско възстанали и тръг­нали да превзематъ гр. Ломъ. Около 250 души вѣрни ломчене на днешния строй отиватъ въ ка­зармата, обличагь се и почватъ отбраната.

Подполковникъ Халачевъ, добъръ войнъ, ги раздѣля на роти и поема отбраната.

Една рота праща къмъ Сталийска махала. Тамъ научватъ, че Василовци цѣлото е възстанало, даже дочували камбания звонъ за революцията. Даватъ заповѣдь да се повърне ротата въ Ломъ.

Въ недѣля къмъ 10 часа града е обграденъ. Първа жертва пада Горанъ Заековъ, който отивалъ къмъ лозето си.

По заповѣдь кавалерията излиза и разгонва по шосето Ломъ — Расово, Ковачица, ала бързо се връща. Едната махала „Боруна“ пада подъ комуниститѣ.

На 24 IX. форменъ бой и стрелба. Единъ екскадронъ подъ предводителството на поручикъ Ангеловъ прави опитъ къмъ разсадника да разгони комуниститѣ, обаче тѣ го убиватъ, раняватъ нѣколко войници и коне. Ескадрона са връща въ казармата.

Подполк. Халачевъ заповѣдалъ да поставятъ 16 картечници на покрива на казармата и отъ тамъ не дали да се приближатъ нападателитѣ. Тамъ 500-600 души войници и охотници сѫ се отбра­нявали срѣщу повече отъ 5000-6000 души ко­мунисти и земледѣлци.

Тукъ се почувствала друга беля. Патронитѣ намалели значително. Била дадена заповедъ да се пестятъ.

Това продължило безъ почивка до вторникъ следъ обѣдъ. Дохажда помощь отъ Видинския гранизонъ по Дунава съ единъ параходъ.

Веднага едно орѫдие отъ Дунава почнало да обстрелва тила на нападателитѣ, друго, оставено въ турската чершия, почнало да обстрелва къмъ Щърбановата воденица и разсадника.

Обсадителитѣ даватъ гръбъ и почватъ да бѣгатъ. Види се, още тогава Крумъ Пастрамаджиевъ е тръгналъ, та да може сутриньта, 60 клм. далечъ отъ Ломъ, въ с. Смоляновци да бжде виденъ.

Веднага пращатъ въ казармата двѣ каруци патрони, пристигнали отъ Видинъ.

Връзката съ казармата и града презъ цѣло то време е била застрашена. Комунисти стреляли отъ страничнитѣ улици и отъ прозорцитѣ на нѣкой кжщи.

Тукъ загиватъ Камберовъ, Тозо и други граждани,

Въ срѣда сутриньта нѣкой комунисти правятъ последното нападение на долната казарма, като предполагали, че нѣма много войници. Завръзва се бой, въ който пада убитъ единъ кандидатъ офицеръ и нѣколко войника ранени, а отъ комуниститѣ 5-б души убити и неизвестно колко ранени.

Това е последния напънъ отъ комуниститѣ и почватъ да бѣгатъ къмъ Голинци. Тукъ кавалери­ята е действувала и пада убитъ водителя имъ Александаръ Карастояновъ „Пурко".

Ломския гарнизонъ цѣли три деня не е мигналъ само и само да запази своята клетва и вѣрность на отечеството. Видинския гарнизонъ за моментъ го смѣня, до като си починатъ въ сънъ кавалериститѣ.

Четири роти почватъ да гонятъ и обграждатъ комуниститѣ. Изплашени почватъ да бѣгатъ, като захвърлятъ всичко. Почва се залавянието имъ по домоветѣ, започна да работи военото сѫдилиице и да се иска смѣтка за загиналитѣ офицери и войници.

Последствията сѫ извѣстни!

Така Ломъ геройчно се държа и не падна подъ комунистическа власть. Това въ голѣма степенъ се дължи и на умѣнието и безстрашностьта на подполковникъ Халачевъ.

Не мога да не споменя, че ломскитѣ телеграфопощенски служащи сѫ се мѫчили по единъ своебразенъ начинъ да дадатъ известие отъ Ломъ до София за положението. Пощенския чиновникъ Коста Светозаровъ отъ Ломъ е можалъ презъ „чер­венитѣ –  Фердинандъ да влезе въ връзка сѫ Со­фия по следния начинъ.

Повиква приятеля си отъ пощата въ София, Петъръ Дюлгеровъ. Слѣдъ редъ запитвания отъ интименъ, миналъ характеръ се увѣрява, че действи­телно е той. Тогава му съобщава, че не е скоро получилъ известие отъ приятеля Гого (пощенски чиновникъ Видинъ), а и Борисъ (пощенски чиновникъ Рахово) не се обажда отъ дълго време. Моли, ко­га имъ пише. да ги застави да се обадятъ. Той отговорилъ, че скоро ще имъ пише и че ще му се обадятъ. По такъвь начинъ сѫ могли да си предаватъ за положението.

Комуниститѣ отъ Фердинандъ, кѫдето бѣше главната квартира на Василъ Коларовъ и Георги Димитровъ, имаха за цѣль да падне Ломъ и тогава къмъ Лакатникъ да прекѫснатъ централната ж. п. линия. Не сѫ отдаде и революцията пропадна! 
Кръстовденъ – четвъртък  – 5 денъ – 27 IX.

Като видѣли въ София, че комуниститѣ здраво се държатъ въ Фердинандъ, престанаха да пращатъ отдѣлни роти, които се топеха и снаб­дяваха комуниститѣ съ оржжия, пушки и припаси, а решиха да действуватъ както въ воено време, съ настѫпление отъ всички страни. Топоветѣ отъ къмъ Берковица гръмятъ, отъ къмъ Бѣлоградчикъ сѫщо, отъ къмъ Криводолъ взеха по ясно да се чуватъ. При все това, куража на комуниститѣ не бѣ малъкъ. ТѢ чакаха своята участь на Кръс­товдень.

Ние, свещеницитѣ, безъ да питаме, служихме въ черквата тоя день. Бѣха дошли повече жени и стари мѫже. Направихме водосвѣтъ 4-ма свешеници: Протойереи Станъ П. Димитровъ — с. Флорентинъ, прот. М. Ивановъ, Иеремонахъ Янтимъ отъ Клисурския монастиръ и мое смирение.

На велики входъ и въ „Спаси Господи“ по­менахме _пЦарю Борису". Веднага се разнело, че и въ новата власть се поменва .Царя Бориса“. Наивнитѣ комунисти казвали: ние не сме противъ Царь Борисъ, ние сами ще го изберемъ председа­тели на републиката!? Така се обясни нашето помекване на Царя и тѣхното мълчаливо съгласие. Пъкъ и въ онова време нѣмаше кого да питамъ. Топоветѣ не преставаха да бумтятъ отъ всѣкѫдѣ по близко и по близко.

Къмъ 101/2 часа отидохме на гарата трима свещеника да питамъ: може ли да замине отецъ Станъ П Димитровъ родомъ отъ с. Флорентинъ за Видинъ и отъ тамъ за родното си село? На га­рата срещнахме свещеникъ Андрей Игнатовъ – Медковския герой – съ сабля презъ рамо. Като познатъ, отдѣлихме се четримата свещеници и го питамъ: що търси по това време тукъ? Той съобщи, че има тренъ на разположение, извади отъ революциония комитетъ единъ откритъ листъ, съ който се дава право свещенику Андрею да издирва и снабдява революционата армия съ припаси и снаражения. Съ гордость го посочи! Казахъ му, че върши лудории и намъ, свещеницитѣ, не подобава да се занимаваме сѫ тия работи и че друго е пред­назначението на свещеника. „Азъ не съмъ енор. свещеникъ! Уволненъ съмъ! И зная, защо върша всичко!” – отговори свещеникъ Андрей Игнатовъ.

Познавахъ го отъ младини, знаехъ, че има чифликъ отъ 300 декари, зная че всичко върши за дала­вери. Не скрихъ при всички да му ява, че не е искренъ въ дѣлото. 
Главнокомандующия революционата армия бѣга.

Къмъ 1 часа подиръ обѣдъ голѣмцитѣ комунисти и водачи почнаха да отстѫпятъ къмъ Балкана, аслѫ и тѣхната парола бѣ „Балканъ“. Въ моята кѫща живѣеше адвоката Исай Иванчовъ. Боленъ безъ болесть отъ страхъ. Къмъ 11/2 часа при него дойде главнокомандующия на всички революциони армии въ мятежа, Гаврилъ Геновъ, зетъ на Исай Иванчовъ – и оти­де право при него. Говорѣха 10 минути. Подканялъ Исай да бѣга, че войски идатъ, обаче той едва ставаше, краката не го държатъ. Чакахъ на двора и на излизане го запитахъ: „Какво направихте, господине, кажи ми истинското положение“? Не скри – „бити сме, дѣлото пропадна, ще дадемъ последното сражение на баира. Нека става, как­вото ще!”

На първо време повѣрвахъ, че действително ще дадатъ сражение въ града, още повече като помнѣхъ, какво стана въ недѣля; но отъ друга страна се усъмнихъ, като го видѣхъ бледъ, посърналъ, безъ да има нѣкой да го придружава, като главнокомандующъ.

Досѣтихъ се – да не би да бѣга – и го проследихъ. Ако, действително, ще дадатъ сражение, той ще отиде въ центъра на града при другаритѣ си и ще имъ съобщи; ако ли бѣга, той ще вземе страничнитѣ улици и не ще отива да подготвятъ сражението.

Излезе последното вѣрно. Той бѣга и се отдѣлилъ отъ другаритѣ, да не би да му искатъ смѣтка за извършеното дѣло. Плъхъ взе страничнитѣ улици къмъ Балкана и отъ тамъ за Сърбия. 
Спокойствие въ наивнитѣ комунисти.

Следъ малко обмисляне решихъ: менъ, енорииския свещеникъ, предстои важна работа. Почти всички главатари се истеглиха, кои още вчера, кои преди обѣдъ, останаха въ града наивнитѣ комунисти и излъганъ народъ. Войскитѣ идатъ, комуниститѣ ще отговарятъ съ гърмежи, ще стане сватка, кол­кото да се запали града. Въ тоя моментъ духаше силенъ западенъ вѣтъръ. Трѣбваше малко под­палване и ще изгори всичко. Никой нѣмаше да гаси. При това положение отивамъ всредъ кому­нистите и имъ съобщавамъ: „главатаритѣ ви сега съ къмъ Сръбската граница! Гаврилъ Геновъ, главнокомандующия, си замина. Войскитѣ идатъ. Ако дадете сражение тукъ, ще загинатъ невини деца и жени“!

Едни готвѣха, други друго вършеха и щомъ разбраха положението, като мравки поеха баира на западъ отъ Фердинандъ.

Отидохъ къмъ общинското управление. Тамъ Костадинъ Трифоновъ – учитель, мой съученикъ отъ семенарията – и Илия Райчевъ получватъ хлѣбъ, сирене въ реквизициония складъ. Казахъ имъ ис­тинското положение. Всички бѣгатъ на западъ, а тѣ побѣгнаха къмъ домоветѣ си.

Къмъ Веренишкия пѫтъ караха нѣколко русняци, хванати въ с. Смоляновци. Питатъ: „Какво да правимъ съ тѣхъ, кому да ги предадемъ“? Фелд­шера Цанко Ивановъ имъ каза: „Складирайте пушкитѣ си на пирамида и вие и русняцитѣ да се криете кой, кѫде знае, че ей сега ще пристигнатъ войскитѣ“! Така и направиха. 
Освобождение на блокаритѣ и др. Хр. Пуневъ.

Бѣхъ предъ читалището, кѫдето бѣха затворени всички блокари. Вардѣха ги трима часови. Презъ прозорцитѣ имъ казахъ за поло­жението. Часовиитѣ ми казватъ да ги освободя. Казахъ: „не съмъ ги затворилъ, нито съмъ васъ поставилъ. Сега сме въ революция и не мо­га да заповѣдвамъ Правете какъ ви учи ума. Моя дългъ е да ви кажа какво е положението и какво ще стане следь малко. Нека всѣки решава за се­бе си. Немога да поемамъ самичъкъ тая отговорность въ това време“.

Отправихъ се къмъ околийското управление. На 20 крачки срещнахъ Медковския свещеникъ Андрей, но сега не така гордъ, както предъ обѣдъ. Сега той мень пита за положението. Бѣ възседналъ на едно малко зелено конче. Новото е това: „Края на лудориитѣ настѫпва. Ето войски идатъ и следъ малко става сражение. Мисли му ти съ шашката“ ! Дѣдо попъ Андрей разве расото съ припускане на коня. Всички бѣгатъ на западъ, а той – на северъ къмъ с. Медковецъ.

Колко комунисти имаше на долния край на града, дѣдо попъ съ коня ги изплаши и нѣмаше нужда да имъ се говори, че положението е опасно.

Въ тоя моментъ се срещнахъ съ д-ръ Илиевъ и Ангелъ Свещаровъ – комунисти. Идатъ отъ око­лийското управление. Питатъ мене за положе­нието. Казахъ го. Обърнахъ имъ вниманието, че въ читалището има 50—60 души затворени, и, ако падне нѣкоя граната, ще затрупа всички. Решихме трима да отидемъ да ги пустнемъ и коя властъ ги повика, нека се събератъ пакъ. До като да отидемъ, двама отъ часовиитѣ бѣха хвърлили пушкитѣ и избѣгали, а единъ влиза при тѣхъ и моли, ако има нѣщо, за закрила. 
Моето кметуване.

Изъ града не се мер­на никаква жива душа. Поехъ по обратенъ пѫть къмъ дома. Отбихъ се въ общинското управление. Тамъ бѣ расилния Лазо Г. Любеновъ – шивачъ. Питамъ: „кѫде е кмета“? Отговаря: „вѫтре“! Е щомъ е вѫтре, я го извикай ! – Нѣма го! Щомъ го нѣма, а и нѣма и блокарския – азъ ще бѫда кметъ и седнахъ на кметския столъ. При всѣко друго вре­ме се борятъ за тоя столъ, а сега бѣгатъ всички отъ него. Чудно нѣщо !

„Слушай, Лазо, сега сме въ междуцарствие: намъ предстой да запазимъ общественитѣ вещи. Заключи всички складове! Ето, азъ ти отстѫпямъ, бѫди ти кметъ и Лазо седа на кметския столъ. Ще бѫдешъ кметъ, до като се види положението! Ще видимъ, кой ще те замѣсти“. Това продължава 10-15 минути и азъ освободихъ общината, като оставихъ Лазо за кметъ. Жива душа нѣмаше по главната улица, освенъ единъ туберкулозенъ – Агрионъ – очакваше дано нѣкой куршумъ го освободи отъ живота.

Тръгвайки къмъ дома, съгледнахъ следъ мене двама анархокомунисти да ме следятъ. Азъ отъ другнта стърна, тѣ подиръ менъ. Носѣха по единъ хлѣбъ и една пушка. Енориаша Александъръ Фотиновъ отвори прозореца и ми каза: „Отивай си дѣдо, сега ще ти хвъркне калимавката“! Право да си кажа, чакъ сега се уплашихъ и се мѫчихъ какъ да се освободя отъ тѣхното следене.. Най-сетне съгледахъ единъ човѣкъ и му казвамъ съ високъ гласъ:     „Бѣгай, чичо! Гаврилъ Геновъ избѣга преди 2 часа. Като чуха тия думи, анархиститѣ бързо поеха за баира, а азъ къмъ дома си. Изпълнихъ дълга си, обаче напоследъкъ се изплашихъ много. Едва влезохъ въ дома и следъ 5 минути една граната избухна къмъ общината, друга къмъ Арсо Велевъ, трета другаде. Никой не се обади. Мъртва тиши­на, като че ли въ града никой не живѣе.

Въ моя домъ се бѣха събрали: Гоцо Митовъ, адвокатъ; Исай Иванчовъ, адвокатъ и Мировия сѫдия Гаврилъ Ленковъ.

Казахъ имъ, – ще обиколя пакъ енорията си. Подканихъ и тѣхъ. Писнаха жени и деца. Отвърнахъ имъ: стойте си! Самичъкъ излѣзохъ !

Отидохъ въ дома на другъ адвокатъ. Потропахъ – излезе. Казахъ му: не бойте се, ей сега ще дойдатъ войскитѣ и града ще бѫде освободенъ отъ новата власть. He вѣрва. Идели земледѣлцитЬ отъ Бѣлослатинско и ще направятъ поразии въ града. Невѣроятно ми се вижда това, но въ оня моментъ, всичко казано, минаваше за истина и имаше търпимость. Побързахъ за дома си.

Войннцитѣ лристигатъ. Слѣдъ 10 ми­нути първия автомобилъ съ войници влезе отъ къмъ Берковица Последваха го още два автомобили сѫ едно орѫдие. Изгърмѣха пушки, картеч­ници – нѣщо страховито се чуваше. Излѣзохъ да видя, единъ войникъ стрѣля надъ насъ, казахъ да се отдалечатъ придружаващитѣ ме и отидохъ къмъ центъра на града при тѣхъ. Първиятъ имъ въпросъ бѣ: „Има ли комунисти въ града и ще окажагъ ли съпротива?“ Обяснихъ имъ, че комунисгитѣ се отеглиха преди 11/2 часа и нѣма да окажатъ никаква съпротива. Питаха: „има ли черквата камбана?“ Отговорихъ: ДаІ И тѣ накараха Тома Марковъ и протестантина Истатко да я биятъ за тревога. Това билъ сигнала да настѫпятъ останалитѣ части. Мо­мъка Петъръ Петковъ отиде съ конь да съобщи на военитѣ части, че града се предава безъ съпротива отъ комуниститѣ. Следъ малко града бѣ напълненъ съ войски отъ Враца и София. Орѫдията обстрелваха околностьта на града и не поз­воляваха вече излизане отъ него. На всѣка улица и картечница: не може птиче да прехвъркне и да не се забележи.

Така, на 27.IX.1923 година, слѣдъ петъ дневно комунистическо управление, града бѣ освободенъ отъ войскитѣ. 
Последенъ комунистически гърмежъ.

Не трѣбва да се премълчи, че когато мнозина комунистически водители още отъ срѣда или рано сутриньта четвъртакъ поеха за Сърбия, единъ-единственъ адвокатътъ Асенъ Грековъ се отегля последенъ, чакъ когато софийскитѣ автомобили навлѣзоха въ града. Тая постъпка, последенъ да се отегли му прави честь! Стреля срещу автомобилитѣ, счупва на единъ предното стъкло. Войницитѣ слизатъ отъ автомобилитѣ почна се прес­трелка и го раняватъ въ челюстьта. Раненъ, сь избити зжби, следъ 3 дена пристига въ Сърбия.

Нека тукъ споменя за другъ, пакъ така преданъ на своята идея. Берковица се освободи.. Мнозина помагаха; но когато да се освободи Фер­динандъ, никой не се помръдна отъ Берковица, освенъ запасния офицеръ Щилиянъ Панайотовъ. Съ пушка въ ржка, той е влезълъ въ града съ втория автомобилъ, и, когато Асенъ Грековъ стрелялъ въ автомобила – веднага е залегналъ да се стражава съ него.

Освободи се града.

Бѣха поканени всички лица да заематъ длъж­ностите си. Старши офицеръ имъ каза: сега ви освобождаваме, да не дава Богъ втори пѫть да дохаждаме. Боя, най напредъ, отъ васъ, блокаритѣ, ще почнемъ. Нашъ, по право, мой Лазо – шивача отстѫпи кметството на избрания по рано Гаврилъ Първановъ. Настѫпи нощь и чакахме утрото. 
Затворникъ при комуннститѣ.

Нека се повърнемъ малко. Въ всѣко село имаше затворени хора при режима на комуниститѣ. Замолихъ нѣколко души да опишатъ своето положение, какъ сѫ прекарали. Молихъ ги да не преувеличаватъ, а да опишатъ самата истина, още повече, че това тѣхно писмо ще бѫде напечатено. Отзова се Димитъръ Камарашки отъ с. Соточино, сега въ гр. Фердинандъ.

Ето какъ той описва своето пребивание въ затвора въ с. Соточино, Берковско, презъ време на мятежа

„Роденъ съмъ въ с. Студено буче, Фердинандска околия. Оженихъ се за девойка отъ с. Со­точино. Две години преди революцията отидохъ да живѣя въ селото на жена си. Политически убеж­дения имамъ и съмъ националъ либералъ. Въ Со­точино имаше още единъ – П. Джоновъ –демократъ. Всички други бѣха комунисти. Презъ всичкото вре­ме бѣхъ бойкотиранъ отъ всички въ селото.

Не ми даваха вода отъ общата чешма. Ако отиде нѣкой отъ семейството ми, ще го освиркатъ, наругаятъ, ще му се заканятъ съ тояги. Бѣхъ принуденъ да отивамъ да наливамъ вода на едно кладенче, кѫдето другитѣ не ходѣха.

Доде ли вършидба очаквахъ сѫщия бойкогь. За да имъ услужа, помагахъ на всички, дано се съгласятъ и на менъ да помогнатъ. Презъ 1922 г. следъ като имъ помогнахме да овършатъ снопето си, кога дойде време да се върше мойто снопе – всич­ки по даденъ значъ наседаха и никой не помага, смѣятъ се отъ далечъ и никой не се мърдва. Благо­дарение на персонала на вършачката, който схвана положението и една единствена баба Пуна, можахъ да си овърша снопето. Когато си тръгнахъ съ ко­лата – друго чудо: всичкитѣ клечки отъ колелата и всички жегли вземени. Пакъ смѣхъ и освирква­ния отъ „другаритѣ".

До тамъ стигнаха подигравкитѣ, че бѣха на­зовали кучетата си на мое име „камарашки". Щомъ ме видятъ, почватъ да призоваватъ кучетата си: „на, камарашки, ела тукъ, яшъ хлѣбъ" и други подигравки.

Така ме тормозѣхъ, че бѣхъ принуденъ да не държа никакъвъ добитъкъ въ село.

Сѫщата година имахъ 1 кокошка съ 8 пиле­та. Тя отишла въ нивата на сѫседа комунистъ – Георги И. Коловъ. Направиха протоколъ, че моята кокошка съ 8 пилета изяли 963 кгр. жито. Цѣлата нива едва има 500-600 кв. метра. Нали пред­седателя, Ставри Димитровъ е комунистъ, както и учителя М. Тодоровъ! Така написаха протокола. Платихъ, но решихъ въ себе си да се изселя отъ това село.

Когато се обяви революцията, бѣхъ въ с. Соточино. На 23.IX. рано легнахъ и заспахъ. Нико­га не очаквахъ, нито пъкъ нѣкой ми е казвалъ, че ще обявяватъ революция. Къмъ 10 часа вечерьта гъмжило народъ въ двора и една пушка гръмна. На вратата почнаха да биятъ и викатъ – „ставай“! Рипнахъ по долни дрехи и гледамъ двора пъленъ съ хора.

Показа се Цеко Ивановъ, водителя имъ и ми казва: „излизай“! Помолихъ го да се повърна да си взема горнитѣ дрехи и палто. Не ми позволи. Излѣзохъ и петь души почнаха да ме биятъ най-немилостиво. Скѫсаха ми дрехитѣ и полуголъ ме затвориха въ мазето на Първа Гогова. Въ това мазе стопзнитѣ си затваряли свинетѣ – пълно съ блъхи. Въ мазето намѣрихъ П. Джоновъ съ стро­шена глава, отъ която течеше кръвь. Билъ го учи­теля комунистъ Ангелъ Стояновъ.

Преди да ме затворятъ Спасъ Стояновъ, кому­нистъ ми завира единъ леворверъ въ устата и ми казва: „Признай, че ние сме сега на власть! Не признаешъ ли и не мирвашъ, ще бѫдешъ убитъ“!

Затвориха ни, заключиха и поставиха че­тири души да ни пазятъ, като имъ забраниха да говорятъ съ насъ. Храна ни донасяха отъ домоветѣ, но я винаги пребръкваха съ пръсти, да не би да има въ нея орѫжие или друго нѣщо.

Къмъ 10 часа въ недѣля докараха при насъ Рангелъ Миленовъ отъ с. Видлица. Той бѣ вързанъ съ две вѫжета, единъ го водеше отъ предъ и държеше вѫжето, другъ отъ дире държеше дру­гото вѫже. Съ смѣхъ и подигравки го туриха при насъ.

Понедѣлникъ, вторникъ прекарахме въ затво­ра. Докараха още единъ, Петъръ Пейнски, отъ Копиловци. Не ни позволяваха да излизамъ по нужда вънъ, а ходихме въ едно кьоше задъ една бъчва.

До като бѣхъ затворенъ „другаритѣ“ ми обра­ха 7 декара лозе и 2 ниви царевица отъ 8 декара. Никой не видѣлъ, кой бралъ. Нито пъкъ ми е платилъ нѣкои, до сега, тая загуба.

Въ срѣда се дочу, че дошълъ Георги Русиновъ заедно съ двама голѣмци въ единъ файтонъ. Голѣмо брожение се чуваше въ селото, кучетата не преставаха да лаятъ. Голѣмъ страхъ изпитахме за живота си.

Къмъ 11 часа нощьта, срещу Кръстовдень, дойде Младенъ Тодоровъ и плачешкомъ ни осво­боди. Каза ни, че дѣлото имъ е загубено и ще бѫдатъ избити, както тѣ, така и децата имъ.

Каза ни да се спасяваме, кой кѫде знае, че комуниститѣ сѫ въ отстѫпление и може нѣкой въ яда си да ни убие.

Побѣгнахъ и стигнахъ близо до кѫщата си. Гледамъ хора се мѣркатъ, кучетата лаятъ. Не смѣяхъ да отида въ кѫщата си. Побѣгнахъ въ една овощна градина, покачихъ се на единъ орѣхъ, но се изпуснахъ и паднахъ. Подъ орѣха билъ другъ човѣкъ. Той бѣга отъ менъ, азъ отъ него. Кѫде да се ходи? Отидохъ въ съседното село Сръбляница и тамъ полуголъ молихъ въ първата кѫща да ме скриятъ отъ комуниститѣ, да не бѫда убитъ.

Попаднахъ въ кѫщата на дѣдо Първанъ, кой­то ме постави на тавана на една плѣвня. Тамъ престояхъ до сутриньта. Дадоха ми хлѣбъ и храна и бѣхъ добре. Замолихъ бабата му. Може, какъ мо­же, да отиде да обади на домашнитѣ ми да не се тревожатъ. И действително следъ единъ часъ же­на ми иде и заповеднически казва: „Слизай отъ плѣвнята, царството на комуниститѣ се свърши"! Бѣ ми донела и горнитѣ дрехи. Облѣкохъ се и си отидохъ у дома.

Така препатихъ въ затвора презъ комунисти­ческия мятежъ въ с. Соточино. Това ме накара да се изселя и сега съмъ       въ Фердинандъ.

1. IX. 1931 година.

(п) Д. П Камарашки“

Коментарии на писмото сѫ излишни. То ясно говори за патилата на Димитъръ. Той е живъ и може ги потвърди. 
Войската действува.

Сѫщата вечерь – четвъртъкъ – офицеритѣ посетиха въ болницата раненитѣ офицери и войници. Отъ тѣхъ научиха за        убититѣ имъ другари. Негодуването между тѣхъ  за      отплата бѣ голѣмо.     

Всички се извиняваха, че причинителитѣ на тия събития сж избѣгали.

Посрѣдъ нощь, къмъ 12 часа, когато спѣхъ, ме събужда Мировия сѫдия Ленковъ съ енориаша Атанасъ Бодурски. „Ставай, дѣдо попе, кѫщата ни палятъ“! Сѫдията, квартирантъ, моли да двдатъ време да се изнесе.

Станахъ набързо и се облѣкохъ. Що виждамъ? Градътъ свѣтналъ отъ запаленитѣ кжщи на комуниститѣ. Нека се знае, че нашитѣ комунисти не сѫ, като западнитѣ пролетарии, само съ две рѫце. Напротивъ почти всички си иматъ кѫщи. Най-хубавитѣ сѫ на комуниститѣ. Енор. свещеникъ е за добро и зло. Отидохме тримата въ общ. управление. Тамъ бѣха офицери и мѣстни власти: кметъ, околийски началникъ и др. Подиръ менъ вървѣше мировия сѫдия Ленковъ и съобственика на кѫщата Ат. Бо­дурски. Молихъ офицера да има предъ видъ, че това е Мировия сѫдия, жена му е въ положение и неможе се изнесе. Молихъ да не се пали кѫщата, понеже не е на комуниста Г. Русиновъ, а е на неговия тъстъ – дѣдо Атанасъ, който нищо нѣма отъ комунизъмъ – а билъ старъ – народнякъ.

„Въ нея е спалъ Г. Димитровъ и В. Коларовъ, отъ тамъ запалиха цѣлия тоя край, отъ тамъ зета на тоя старецъ се сражавалъ съ насъ, избивалъ е офицери, войници. Да се запали кѫщата! Дайте на сѫдията двама войника да изнесатъ ба­гажа му!” – каза старши офицеръ.

Казахъ още една дума, а офицера се обърна къмъ менъ: „Твоитѣ синове, кѫде бѣха и кѫде сж"? Револвера бѣше на масата, азъ изтръпнахъ. Единъ гражданинъ каза : „Не е тоя свещеникъ. Той нѣма възрастни синове"!

Да се обърне така къмъ мене офицера бѣ правъ. Донесено му бѣ, че на единъ свещеникъ двата сина сѫ взели живо участие, като предво­дители въ революцията, а имало е свещеници съ комуниститѣ.

Студени тръпки ме побиха и азъ поехъ да излизамъ къмъ вратата. Въ това време видѣхъ адвоката, квартирантъ, Исай Иванчовъ – арестуванъ. Повърнахъ се и свидетелствувахъ, че Исай презъ всичкото време на революцията е билъ боленъ. Ималъ е температура 38°-39° и не е мръдналъ отъ дома!

-„А съгласенъ билъ, да се обяви революци­ята, сѣялъ семето. Не взелъ участие, че билъ боленъ, а щомъ далъ съгласието си за революцията взелъ е участие въ нея. И ако бѣше здравъ и той да е презъ границата. Закарайте го въ ареста!“ Така отговори офицера.

Повече не можехъ да говоря, особено като знаехъ, че и свещеници сѫ взели участие въ тая революция. Благодарение на тоя разговоръ и мно­гото багажъ на мировия сѫдия Ленковъ – кѫща­та на дѣдо Атанасъ бѣ спасена отъ опожаряване. Сѫдията Ленковъ се помѫчилъ да защити адво­ката Исай Иванчевъ, но му билъ посоченъ револ­вера и той млъкналъ. 
Петък – сутриньта – 28.ІХ.1923 г.

Града е обиколенъ отъ военни постове. Никому не позволяватъ да излиза на вънъ. Дава се заповѣдь: Всичко мѫжко население отъ 19 години да се яви на пазарището!

Почнахме да излизаме и се строихме по 4 на редъ въ пазарището. Най-напредъ бѣхме трима свещеници. Военни патраули претърсваха кѫщитѣ, да не би да се крие нѣкой или пъкъ да не бѣ дошелъ.

Отъ свещеницитѣ личеше, че нѣма стария свещеникъ. Пратиха двама войника да го докаратъ. Всичко мѫжко население 6Ѣ построено на въ дълга колона по четири.

Офицера Харлаковъ държа следната речь:

„Граждани, имамъ неограничени права и власть да потуша тоя бунтъ противъ държавата! Внимавайте! Не ме подвеждайте! Нека всѣки си получи споредъ дѣлата! Всички жители отъ града да се отдѣлятъ, всички други да останатъ!“

Следва продължение.