РАЖДАНЕТО И КРАЯ НА КАПИТАЛИЗМА – ПОГЛЕД ОТ ДЯСНО

Светослав Стамов, 21.05.2020

Авторът е магистър по Антропология в университета Дюк. Северна Каролина. В периода 2004-2006-а работи в УНС (UNC, University of of North Carolina at Chapel Hill) като координатор на научни изследвания. През 2009-2010 г. е преподавател по историческа антропология в бакалавърската програма на Duke University. През 2015 е координатор на научни публикации и литература в Pearson Education Canada. В момента е проектен консултант на Harvard Medical School, департамента по популационна генетика. Публикувал е изследвания от областта на историческата антропология и е бил част от екипи, извършвали изследвания в областта на популационната генетика и публикували резултатите си в утвърдени англоезични научни издания.

Източник: https://voinaimir.info/2020/05/birth-death-capitalism/

Живеем във време на вътрешна флуктуация в системата на феодализма, на феодализъм + с извинение, електрификация (тоест индустриален принцип на производството). Първият симптом за изчерпване на феодалния модел беше рухването на източноевропейския му клон. В момента има едно разкъсване на западноевропейския либерализъм, който също е флуктуация на същия този феодализъм. Причините за разкъсването са в партикуларизма му. а не в протоколите на мъдреците от Нептун, Марс и останалата галактика. На света му предстои дисконтинуитет, който е по-голям от Френската и Октомврийската революция, защото те бяха флуктуации вътре в системата. Предстои дисконтинуитет. сравним само с рухването на античния свят.

По единодушно мнение, поне на западноевропейските историци и антрополози, модерността се заражда в дълбините на късното Средновековие и е тясно свързана с християнството. Под модерност учените разбират тази комплексна епоха, която в марксистка социалистическа България се наричаше буржоазен строй или капитализъм. Тази епоха, разбира се. е отвъд двете поради комплексния характер на промяната, която носи - тази промяна е икономическа, но и културна. религиозна, литературна, научна и дори демографска. В много голяма степен тя е и правна.

За времето и мястото на раждането на модерната епоха обикновено се сочи XVI век във Франция – тук има флуктуации в теорията, а окончателното лице на модерността е дадено от френската революция в края на XVIII век. Това е и моментът, който антрополозите и историците от различните школи приемат за крайна точка за раждането на модерността – преходът от класически феодализъм до модерност е процес, който отнема повече от два века. Никой не го е обяснил напълно и си остава мистерия. Каквото и да е довело до живот този изключително комплексен феномен, едно е ясно – има тясна връзка със системата на европейския феодализъм, философията на Просвещението и християнската Църква. Модерността е комплексна – тя включва в себе си капитализма, но включва като някакъв брат-близнак и източноевропейския социализъм на Ленин и Сталин и дори селския комунизъм на Мао, роден под влиянието на европейската модерност. Тя и до ден днешен упражнява влиянието си върху света, което не е задължително положително. Модерността е системен процес и моралната оценка върху един системен процес – дали е добър или лош. е безсмислена, все едно да се оплакваме от дъжда или припека.

В момента доминиращата визия във всички социални науки – история, социология, културология и т.н.. за модерността. е постановката на Мишел Фуко [1]. това е теорията му за пролиферацията на властовите структури или теорията за властта. Тази пролиферация. за около два века. и която никой не знае какво точно причинява, слага край на Средновековието и дава началото на съвременния свят – на модерността. Тази пролиферация продължава и в момента. Теорията на Фуко е криптична (наричат го криптомарксист. анархист и т.н.) и написана на неразбираем език. но е тотално доминираща в обяснението на света, в който живеем – възприета е от историците до хората от политическите дисциплини. Без Фуко изглежда невъзможно дори да влезем в тона на дискусията, която върви в историята и антропологията за събитията, които следват едно след друго в съвременния свят от Френската революция насам, в едно темпо, което изглежда ускоряващо се до безкрай.

Средновековието, корпорациите и компаниите

„Мрачното Средновековие“ е скрито от погледите ни в клишета, предимно комунистически. Трикът е във Френската революция, която дава тласъка на епохата, в която живеем, т.е. Модерността и връзката между модерност и феодализъм. За да разберем какво се случва сега. имаме нужда от детайли, които да осветлят епохата, която е започнала. Феодална Франция през ХѴІ-ХѴІІ век има един голям град – Париж, с половин милион население. 2 града - Лион и Марсилия с популации от около 100 хиляди, и между 10 и 20 градчета с популации от 10 000. Всичко останало е селско население - море от крепостни селяни. собственост на френския нобилитет. Съотношението е 10% процента градска популация и 90% селска. Структурата на селяните е хомогенна,  градската обаче не е.

Най-отгоре в социалната структура са нобилите - около 5%. Под тях са така наречените clergy - свещениците, църковните служители и държавните чиновници - около 20%. Под тях са така наречените професионалисти – professionals, commercials - финансистите и банкерите, около които всъщност се върти икономиката на средновековния западноевропейски град. лекарите, адвокатите, интелигенцията - тези. които, като част от изискването за професия са минали през университетско обучение от минимум 5 години. Наричали са ги professeur (и сега е запазено в университетите). Думата идва латинския корен pro- + fateor, да придобия знание, и минава и през значението на глагола profess - to receive formally into a religious community – да бъда приет формално в религиозното общество. В средновековния град професионалистите са точно това – „членове на религиозна група, организирана по „професионален" (с извинения за тавтологията) признак, със своя църква, свой патрон светия и свои църковни ритуали.

И до днес във всички езици съществува израза заклет преводач, или да речем, заклет счетоводител. Едва ли обаче си даваме сметка, че изразът „заклет" идва от френските средновековни религиозни групи и заклеването представлява християнски ритуал за членство в религиозно-професионална група. Заклеването е да се служи на професията и на клиента с религиозна ревност и религиозно настървение, цялата дефиниция за „професионалистите" е религиозна, професията не се практикува, професията се изповядва в религиозния смисъл, а санкциите за нарушаване на религиозния код са сурови: работата не се сменя и е доживот, защото смяната на професията се счита за нарушение на клетвата и от там шат на патката главата.

Под професионалистите в структурата на феодалното градче (която, напомням, е само мъничка фракция в морето крепостни селяни) идва най важната страта - третото съсловие, third estate или бъдещата средна класа на съвременността. Третото съсловие е само около 5% от популацията на градчето или 0.5% от населението на Франция. То обаче прави революция, слага край на феодалната система - първо във Франция, а после в цяла Западна Европа, а оттам и практически целия останал свят. Именно то създава епохата, в която живеем днес всички, по правила, определени някога от този половин процент.

Този свят обаче върви към края си. Защо, ще се запитате? Нека се вгледаме в тези хора. които през 1800-та година съставляват 0.5% от популацията в Западна Европа. Третото съсловие е организирано в групи, които се наричат корпорация – corporation. Най-голямата корпорация във Франция през 1789 г. има 71 члена. Повечето са с по 7-8. Корпорациите се занимават с производство – текстил, обувки, оръжие и всичко друго. Организирани са отново на религиозен принцип и чрез същите ритуали, чрез които са организирани и останалите страти. Ако не-член на корпорация си позволи да произведе чифт обувки, го обесват, което Дени Дидро и Волтер, членове на кастата на професорите, намират за възмутително и пишат дълги статии по въпроса, които членовете на корпорациите охотно четат.

Корпорациите са структурирани по следния начин: най-отгоре стои майстор – master, под него са чираците, apprentices, а третата група са така наречените journeyman – тоест надничарите. Не е трудно в майсторите да разпознаем бъдещата едра буржоазия, в чираците бъдещата средна, а в надничарите – бъдещия пролетариат. Какво е корпорацията тогава? Бъдещите фирми? Не, това е бъдещата модерна държава, такава, каквато я познаваме днес. Собствеността на пустите средства за производство в средновековната корпорация в повечето случаи е колективна – или се отдава безплатно на майсторите, но, за да си собственик, трябва да си член на корпорацията и да си майстор. Надничарите нямат отношение към собствеността, сменят корпорациите, в които работят и получават дневни надници за труда си. Всички корпорации са членове на трейд – браншов съюз. който е генералният собственик и акционер, определя заплатите, и раздава... пенсии. Задължително 20% от приходите отиват за благотворителност. Надничарите имат собствена организация, която се грижи за заплатите им и която решава трудовите спорове между надничари и майстори. На надничарите никак не им харесва идеята, че не могат да бъдат майстори и нямат право да произвеждат и създават нелегална организация, която наричат Compagnons du Devoir – и в нея, разбира се, се занимават с нелегално производство. И това е четвъртият играч от съвременната епоха – бъдещите фирми – компаниите.

Първият клон на Компанията е създаден в Лион. скоро следва обаче и бранш в Париж и мрежата на компаниите покрива всичките 20-тина градчета. Корпорациите и компаниите се хващат за гушата. Крайният резултат от крамолата, започнала почти фамилиарно и продължила десетилетия, ни е познат като Френска революция, брадва до дръвника и началото на модерната епоха в Европа. За какво обаче се борят компаниите – за свобода, равенство, братство. Какво обаче имат предвид под този лозунг?

Проблемът е в привилегиите. Те настояват феодалната държава да отмени привилегиите на корпорациите и на професионалните организации – т.е. на лекари, адвокати, интелигенция и т.н. А привилегиите им се изразяват в ексклузивното им право да произвеждат определен продукт и да упражняват определена професия, което им е раздадено от феодалите. Ако селянин избяга в града, той може да избира измежду това да стане просяк, проститутка, крадец (и те са с професионални, макар и незаконни организации) или да се върне обратно на село. Надничарите нямат право да произвеждат – това право имат само майсторите и чираците. Следователно под „свобода" се реферира правото на свободно придвижване между градовете; под равенство – липсата на монопол върху упражняване на професия и липса на професионални данъци. А каква е третата част от девиза – братството е членство в корпорация, фратернити. Това,което надничарите искат и за което агитират Волтер и Дидро, е всеобщо членство в корпорацията – пустата средновековна корпорация с привилегиите, заплатите и пенсиите си. от които са лишени всички не-членове. включително и особено селяните. На всичкото отгоре, членовете на корпорациите не плащат държавни данъци.

Накратко, това е Средновековието, което Френската революция ликвидира. Корпорацията, централният компонент на градското съсловие не просто остава, но тя става всичко. Членството в корпорацията се нарича от френските революционери „гражданство" – затова и влиза в сила обръщението гражданино - дори към селяните.

Идеята ми е. че все още живеем в Средновековието. Корпорацията е тук и това е Държавата. Модерността и капитализмът са явления, уникални за Западна Европа, продукт на много специфична култура и неприложими до степен неразбираемост никъде другаде. Те са продукт на много специфична социална еволюция, докато останалият свят е вървял в напълно различни посоки, които имат малко общо със западноевропейското Средновековие. По тази причина копирането на западноевропейския модел е почти безсмислено и по дефиниция обречено на провал. Западноевропейският модел в никакъв случай не е универсален, той е специфичен и поради това трудно приложим извън Западна Европа. Огромната грешка на Запада е опитът му да го наложи над целия свят, както и илюзията за края на историята по Фукуяма. Обречен опит.

Капитализмът и източноевропейският социализъм –  братя-близнаци?

През ръцете ми са минали доста документи от Френската революция. Хората искат премахване на привилегиите на корпорациите и премахване на условията и правилата за членство. Искат членство за всички. И ги получават. Който не е съгласен, минава под революционния сатър, като оползотворява измислените тъкмо за тази цел устройства на г-н Жозеф-Игнаций Гилотин. През 1848 г. пък искат възстановяване на корпорациите. И пак го получават, под формата на националната държава и гражданството. Всъщност искат революционния сатър, като оползотворява измислените тъкмо за тази цел устройства на г-н Жозеф-Игнаций Гилотин. През 1848 г. пък искат възстановяване на корпорациите. И пак го получават, под формата на националната държава и гражданството. Всъщност искат горе-долу същото, което искаха тези, които скачаха по площадите през 1989 г. в България. Паралелите в исканията са удивителни, което пък ме кара да видя и паралелите между западноевропейския феодализъм и нашата социалистическа държава с браншовите си организации, с уставите си, с профсъюзите и профсъюзните почивни станции, с привилегиите, които носеше членството по различни места и с колективната собственост вместо частна – наше ли е това? Затова казвам, че европейският капитализъм и източноевропейският социализъм са близнаци. Версиите и на двете системи са оформени в рамките на западноевропейската феодална система и са и нейно продължение.

Капитализмът обаче на нас, българите, ни е по-чужд, и ни идва по-трудно, отколкото социализма и това едва ли е случайно. А от социализма мразехме най-много точно това. което го доближаваше до някогашния западноевропейски феодализъм и който на нас ни е по-скоро чужд. Става дума именно за привилегиите и разликите в социалното положение. които даваше членството тук-там. А, и тъпите устави. А за Запада това състояние на обществото е естествено като дишането. За останалия свят обаче започва да се превръща в проблем.

Марксовият капитализъм, тоест този от XIX век, е резултат от една интеракция между интелектуалците от типа на Дидро (с огромно влияние) и надничарите от френските средновековни градове.

Колко слабо разбираме Маркс в момента показва превратното ни тълкуване на фразата му за «отчуждението на труда“ от „плодовете” му, за „алиенацията“. Тази алиенация е продукт на унищожаването на средновековните корпорации – там производителят е задължително „собственик” на произведеното. Самата корпорация наподобява жив организъм, където различните части - надничари, чираци и майстори, са части от едно цяло; единството на това цяло се осъществява от духовните връзки, които религията подсигурява. Религията е функционална за целостта на суперорганизма. Съвременните фирми и национални държави са наследник или копия на тези корпорации, възпроизвеждащи изцяло или частично корпоративния език и корпоративната култура на средновековния град – включително така нареченото гражданско общество – пред което в България (и не само) – се пулим.

Капиталистическият модел е моделът на Средновековието. Огромен проблем за Източна Европа и Русия е Маркс – който дали поради небрежност, или преднамерено, чертае изключително, напълно погрешна, заблуждаваща карта, заблуждаваща схема на обществените взаимоотношения и много погрешна карта на бъдещите социални структури. Алиенацията – отчуждението на труда от плода му – е продукт на разбиването на средновековния корпоративизъм през Френската революция. Това е и главното искане на революционерите – прекратяване на корпоративизма. Така на теория всеки надничар или чирак може да се превърне в индустриалец (колко познато от исканията на хората b'S България през 1989 г.) и производител. Вместо множество корпорации, обвързани помежду си от закона на кръвта и закона на привилегията, просветителите искат една единствена една единствена корпорация - Държавата и безплатно членство за всички, равни привилегии.

Резултатът от това по същество комунистическо искане е парадоксален – марксов капитализъм, при който майсторът, чиракът и надничарят масово се превръщат в марксов пролетариат – вече не са собственици на това, което произвеждат. Собственик е вече не членът на задругата или самата задруга, а човекът с парите. Тези. които революцията цели да обслужи, остават измамени и наистина нямат какво да губят освен веригите си. Маркс тълкува историческия процес и играчите в него феноменално погрешно, като разменя причината със следствието.

Капитализмът е продукт на интелигенцията от френските градчета и опитите и да намалят неравенството и социалната неравнопоставеност, а резултатът е точно обратния на желания. Искат комунизъм, а се получава капитализъм и алиенация. Мекият капитализъм на XX век и източноевропейския социализъм са опит за корекция и връщане към принципите на средновековния корпоративен модел. Без да си дава особена сметка за това. Маркс настоява за същото – връщане към феодализма, т.е. ликвидиране на алиенацията и отчуждението от труда. Маркс игнорира факта, че тази алиенация всъщност е следствие точно на тези. които той смята за свои съмишленици и интелектуални предтечи – френските интелектуалци от типа на Дидро. Опитът на Източна Европа да създаде марксово общество води тази Европа точно където иска Маркс – към европейското Средновековие. А премахването на тези принципи в края на 80-те вкарва страните неизбежно там. където е била Европа през 1800-ната – в марксовия капитализъм. Който, парадоксално. е продукт на марксизма.

Живеем във време на вътрешна флуктуация в системата на феодализма. Първият симптом за изчерпване на феодалния модел беше рухването на източноевропейския му клон. В момента има едно разкъсване на западноевропейския либерализъм, който също е флуктуация на същия този феодализъм. Причините за разкъсването са в партикуларизма му, а не в някаква конспирация или тайно общество. Предстои дисконтинуитет. който е несравним с Френската и Октомврийската революция, защото те са били флуктуации вътре в системата. Предстои дисконтинуитет сравним само с рухването на античния свят и началото на феодализма. При всички случаи ще се мине през поне частично връщане към нативните форми – което за Западна Европа значи статиката на феодализма, за Китай значи конфуцианство, за Русия – знам ли. но не е западноевропейската демокрация, а за България - предстои ни да открием кои сме всъщност, коя в крайна сметка е субстанцията ни – културната ни субстанция. Всъщност, според мен, промените ще са най малки точно в ядрото на съвременния капитализъм – т.е. в Западна Европа и Северна Америка, защото точно там това е близо до нативната форма.

Бележка:

[1]-За да бъде разбрана писаницата на г-н Стамов е необходимо да се изясни кой е Пол-Мишел Фуко (1926-1984). Това е френски философ, социолог, историк, създател на теорията за „археология на знанието“, преподавал в Колеж дьо Франс и университети в САЩ. Според Сър Роджър Скрутън (виж публикацията в блога ми „Защо станах консерватор?” от 20 април 2020 г. – бел.моя) книгата му „Думи и вещи” е библия на протестиращите през 1968, и оправдава всички форми на отклонения, твърдейки, че всяко послушание е просто поражение. Това е хитроумна книга, съставена от демонична лъжливост и избирателно съобщаване на факти, за да покаже, че културата и знанието не са нищо повече от „дискурс на властта“. Тази книга не е философско произведение, а по-скоро упражнение по реторика. Целта й е да свалят, а не да търсят истината и тя брилянтно аргументира – използвайки старите трикове на номиналистите – че „истината“ изисква запетаи, че се променя от епоха в епоха и че познанието се налага от управляващата класа. Революционният дух, който търси през 1968 г. поводи за омраза, намери във Фуко нова литературна форма. „Огледайте се наоколо за властта –  казва той – и вие ще я намерите навсякъде. Там, където има власт, има потисничество. А там, където има потисничество, се появява правото на унищожение на потисниците.” .Фуко умира от СПИН, който получава по време на купон в Сан Франциско, чиито посещения там, като на моден интелектуалец са добре спонсорирани. Но книгите му са в списъци за четене в цяла Европа и Америка. Неговият възглед за европейската култура като институционализирана репресивна власт навсякъде се преподава като евангелие на студентите, които нямат нито културни, нито религиозни знания, за да устоят на това внушение. Само във Франция той е повече или по-малко широко признат за измамник.