Московията се тресе от „путинизъм“ преди смъртта си.
Ирина Бирна, 21.12.2019 г.
 |
| Авторката - на малката снимка |
Конвулсиите на умиращ човек - всеки лекар ще ви
обясни това – могат да бъдат с различна продължителност и да приемат
най-неочакваните, понякога причудливи форми. Понякога формите са много подходящи
за кабаре (ако се абстрахираме от личността на изпълнителя). Картината е
напълно различна за всеки, наблюдаващ конвулсиите на държавата, заминаваща за
по-добрия свят. Тази картина е толкова разтегната във времето, че никой от
съвременниците не е поставил точна диагноза, не е усетил гниенето на тялото и
не е подушил зловонието на отиващия си дух. Потомците, въоръжени с исторически
знания и подходящи за новата ера инструменти, се надяват да поставят диагнозата
след смъртта (post mortem). И тогава - след векове – изведнъж на всички ще стане
ясно: именно от този момент, от тази дума или постъпка е започнало гниенето и
разлагането на един гигантски и, както изглежда, могъщ, като Собакевич организъм
(Михаил Семьонович герой от „Мъртви души“ на Гогол – бел. моя);
а всеки документ, достигнал до потомците, всеки череп или дори изкуствена
челюст изведнъж ще придобият свещен, зловещ смисъл, всичко вече ще се разглежда
като знамение, достигащ до библейска трагедия.
Именно този етап преживява днес Московията. Но на
нас, свидетелите на срива, не ни е дадено да го видим. Ние знаем например, че е
имало декабристи, но дали те са причина за „пробуждането на Херцен“, което е стартирало
разлагането или, както твърдят днес някои историци, причината за това е Александър
I, родил декабристите. След около двеста години човечеството ще има в ръцете си
уточнена теория за разпадането на Московията с точно указание за началната дата
на процеса и с пантеон на героите. Ние можем само да твърдим, че
държавообразуващата идея, родена някъде в дебрите на 13-ти век, в началото на
20-ти век благополучно издъхна клинично. Последваха конвулсиите на огромното имперско
тяло. И нито болшевишкото кръвопускане, нито Втората световна война, инициирана
от Кремъл, нито покоряването на Космоса с помощта на немските мозъци, ръце и
технологии, нито усвояването на целините със собствените ни кости – абсолютно
нищо, не помогна. Конвулсиите продължиха, докато частите от тялото, които бяха запазили
живот не отпаднаха. Днес остатъкът агонизира и колкото и да чубайсстват,
солженицинстват или сурковстват над него,
краят му е неизбежен (по фамилиите
Чубайс, Солженицин и Сурков [1], иронично, в смисъл, „баене“ над агонизиращия, в опит да се съживи
империята – бел.моя). Конвулсиите приемат, както беше казано, все
по-причудливи форми и сега след Молдова и Чечения, изпаренията на „путинизма“
се появиха на челото на обезумелия човек, а треската придоби формата на търсене
на „правилната (честната, справедлива и т.н.) федерация ".
l. Путинизмът
Ако все още има нещо, което днес да свързва
„нацията“ в едно имперско цяло, то това без съмнение е „путинизмът“. Колко много
от този звук се е слял със сърцето на руснака, колко е резонирал в душата му,
може да се съди не само от резултатите от последните анкети (според НЦИОМ 72,3% от анкетираните имат
личното доверие на В. В. Путин; според „Левада Център“ 70% – одобряват дейностите
на Путин, 60% – се доверяват на президента, 52% – вярват, че нещата вървят в
правилната посока, а 42% – са готови да толерират всички недостатъци поради
анексията на Крим – бел. автора), но преди всичко от оживената дискусия,
която се разрази през последните няколко месеца в Интернет: „опозиция“,
„демократи“, „либерали“, „леви“ и „десни“, „императорци – всеки, който намери
свободно време, се опита да си направи селфи, прегърнал се с явлението. Какви ли
не определения, формулировки, стоманена логика и витиевата ерудиция ни се
наложи да изчетем! И от какви личности! Не, Владислав Юриевич [1] е прав, о,
колко е прав:
„Путинизмът /.../ е наш. И без него не можем“ (през септември 2019 г. Владислав Юриевич
нарича „путинизма“ глобален политически лайфак [2]– бел.моя).
След като се запознах много текстове по темата
„путинизъм“, смея да предположа, че много вариантността на преценките, мненията
и оценките, както и уместността на отхвърлянето не се крият в сложността на
явлението, а произтичат от главите на пишещите, от когнитивния дисонанс,
изразяващ се в емоционалната
идентификация на явлението с личността, дала името. Пишещите трябва да
разберат, че е „по-вероятно банан да им пръсне сок в очите“, отколкото „далият
името на явлението“ да ви срази с идея – трудно е да си представите човек,
който да не се обиди от подозрения за творческа интелектуална немощ, по-голяма
от светия покровител на „путинизма“. Но думата неволно поражда логична верига: явлението
„путинизъм“ е равно на Путин; „путинизъм“ – това е съвкупност от идеи на режима; идеите на
режима са държавно образуващи идеи; държавно образуващата идея е „руска
национална“ идея –следователно Путин е равен на „руската национална“ идея. Тук
анализаторът замръзва в шок – глуповатият и слабо образован майор от КГБ е
„руската национална“ идея?! Съгласна съм, че изводът, не просто е шокиращ. Той е
погрешен в основата си. Всеки, поне малко от малко разбиращ наблюдател, не може
да не разбере, че Путин е нещо случайно, нещо, което няма ефект върху политиката
на Московията. Не е Путин този, който определя политиката на Московията. Московията,
като естествена обществено-политическа система, като въплъщение на „националната
руска идея“, която московитските „философи“ неуспешно се опитват да формулират в
продължение на почти двеста години, именно тя избира хората, способни и готови
да следват нейната политика. Тази империя, умираща, загубила позорно Първата
чеченска война, намери сред патриотите най-безпринципните и най-отвратителните.
Следователно е очевидно, че „путинизмът“ в представите на Сурков не е нищо
друго, освен всеизвестната максима на Володин [3],
формулирана с други думи – „Има Путин – има и Русия“. Без този очевиден факт,
анализът на явлението е невъзможен.
Сурков се обляга на свойството на човешката
психика да реагира емоционално на заобикалящия свят, давайки формулировката:
„Путинизмът“ е „работеща идеология на ежедневието“, „добре функциониращ метод
на управление“. Няма нито дума, нито половин дума даже, за авторството на
„феномена“, следователно няма причина да се приписва на далият името авторството
на „идеологията на ежедневието“. Но тук няма опровержение, няма индикация за
системния или колективен характер на „метода“. Следствието е, повтарям, неволно
и подсъзнателно, но напълно емоционално и привидно логично, равенство:
Путин = „Путинизъм“.
Страховете, неудобствата, съмненията,
критиката, отхвърлянето – всички естествени реакции на изследователя – са
свързани със символиката на заглавието (Шпенглер [4]) и връзката на
заглавието с интелектуалното ниво и личността на далия името.
Несигурността в тълкуването на явленията,
завършващи на „-изъм“ си прави жестока шега с пишещите – оттук произлизат споровете
за конотацията на „-измите“, производни от собствени имена. Тук, освен
емоционалната оценка на самоличността на собственика на името спомената
по-горе, позицията на пишещия е обвързана и с практическите резултати от „-изъма“
– резултат от житейски опит, образование, ниво на интелигентност, емоционално
настроение и др.
Нека се разберем: в природата няма „лоши“ „-изми“, както няма и „добри“, като
феномени те са следствие от еволюционното развитие на обществено-политическите
системи и става дума за термини, определени от изследователи или последователи
за удобство на изучаването и класификация им и всички те, независимо от
генезиса си, могат да бъдат разделени на две групи: теоретична и практическа.
Първата група е набор от идеи, предложения, хипотези – всичко, което
представлява добре позната теория или част от една теория, и е здраво привързана
към името на създателя й: „марксизъм“, „платонизъм“ или „фройдизъм“. Втората
група е набор от методи, решения, методи
и т.н. за постигане на добре позната практическа цел – „ленинизъм“,
„сталинизъм“, „троцкизъм“ ... Психологически „неутралното“ или дори
„положителното“ звучене на термините от първата и „отрицателното“ – на втората
група, е лесно обяснимо чрез отношението на субекта към ефектите на явлението.
Ако първите са теория, повече или по-малко абстрактна, литературна, чиито
практически резултати винаги са действията на политиците, които интерпретират
теорията, то вторите са самите действия на конкретни политици, чиито резултати
се усещат от милиони. Неразбирането на разликата позволява на апологетите и
епигоните от различни, най-често политически движения, да увековечат името на
лидера и дори да дадат на приносителя (на
името – бел. моя) ореол на „теоретик“. Така комунистите успяха да направят
от напористия симбирския палач (от
рожденото място на Ленин – бел. моя), който умело жонглира с цитати от
Маркс, „теоретик от световна класа“ и дори „философ“, който е обединил
практиката си с теорията на Маркс. „Марксизмът-ленинизмът“ съществува само в
умовете на „марксистко-ленинските“ философи от Московията и някои държави,
които все още не са скъсали с тоталитаризма. Мисля, че без допълнителни мотиви
можем да твърдим, че „-измите" могат да се идентифицират с идентичността
на собственика на името само до известна степен, доколкото този човек е имал свободата
да избира от ограничени от системата, средства, методи и инструменти за
поддържането й.
По този начин получаваме, че Путин ≠
„Путинизъм“.
„Путинизмът“ беше хвърлен в медийното
пространство с една-единствената цел, да се обозначи набора от терористични
практики, предназначени да удължат конвулсиите на клинично мъртвата Московия,
да се освети с ореол определена „теория“ („идеология на ежедневието“) и,
следвайки логиката на символиката на заглавието, да поставят се постави корона
на „теоретика“ върху плешивата глава на дребосъка от Кремъл. (мисля, че другата цел на Сурков беше, ако не
да се отвлече вниманието, то, във всеки случай, да се лиши от съдържание
информацията за криминалната, терористичната и военно-престъпната дейност,
която се натрупва на различни интернет страници със същото име. Сега всеки,
който търси в Google думата „путинизъм",
ще намери истината за феномена, силно разредена с хвалебствени лъжи за „дискусии“
по темата на страниците, създадени и контролирани от Кремъл – бел. на авторката).
Следователно „путинизмът“ трябва да се опише, с
любезната подкрепа на Сурков, като добре функциониращ метод на управление по
време на разпадането на колониалната империя; метод, характеризиращ се с
безпринципни лъжи, неистова пропаганда, тероризъм – външен, но преди всичко
вътрешен, корупция и криминализация на цялата държава, милитаризация на цялата
социална сфера
Все пак, този „метод на управление“, който не е
разработен от Путин и не е продукт на
неговите идеи, все пак има пълно право да носи името му.
Тук може да сложим точка на „путинизма“, но преди
това една забележка: ако вярваме на „опозиционните“ експерти, че „путинизмът“
като идея не е нищо повече от корупция и клептомания, ще трябва да се замислим
за причините за почти стопроцентовата му обществена подкрепа в продължение на
повече от двадесет години. От забележката следва нещо неприятно за патриота: не
е ли израснал феноменът „путинизъм“ от народните корени? И ако това е така, не се
ли крие по един малък „Путин“ във, всеки московит (москал)? Към тази мисъл ще
се върнем в малко по-късно.
II
Основният въпрос на империята
„Опозицията", която се оказа способна да
се учи – от „ленинското право на нациите на самоопределение“, което доведе до
разпадането на империята и поредната империалистическа война за събиране на
освободилите се колонии, и елцинското – „вземете толкова суверенитет, колкото
можете да понесете“, което доведе до „Парада на суверенитета“ и поражението на
Московията в Първата чеченска война, направи верни изводи и сега е приет „новият“
модел на „федерацията – „правилния“, „честния“, „братския“ и дори кой знае
какъв още, който е „икономически“ обоснован и обещаващ „просперитет“ на всички.
Обосновката за подобна спекулативна гимнастика ни се търси в желанието да се избегне
кръвопролитието, което незнайно защо трябва да последва разпадането на
империята по националните граници, както и във фалшивите данни за процентното
преобладаване на „руснаците“ в националните републики, а понякога – и дължината
на жп линиите.
Идеята на пръв поглед е забавна и удивително
проста: ние разделяме цялата територия на „икономически зони“, така че всяка
„зона“ да има на своята територия известни източници на гарантиран доход.
Всички „зони“ при тази ситуация стават самостоятелни и всички заедно решават
каква част от техните доходи да преотстъпят на Москва, за да представлява интересите
им пред света, да се грижи за отбраната, да съгласува стандартите, да модерира
(от модератор: ръководи, направлява,
регулира – бел. моя) неизбежните, даже сред „проспериращите зони“,
конфликти и изпълнява други незначителни задачи. Нека вземем това изречение и
да го анализираме.
1.Благосъстоянието на Московия почива главно на
приходите от продажба на минерали. Как трябва да се разширят границите на „зоните“,
така че на всяка територия да има находища на минерали или части от
транспортната инфраструктура за доставката им до клиентите?
2.След Втората световна война страните-победителки,
които разделиха западната част на Германия на три окупационни зони, проведоха
федерална реформа. Така на картата на страната се появиха неизвестните дотогава
Рейнланд-Пфалц, Северен Рейн-Вестфалия, Баден-Вюртемберг ... Рейнланд-Пфалц
например беше съставен от територии, населени от три народа - пфалци, рейнландци
и рейнхесенци, плюс два административни района - Кобленц и Трир. Всичките пет
субекта на региона бяха „чисти“ селскостопански райони, следователно изначално в
модела е заложено субсидираното бъдеще на земеделието. Напротив,
Баден-Вюртемберг успя да възстанови индустриалния си потенциал – преди всичко
автомобилната и свързаната с нея индустрия – и да стане един от донорите. За
разлика от тях, Северен Рейн-Вестфалия от привидно неразрушим гигант на
германската промишленост се превърнал в
земя, живееща днес от федерални субсидии. Кой би могъл тогава, през 1946-49 г.,
да предположи, че ще дойде времето и страната ще трябва да се откаже от добив
на въглища, да прехвърли производството на известната стомана на Круп в
чужбина? На Тисен –също. От казаното е видно, че икономическата федерация е
нестабилно явление, което в основата си зависи от пазарните условия, търсенето,
предлагането и развитието на технологиите. Федерацията по немски образец е
стабилна, защото тук се е запазила германската нация и швабите, прусаците,
саарландците и …. останалите по списък се чувстват като необходима и неразделна
част от нея!
От тук можем да направим първия извод: успешната,
жизнеспособна федерация предполага държавообразуваща нация, като всички народи,
включени в нея без изключение, се усещат като част от нея.
3.Разделянето на територията трябва да стане
под влияние на синтетично-административни сили. Днес Москва е единственият
център на власт, източник на административен натиск, следователно тя ще проведе
„реформата“ на федерацията, в резултат на което ще трябва да се откаже от
собствената си сила и материално благополучие. Реалността на подобен алтруизъм може
да бъде обсъден с авторите на проекта.
4.Моделът на „опозицията“ по същество е
погрешен: федерацията по същество е обединение, а не разделение. „Опозиционерите“
московити предлагат чрез анализ на съществуващото цяло да създадат ново цяло.
Няма втора стъпка: синтез на резултатите от анализа в качествено ново цяло.
Проблемът обаче е, че разделяйки империята на икономически „зони“, Москва ще
трябва или да им даде подходяща степен на свобода за доброволно влизане в
новата федерация, или да създаде условия, при които новите „зони“ няма да могат
да откажат на Кремъл. Първото се изключва (виж предходната точка), а второто по
своята същността е лениновата идея за „доброволен“ съюз на републиките.
5.Основният въпрос на всяка държава е въпросът
за собствеността. Московията никога през цялата си история не е познавала
частната собственост. Сегашната олигархия не е нищо друго, освен институция,
която се грижи за собствеността на държавата. Истинският собственик, както при
Иван III, е Кремъл. Разделението на собствеността между „зоните“ ще доведе до
еманципация на последните; „Зоните“ ще получат свобода да избират между
независимост и формиране на федерации с произволен брой участници. Присъствието
на Москва в тези нови федерации е повече от невероятно
Обобщавайки, можем да заявим – Москва никога
няма да посегне на собствеността, като я разпокъса; всяко разделяне на „федерацията“
на съставни единици от единния център винаги ще има за цел да поддържа
икономическото, научното и културното състояние на субектите на ниво, което
изключва самата възможност за самостоятелното и независимото им съществуване като
субекти на международното право.
Федерализацията може да се извърши само
„отдолу“ - по инициатива на независими национални субекти на международното
право.
Така от тези бегли и набързо представени
по-горе факти става ясно, че „новата федерация“ не е нищо друго, освен нов
текст на старата мелодия на ГУЛАГ, защото както и да делиш Московията „зони“,
те бяха, са и ще бъдат лагерни зони, а администрацията на Кремъл, както и да
нарича себе си, ще си остане лагерна администрация.
Московията може да бъде само тоталитарна
държава с твърда административна по вертикала, която потиска всякакви
национални претенции.
Което всъщност предполага и „новият" модел
на „федерация" на московската „опозиция".
6.Други доказателства
Да допуснем, че „зоните“ на новата Московия заживяват
богато и проспериращо и целият свят им завижда. Колкото по-богати, колкото
по-успешни в икономическо отношение стават „зоните“, толкова по-рано в тях ще
се появят заможни хора - третото съсловие, средната класа - основата на всяка
държава. Москва няма да може нито да спре този процес, нито да изключи от него
представителите на коренните националности, живеещи в икономически „зони“; сред
финансовите елити на новите съставни части на федерацията процентът на
националните кадри непрекъснато ще се увеличава, т.е ще се увеличават истинските
собственици на богатството и добавената стойност, които притежава родината им и
които се произвеждат на земята на техните предци. Колкото по-богата и
многобройна е тази национална средна класа, толкова по-силно ще бъде нейното
желание за:
а) самостоятелност;
б) обединение със съплеменниците, които в
резултат на делението са се оказали в други „зони“;
в) избавяне от пришълците и в крайна сметка –
създаване на национална държава.
Социалната еволюция на човечеството не познава друг
път.
Опитът на всички колониални империи показва, че
сривът започва с появата и укрепването на националния елит – културен, военен,
научен, административен – способен да формулира национална идея и да я доведе до
масите, и достатъчно решителен, за да влезе в политическа, и ако трябва и
въоръжена борба с държавата майка за осъществяване на идеалите за национална
независимост. Администрацията на зоната няма да има друг избор, освен да
унищожи физически лидерите на национално-освободителното движение и да потуши
всякакви прояви на национализъм. Както можете да видите, и този вариант на
решение ще ни доведе до мястото, където историческата логика на системата води:
под сянката на Кремълските кули.
Липсата на разбиране или демонстративно
игнориране на историческите уроци от разпадането на империите е присъща грешка
на всяка „опозиция“ в Московията. „Опозиционерът“, за да стане такъв, трябва на
първо място да разбере, че в Московията няма федерален субект „Камчатка“, но
има ителмени, коряки, чукчи, алеутци, айни, евени, камчадали (коренно население на Сибир и руския Далечен
Изток – бел. моя) – те, и само те, имат изконното и неотменимо право да решават
какво да се случи на техните територии, колко щата да има на Камчатка и какви
федерации ще формират. И докато е жив последният от тях, правото на собственост
е в неговите ръце.
Федералните въпроси не трябва да се решават в
московски офиси или кухни, а на една и съща маса с народите, населяващи
територията на Московията.
III. Общи
изводи
Казано е: „Путин е Русия“. И е казано съвсем
правилно: Путин е Русия, която познаваме и която, за съжаление, никога не сме губили.
И докато „опозицията“ продължава да обръща гръб на този очевиден факт, продължава
да смята, че идеологията на режима е престъпността, корупцията, агресията, а нейния произход - в
петербургското подворие, дотогава нищо ново и светло не чака народите на
Московия.
А бъдещето на тази територия изглежда трагично.
Подобно на Ницше и на бившия неосъзнат социалист
Шпенглер, „опозиционерите“ от Московията са неосъзнати империалисти, а цялата
им разлика от официалните империалисти е, че са изолирани от властта. Тъй като
това изолиране клони към нула, цялата им „свободолюбива” реторика също клони
към нула: тя се изтласква от осъзнаването на безалтернативността на останалите
в ръцете на Москва средства за поддържане на стените на затвора. „Федерацията
на свободните икономически зони“, която предлагат, по същество укрепва и
циментира силата на Москва, т.е. това е още един инструмент на „путинизма“. А
това означава, че във всеки „опозиционер“ стои по един малък Путин. В областта
на разсъжденията, на ниво окрупняване на духовния империализъм, те са
неразличими един от друг: московитския „опозиционер“ и путинския „теоретик“.
Самата идея за разделяне на чуждите територии и
подгонването с „желязна ръка“ на собствениците им към „щастлив живот“ е
най-обикновена московитска, колониална до мозъка на костите си идея. Тя може да
се роди само в имперска глава. Тук е и отговорът на въпроса от заглавието – „путинизмът“,
за съжаление, е поредния симптом на умиращата империя.
Бележки:
[1]-Анатолий Борисович Чубайс, руски политик от
обкръжението на експрезидента Борис Елцин и настоящ стопански ръководител;
Александър Исаевич
Солженицин (1918-2008), руски
романист, драматург, историк и дисидент, благодарение на когото обществеността
извън Съветския съюз научава за системата на съветските лагери за принудителен
труд, лауреат на Нобеловата награда за литература през 1970 г., през 1974 г. е
прокуден от родината си, след завръщането си в Русия преминава на имперски
позиции; Владислав Юриевич Сурков, руски държавник, автор
на концепцията за „суверенна демокрация“, помощник на президента на Руската
федерация (2004-2008), помощник по социално-икономическо сътрудничество със
страните от ОНД, Абхазия и Южна Осетия (2013 и към настоящия момент), действащ
държавен съветник на Руската федерация, 1-ви клас, вицепремиер на Руската
федерация (2012-2013).
[2]- от англ. life
(живот) и
hack (разбивам), възниква като компютърен термин, днес се употребява за
обозначаване на стратегии и техники, приети с цел по-ефективно управление на нашето
време и ежедневни задачи (за опростяване на процеса на постигане на нашите цели
с помощта на различни полезни съвети и трикове).
[3]-Вячеслав
Викторович, руски политик, председател на Федералното събрание на Руската
федерация от 5 октомври 2016 г., действащ държавен съветник в Руската
федерация, 1-ви клас от 2012 г., първи заместник-ръководител на администрацията
на президента на Руската федерация от 27.12.2011 г. до 05.10.2016 г.,
заместник-председател на правителството на Руската федерация (2010-2011 г.).
[4]-Освалд (1880-1936),
германски философ и историк, един от основоположниците на философията на
културата, в свои произведения той осмисля промените в историческото развитие
на света след Първата световна война и
очертава песимистичен образ на бъдещото на Европа, Шпенглер изразява открито
презрението си към демокрацията и критикува пороците на тогавашното общество, първоначално
възлага надежди на Хитлер, но впоследствие отношенията му с
национал-социалистите се усложняват и той се отвращава от нацизма.
Няма коментари:
Публикуване на коментар