От блога на Игор Яковенко[1], 03.12.2019 г.
 |
| Авторът и руските левичари. |
Вместо
послепис:
Изкуших се и публикувах материал на Александър Скобов
преди материала на Яковенко, обект на критика от страна на Скобов. Сега
поправям грешката си. В близките дни ще се постарая да кача и текста на Ихлов,
който също е споменат от Скобов.
В руския език думата „левичар“ отразява
негативно отношение към носителя на леви възгледи, вариращи от комунисти и
социалисти до социалдемократи и леви либерали (социални либерали). Думата „десничар
(десняк) липсва в руския език. Ако десният политик не се харесва някому, не го
харесват и го критикуват, то критиката не е „десничарството“ му, а за
последствията от него. За цинизъм, за пренебрегване на нормите на морала и
закона, за пристрастяване към силови методи за решаване на сложни проблеми. А
„левичарите“ не ги харесват заради самия факт, че принадлежат към левия фланг.
Един от идеолозите на дяснолибералната руска
опозиция, заместник-председателят на Партия народна свобода (ПАРНАС), историкът
Андрей Зубов [2] на 25 октомври 2019 г. публикува на уебсайта „Легитимист“
статия, озаглавена „Моят Каудильо“ (испанският
диктатор Франсиско Франко е наричан Caudillo de España – „Водачът на Испания“ –
бел. моя). Статията е посветена на премахването на останките на Франко от
храма в „Долината на падналите“, а същността й напълно отразява подзаглавието:
„В памет на изключителния човек, спасил Испания от международната левица.“
Лидерът на либералната опозиция Андрей Зубов критикува испанския народ, че „вече
не разграничава несъвършеното добро от абсолютно зло".
Според либералния опозиционер Зубов
„несъвършеното добро“ е диктаторският режим на Франко, един от трите класически
типа фашизъм, заедно с режимите на Хитлер и Мусолини (Хитлер е националсоциалист, което не е равнозначно на фашист – бел. моя),
с неговия лозунг „един лидер, една държава, един народ“. „Несъвършеното добро“,
според десния либерал Зубов, е трагедията на Герника, (испански град, печално известен от времето на Гражданската война – бел.
моя), която беше унищожена от франкистите
с помощта на авиацията на политически и идеологически близките режими на Хитлер
и Мусолини (70% от сградите в града са
напълно разрушени, а убити са между 1000 и 1600 мирни жители, докато мост и
завод за боеприпаси остават непокътнати – бел.моя), които помогнаха на
Франко да победи „международния левичарски боклук“.
В понятието „международен левичарски боклук“,
по мнението на либералния опозиционер Зубов, наред със Сталин, който е пращал
военна помощ на Испанската република влизат: Джордж Оруел, Антоан дьо
Сент-Екзюпери, Ърнест Хемингуей, Джон Дос Пасос (американски писател, за известен период е близък с крайната левица и е
ангажиран с Гражданската война в Испания, но прекъсва връзките си с
комунистите, след като представителите на НКВД ликвидират испанския учен,
лингвист и литературовед Хосе Роблес – бел.моя), десетки хиляди репресирани
и половин милион бежанци след победата на „несъвършеното добро“. Сред
избягалите от „доброто, което сее Франко“ са Хосе Ортега-и-Гасет и Пабло
Пикасо, които по логиката на Зубов вероятно са от категорията „левичарски
боклук“.
Възгледите на проф. Зубов се отличават с
тяхната цялост и последователност. Не всички либерални опозиционери в Русия са
готови да повторят след него, че „в сравнение със Сталин, Хитлер е ангел от
руската история“. Но надеждата за появата на „руския Пиночет“ и безумната
надежда, че ще се появи някой, който може да строши страната, подобно на
„пръчка на коляно“ и да я закара с желязна ръка в царството на свободата и
демокрацията, беше просто епидемия в руската либерална журналистика от 90-те двадесети
и първите години на 21-я век. Ето защо повечето либерали, следвайки Съюза на
десните сили, първоначално подкрепиха идването на Путин. Ето защо, когато
старата НТВ беше убита, много либерали подкрепиха Путин и „Газпром“,
меланхолично разсъждавайки над ковчега на главния, недържавен телевизионен
канал за приоритета на правата на собствениците над свобода на словото и медиите.
Михаил Ходорковски [3] за 10 години от престоя
си в Путинския ГУЛАГ написа три статии за необходимостта и неизбежността на
„левия завой“ в руската и световната политика. Според Ходорковски „левият
завой“ е необходим на Русия „за преодоляване на патологичното, космическо
отчуждение между елита и народа, между правителството и онези, които то
управлява“. „Левият завой е неизбежен, защото новият „ляв“ цикъл в голямата
руска политика, отдавна е започнал“, убеден е Ходорковски. И това според него
се отнася не само за Русия, но и за цялата планета. „Ние сме на прага на
промяна на парадигмата в световното развитие. Ерата, която започнаха Роналд
Рейгън и Маргарет Тачър преди три десетилетия, приключва. Със сигурност се
отнасяйки себе си към част от обществото с либерални възгледи, виждам: предстои
ляв завой“, написа Ходорковски.
Всичко се оказа по-сложно. Това, което става в
Русия по-скоро прилича на „десен завой“?!
Въпреки факта, че след разделението на
депутатите по времето на Конвента във Франция през 1792 г., когато десните скамейки
са била заети от привърженици на „реда“, жирондистите, а левите – от
якобинците, привърженици на революционния „прогрес“, настъпиха сериозни промени
в съдържанието на тези понятия, самото разделение на „дясно“ и „ляво “запазва
значение.
В съвременния свят да бъдеш „ляв“ означава да
защитаваш правата на слабите, „унизените и оскърбените“, да изискваш промени в
установения ред. Към левите се отнасят прогресистите, комунистите, маоистите,
зелените, социалдемократите, социалистите, автономистите, секуларистите (привърженици на религиозна неутралност на
държавата и свобода от налагане на религиозни догми върху обществото от страна
на държавната политика – бел. моя), социалните либерали, антиглобалистите,
защитниците на правата на ЛГБТ (лезбийки,
гейове, бисексуални и транссексуални – бел. моя), феминистките.
Да бъдеш десен означава да защитаваш традиционните
ценности, които в една или друга степен се демонстрират от консерватори,
национални демократи, реакционери, глобалисти, десни либерали, националисти,
монархисти, теократи, фашисти, нацисти, франкисти.
Това дясно-ляво разделение в политиката
продължава да съществува, въпреки факта, че един и същ политик може, например
Путин, да провъзгласи придържането към традиционните ценности, тоест да бъде десен,
и в същото време да взриви световния ред, тоест да демонстрира „революционно левичарство“.
Въпреки това, според „съвкупността от
заслугите“, Путин трябва да бъде причислен към дясната страна на политическия
спектър.
В днешния свят десните доминират във властта, а
левите доминират в медиите, сред философите и гражданските движения. Най-яркият
пример са САЩ, където президентът, крайно „десния“ Тръмп, се противопоставя на
армията от "левичари" в медиите и гражданското общество.
Докато разсъждава в путинския ГУЛАГ за Русия,
Михаил Ходорковски прогнозира „ляв завой“, основан на факта, че много руски
проблеми – неравенство, социална и правна несигурност на гражданите и пълна
липса на социална справедливост – изискват решения, които традиционно са в
арсенала на левите политици. Ходорковски изхожда от факта, че страна, в която
лъвският дял от националното богатство принадлежи на един процент – путинския елит,
а 90 процента от населението живее в диапазона от бедност до крайна бедност, не
може да не подкрепя левицата, чиито идеи трябва да станат доминиращи.
Ходорковски бърка. Защо?
Ненавистта към „левичарите“ сред руското и
рускоговорящото образовано съсловие е предизвикана от три основни причини.
Първа причина. Когато в продължение на 10
години в училище, пет години в университет и след това на работа с методичен
садизъм, ти вкарват в главата всичките 55 тома от пълните събрани съчинения на
Ленин, 50 тома от пълните събрани съчинения на Маркс и Енгелс, плюс много
всякакви ненаучни фантастики като част от курсовете по „Научен комунизъм“, „Политическа икономия на социализма“, плюс
есета от курса по „Историята на КПСС ”, започвате да се чувствате зле от всяко
споменаване на каквото и да е име и понятие, което е било натъпкано във вас по
такъв варварски начин. Следователно, докато на Запад, в Европа, САЩ, Канада,
Австралия, марксизмът се възприема, наред с древността и европейската мисъл на
съвременността, като едно от най-големите интелектуални наследства на
човечеството, то в руските и рускоезичните либерални кръгове Маркс обикновено
се споменава само в негативен план.
Експерти на Open Syllabus Project проучиха учебните
програми на университетите в САЩ, Канада, Великобритания, Австралия и Нова
Зеландия и установиха, че най-изучаваните книги в тези висши училища са: на
първо място е „Елементи на стила“ от Алвин Брукс Уайт [4] и Уилям Странк-младши
[5] - един вид библия за бизнес кореспонденция, на второ – „Държавата”, диалозите на Платон и на трето –
„Комунистическия манифест“ на Маркс и
Енгелс.
Работата на Маркс и Енгелс е на първо място
сред всички книги, по които американските студенти получават задачи в такива
щати като Вашингтон, Уисконсин, Ню Хемпшир, Ню Джърси и Индиана. В Айова и
Вирджиния „Комунистическия манифест“ е
на второ място. През 1999 г. BBC, обобщавайки резултатите от второто
хилядолетие, нарече Маркс най-големия мислител на хилядолетието. А в рускоезичните
либерални кръгове препратката към Маркс се възприема по същия начин както опитът
да се използва „Mein Kampf“ като
авторитетен източник.
Втора причина. Тя може да се нарече „прекаляване
с исканията“ по аналогия с „ексцес на изпълнителя“ (термин в наказателното право, с който се означават действията на
извършителя на престъплението, които не са съгласувани с съучастниците и
пораждат последици, чието настъпване не е обсъждано – бел. моя).
По-голямата част от нормалните хора днес не се съмняват, че жените трябва да
имат равни права с мъжете, а сексуалният тормоз трябва да бъде преследван и
публично осъден. Но когато феминистките искат полови квоти в парламента, а
някои дами изкарват пари от „внезапно събудени“ спомени за това как преди 40
години знаменитост им казала думи, които изглеждат укорими от гледна точка на
днешните норми, тогава подкрепата за феминизма в рязко пада. По същия начин
броят на защитниците за правата на животните рязко намалява, ако зоозащитниците
изискват всички около тях незабавно да станат абсолютни вегани. Отблъскващо за
либерално мислещите хора действат и случаите, в които европейските и
американските леви интелектуалци и защитници на правата на човека вземат
страната на терористите и искат Израел да престане да се намесва в „законното
право“ на терористите да убиват евреи и да унищожат еврейската държава. В
крайна сметка точно такава е критиката на Израел от Ноам Чомски [6] – например, брилянтен лингвист и изключителен
интелектуалец.
Деградацията на левите ценности - като хуманизъм,
права на малцинствата, равенство между половете, опазване на околната среда,
които са доста универсални, до равнището на карикатура, се причинява на първо
място от институционализацията на процеса на отстояване на тези ценности, в
хода на която се появяват професионални хуманисти, професионални феминистки и
професионални защитници на правата на хората с нетрадиционна сексуална
ориентация и професионални природозащитници. Логиката на борбата за лидерство в
тези общности е такава, че крайните привърженици често получават предимство.
Тоест, имаме работа с един вид закон за засилване на идеологическата ентропия
по време на срастването на идеята с апарата за нейното прилагане. Първо, Ленин изхвърли
Струве [7] от руското марксистко поле, след това Плеханов [8] от марксистката
партия, а след това Сталин зае мястото на Ленин и процесът на деградация и
опростяване стигна до своя последен етап под формата на „История на ВКП (б) - кратък
курс“ (абревиатура на Всесъюзна
комунистическа партия, болшевики от 1925 до 1952 г., след което партията е
преименувана на КПСС – бел. моя).
Нещо подобно може да се наблюдава на десния
фланг, когато философските идеи на Ницше, Достоевски и Бергсон [9],
естетическите идеи на Вагнер [10], психологическите идеи на Льобон [11], и биологичните
идеи на Дарвин в деградирана и зловещо карикатурна форма са въплътени в
хитлеровия опус „Mein Kampf”. Идеята, завзела масите и изразена от лидера,
деградира до нивото на най-ниските слоеве на тези маси.
Трета причина. Нобеловият лауреат по физиология,
[12], по аналогия с бръснача на Окам [13], предложи нова метафора – „метлата на
Окам“, за да разобличи неистовите привърженици на теорията, която в дискусията
отхвърля всички неудобни факти и се преструва на глуха, а не чува аргументи,
които опровергават тази теория.
Метлата на „Окам”, с ярост и самозабрава, мете наляво и надясно. „Десничарите”-тръмписти могат свободно да демонстрират
ксенофобските изявления на своя идол – те просто го размахват или обратното –
те са съгласни, че всички тези „черни” и други „цветни” хора трябва да бъдат
изгонени от страната и жените трябва да си „знаят мястото си” , „Метлата на Окам“
в ръцете на „левичарите“ не е по-добра. За нея безкрайният поток от анти-израелски
резолюции, приети от Съвета за правата на човека на ООН, не е доказателство за
израждането на тази организация и превръщането й в инструмент за борба срещу
държавата Израел и еврейския народ като цяло.
Да се върнем към причините за грешката на
Михаил Ходорковски, който предсказа „левия завой“ в руската политика, който
така и не дойде. Парадоксът е, че този „ляв завой“ отдавна е осъществен в
политически настроения, политически чувства и емоции. Тези леви и даже
левичарски настроения и чувства се използват изключително ефективно от Алексей
Навални, за да мобилизира своите привърженици и да увеличи популярността си.
Демонстрирайки несправедливо придобитото богатство от путинския елит, той се
обръща преди всичко към наранените чувства за социална справедливост, които са присъщи
за леви политици. В същото време Навални получава основната обществена подкрепа
от десни либерали като Евгения Албац, Сергей Пархоменко, Александър Морозов и
други [14].
„Десният поток“ в руската и рускоезичната
интелектуална и политическа област е опасен не само защото не позволява на
левите ценности на хуманизма, състраданието към слабите и равни права да
изкристализират в идеологията, в някакъв отчетлив образ на бъдещето. Този „десен
завой“ и оскверняването на лявата идеология насочва човекоподобни носители на
леви възгледи към напълно архаични и мракобесни организации като КПРФ,
„Комунистите на Русия“ и други скелети, които постоянно изпадат от ковчега на
Съветския съюз.
Вакуумът в лявата част на спектъра причинява деградация
на дясната му страна. Само защото общото изместване надясно поражда
хипертрофичен растеж на крайно десни настроения, включително от социално
дарвинистки характер, склонност към прости решения от силов тип, толкова често
срещани в рускоезичното публично пространство ...
Съветският съюз умря, но не е погребан. Гнилият
му труп отравя атмосферата и я изпълва с миазми и фантоми от миналото, един от
които е представата за изначалната порочност на левите възгледи. За да израсне
нормална политическа и идеологическа морава на постсъветското и
постсоциалистическо поле, е необходимо да се погребе СССР, да се премахне
гробището от Червения площад, да се забрани популяризирането на сталинизма и
ленинизма на законодателно ниво, като тоталитарните престъпни човеконенавистни
идеологии заедно с нацизма. Тогава може би след две десетилетия „левичарството“
ще престане да бъде проклятие в руския език.
Бележки:
[1]- Игор Александрович (род.1951, Москва) – руски
журналист и педагог, бивш секретар на Съюза на журналистите в Русия, бивш
депутат в Държавната дума, председател на профсъюза „Журналистическа солидарност“.
[2]- Андрей Борисович (род. 1952, Москва) руски учен-историк,
политолог, специалист по религия и Изтока, доктор на историческите науки, общественик,
политически и религиозен деец, публицист, заместник председател на ПАРНАС.
[3]-Михаил Борисович, руски предприемач и
общественик, през 2003 г. е арестуван и обвинен по 6 текста от Наказателния
кодекс, включително за укриване на данъци, фалшифициране на документи,
злоупотреба с доверие, разхищаване на средства чрез мошеничество, неизпълнение
на съдебни решения и други, осъден е на 9 години затвор.
[4]-Алвин Брукс (1899-1985) – американски писател,
публицист, есеист, литературен стилист.
[5]- Уилям (1869-1946), преподавател по английски език
в Cornell University, частен университет в Итака, Ню Йорк, САЩ
[6]-Аврам (род.1928 г.) американски лингвист,
философ, когнитивен изследовател и политически активист, след 60-те на 20 век
става по-известен като политически дисидент и анархист, смята себе си за
социалист-либертарианец.
[7]-Пьотр Бернгардович (1870, Перм, Русия-1944,
Париж) – руски общественик, икономист, публицист, историк, социолог, философ,
борец с болшевизма.
[8]-Георгий Валентинович (1856-1918) – теоретик
и пропагандист на марксизма, философ], виден деятел на руското и международното
социалистическо движение, има отрицателно отношение към Октомврийската
революция, защото мисли, че властта, съсредоточена в една партия и една класа
може да има пагубни последствия.
[9]-Анри (1859-1941) – френски мислител, една от
най-изтъкнатите фигури в европейската философия, особено влиятелен през първата
половина на 20 век, Нобелов лауреат за литература за 1927 година, член на
Френския институт и Френската академия на науките.
[10]-Вилхелм Ричард (1813-1883) – германски композитор,
театрален предприемач, общественик и диригент, известен главно със своите опери,
смята че музиката е естетическата основа на идеалната държава.
[11]-Густав (1841-1931) френски психолог, историк,
социолог и антрополог, основател на социалната психология, автор на популярната
монография „Психология на тълпите“.
[12]-Сидни (1827-2019) – южноафрикански биолог,
лауреат на Нобелова награда за физиология или медицина, заедно с Х. Робърт
Хорвиц и Джон Сълстон за 2002 г., носител на Ордена на почетния легион и член
на Британското кралско научно дружество.
[13]-или принципа на „простотата”. Приема се, че той
е наречен на името на Вилхелм от Окам, живял в края на ХІІІ и първата половина
на ХVІ век. Твърди се, че той не е формулирал принципа, а само се е възползвал
от него в произведенията си, принципът е изключително важен от методологическа
гледна точка, тъй като според него от множество теории, които обясняват едно и също
нещо, трябва да се предпочете най-простата и вътрешните зависимости на една
теория трябва по възможност да се изграждат просто. И всичко останало трябва да
се изрязва като с бръснач.
[14]-Евгения Марковна (род. 1958, Москва) –
руски политически журналист, политолог, писател, главен редактор на „The New
Times“, има авторска програма в радио „Ехото на Москва“; Сергей Борисович (род. 1964, Москва) – руски
издател, журналист, радиоводещ, колумнист и политически наблюдател; Александър Олегович (род.
1959, Москва) – руски журналист, политолог, директор на Центъра за медийни
изследвания на УНИК, в периода 2008-2013 г. е редовен сътрудник на Slon.ru,
Colta.ru, Forbes, OpenSpace.ru, а в „Газета.ру“, „Ведомости“, „Свободная пресса“,
„Руский журнал“ и др.
Няма коментари:
Публикуване на коментар