За БАН и българската наука до 09.09.1944 г.*

*Позволих си да публикувам въведението от книгата на Надя Живкова,  „УСМИРЯВАНЕ НА РАЗУМА,Преустройството на Българската академия на науките (1944-1953)” не само заради малко известните на широката общественост факти. а и заради морала и българофилството на някогашните български учени. Единствената ми намеса в оригиналния текст е мотото и изчистването на литературните източници, които авторката е ползвала. Поклон към труда на г-жа Живкова!!

„Един национализъм — ето от какво имат нуж­да нашите млади — като закон за нашето общо бъдеще и като про­тиводействие или коректив на тия криворазбрани космополити­чески идеи, които захващат да зашеметяват главите им.”

Професор Иван Шишманов (мотото е поставено от мен – Н.К.)

Българската академия на науките и изкуствата е пряк прием­ник на просветната традиция от Възраждането. Тя продължава де­лото на Българското книжовно дружество, основано през 1869 г. в Браила от покровители и радетели за родна наука, книжнина и изкуство. Заедно с възстановяването на българската държавност през 1878 г. Дружеството премества седалището си в София. През 1900 г. получава автономен статут и е утвърдено от министъра на народното просвещение като самостоятелно и независимо учреж­дение с права на юридическа личност. От 1912 г. носи името Българска академия на науките, а от 1940 г. - Българска академия на науките и изкуствата.

Законите за Академията от 1912 и 1940 г. осигуряват пълна автономия на научната институция. По подобие на Книжовното дружество, тя е определена като самостойно и независимо учреж­дение. Правото на юридическа личност осигурява нейната финан­сова самостоятелност. Двата закона поставят Академията „под високото покровителство на Негово Величество Царя на българи­те". Текстът е заимстван от уставите на западните кралски акаде­мии, има престижен характер и остава без по-нататъшно законо­дателно покритие.

Академичната автономия означава право на самоуправление. Според Закона от 1940 г. Академията се управлява въз основа на устав, изработен и приет от нейното Общо събрание. Уставът не подлежи на утвърждаване от отговорните държавни инстанции. В законите за Академията отсъстват текстове за състава, подбора и задълженията на Управителния съвет, както и изисквания за от­четност спрямо държавата. Напротив, държавата се ангажира да подпомага Академията с точно определена и ежегодна субсидия.

Друг характерен белег на академичната автономия е изборно­то начало. Фактът, че то също не е уредено законодателно, е съ­ществен признак за ненамеса на властта в академичния живот. Предвидено е „самопопълването" на академичния състав да се из­вършва според създадени от него правила.

Законите за Академията са изработени от българските учени, като участието на Министерството на народното просвещение е сведено до одобрение. Те изхождат от европейската научна тра­диция, а в някои отношения демократичността им надминава за­падните образци. Така във Френската академия кралят подписва указите за новоизбраните членове. В Белгийската академия пред­седателят се назначава от краля, който утвърждава и нейния ус­тав. В Италия и Португалия председателят и подпредседателят се утвърждават от правителството или от краля, след като са избра­ни от Общото събрание. Баварската и Хайделбергската академия са поставени под ведомството на съответните просветни мини­стерства, като в Бавария избраните нови членове се утвърждават с указ6. Обикновено тези положения са формални, включени са за по-голяма „тежест" и не накърняват академичната автономия, ко­ято се регулира с нравите и традициите. Българските държавни­ци заместват отсъствието на родна традиция със строга законода­телна регламентация на независимостта на научните учреждения.

По същество автономията противостои на държавата. Тя осъществява идеала за „свобода на учения", провъзгласен през XIX в. Автономията предпазва научните учреждения от некомпетентна намеса. Защитава науката от посегателствата на властта.

В структурно отношение, още от основаването си като кни­жовно дружество, Българската академия на науките възприема устройството на западните академии с широк профил. За техен първообраз се сочи учреденото през 1700 г. научно общество в Берлин. Този тип академии осъществяват идеята за единство на знанието, обединявайки природоматематичните и хуманитарните науки. В академичния състав са привличани и представители на художествената интелигенция. По подобие на академиите в Бел­гия и Сърбия, със Закона от 1940 г. те са обособени в отделна структура. Така в началото на 40-те години Българската академия на науките и изкуствата се поделя на четири клона: Историко-филологичен, Философско-обществен, Природо-математичен и Литературно-художествен.

Научната и книжовната дейност на Академията е съсредото­чена в нейните клонове. В тях се четат научни доклади, приемат се трудове за печат, определят се помощи за научни изследвания, уреждат се премии и конкурси за насърчаване на българските наука, изкуство и литература. Съобразно с европейския модел към клоновете се учредяват комисии. Те могат да бъдат консулта­тивни (в отговор на въпроси на държавните органи), администра­тивни (относно финансите и делата на Академията, нейните биб­лиотека и сбирки), комисии за периодичните издания, за даване на академични награди или по отделни научни проблеми. През XX в. комисиите се превръщат в основна организационна форма на академиите. В работата им са привличани и учени извън акаде­мичния състав.

Най-старата постоянна комисия при Българската академия на науките е учредена през 1914 г. за съставяне на пълен речник на българския език. По-късно тя е преименувана в Отдел за всебъл­гарски речник, а през 1942 г. - в Служба за български речник, в която за първи път са назначени няколко щатни асистенти. През 1934 г., по решение на Международния византоложки конгрес в София, потвърдено от Международния конгрес на славянските филолози във Варшава, към Академията е основана международ­на комисия за събиране и издаване на изворите за живота и дей­ността на Кирил и Методий. През 1938 г. към Историко-филоло-гичния клон е основана трета комисия за издаване на изворите за българската история. Същевременно Академията съхранява ценни документи и предмети, от които са образувани няколко сбирки: Сбирка от ръкописи и старопечатни издания, Сбирка от художествени паметници, Сбирка от народописни материали и Сбирка от живописни и скулптурни образи на заслужили българи или заслужили за България лица. Последователни усилия са пола­гани и за попълване на богатата академична библиотека.

Според преобладаващото устройство на чуждите академии, броят на академичния състав е точно определен. Тази норма оси­гурява ярко личностно присъствие в научната институция. Броят на членовете на Академията е ограничен още през 1912 г. Законът и Уставът от 1940 г. свеждат редовните членове (бившите дейст­вителни членове в по-старите устройствени документи) до 48, разпределени по 12 във всеки клон. Броят на извънредните члено­ве (бившите дописни членове, живеещи в София) е установен на 20, разпределени по 7 в Историко-филологичния и Природо-математичния клон, 4 във Философско-обществения клон и 2 в Литературно-художествения клон. За дописни членове се избират български и чуждестранни учени, книжовници и художници, които нямат постоянно местожителство в София. Запазени са катего­риите на почетните и благодетелните членове, които съществуват от периода на Книжовното дружество.

Важна черта, която отличава академиите от останалите науч­ни дружества, е изборността на академичния състав. Тя е въведе­на с първата академия от съвременен тип, основана през 1635 г. във Франция. По правило в подбора на кандидатите и в техния из­бор участват единствено редовните (действителните) членове. В повечето академии изборите са двустепенни и се извършват в кло­новете и в Общото събрание. Смятани са за най-сигурната гаран­ция за съхраняване на академичната автономия14. Според Устава на Българската академия на науките и изкуствата от 1940 г. редовните, извънредните и дописните членове се избират въз ос­нова на писмени доклади, представени от двама редовни членове на съответния клон. Решенията на клоновете се одобряват от Об­щото годишно събрание. Изборът в клоновете и провъзгласяване­то на избраните лица стават с тайно гласуване и квалифицирано мнозинство от гласовете на присъстващите редовни членове.

Управителният съвет на Академията се състои от председа­тел, подпредседател, секретар, ковчежник и председателите и сек­ретарите на клоновете. Първите четирима се избират от Общото годишно събрание с тайно гласуване измежду редовните членове. Председателите и секретарите на клоновете се избират при същи­те условия в клоновете. Управителният съвет ръководи работата на Академията. Той съставя бюджета и го изпълнява след одобре­ние на Общото годишно събрание. В края на академичната годи­на секретарят и ковчежникът се отчитат пред академичния състав. Контролните функции са поверени на Проверителен съвет, който също се избира от Общото годишно събрание измежду редовни­те членове. Проверителният съвет следи за изпълнението на бюд­жета, пазенето и управлението на имотите на Академията. Отчита се пред Общото годишно събрание. Моралният отчет на Ака­демията пред обществото се извършва чрез ежегодно списван летопис16.

В най-общи линии финансовите източници на Академията се разделят на държавни (държавна субсидия), обществени (завеща­ния на недвижима собственост, ценни книжа и суми, обособени в различни академични фондове) и собствени (приходи от наеми на академичните имоти и от продажба на академичните издания).

Значението на държавната субсидия в бюджета на Академия­та е определящо. Със закона от 1912 г. тя е установена на най-малко 60 000 лв. Имотите на Академията са освободени от всякак­ви държавни, окръжни и общински данъци и берии.

Законът за Академията е гласуван в годината, в която Бълга­рия предприема първата от трите последователни войни за нацио­нално обединение. Войните поглъщат финансовите ресурси на страната. По време на Балканската и Междусъюзническата война държавната помощ така и не достига предвидената сума. Тя нара­ства в последните години на Първата световна война, но е задмината от инфлацията. Тежките финансови задължения на Бълга­рия по Ньойския договор засилват следвоенната стопанска криза. От 1921 до 1925 г. левът е обезценен 27 пъти. По същото време Академията получава между 150 000 и 300 000 лв. от държавата, докато реалната стойност на обещаната субсидия от 60 000 злат­ни лева вече се равнява на 1 620 000 книжни. Наемът от академич­ната сграда също намалява. Най-голяма поради своята трудна въз­вращаемост е загубата по фондовете, които са вложени в дър­жавни банки и преди инфлацията са възлизали на около 1 000 000 златни лева.

През 1925 г. се наблюдават първите прояви на финансова стабилизация. Още през 1924 г. Академията получава в завещание от своя дългогодишен председател Иван Ев. Гешов къща на улица „Сердика" № 4. В завещанието се посочва къщата да бъде прода­дена, като с получената сума да се предприеме строителство на нова академична сграда на площад „Александър Невски". Про­дажбата се осуетява, но не и заветът на дарителя. На 15 септем­ври 1925 г. правителството на професор Александър Цанков (до­писен член на Академията към това време) решава Българската народна банка да отпусне 5 000 000 лв. заем за строежа под гаран­ция на държавата. В началото на 1926 г. парите са осигурени със закон. През май 1926 г. е положен основният камък на една от най-стилните сгради в София, проектирана с фантазия от архитек­тите Йордан Юрданов и Георги Овчаров. През 1927 г. под имот­ната гаранция на двадесет и двама академици е изтеглен нов заем в размер на 3 000 000 лв. за довършване на строителството. През юни 1928 г. сградата е готова. На следната година държавата от­деля 3 000 000 лв., с които е погасен заемът на българските учени. Останалата сума заедно с неизплатените лихви е опростена през 1934 г.

Правителствата на Демократическия сговор увеличават дър­жавната субсидия за Академията. През 1926 г. тя става 1 000 000 лв., за да достигне 1 950 000 лв. през 1928 г. През съ­щата година, която се очертава като своеобразен връх във финан­совото осигуряване на Академията, Министерският съвет решава част от изданията на Историко-филологичния клон да бъдат печа­тани на кредит от Държавната печатница. Стопанският напредък на страната при управлението на Андрей Ляпчев се отразява бла­готворно и върху останалите бюджетни пера на Академията. В края на 20-те години наемът от академичните имоти се покачва на близо 1 000 000 лв. До 1929 г. са учредени нови тринадесет фон­да на обща сума от около 1 500 000 лв.

Икономическата криза от 1929—1933 г. връща държавната субсидия на изходно равнище за дълго време. Между 1931 и 1936 г. тя се колебае около 300 000 лв. В следващите няколко го­дини се покачва на около 600 000 лв.21 По силата на Закона за на­емите приходът от двете сгради на Академията намалява с 40%. Въпреки това доходът от академичните имоти измества значени­ето на държавната помощ и я надвишава. Същевременно благо­дарение на възможността за печатане на кредит Академията не преустановява издателската си дейност. Не спират да нарастват и академичните фондове. Те дават свобода на Управителния съвет да търси допълнителни финансови средства, ангажирайки налич­ните фондови суми в различни начинания. Може да се обобщи, че при неблагоприятни икономически условия най-ясно пролича­ва ползата от разнообразните форми за финансиране на Акаде­мията, която не остава зависима единствено от държавната субси­дия и не прекъсва дейността си.

Първите белези на финансово подобрение отново се проявя­ват със строеж. През 1938 г. Управителният съвет преценява, че завещаната от Иван Ев. Гешов къща на улица „Сердика" № 4 е твърде запусната и носи слаби печалби. Ръководството на Акаде­мията решава да построи ново 5-етажно модерно здание, което би давало годишен доход от около 500 000 лв. Необходимите сред­ства са заети от фонд „Стефан Панаретов". Замислено е те да бъ­дат изплатени за 10—15 години с приходите от новото здание, част от които да се вложат и за текущи нужди. През есента на 1938 г. строежът е започнат. През пролетта на 1939 г. е завършен. Към юни 1939 г. зданието е дадено под наем с годишен приход от 486 000 лв.

В края на 1938 г. Министерството на народното просвещение е оглавено от председателя на Българската академия на науките професор Богдан Филов. През февруари 1940 г. той заема и министър-председателския пост. Още през юни 1940 г. Народ­ното събрание гласува допълнителен бюджет за Академията от 1 300 000 лв. Пълната сума на държавната субсидия за същата година достига 1 900 000 лв. Финансовото положение на Акаде­мията е заздравено и по законодателен път. Законът от 1940 г. оп­ределя държавната субсидия на най-малко 2 000 000 лв. Всички имоти и приходи на Академията са освободени от всякакви дър­жавни, областни, общински и други данъци, берии, мита и такси (за вода, смет, канал, бордюри, паваж, строителство и пр.). Заве­щанията и даренията, направени в полза на Академията, са осво­бодени от данъци. Всички предмети и печатни произведения, ко­ито Академията внася или изнася, са освободени от мита и такси. Съществено е облекчено и най-голямото перо в разходната част на академичния бюджет. Държавната печатница е задължена да печата всички издания на Академията безплатно.

През 1941 г. Академията получава полагаемата й се държавна субсидия. След установяването на българска администрация в Западна Тракия и Македония на академичния състав е отпусната допълнителна сума от 300 000 лв. за изучаване на присъединени­те земи. През 1941 г. е разрешен и въпросът за подпомагане на ре­довните членове на Академията, които не заемат държавна, об­щинска или обществена служба. Близо двадесет академици полу­чават месечно възнаграждение от 4000 лв. по бюджета на Мини­стерството на народното просвещение. Доходите на пенсионира­ните членове на Академията са изравнени с доходите на редовен професор в Университета.

Държавната субсидия нараства и в следващите военни годи­ни. През 1942 г. тя е 2 400 000 лв. През 1943 г. е 2 360 000 лв. за­едно с 200 000 лв. помощ от Столичната голяма община за Речнишката служба и 60 000 лв. помощ от държавата за научни из­дирвания в Добруджа. Предвидената сума за нуждите на Акаде­мията през 1944 г. достига 3 000 000 лв.

В началото на 40-те години закрепват и останалите финансо­ви източници на Академията. През 1943 г. наемът от академични­те имоти надхвърля 900 000 лв. Неочаквано нараства и приходът от продажба на академичните издания, който достига 250 000 лв. Учредени са нови тринадесет фонда, като Управителният съвет успява да погаси значителна част от натрупаните задължения към старите фондове. Същевременно академичният бюджет позволява да бъдат отделени значителни суми за трите постоянни комисии при Историко-филологичния клон. Засилени са индивидуалните помощи за научни проучвания. Раздавани са между 150 000 и 300 000 лв. под формата на нови академични награди за литерату­ра, изкуство и музика. Ремонтиран е големият салон и е подобре­на отоплителната инсталация в сградата на Академията. Закупени са мебели, проекционен апарат, звукозаписвателен уред, както и една напълно обзаведена книговезница29. Всичко това води до промяна в традиционно критичния тон на Управителния съвет при оценка на финансовите въпроси. Така през 1943 г. секретарят-професор Спиридон Казанджиев, установява, че финансовото по­ложение на научната институция е подобрено. Логично следва заключението, че настъпилите „тревожни времена" не се отразя­ват съществено върху дейността на Академията, която „може да се смята за повече от задоволителна".

Общият поглед върху финансовото устройство на Академията не би бил пълен, ако не се приведат подробности за някои акаде­мични фондове. Такива са:

• Фонд „Напредък" - основан е през 1892 г. с капитали на бъл­гарски търговци, живеещи във Виена. Съгласно волята на дарите­лите доходите му са предназначени за награждаване или издаване на книги.
• Фонд „Доктор Христо Ничов" - основан е през 1908 г. за награждаване на най-добрия български труд против туберкулозата.
• Фонд „Христо Г. Данов" - носи името на българския издател, който споделя при дарението си: „Мечтата на младините ми и на целия ми живот бе да направя нещо за просветата на нашия на­род..." С приходите от фонда са печатани академични издания и са определяни награди за научни съчинения по отечествена история.
• Фонд „Георги Губиделников" - основан е през 1920 г. на име­то на дългогодишния директор на Българската търговска банка в Русе. С приходите му са обнародвани съчинения от областта на търговията, промишлеността и земеделието.
• Фонд „Харалан Николов" - основан е през 1922 г. в памет на финансиста, който е имал идеала българските учени „да се преда­дат напълно на научна работа, без да се стесняват материално".
• Фонд „Братя Димитър и Стефан Костови Икономови" - осно­ван е през 1924 г. Съгласно волята на дарителите е учредена ака­демична награда за „поддържане и совершенствуване добродетел­та у българския народ". Тя е давана ежегодно за спасяване на чо­вешки живот, потушаване на пожари, благодеяния към бедни и пр.
• Фонд „Кирил Берлинов" - основан е през 1925 г. от българ­ски търговец в желанието му да бъде „що-годе полезен на народа си". На негово име са присъждани ежегодни академични награди за наука, изкуство и литература.
• Фонд „Доктор Христо Момчилов" - основан е през 1928 г. за присъждане на ежегодна академична награда на отличил се око­лийски лекар.
• Фонд „Самуел Патак" - основан е през 1928 г. от чешки засел­ник в България. Приходите му са определени за награждаване на трудове върху българската граматика, географията на България или върху духовната култура на България, Македония и Добруджа.
• Фонд „Димитър К. Врачански" - основан е през 1929 г. с мал­ки суми от заплатата на архиваря на Академията. Предвижда наг­рада за най-заслужилия кмет на Пазарджик.
• Фонд „Стефан Панаретов" - основан е през 1931 г. от член на Академията, живеещ в Цариград. Той дарява всичките си пари и ценни книжа, вложени в български банкови учреждения. Завеща­ни са допълнителни суми за присъждане на ежегодна стипендия на студент по българска филология, за две гимназиални стипен­дии, за изпращане на бедни ученици и учители на почивка през летните ваканции и за учредяване на библиотека при Университе­та. По решение на Управителния съвет през 1935 г. при Академия­та е открита библиотека с читалня за студенти на името на Стефан Панаретов.
• Фонд „Добри Ганчев" — основан е през 1936 г. след смъртта на бившия главен секретар на Българската екзархия. Съдържа ценни книжа, като Академията е упълномощена да ги използва според нуждите си.
• Фонд „Доктор Харалампий Нейчев" — основан е през 1941 г. за борба с алкохола.
• Фонд „Филип Ив. Попов" — основан е през 1942—1943 г. за на­граждаване на трудове върху най-новата история на България и преди всичко за причините и факторите, които опропастяват бъл­гарските национални идеали през войните.
• Фонд „Андрей Ляпчев" — основан е през 1942—1943 г. с капи­тал в недвижима собственост, от който Академията и Българското икономическо дружество получават по 1/2 идеални части. По воля­та на българския държавник, приходите му са отредени за начина­ния с оглед „въздигането на България във връзка с Македония".

Корените на общественото начало във финансовото устрой­ство на Академията могат да бъдат потърсени едновременно в за­падноевропейския академичен модел и в родната традиция от Въз­раждането. Те говорят за будното гражданско съзнание на много родолюбиви българи, които не забравят националния идеал за на­ука и просвещение. Даренията и завещанията, направени в полза на Академията, намаляват нейната зависимост от управляващите и я превръщат в своеобразна обществено-държавна институция. Фондовете подсилват авторитета на Академията пред българската културна общественост, но и нарастват успоредно с неговото ут­върждаване.

През първите няколко десетилетия на XX в. Българската ака­демия на науките се превръща в средище на целокупния духовен живот на нацията. В състава й са привличани отбрани представи­тели от всички среди на българската интелигенция. Техният личен престиж се проектира в престижа на научната институция. И об­ратно — академичното звание става символ на почит и уважение. Обективността и компетентността на академичния състав имат труднооспорим характер поради съществуващата система на из-борност. Така, по силата на закона и според нормите на общест­вото, Академията израства в необходимата „инстанция за висше признание и оценка".

Съобразно с европейската традиция Академията е възприема­на и като представител на страната пред чуждестранните научни организации. Международните научни връзки се изграждат с лични контакти, с участия на международни научни форуми, с из­бора на учени за членове на чужди научни дружества, с общи на­чинания от различен характер. Една от най-достъпните прояви на международно сътрудничество е книгообменът, който зависи от издателската дейност. Затова не е случайно, че академичните из­дания отнемат основното внимание на научната колегия36. В тях са представени всички направления на българската наука с нейните най-добри постижения. Те не подлежат на цензура37. Обнародва­ните трудове са приемани за печат, след като са докладвани и одо­брени в клоновете. Авторите им невинаги са обвързани с Акаде­мията и често работят в различни научни учреждения. Академич­ните издания отразяват цялостно развитието на българската наука и го показват на света. Така дори и през военната 1941 г., Българ­ската академия на науките и изкуствата изпраща изданията си на 97 академии и научни институти в Европа, Азия и Америка. През същата година Академията получава в замяна или в дар 2610 то­ма научна литература от чужбина.

Не на последно място, Академията е призвана да съдейства за развитието на науките и изкуствата с оглед на нуждите на българ­ската нация. В Закона от 1940 г. изрично се посочва: „Тя се грижи особено за изучаването на българските земи и природа, българ­ския бит, език и книжнина, българската история, българските изо­бразителни изкуства и музика, българската материална култура, българското стопанство, изобщо за всички проявления в духовно­то творчество на българите в настоящото и в миналото.” Този текст обяснява превеса на хуманитарните клонове в академичната структура и в списваните академични издания. В двете основни по­редици - Списанието и Сборника на Академията - хуманитарните и природо-математичните науки са застъпени с приблизително еднакъв брой томове. Почти всички останали издания на Акаде­мията - „Сборник за народни умотворения и народопис", „Бъл­гарски старини", „Български художествени старини", „Документи за българската история", повечето книжки на „Българска библи­отека" и голям брой монографии - са поддържани от Историко­филологичния клон39. Така е постигнато равновесие между необхо­димостта от пълно представяне на българската наука и изконните цели на Академията, насочени към родното и специфичното.

В началото на 40-те години същинската научноизследовател­ска дейност в България се извършва извън Академията. Такава е и световната тенденция. През XVIII в. академиите са водещите научни обединения в западноевропейските страни. В началото на XIX в. се създават автономни университети, в чиято основа заля­га принципът за единство на преподаването и изследването. Цен­търът на изследователската работа се измества от академиите във висшите училища. В края на XIX и началото на XX в. възникват научни учреждения от нов тип - специализирани изследователски лаборатории и институти. Те получават автономен, полуавтоно­мен или държавен статут и разполагат със собствен бюджет, щат и управа. Организацията на науката добива три основни и взаим­но допълващи се форми: академии, университети и институти.

След 1878 г. българските държавници съзиждат българските културни институции, усвоявайки готови образци от Европа. За­къснялата модернизация на страната носи и някои предимства. Европейският модел е възприет в завършен вид, като е приспосо­бен към специфичните национални особености. Изграждането му протича ускорено, за да навлезе в напреднал етап към началото на 40-те години. При това установената структурна организация на науката е следвана от всички правителства до 9 септември 1944 г.

Най-много усилия са вложени в устройството на Софийския университет.

През 1888 г. Висшият педагогически курс, а сетне и Висшето училище започват своята просветна и научна дейност са­мо с един Историко-филологически факултет. На следната година заработва Физико-математическият факултет, оборудван с мо­дерни за времето си физическа и химическа лаборатория. През 1892 г. е основан Юридическият факултет. През 1904 г. Висшето училище е преименувано в Университет. През 1918 г. е открит „най-мъчният от всички факултети" — Медицинският, през 1921 г. — Агрономическият, а през 1923 г. — Богословският и Ветеринарният. За един кратък период от няколко десетилетия Софийският университет се развива до типичния за големите западни универ­ситети комплекс от факултети, като осигурява подготовката на значителна част от нужните специалисти за страната.

Новите факултети на Университета се откриват по силата на законодателни актове в периода на икономически затруднения на държавата след войните. С изключение на Богословския факул­тет, който е настанен „охолно" в зданието на Светия синод, Меди­цинският, Агрономическият и Ветеринарномедицинският не са осигурени с необходимите помещения и материални средства. Почти едновременното им изграждане се отразява неблагоприят­но върху по-старите факултети и най-вече върху „мощния няко­га" Физико-математически факултет. Бързото разрастване на Университета поражда оправдани съмнения в Академичния съвет, който изпитва силни финансови затруднения. Същевременно откриването на нови отдели, катедри и специалности продължава. То е обосновано с необходимостта да бъдат „прибрани" в Бълга­рия студентите, които следват в чужбина. Управата на Универси­тета има предвид не дотам елитните висши училища на съседни държави с добре развити пропагандни централи.

Кривите, които отразяват държавната финансова политика по отношение на Университета и на Академията, приблизително съв­падат. За година и половина след идването си на власт кабинетът на професор Александър Цанков отпуска 50 000 000 лв. за пост­рояване на сграда на Агрономическия факултет, 10 000 000 лв. за изграждане на помещения за Медицинския и Ветеринарномеди­цинския факултет, 4 000 000 лв. за строителството на Ректората. През 1925 г. е уреден и въпросът за предаване на Александровската болница към Медицинския факултет. При управлението на Демократическия сговор бюджетът на Университета нараства и достига 69 659 927 лв. за учебната 1928/1929 г.

През следващите десет години бюджетът на Университета си­стемно намалява. Недостигът на държавни средства засилва зна­чението на други финансови източници. В края на 20-те години Рокфелеровата фондация подпомага довършването и обзавежда­нето на сградата на Агрономическия факултет срещу Борисовата градина. През 1934 г. със средствата на Ефорията „Братя Евлоги и Христо Георгиеви" приключва строителството на Ректората и на Университетската библиотека. По същото време Академичният съвет изтегля два заема, които осигуряват строежа на нови клини­ки при Александровската болница. През 1937 г. с помощи от държавата, от Международната студентска организация в Женева, от обществени учреждения и дарители е довършен Студентският дом. Ценна придобивка на Университета от 30-те години е и сгра­дата на деканата на Ветеринарномедицинския факултет край Цариградското шосе.

Финансовото положение на Университета се подобрява чувствително, след като професор Богдан Филов оглавява Министерския съвет. Само през 1941 г. бюджетът на Университета е уве­личен с над 12 000 000 лв. и достига 71 453 400 лв. Отпуснати са допълнителни кредити от Министерството на обществените сгра­ди, пътищата и благоустройството за строителство на нови клини­ки на Медицинския факултет, за Рентгенов институт, за сграда на Астрономическата обсерватория при Физико-математическия факултет, за фермите на Агрономо-лесовъдския факултет. Пак през 1941 г. Министерството на благоустройството отделя 45 000 000 лв. за строежа на двете крила на Ректората, които да поместят Историко-филологическия и Юридическия факултет. От фонда „Братя Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово" са осигу­рени 35 000 000 лв. за сграда на крайно нуждаещия се Физико-ма-тематически факултет. В края на 1941 г. са направени първите копки на трите факултетни сгради, но военната обстановка забавя строителството. По същото време значителни държавни сред­ства са пренасочени за учредяване на български културни инсти­туции в присъединените земи.

Успоредно с изграждането на Университета се развиват и не­говите близо седемдесет научни института. В тях се съсредото­чава изследователската работа на преподавателската колегия.

В началото на 40-те години университетските институти от областта на експерименталните науки се намират в различна сте­пен на развитие. Физическите и химическите науки изостават от съвременните изисквания в очакване на сградата на Физико-математическия факултет. Проектът й е изготвен, след като Факултет­ният съвет се запознава с устройството на подобни институти в редица немски, френски, швейцарски, чехословашки и югослав­ски градове.

От старите институти на Физико-математическия факултет за­пазват престижа си Минерално-петрографският, Геологическият и Зоологическият. Минерално-петрографският институт притежава добре обзаведени химическа и оптическа лаборатория, както и бо­гата колекция от минерали и скали. Геологическият институт се стреми да въздигне България в център на геоложките проучвания на Балканите и, основавайки се на успехите на българската геоло­гия, учредява собствено списание „Geologika Balkanika". Зоо­логическият институт разполага с отделна аудитория, модерна ла­боратория, множество аквариуми и богата библиотека. Към него се числи и Морската биологична станция във Варна, която също издава собствена поредица.

Работата на селскостопанските институти към Университета е поставена на широка основа. През 20-те години Агрономическият факултет е оземлен с 1152 дка в „Захарна фабрика" и 106 дка край „Цариградското шосе”. В началото на 40-те години институтите му разполагат с добре обзаведени химически лаборатории, веге­тационни къщи, опитни полета, ферми, овощни и зеленчукови градини, лозя, паркове, дендрариум и горски разсадник.

В Медицинския факултет прави впечатление Биологическият институт. Институтът се помещава в масивна двуетажна сграда, сред огромен парк на „Четвърти километър". Тя е построена през 30-те години с български и чуждестранни дарения. Украсена е с осем дорийски колони. Разполага с изследователски лаборатории, кабинети, зали за студентски занимания и библиотека. В парка са организирани оранжерии и парцели за полски стимулационни опити. Биологическият институт е оборудван на най-високото за времето си равнище. Лабораторните упражнения на студентите са осигурени с индивидуални микроскопи.

Заслужава да бъде отбелязано и специфичното устройство на Статистическия институт за стопански проучвания при Юридиче­ския факултет. Той е учреден през 1935 г. с Наредба-закон, като са­мостойно научно учреждение с права на юридическа личност. Ръководи се от кураториум, съставен от титулярите на катедрите по статистика, земеделска икономия и политическа икономия, от декана на Юридическия факултет, от председателя на Висшия ста­тистически съвет, от главния директор на статистиката, от предста­вители на Българската народна банка и Българската земеделска и кооперативна банка, както и по един представител на всяко друго учреждение, което субсидира института ежегодно с най-малко 80 000 лв. Работата му се поддържа с ежегодни субсидии от Рокфелеровата фондация, от Българската народна банка (200 000 лв.), от Българската земеделска и кооперативна банка (200 000 лв.), от Главната дирекция на статистиката (300 000 лв.), както и с доходи­те от продажба на институтските издания61.

Заедно с разрастването на Софийския университет в двете де­сетилетия след войните, българското висше образование се обо­гатява и с нови учебни заведения. През 1921 г. са открити Музи­калната и Художествената академия. В началото на 20-те години е основан Свободният университет. През 1940 г. той е преустроен в Държавно висше училище за финансови и административни науки. През 1942 г. започват занятията във Висшето техническо училище и във Висшето училище за телесно възпитание. Открити са и първите висши учебни заведения в провинцията - Висшето училище за стопански и социални науки във Варна през 1921 г. и Висшето търговско училище в Свищов през 1936 г. В новоосно­ваните академии и висши училища се наблюдава общата тенденция за организиране на научноизследователски структури. Така при Музикалната академия е уредена нарочна служба за научни изследвания върху музикалния фолклор. Службата разполага с фонограф и събира архив със записи на народни песни и говори63. Показателно е също, че през 1943 г. при Висшето търговско учи­лище в Свищов са учредени Институт за стопански изследвания, Институт за осигурително дело и Институт за данъчни и счето­водни проверки с експертизи.

Като отделна форма на организация на науката в България се обособяват научноизследователските институти при отделните ведомства. Те имат разнообразен статут и устройство, ползват се от по-малка или по-голяма държавна поддръжка, разполагат с различни финансови средства, щат и материални възможности.

Към началото на 40-те години основните научни учреждения при Министерството на народното просвещение са Царските при­родонаучни институти, Народният археологически музей, Българ­ският археологически институт и Народният етнографски музей.

Царските природонаучни институти работят с едновременна­та материална подкрепа на царското семейство и държавата. Те са учредени през 1889 г. и се поделят на Естественоисторически му­зей, Зоологическа градина, Ботаническа градина, Ентомологиче-ска станция и Научна библиотека. Оборудвани са с 10 модерни лаборатории и Орнитологическа централа. Естественоисториче-ският музей притежава близо 1 000 000 инвентарни обекта. Само ентомологичните му сбирки наброяват около 250 000 насекоми. Хербариумът му съдържа 100 000 хербарни листа и обхваща пъл­ната флора на България. Зоологическата градина е една от най-богатите на видове животни в Югоизточна Европа. Към нея са придадени ловните паркове в Кричим (с елени, сърни и фазани), в Царска Бистрица (с елени и бизони) и част от парка във Врана (със слонове, якове, камили и биволи-албиноси). Ботаническата градина разполага с 10 цветарника, два алпинеума и 11 оранжерии с над 3000 вида растения. Освен в София, обектите й се намират в Евксиноград, където са пренесени повечето екзотични растения, и във Врана, където е изграден покрит басейн с топла вода за вод­ни тропически растения. Ентомологическата станция е обзаведе­на с инсектариум (специално помещение за отглеждане и наблю­дение на насекоми), изследователски и препараторски лаборато­рии. Поддържа служба за безплатни упътвания за борба с вредни­те насекоми и лечение на болестите по пчелите. Научната библи­отека на Царските природонаучни институти възлиза на около 12 000 тома.

Сградата на Естественоисторическия музей на булевард „Цар Освободител" е построена в началото на 30-те години с предназ­начение да съхранява ценните и деликатни природонаучни сбир­ки. Тя е единствена по рода си в София. Бетонните й плочи са с двойна дебелина и допълнително армиране. Предвидено е да из­държат 65 железни витрини с тежест от по няколко тона (само спиртът в сбирките от змии и влечуги тежи около 20 т). Снабдена е със специална отоплителна инсталация за поддържане на опти­мална температура в залите. Разполага с хидрометър за наблюде­ние на влагата. Строежът е извършен върху специално подбран наклонен и песъчлив терен с цел да се осигури необходимата су­хота в сутерените. Дълбочината им е от 3 до 5 м под нивото на улицата, което спасява сбирките от бомбардировките през 1944 г.

Царските природонаучни институти са дали на българското природознание близо 1200 научни труда. Известията им излизат от 1928 г. Списвани са с изящен печат на български, френски, немски и английски език. Изпращани са до 288 научни института и библиотеки в 127 града в 33 държави със специалната умисъл „за повдигане на българското име в очите на културния учен свят". Царските природонаучни институти постепенно надскачат значението на родно научно средище. Според оценки на съвре­менниците им с такива добре организирани и богати с научни сбирки институти не може да се гордее друга балканска държава.

Народният археологически музей води началото си от 1879 г., когато е създадена музейна сбирка при Народната библиотека. Като самостоятелен културен институт се обособява през 1892 г. Народният археологически музей притежава над 100 000 експона­та и богата колекция от произведения на изобразителното изкуст­во. Сбирките му са разпределени в пет отдела - предисторичен, античен, средновековен, нумизматичен и художествен. Музеят има фотографско ателие, реставрационно ателие, архитектурно бюро, техническо ателие и библиотека с 5000 тома научна литера­тура. Стои в основата на всички значими разкопки в България през първата половина на XX в.66

Българският археологически институт е учреден през 1921 г. Преобразуван е от Българското археологическо дружество, осно­вано през 1909 г. Той е самостойно и независимо научно учреж­дение с права на юридическа личност. Ръководството на институ­та се избира от годишно административно събрание с тайно гласу­ване. Неговите почетни, действителни и дописни членове също се избират с тайно гласуване въз основа на писмен доклад, предста­вен от двама действителни членове. Единственият ограничителен елемент в автономията на института е, че се намира под почетно­то председателство на министъра на народното просвещение. На практика той утвърждава устава и правилника на института.

Българският археологически институт получава ежегодна държавна субсидия. Успоредно приема дарения от спомощество­ватели. До средата на 40-те години към него са основани 11 фонда за подпомагане на българската археология с близо 5 000 000 лв. капитал. Недвижимата му собственост възлиза на 6 апартамента. Библиотеката му наброява около 20 000 тома. Институтските из­дания са образцови. Чрез тях е осъществявана размяна с повече от 200 научни учреждения в чужбина.

Народният етнографски музей е учреден през 1906 г. с два от­дела — етнографски и исторически (съхраняващ документи от Възраждането). Разполага с фотографско и скулптурно ателие. През 20-те години историческият архив е предаден на Народната библиотека, а при музея е основан отдел за народна музика69. От 1921 г. Народният етнографски музей издава собствена научна поредица. По-късно обнародва и серия от цветни албуми с бъл­гарски народни шевици и тъкани. Изданията му са търсени от всички етнографски институти, университети и академии в чужбина. Значителна част от сбирките му изгарят по време на бом­бардировките през 1944 г.

Към Министерството на войната също съществуват научно­изследователски структури. В началото на 40-те години това са Държавният географски институт и Военноисторическата коми­сия. В Държавния географски институт работят над 200 служите­ли. В него се извършват топографски измервания и са предприети първите български изследвания по земен и гравитационен магнетизъм. Военноисторическата комисия е създадена през 1914 г., в съответствие със световната практика за учредяване на специали­зирани научни органи за военноисторически изследвания. Възложено й е да напише история на Сръбско-българската война и на Балканските войни.

Под ведомството на Министерството на вътрешните работи и народното здраве се откроява Институтът за народно здраве. В отделенията му се извършват експериментални изследвания по микробиология, химия и фармация.

При Министерството на търговията, промишлеността и труда в началото на 40-те години се обособява Дирекцията на природ­ните богатства. Тя организира геоложки проучвания и картиране на полезни изкопаеми. В службите й е положено началото на бъл­гарските гравиметрични изследвания в областта на геофизиката. Извършват се химически изследвания на кариерни материали. Проучват се минералните води на България.

В обсега на Министерството на земеделието и държавните имоти са изградени многобройни и разнообразни по своя харак­тер научноизследователски структури. Първостепенно значение имат Централният метеорологичен институт, Централният ветеринарно-бактериологичен институт и Централният земеделски из­питателен институт.

Централният метеорологичен институт разпределя работата си в пет отдела — отдел за обща климатология и метеорологични инструменти, отдел за атмосферна физика и планинска метеоро­логия, отдел за дъждомерните станции и валежните карти на Бъл­гария, отдел за агрометеорология и земеделска екология и отдел за сеизмология и хронометрия. Заедно със Службата за времето при въздушните войски извършва основните климатични и мете­орологични изследвания в страната.

Централният ветеринарно-бактериологичен институт е при­емник на Ветеринарната бактериологична станция в София, осно­вана през 1901 г. По-късно станцията е развита в средищен инсти­тут с мрежа от районни бактериологични институти и станции. Централният ветеринарно-бактериологичен институт има две служби — контролно-изследователска и производна. В първата се провеждат микробиологични, бактериологични и паразитологични изследвания. Във втората се организира производството на серуми, ваксини и биологични препарати за борба със заразните болести по домашните животни, което прави България напълно независима от внос.

Освен в София, ветеринарната наука е съсредоточена в Ра­йонния ветеринарно-бактериологичен институт в Стара Загора (за Южна България) и в Районния ветеринарно-бактериологичен институт в Търново (за Северна България). Районният ветеринарно-бактериологичен институт в Стара Загора започва работата си през 1931 г. в специално построена за неговите нужди сграда, с амбицията да бъде „един от най-добре наредените и големи инсти­тути на Балканския полуостров”.

Централният земеделски изпитателен институт в София раз­полага с 12 отдела - земеделски отдел, отдел за контрол на семе­ната, отдел за проучване и контрол на качествата на зърнените храни, отдел по градинарство, отдел по винарство, отдел по тех­нология и ферментация на тютюна, отдел за пчеларство и контрол на пчелните продукти, отдел за изследване и контрол на пашкули­те и коприната, отдел за почвоведение, отдел за интродукция и екология на културните растения, отдел по генетика и отдел за зе­меделски машини. Подобно на останалите научни учреждения, в началото на 40-те години стабилизира материалната си база. Между 1939 и 1944 г. опитните полета към института нарастват от 2 на 7, а щатните служители - от 43-ма на 97 души.

Централният земеделски изпитателен институт не е единстве­ното средище на българската земеделска наука. През първата по­ловина на XX в. България постепенно заема едно от водещите ме­ста в Европа по брой на земеделски опитни институти, станции и полета. Такива са Земеделският институт по градинарство, на­появане, оризарство, фуражни и влакнодайни култури в Пловдив, Земеделската опитна и контролна станция със семепроизводство в Образцов чифлик край Русе, Земеделската опитна и контролна станция със семепроизводство в Садово край Пловдив, Лозаро-винарската опитна и контролна станция в Плевен, Бубарската опитна и контролна станция във Враца, Овощарските опитни и контролни станции в Дряново и Кюстендил, Земеделският изпита­телен институт по памука и житните култури в Чирпан, Земедел­ската опитна станция със семепроизводство в Кнежа, Семепроиз­водното стопанство с опитно поле в с. Вардим, Свищовско, Опит­ната станция по тютюна със семепроизводство в с. Козарско, Пе­щерско, и др.

Като център на българската животновъдна наука израства Научноизследователският институт по животновъдство край Ста­ра Загора. Между структурите със специализирано направление могат да бъдат посочени Изследователският и производствен ин­ститут за борба с болестите по свинете във Враца, Централната птицевъдна опитна станция в София, както и Институтът за изу­чаване на органните болести, болестите с неизвестна етиология, отравянията и авитаминозите в София. Солидна опитна база е създадена в заводите за добитък край Шумен, Плевен и Ямбол, в депата за добитък край Пловдив, Самоков, Враца, Копривщица, Батак и Смолян, в районната опитна станция край Кнежа, в район­ната опитна овчарница край Берковица и др.

Неизявените тенденции в организацията на българската наука проличават в едно незавършено начинание. През 1929 г. Народно­то събрание приема Закон за основаване на Институт за научни изследвания „Цар Борис III", по подобие на Обществото „Кайзер Вилхелм" в Германия. Прякото управление на института е пове­рено на съвет, съставен от председателя на Учебния комитет при Министерството на народното просвещение, от двама професори във Физико-математическия факултет, посочени от Академичния съвет на Университета, от един член на Природо-математичния клон на Академията на науките, посочен от Общото събрание на Академията, и от директорите на откритите отдели при института. Наред с предвижданите помощи от частни и обществени органи­зации, дарения и завещания, издръжката на института е осигуре­на с 50 % от годишните вноски във Фонда за стопанско повдига­не на страната при Държавните каменовъглени мини във Владайско-Мошинско-Пернишката котловина (сумата възлиза на око­ло 25—30 млн. лв. годишно). Институтът е създаден за развитието на приложни научни изследвания, които изискват големи инвен­тарни и консумативни разходи и които не са застъпени в налични­те научни структури в страната. Възприето е, че отделите на ин­ститута ще бъдат откривани постепенно, като на първо време ще бъде учреден Химически институт.

Поради настъпилата икономическа криза Законът за институ­та „Цар Борис III" не е приложен. В началото на 40-те години е потърсен друг път за осъществяване на част от замисленото. През 1941 г. е основан Българо-немски институт за земеделски изслед­вания в София. Изследователските му задачи са насочени към области, които са слабо засегнати в научните учреждения на Бъл­гария. (Конкретната първоначална задача на Българо-немския ин­ститут е да внедри производството на естествен каучук от каучу­коносното глухарче коксагис). Необходимите средства са осигу­рени на равни начала от българското правителство, което се за­дължава да предостави поле и сгради за института, и от Общест­вото „Кайзер Вилхелм", което поема неговото обзавеждане. По същия начин са уредени и ръководните органи на института. Ед­накъв брой от членовете на кураториума и двамата научни дирек­тори се назначават от Българското министерство на земеделието и от Обществото „Кайзер Вилхелм". Двете страни са равно пред­ставени и в научния състав. Директорите и научните сътрудници са напълно свободни в рамките на бюджета и изследователските цели. Те не подлежат на ограничение по отношение на избора и извеждането на научния труд. Сътрудничеството с Обществото „Кайзер Вилхелм" продължава и през 1942 г., когато е открит вто­ри българо-немски институт със задачи от областта на микробио-логията89. Тази твърде сполучлива форма на научно строителство пропада заедно с последиците от Втората световна война.

В годините на Втората световна война са създадени и други научни структури, на които не е съдено да просъществуват дълго време. В годините, в които светът воюва, България съзижда кул­турни институции в присъединените земи. Така в края на 1941 г. българската държава вече поддържа в Скопие Народен театър, Народен музей, Народна библиотека, Земеделски изпитателен ин­ститут и Районен ветеринарно-бактериологичен институт. Учре­дени са също институти по тютюна в Драма и Прилеп, Земеделска опитна станция със семепроизводство в Добрич, Институт за гра­динарство, напояване и южни полски култури в Сяр, Овощарски изпитателен институт в Кавала, Лозаро-винарски изпитателен ин­ститут в Гюмюрджина, земеделски опитни полета в Кавадарци и Кочани, завод за добитък в Скопие, депа за добитък в Драма и Сяр, районна опитна овчарница в Тутракан и др. През декември 1942 г. е открит и вторият Държавен университет в Скопие.

Общата представа за организацията на българската наука към началото на 40-те години се допълва от многобройните научни дружества. Те са създадени на обществена основа. Финансират се с членски внос, дарения и пожертвувания, като получават и помо­щи от държавата. Характерно за научните дружества е, че наред с научните изследвания, си поставят просветни и популяризаторски задачи. Те организират публични сказки, свикват заседания и сре­щи, устройват екскурзии и конференции, уреждат свои клонове в провинцията, поддържат печатни органи. В ръководствата им влизат най-авторитетните учени на България. Достъпът в състава им е свободен за всеки, който съчувства на дружествените цели и плаща редовно членския си внос. Така българската наука намира още един път за изява и достига до учители, сподвижници и люби­тели в най-отдалечените кътчета на страната.

Определящата черта в организацията на българската наука към 9 септември 1944 г. е наличието на децентрализирани, разно­образни и специфични структурни форми. Тяхната зависимост от различни финансови източници осигурява развитието на науката в максимална степен. Разликите в статута им (от автономен до държавен) поддържат необходимия баланс между нуждите на държавата и личната инициатива на българските учени.

Българската академия на науките е замислена и изпълнява функциите на главна средищна институция. Членовете й работят във висшите учебни заведения, във водещите научни и културни учреждения на страната. По традиция в академичните среди нами­рат място и представители на училището, Църквата и армията. Привличани са също заслужили творци и дейци на техническата интелигенция. Същевременно е запазен превесът на научния със­тав. С оглед на незавършеното организационно устройство на българската наука, повечето членове на Академията са препода­ватели в Софийския университет. Поради което е необяснимо противопоставянето между двете институции. В публикация от 1999 г. Милчо Лалков твърди, че през 30-те години Универси­тетът „продължава да брани реномето си на пръв по значение национален разсадник на научни идеи, на люлка за смели изследова­телски експерименти и постижения" и че в това отношение Ака­демията „не може да съперничи на университетските научни ра­ботници". Авторът подкрепя заключението си, посочвайки науч­ния принос на четиридесет и девет преподаватели, но следва да се отбележи, че тридесет от тях са членове на Българската академия на науките.

Високите научни достойнства на българската академична об­щност предопределят и нейната висока морална отговорност пред обществото. Гражданската позиция на българските учени може да бъде очертана в две основни насоки - твърдото отстояване на ака­демичната автономия и последователната защита на българския национален идеал.

Първият голям сблъсък между академичната общност и дър­жавата е известният случай със затварянето на Университета през 1907 г., след като студенти освиркват монарха при откриването на Народния театър. Всички преподаватели са уволнени и е отнета автономията на Университета. Едногодишната борба на българ­ските учени е подкрепена от българската културна общественост и довежда до правителствена смяна, възвръщане на цялата препо­давателска колегия и възстановяване на автономния статут на висшето учебно заведение. В хода на университетската криза българските учени изразяват публично и отрицателното си отно­шение към социалистическото учение, проникнало сред „по-буй­ните" и „възприемчиви" студенти от първите курсове. В мани­фест до българския народ професорите отчитат, че университет­ската наука влияе „отрезвително върху всякакви крайни и утопич­ни увлечения".

Към 9 септември 1944 г. в състава на Академията все още има живи участници в събитията от 1907 г. Такива са професорите Гавраил Кацаров, Александър Теодоров-Балан, Георги Бончев, Стефан Петков и Йосиф Фаденхехт. Почти целият състав на Ака­демията, заварен от събитията през септември 1944 г., работи в структурите на Университета през 20-те години, когато се отбе­лязва следващият сериозен конфликт на академичната общност с властта по повод опитите за драстично увеличение на студентските такси, прокарване на нов Закон за народното просвещение и нов Правилник за Университета, без да вземе мнението на Академичния съвет. На­прежението нараства, след като с Постановление на Министер­ския съвет през юни 1921 г. е наложена правописна реформа, коя­то не е обсъдена в научните среди.

През декември 1921 г. ректорът — професор Любомир Милетич, (действителен член на Академията) напечатва ректорски нек­ролог за починал професор по стария правопис. Стоян Омарчевски го наказва с глоба от заплатата и изпраща чиновници, които запечатват университетските каси. Ръководството на Университе­та отговаря с няколко протестни писма, в които припомня, че са­мо Академичният съвет има право да налага дисциплинарни на­казания. Министърът заплашва да отстрани ректора и да го даде под съд за непокорство. Академичният съвет му отвръща: „Вие, господин Министре, с небивало досега оскърбително пренебре­жение и по един диктаторски начин се отнасяте спрямо достойн­ството и правата на университетската управа.”

Следващата стъпка на Стоян Омарчевски цели да отстрани представителите на опозиционните партии от катедрите на Уни­верситета. През февруари 1922 г. той нарежда да бъдат уволнени 8 частни доцента от Юридическия факултет под предлог, че за­емат отговорни места в политически организации. В проектобю­джета на Министерството са заличени и няколко университетски катедри, което означава отстраняването на нови 15 преподавате­ли, включително ректора, проректора и пропроректора. В поред­ното изложение на Академичния съвет се заявява, че цялото пре­подавателско тяло остава непоколебимо в решението си да отсто­ява автономията на Университета. Министърът отвръща, че не е от онези, „които получават шемет в главата при прочитането на думата автономия”. Академичният съвет не се двоуми дълго и на 10 март 1922 г., за пръв път в историята на българското висше образование, взема решение да преустанови лекциите в Универ­ситета. Случаят ще остане прецедент в следващите близо седем десетилетия.

Между членовете на Академичния съвет на Университета през 1921—1922 г. са професорите Методий Попов, Михаил Арнаудов, Димитър Мишайков, Янаки Моллов, Анастас Иширков, Тошко Петров, Стефан Петков, Димитър Михалчев, Александър Хри­стов, Венелин Ганев, Стефан Бобчев, Петър Абрашев, Стефан Младенов, Владимир Моллов и Петко Стоянов — настоящи и бъ­дещи членове на Академията. Позицията на университетската управа е подкрепена от Академията и в качеството й на най-висша научна институция. Нещо повече, през март 1922 г. Общото съб­рание решава да продължи да печата академичните издания по ста­рия правопис. Решението води до нов конфликт със земеделското правителство, което спира държавната помощ за Академията и приема законопроект за отчуждаване на академичната сграда.

Протестът на българската академична общност вълнува „цяла мислеща България". В образувания Граждански комитет в защита на Университета, наред с Българската академия на науките, участ­ват Съюзът на адвокатите, Съюзът на журналистите, Женският съюз, Икономическото дружество, Инженерно-архитектурното дружество, Дружеството на агрономите, Съюзът на лекарите, Съюзът на запасните офицери, Съюзът на класните учители, Съюзът на основните учители, Съюзът на учените, писателите и художниците, Земеделското дружество, Съюзът на популярните банки, Централното поборническо опълченско дружество и др. Проведени са митинги, шествия и протестни събрания. Вестници­те на всички опозиционни политически партии се обявяват в за­щита на автономията. Вълнуват се и представителите на българ­ската интелигенция, намиращи се в чужбина. „Вашият жест е пъ­лен със самоотверженост и достойнство”— пише Петър Мутафчи­ев в писмо до професор Гавраил Кацаров от Мюнхен. Единстве­но позицията на Българската комунистическа партия е противоречива и двойствена. Нейните оратори и печатни издания не одобряват поведението на правителството, но не пропускат „да разобличат" „класовите интереси на буржоазията" и на „буржоазните учени" в конфликта.

През лятото на 1922 г. университетската криза се задълбоча­ва и подкопава стабилността на земеделското правителство. Александър Стамболийски е принуден да тръгне към отстъпки. В началото на август 1922 г. Стоян Омарчевски е изпратен на зад­гранична командировка в Бразилия. За временно управляващ Министерството на народното просвещение е назначен министъ­рът на войната Константин Томов. Той постига бързо споразуме­ние по всички въпроси с Гражданския комитет и Академичния съвет. Правителството приема да измени Общия университетски правилник съобразно с предложенията на Академичния съвет, да отмени дисциплинарното наказание на ректора, да възстанови всички заличени в бюджета професорски и доцентски длъжности, да намали студентските такси. В резултат на постигнатото съгла­сие на 19 август 1922 г. професор Любомир Милетич съобщава на студентите, че Университетът започва своя нормален живот.

Събитията провокират към размисъл за същността на акаде­мичната автономия. В многобройни статии в печата от 1920— 1922 г. тя е разглеждана като плод на многовековен опит, органи­чески свързан със свободата на научната мисъл. Като единствена гаранция, която пречи на властта да прокара в научните среди хо­ра без нужния професионален и морален ценз. Като предпазна мярка срещу присъщия стремеж на управляващите да диктуват научните идеи. Като основа за авторитета на учените пред обще­ствеността. Така през 1922 г. професор Михаил Арнаудов пише във вестник „Мир”: „Никой човек с достойнство, у когото са на­лице талант и призвание за научна работа, не би приел да поста­ви своята дейност в зависимост от случайностите на една некомпетентна и груба контрола, прикрита зад партизански прокарани законоположения и своеволно наредени правилници. И в резул­тат: всеки опит да се наложи на колегията от хора на науката не­мотивирано и диктаторско желание на случайния, често несведущ министър е водил към разстройство на Университета и към явен регрес на научния труд в страната. Най-добър - и единствен, за щастие - пример за това ни е давала Русия с нейните достатъчно познати автократски режими...”

Твърдата позиция на българската научна интелигенция в за­щита на автономния статут на научните учреждения не се проме­ня и в началото на 40-те години. През пролетта на 1941 г., успо­редно с присъединяването на България към Тристранния пакт и началото на военната операция на Германия на Балканите, профе­сор Богдан Филов прокарва две законоположения, които засягат автономията на Академията и на Университета.

В началото на март 1941 г. Народното събрание приема Закон за допълнение на Закона за Академията. Той изменя процедурата за избор на секретаря на научната институция, който се назначава от министъра на народното просвещение измежду трима канди­дати, посочени от Управителния съвет. По същество промяната не нарушава правото на академичния състав да избира ръководните органи на Академията. Въпреки това тя е възприета като посега­телство върху академичната автономия. Обстоятелството, че не е взето предварително мнението на академичния състав по законо­проекта, е отчетено като „опасен прецедент". В продължение на цяла година българските учени настояват да се възстанови ста­рият ред за избор на секретаря. Законът е приложен едва през март 1942 г., с надеждата при пръв удобен случай да бъде отменен.

По-значително е засегната университетската автономия. През март 1941 г. в Народното събрание е внесен законопроект за из­менение и допълнение на Закона за държавните служители. Спо­ред него служителите при всички ведомства, включително и при автономните държавни учреждения, могат да бъдат уволнявани по решение на Министерския съвет. Имайки „свещената длъж­ност да пази като зеницата на окото си" автономията на Универси­тета, Академичният съвет протестира пред правителството. При повторното четене на законопроекта е прието, че научната и пре­подавателската дейност не могат да бъдат повод за уволнение от Министерския съвет.

В началото на април 1941 г. Академичният съвет отново се занимава със Закона за държавните служители. Единодушното мне­ние на всички факултети е, че той не дава гаранция за автономия­та на Университета. Въпреки това преподавателското тяло се ог­раничава с писмен протест. Българските учени отчитат, че „из­ключителният исторически момент”, който преживява страната, налага пълно сплотяване на всички духовни сили. Със съзнанието за дълг към българската държава, „чиито съдбини се решават се­га”, Академичният съвет не желае да разединява общественото мнение. Той застава твърдо зад решението, че няма да се прими­ри със създаденото положение, но отлага откритата борба за по-благоприятни времена. И отново могат да бъдат изброени имена­та на членовете на Академията в ръководството на Университета, които се противопоставят на правителствения натиск. Това са ректорът - протопрезвитер Стефан Цанков, проректорът - профе­сор Янаки Моллов, деканите - професор Иван Странски и прото­йерей Иван Гошев, професор Георги Хлебаров, професор Нико­лай Стоянов и професор Веселин Бешевлиев. Някои от тях ще бъ­дат уволнени от Университета по силата на същия закон. Но след 9 септември 1944 г.

Цялата научна и обществена дейност на българските учени след възстановяването на българската държавност през 1878 г. е подчинена на националния идеал. Още в края на XIX в. Перио­дическото списание на Българското книжовно дружество, а по-късно и Годишникът на Софийския университет обнародват пър­вите трудове, които обосновават с научни доводи правото на обе­динение на българския народ. Между авторите им са професорите Александър Теодоров-Балан, Любомир Милетич, Стефан Младе­нов, Анастас Иширков, Йордан Иванов, Иван Георгов и др.103

Националната тема заема съществен дял в изданията на Българското книжовно дружество и в последвалите години. Същевре­менно повечето дописни членове на Дружество, а сетне и на Ака­демията са избирани от средите на чуждестранните българисти с приноси по македонския въпрос. Показателно е също, че много български учени, между които професорите Любомир Милетич, Иван Георгов и Александър Балабанов, са близки с дейците на ВМОРО и често изпълняват ролята на нейни делегати пред бъл­гарското правителство и пред меродавните среди в европейските столици105.

В хода на Балканските войни Академията продължава застъпничеството си за родното дело. През март 1913 г. в изявление до славянските академии и научни дружества тя се обявява срещу системните гонения на българите от сръбските окупационни влас­ти в Македония. В изявлението се подчертава, че във всички при­знати етнографски прегледи на съвременното славянство към българската народност се причислява и населението на Западна Македония с Кратово, Куманово, Скопие, Тетово, Кичево, Дебър, Струга, Охрид, Битоля, Прилеп, Велес, Воден, Лерин и Костур. Изрично се заявява, че и за в бъдеще Академията ще смята за свое „специално научно поприще" земите, населени с българи в уста­новените от науката граници.

Няколко месеца по-късно Академичният съвет на Софийския университет на свой ред изпраща телеграма до университетите в чужбина, в която разобличава неистинните твърдения на гръцки­те учени за извършвани нечувани жестокости от българската вой­ска в Егейска Македония. Гръцката пропаганда е предприета ус­поредно с действията на гръцката армия, която опустошава и сри­ва със земята десетки български села и град Кукуш. Това се изтък­ва в следващо изложение на Академичния съвет до учените по света.

Градивната роля на Университета е формулирана още в начал­ните години на Висшето училище от професор Иван Шишманов, като създаване на хомогенна българска интелигенция, възпитана в национален дух. „Един национализъм — ето от какво имат нуж­да нашите млади — като закон за нашето общо бъдеще и като про­тиводействие или коректив на тия криворазбрани космополити­чески идеи, които захващат да зашеметяват главите им"— уточня­ва българският учен. Идеите на професор Иван Шишманов се осъществяват в значителна степен по време на войните. Нацио­налната кауза сплотява представители на различни политически и естетически течения. Тя стопява и дългогодишната вражда между Иван Вазов и доктор Кръстю Кръстев. През 1914 г. двамата пос­тавят подписите си един до друг в писмо до известен руски писа­тел, публикувал пропагандна статия в ущърб на българските на­ционални интереси на Балканите.

Въпреки усилията на първото поколение строители на модер­ната българска култура, направеното се оказва недостатъчно. След Първата световна война България попада в силна междуна­родна изолация. По думите на професор Александър Балабанов, тя е „отлъчена от света”. Ученият оприличава страната на „стра­нен вълшебен затвор: да можеш да виждаш всичко навън, да мо­жеш да чуваш всички разговори, съобщения на света за теб, а ти да не можеш да се изкажеш!... Нито как се радваш, нито как страдаш.” Международната изолация не е лишена от негативи­зъм. В началото на 20-те години българските интелектуалци уста­новяват с изненада, че за България се знае малко в чужбина. Те се сблъскват с ширещите се определения, които представят родина­та им като „страна на варвари”, а народа им — като „прусаци на Балканите”. В този смисъл пише и Петър Мутафчиев до профе­сор Гавраил Кацаров от Мюнхен: „Аз винаги съм считал, а тук ве­че окончателно се убедих, че ние като народ не бихме толкова много пострадали и тъй ощетени, ако не възлагахме всички на­дежди на войнишките си щикове. Ние бяхме занемарили духовна­та си култура, не бяхме успели да запознаем чужденците със себе си, с нашата наука, изкуство и др., та да използваме тия културни връзки в дни на нужда.”

През май 1920 г. членовете на Българската академия на на­уките Иван Вазов, професор Васил Златарски, професор Иван Шишманов, професор Анастас Иширков, професор Йосиф Фаден-хехт, професор Гавраил Кацаров, професор Йордан Иванов и про­фесор Богдан Филов се обръщат към българската общественост с открито писмо: „Събитията, които преживяхме през последните години, и техният нещастен край показаха, че ние като народ не бяхме добре подготвени да ги посрещнем, че нашите духовни си­ли не бяха достатъчни, за да се справим със задачите, които бе ни поставил историческият момент, че непознавайки достатъчно се­бе си и историческата обстановка, ние не можахме да изкараме започнатото дело на добър край. В днешното велико време, когато се решават съдбините на народите, ние нямаме създадена доста­тъчна духовна ценност, с която да защитим правата си пред съда на просветеното човечество.”

Така започва „Българското национално дело в чужбина”. То е замислено от писатели и учени и се изразява в силно културно проникване. Използвани са всички възможности за интелектуал­но общуване. Вътре в страната се пристъпва към ускорено доиз­граждане на родните културни институции. Успоредно се работи за повдигане на националното самочувствие на българския народ. В условията на тежки финансови задължения на държавата след Ньойския договор делото на българските интелектуалци намира материална подкрепа от много граждани и достига до търсения резултат. През 30-те години духовната криза в българското об­щество е преодоляна. България излиза забележимо на междуна­родното културно поле и окончателно се включва в европейския културен процес.

Същевременно същите интелектуалци създават в страната на­учни институции с тясна национална насоченост. През октомври 1923 г. петдесет и двама български учени, писатели и обществе­ници се събират в десета аудитория на Софийския университет и полагат основите на Македонския научен институт. За негов пръв председател е избран професор Иван Георгов. През 1928 г. той е заместен от председателя на Българската академия на науките, професор Любомир Милетич. Между членовете и постоянните сътрудници на института са професорите Михаил Арнаудов, Сте­фан Младенов, Никола Милев, Йордан Иванов, Александър Бала­банов, Иван Снегаров, Димитър Мишайков, Васил Златарски, Иван Шишманов, Анастас Иширков, Гавраил Кацаров, Димитър Яранов, Георги П. Генов, Петър Ников, Стоян Романски, Алексан­дър Станишев, доцент Иван Дуйчев, Йордан Бадев, Данаил Крап-чев, Андрей Протич, Симеон Радев, Христо Силянов, Теодор Трая­нов и др. В състава на института са привлечени авторитетни уче­ни от Англия, Франция, Германия, Русия, Чехословакия и Полша.

Македонският научен институт черпи средствата си от даре­ния и завещания. Разполага с научен архив, етнографска сбирка, богата библиотека и модерен киносалон в Македонския дом. Ин­ститутът издава собствена научна поредица, документални сбор­ници, монографии, както и научнопопулярни книжки и брошури. Няма област от историята, езикознанието, етнографията, фолкло­ра и бита на македонските българи от древността до борбите им след Първата световна война, която да не е намерила научно ос­ветление на страниците на списание „Македонски преглед”.

През 1932 г. с участието на професорите Стоян Романски, Георги П. Генов, Стефан Младенов, Анастас Иширков, Борис Йо­цов, Петър Ников и Петър Мутафчиев е основан Добруджанският научен институт. За негов председател е избран професор Ми­хаил Арнаудов. Наред с учените, в института работят писатели, журналисти и общественици, като Дора Габе, Антон Страшими-ров и Йордан Йовков. Институтът има за цел да изучава минало­то и настоящето на добруджанските българи и да спечели светов­ното обществено мнение за техния освободителен идеал. Пак през 1932 г. почти същите учени със същите цели учредяват Западно-покраинския научен институт.

Каузата на тракийските българи става обект на дейността на Тракийския научен институт. Той е основан през 1934 г., след като правителството на Кимон Георгиев забранява всички легални и не­легални националноосвободителни организации. Научните инсти­тути остават незасегнати от ограничителните мерки на управлява­щите. За председател на Тракийския научен институт е избран про­фесор Димитър Михалчев119. Между членовете му са Иван Орманджиев, Константин Петканов и професор Стефан Младенов.

Българските учени продължават своята професионална и обществена дейност в защита на народностните права на българския народ и след възвръщането на Южна Добруджа, Тракия и Маке­дония към България в началото на 40-те години. Едно от послед­ните изложения, което изразява действителните виждания на бъл­гарската научна интелигенция по националния въпрос, е от май 1941 г. То е подписано от всички редовни членове на Българската академия на науките и изкуствата. Изготвено е по повод новосъз­даденото положение в Македония. Изразява несъгласие с поред­ното „кастрене” на българските земи, с откъсването на Тетовско и Костурско от етническите граници на България. Предвидено е изложението да бъде предадено на пълномощните министри на Германия и Италия и на „известни лица и кръгове” в чужбина. Не­говото връчване и оповестяване е отклонено от министър-предсе­дателя, професор Богдан Филов.

Цялостната представа за мястото на Българската академия на науките в българския обществен, културен и политически живот през първата половина на XX в. изисква да бъде отбелязана и ней­ната надпартийност. Тя изхожда от националните и представител­ни функции на Академията, като осигурява възможната обектив­ност на науката. В академичния състав членуват учени с различни политически убеждения, но научната институция не се отзовава на партийните борби. Единственият случай, в който Академията заема позиция и изразява загриженост за правовия ред в страната, следва „търновските събития” от 1922 г. В писмо до Александър Стамболийски академичната колегия заявява: „Историята на чо­вешките общества свидетелства по най-несъмнен начин, че безогледните политически борби, дори когато се движат от идеални подбуди, са вредни, а когато са предизвикани от груби партийни интереси и дребнави лични съперничества, са катастрофални за народите. В тия борби изпитаните правови норми се заменят с прибързани решения, диктувани от настроението на момента, те карат да се пренебрегва разделянето на властите и подчиняват об­ществото на отделни групи. Друга истина, за която историята сви­детелства не по-малко очевидно, е и тая, че народи, които се обез­главяват чрез изтребване и обезценяване на своите водители и да­ват преднина на безотговорни тълпи, не могат да чакат добър край.”