СПОМЕНИ

По времето на Чернобилската катастрофа една сюрия медицински полковници от ВВМИ (тогава ВМА я нямаше даже!) се бореха пред ръководството на Министерството на народната отбрана за званието „ПО-ПО-НАЙ“ спец по ядрените аварии (не им споменавам имената, щото някои от тях са покойници). 

Не помня кой спечели. Апропо, един от резервните състезатели стана министър по време на демокрацията, а след това се оказа, че има връзки с ДС. 

Но това е друга тема. 

Тогава нямаше показухи, пардон учения, как се ликвидират последствията от радиационни бедствия. 

Те се появиха позже! 
Нямаше и свободни телевизии, следователно и зрители. 

Днес нещата са по-сложни. 

СМИ дебнат отвсякъде, еле телевизиите! И Интернет сайтовете не остават назад!

А и претендентите за титлата „ПО-ПО-НАЙ“ спец по CORVID-2019 (nCov 2019) станаха повече – генерал от ВМА, комисар от МВР, митничари, цивилни специалисти…

Състезанието започна с показуха.

Организирана от генерала. Видяхме го с полева униформа! Трябваше да си сложи и каска. Все пак война е! Макар и с вирус...

От показухата файдата ще е нулева! Иначе е добра като ПиАр. В някои сайтове прочетох доста по-разумни разсъждения и предложения, за разлика от показухата – например това на д-р Сергей Иванов, ама карай да върви. Надявам се и този път Господ да е българин. Както през 1994 г. А накрая  да се засмеем, щото смехът е здраве:

        P.S. Надявям се да доживея края на състезанието и да гледам церемонията по връчване на приза „ПО-ПО-НАЙ“! Нямам фаворит!

 

ДЕЛОТО ДРАЙФУС И ПРЕСАТА

История, която журналистите трябва да помнят, за да не съсипят доброто си име някога.

От блога на Тамара Eйделман, 02.24.2020 г.

Делото „Драйфус" в продължение на 12 години, от 1894 до 1906 г., държи Франция в състояние на невероятна възбуда и разделя страната на драйфусари и анти-драйфусари. Офицер Алфред Драйфус е евреин, родом от Елзас – два фактора, които сами по себе си предизвикват подозрения в тогавашна Франция. В резултат на това, когато е арестуван по подозрение в шпионаж и предаване на секретни документи на германското разузнаване, по-голямата част от Франция е убедена, че обвинението е вярно.

Всъщност по-голямата част от Франция бързо би забравила, че някакво офицерче е изпратено в Кайен на каторга с доживотна присъда. Отначало това тревожи само роднините на затворника, които са отхвърлени от обществото. Както припомня Матьо – братът на Драйфус, „изглеждаше, че все едно сме откъснати от света на живите“.

А след това делото става публично достояние. Първият журналист, изказал се в защита на Драйфус, е анархистът Бернар Лазар, който през 1896 г. издава в Брюксел брошура, озаглавена „Случаят Драйфус - злоупотреба с правосъдието“, в която подробно разглежда и опровергава всички обвинения. Макар и малцина да са прочелите брошурата, скоро след това много интелектуалци от онова време се присъединяват към дейността на Матьо Драйфус и Бернар Лазар.

Става ясно, че високопоставени армейски чинове са прикрили истинския шпионин и са превърнали „аутсайдера" Драйфус в изкупителна жертва. В либералната преса се появяват все повече нови статии на драйфусарите. Анти-драйфусарите също не се успокояват. Техен лидер става Едуард Дрюмон, който през 1889 г. основава френската антисемитска лига, а през 1892 г. започва да издава мерзкият, но невероятно популярен вестник, носещ гордото име „Свободна дума“. Дрюмон се представя за човек, който „отразява самата истината" и с ентусиазъм разобличава скандалите. Аферата с Драйфус е звездният му час – статиите за това как „продалите Христос“ сега продават френски военни тайни, четени в цяла Франция, провокират еврейски погроми.

Драйфусарите обаче продължават да се борят. Няколко години след първия процес се появява полковник Пикар, който твърди, че Драйфус е невинен. Подозрението пада върху майор Естерхази, унгарски аристократ на френска служба. И отново вестниците се намесват – във влиятелния „Фигаро“ е публикувана репродукция на самия документ, копие от който, както се твърди, Драйфус  е предал на германците. Банкерът Кастро, често даващ заеми на Естерхази, разпознава почерка му.

В същото време полковник Анри подправя документи, които уж доказват вината на Драйфус. Дрюмон ентусиазирано съобщава това във вестника си. Но журналистът Жозеф Рейнах твърди, че документите на Анри са фалшификати и непрекъснато призовава за преразглеждане на случая „Драйфус“. От другият лагер се нахвърлят върху Рейнах, твърдейки, че един евреин защитава друг евреин. Статиите му костват загубата на място в Камарата на депутатите, но той продължава да пише в защита на Драйфус.

Публикациите на Рейнах правят силно впечатление на сенатора Огюст Шерер-Кестнер, който първоначално е убеден във вината на Драйфус, а след това става негов пламенен защитник. Именно на него, бившата любовница на Естерхази, предава писмата на майора, от които стана ясно каква изпепеляваща омраза изпитва този офицер от френската армия ... към Франция. Шерер-Кестнер публикува писмата на Естерхази във „Фигаро“, подкрепя журналистите-драйфусари и сам пише отворено писмо в подкрепа на невинно осъдения. Опитва се да повдигне въпроса за реабилитирането на Драйфус в Сената, но предложението му получава само 80 от 229 гласа.

През 1898 г. военният министър Кавеняк, който по принцип също смята Драйфус за виновен, започва под влияние на пресата да проучва досието му – и разбира, че документите, представени от полковник Анри, са фалшиви. Анри е арестуван и се самоубива.

„Свободна дума“ тутакси пише, че Анри е извършил „патриотична фалшификация“. Започва събиране на средства започва в полза на семейството му. Дрюмон публикува във всеки брой съобщението, че „готвач е дарил половин франк и би искал да изгори всички евреи във фурната си“, 5 франка „от викария, желаещ да унищожи всички евреи и масони“, един франк от „малък викарий, който мечтае да изпее Реквием за последния евреин в света.“ Между другото събират 131 хиляди франка – много голяма сума за онова време. В същото време „Френски вестник“ нарича Анри човек, който „героично е защитавал най-важните интереси на държавата“.

И тогава на сцената се появява Емил Зола, който публикува във вестник „Орор“ (Заря!) прочутото си отворено писмо до президента на републиката – „Аз обвинявам“. (Между другото, изглежда, че той е заимствал тези думи от брошурата на Бернар Лазар – нищо не изчезва без следа в този свят). Той доказа невинността на Драйфус и вината на Естерхази, заявява, че разследването е проведено неправилно и армията крие важни доказателства. „Истината е всичко, за което страстно жадувам в името на човечеството, което страда толкова много и заслужава правото на щастие. Възмутените редове на моето послание са вик на душата ми. Нека се осмелят да ме изправят пред съдебните заседатели и нека процесът да се проведе при широко отворени врати! "

Зола наистина е съден, и осъден за „лъжа и клевета" на една година затвор и е лишен от ордена на Почетния легион. Писателят бяга в Англия и продължава да се изказва в защита на Драйфус. През 1902 г., след завръщането си в Париж, той умира, задушавайки се от дима на печка. През 1953 г. са публикувани самопризнания на коминочистач, че нарочно е запушил комина, за да убие писателя. Дали е вярно или не, не е известно.

През 1899 г. Драйфус е върнат във Франция, съден е отново, отново е признат за виновен, и е осъден на 10 години каторга, но президентът го помилва. Борбата за възстановяване на честното му име и срещу всемогъществото на армията и специалните служби, продължава дълго – той е напълно реабилитиран и върнат на служба в армията едва през 1906 година.

Влиянието на делото Драйфус върху Франция и целия свят е толкова голямо, че едва ли всичко може да бъде изброено. Но едно е ясно, че ВЕСТНИКАРСКИТЕ ПУБЛИКАЦИИ, както на драйфусарите, така и на анти-драйфусарите, ИЗИГРАВАТ ОГРОМНА РОЛЯ В РАЗВИТИЕТО НА ТАЗИ УЖАСНА СЪДЕБНА ИСТОРИЯ.

Вероятно всички журналисти трябва да помнят това, преди да започнат да получават парични дарения от „малки викарии“ (авторката прави аналогия с едно от даренията в полза на семейството на клеветника Анри, вж. по-горе в текста – бел. Н. К.) и напълно да съсипят някога доброто си име*.

*-последната препоръка на г-жа Ейделман не се отнася за голяма част от българските журналисти. Те по принцип НЯМА КАКВО ДА ОПАЗВАТ ОТ СЪСИПВАНЕ!

Корупцията и свободата на печата в България

„На дъното на ЕС

Европейската комисия удостоверява, че България се развива като конституционна държава. Страната е в дъното на европейската класация за корупция и свобода на печата от години. Не без причина (от заглавието в Der Spiegel).“

Настоящата публикация не е случайна. Тя е предизвикана от един пост на администратора на Facebook-групата „Хумор, сатира, политика от България и света“ Михаил Михайлов по повод статия на Кeno Verseck [1] в Der Spiegel-Politik посветен на България.

Постът на Михайлов е типичен пример за хибридна атака срещу българското правителство, разчитайки, че никой няма да си направи труда да преведе материала и ще повярва на неговото заглавие „Немците заговориха за най корумпираният премиер в  ЕС“ [2]  Е, аз си направих труда. С помощта на преводачката на чичко Google и последваща моя редакция. Оказа се, че е компилация от стари изрезки от вестници и стара, претоплена манджа. Поне за мен. Учудих се, че липсват някои добре известни имена, например това на Цветан Василев, макар и фалита на КТБ да е обявен от Verseck за тежка криза, сравнима с тази на Виденов. Да, ама не, както би казал покойният Бочаров

Недоволните или невярващите на коректността на текста, който предлагам могат да го проверят в оригинала – https://www.spiegel.de/politik/ausland/korruption-und-pressefreiheit-in-bulgarien-das-schlusslicht-a-1302073.html.

Следва превода (с незначителни съкращения)

„Всяка година през есента България и Румъния получават своеобразен сертификат. Тогава Комисията на ЕС публикува своя така наречен доклад за напредъка на реформите и върховенството на закона в двете страни, съдържащ резултатите от мониторинга („Механизъм за сътрудничество и проверка“), наложен при присъединяването им към ЕС през 2007 г.

Тази година България получи много добри оценки. Докладът, публикуван в края на октомври, посочва, че работи „последователно" в борбата с корупцията и организираната престъпност, „консолидира своята правна и институционална структура". За първи път Комисията на ЕС обеща на България евентуално прекратяване на непопулярния мониторинг. Това беше едно от последните средства за оказване на натиск от страна на ЕС за провеждане на реформи в страната.

Как Европейската комисия стигна до положителната си оценка е озадачаващо. Във всеки случай реалността в България е много различна. Премиерът Бойко Борисов е силен човек повече от десетилетие. Номинално той е умерено консервативен и приемлив за Европа във външната политика. Българинът избягва да се конфронтира с Брюксел, както и словесните атаки срещу ЕС, като например Виктор Орбан. Но вътре в страната „бате Бойко“, бивш полицай, карате боец и бодигард, управлява в много по-строг стил.

„Апартаментгейт“ и банковия фалит

Законът е това, което Борисов каже и поръча, по телефона или със СМС (съмнявам се и мога да дам примери, но не това е темата – бел.моя). Той се представя като добър шеф, използвайки често простонародни изрази и поговорки. За него е важно да не го възприемат като автократ. Но неговата система за управление няма много общо с реалното върховенство на закона.

България постоянно е на последно място в класацията за корупция и свобода на печата. В страната почти няма независими медии (така ли? – бел.моя).

Тази година например няколко скандала с недвижими имоти разтърсиха политическия елит на България. Оказа се, че редица български политици в София са закупили луксозни апартаменти далеч под реалната пазарна стойност. Други злоупотребиха със средства на ЕС за селски туризъм – къщите за гости в селските райони, финансирани с милиони от Брюксел, всъщност се оказаха частни вили.

Заради аферата с апартаменти трима министри и лидерът на фракцията на партията на Борисов „Граждани за европейско развитие на България“ (ГЕРБ) трябваше да подадат оставка (вероятно има предвид Цветан Цветанов – бел.моя). Към тях се присъедини и Пламен Георгиев, ръководител на КПКОНПИ. След като аферата стана известна, Георгиев първоначално си взе отпуск, след това подаде оставка и беше изпратен на дипломатическа работа. и преместен на дипломатически пост в чужбина. Неговата комисия приключи разследването на „апартаментгейт“ след няколко седмици. Резултатът – в нито един от случаите не беше установен конфликт на интереси или друга незаконна дейност.

В началото на декември Сотир Цацаров, който преди това действаше като главен прокурор на България в продължение на седем години, стана новия ръководител на антикорупционната комисия. Върху неговият мандат (вероятно като главен прокурор – бел.моя) хвърлят сянка многобройни дела, като нито едно от корупционните не беше решено по законово задоволителен начин. Сред тях, например, е фалитът на КТБ, една от най-големите български банки, на фона на вътрешно българската война на олигарсите.

Сривът на KTБ през 2014 г. предизвика най-тежката финансова криза в България (това просто не е вярно – бел.моя) след голямата катастрофа на банките в средата на 90-те години и струва на данъкоплатците равностойността на малко под два милиарда евро. Цацаров трябва да поддържа тесни отношения с един от основните участници във фалита на КТБ – Делян Пеевски, не само един от най-влиятелните медийни предприемачи в България, но и силно противоречив политик.

Медийният пазар е напълно разделен между олигарсите

Общественост не трябва да се страхува от корумпирани български политици, предприемачи и държавни служители, защото медийният пазар вече е почти напълно разделен между олигарси, които контролират политическите партии или са близо до тях. Най-новата медийна сделка се състоя тази пролет – през март братя Домусчиеви, двама от най-богатите българи, близки до Борисов и управляващата му партия ГЕРБ, купиха Нова Броудкастинг Груп от предишните шведски собственици. „Нова“ е най-голямата българска медийна група със седем телевизионни канала и множество популярни уеб портали. Сделката беше съмнителна, тъй като беше забранено на чешкия милиардер Петр Келнер да купи групата на Нова (каква стана тя, парите на Келнер чисти, на Домусчиеви мръсни – бел.моя).

Примерът с добре известната радио водеща Силвия Великова показва какво се случва, когато независими български журналисти се опитват да се борят с корупцията. Тя беше уволнена от общественото на БНР за критики към властта.

Иван Гешев наскоро се издигна на върха на прокуратурата. Освен всичко друго, той е пряко отговорен за забавеното разследването на фалита на КТБ.

Обстоятелствата около уволнението на Великова бяха скандални. Случаят предизвика такова вълнение в страната (аз не си спомням за подобни вълнения – бел.моя), че премиерът Борисов се намеси лично и Великова отново бе възстановена като водещ в програма хоризонт.

Бележка:

[1] – Verseck e роден през 1967 г. и е журналист на свободна практика с акцент върху Централна и Югоизточна Европа от 1991 г.

[2] – Представям си как някои Facebook-ари ще подскочат псувайки и обвинявайки ме във всички смъртни грехове. Бързам да им кажа – не обичам нито революциите, нито превратите и най-вече, когато са мотивирани от принципа „стани да седна, пък каквото ще да става“. Пък и съм на възраст и нямам сили да се боря с втора Виденова зима!