БЪЛГАРСКАТА САНИТАРНА МИСИЯ В РУСКО-ЯПОНСКАТА ВОЙНА

 

Катя Бранкова

В края на XIX в. и началото на XX в. Далечният изток става арена на противоречия и конфликти. Великите сили се стремят да си осигурят сфери на влияние и там. Целта им е не само да установят господство в Тихия океан, но да си поделят Китай и Корея, осигурявайки си повече пазари. Русия не остава встрани от спора и принуждава Китай да й предаде Лао­дунския полуостров и крепостта Порт Артур. Паралелно с това тя придобива правото да строи жп линия в Северна Манджурия. Новата придобивка на Северната империя предизвиква противоречия с Япония [1] . Тя също има известни териториални претенции към Сахалин. Двете сили преплитат шпаги в резултат на военни действия, започнали на 27.01.1904 г. (8.02.1904 г.) по инициатива на Япония. До известна степен правителството на Русия също желае войната като отдушник на натрупаното напрежение в страната и средство за отклоняване вниманието на революционизиращите се маси. Войната приключва след повече от година, на 25.08.1905 г. (6.09.1905 г.), при което Русия е принудена да подпише унизителен за нея мир в Портсмут.

Войната има широк отзвук в България. Особено активни са русофилските среди, а и самото българско общество е настроено благосклонно към Русия. У нас назрява идеята да се обзаведе болница, издържана финансово от българското правителство, и да се изпрати на руско-японския фронт.

Целта на статията е да се направи кратък преглед на участието на българската военносанитарна мисия в Руско-японската война и се проследи приносът на д-р Димитър Киранов като неин ръководител на основата главно на сведения, които той дава след завръщането си от Далечния изток. Българският народ прави опит да помогне според възможностите си, като организира акции за събиране на помощи. Те имат най-различни измерения: лични пожертвования, балове, концерти. На 14.03.1904 г. българското музикално дружество организира симфоничен концерт „в полза на ранените руси“[2] . Месец преди това (на 13.02.) съпругата на министъра на войната ген. Рачо Петров - Султана Петрова, уведомява княз Фердинанд за създаването на Дамски комитет, поставящ си следните цели: да събира парични помощи в „петтех градски участъци“; да изпрати листи за събиране на парични помощи по министерствата и другите държавни учреждения“; да поддържа връзка с женските дружества в провинцията по този повод; чрез събраните пари да се оборудва болница с 200 легла[3] . Съпругата на Петко Каравелов – Екатерина Каравелова, е натоварена с касиерската длъжност. Другите членове на комитета са все съпруги на известни български политици: Т. Паприкова, Винарова, Р. Данева, М. Ив. Гешова, Фида Момчилова, Гюзелева, Ел. д-р Бродел, Мустакова. Чрез привличането на съпругите на политическия елит се цели по-бързото постигане на поставената цел и ангажиране на повече хора от страната. От писмото на Султана Петрова става ясно, че комитетът е създаден под егидата на княза и по негова инициатива: „Дълбоко трогната от високата чест, с която ме удостоихте, като ме натоварихте с ръководенето на това високохуманно дело“[4] . Въпреки всичко Фердинанд храни съмнение в успеха на делото. Това става ясно от писмо на Екатерина Каравелова до секретаря на Тайния кабинет на княза С. Добрович от 10.02.1904 г.: “Дали господарят някога ще повярва, че в България все има хора, на които делата не вървят в разрез с думите, и че който милее за земя, не може освен добро да желае и за княза [5] “.

След приключване на подготовката групата заминава, снабдена с имущество за разкриване на болница с 30 легла. Междувременно военният ни аташе в Петербург подп. Асен Пападопов дава сведения от бойното поле в Манджурия за новостите във военната тактика [6] .

Д-р Димитър Киранов е определен за началник на българската санитарна мисия в Манджурия и на българската болница в гр. Чита[7] . Предложението към д-р Киранов е отправено на 30.04.1904 г. от тогавашния председател на БДЧК Иван Евстратиев Гешов. Членове на санитарната мисия са още: санитарен поручик д-р Иван Мендизов, санитарните унтерофицери Ангел Марков и Стоян Димов, медицинските сестри Олга Заполска и Ингилизова. Тръгват от София на 8.05.1904 г. за Варна, а оттам продължават с парахода „Надежда“ до Одеса. На 3.06. пристигат в гр. Харбин, но от Главното управление на Червения кръст забавят уреждането на българската болница. В края на юни 1904 г. получават нареждане да заминат за гр. Гунджулин, намиращ се на изток от Харбин. Там разкриват болница, която работи до 10.11. 1905 г. Когато мисията им приключва, подаряват цялото имущество на местния клон на Руския Червен кръст в гр. Верхнеудинск [8] .

Подробно описание на цялата мисия д-р Киранов прави в две публични сказки, изнесени на 13.11.1905 г. и на 2.02.1906 г.[9] . В началото той детайлно описва пътя, по който минава българската група, както и Сибир като географски регион. Цялостният престой на групата е съпроводен с трудности от всякакво естество, които тя преодолява с чест и достойнство.

Пристигането на българите в Харбин е съпътствано от много проблеми. Местните власти им позволяват да изберат местоположението на болницата си – Харбин, Яомин, Коанчендзи, Гунджулин. Навсякъде получават само отказ. Едва в Гунджулин главният лекар на I запасна болница д-р Мануил Теодорович Трейбер оказва помощ, като им отстъпва част от казармата, в която живеят болничните му служители. През това време управлението на Руския Червен кръст не проявява интерес към новопристигналите. Това принуждава д-р Киранов и колегите му да започнат със собствени сили ремонт на помещението и преди да са приключили, на 19.07. пристигат първите 30 болни. Сестрите и лекарите проучват методите на работа в болницата на д-р Трейбер и ги прилагат в своята. Помощ им оказва и местният руски православен свещеник, поддържайки духа на болните. В хода на работа установяват, че в Русия не съществува координация между Военното министерство и Червения кръст относно военнолечебните заведения: ползват се различни документи за водене на отчетността; липсва писар, а се налага да пишат дълги и отегчителни отчети, в това число и отчети за България. Българският персонал е малоброен за работата, която предстои. Няма пералня, а китайците перат некачествено. Липсват достатъчно легла и съдове, разполагат само с 2 носилки и 10 санитари, ползват помощ от местните китайци. За всичко това „трябваше да се тича, да се моли и да се плаща“[10] . Всеки лазарет се грижи и за погребването на мъртвите. От 60 болни в българската болница петима умират.

Двумесечната им работа минава без проверка от страна на висшите инстанции. Първият проверяващ пристига на 29.08. и това е д-р Роман Вреден – главен хирург на армията. По-късно ги посещават проф. Мантейфел – главен лекар на лазарета на императрица Мария Фьодоровна, д-р Шиман – главен лекар на Евангелистката болница. Това са по-скоро посещения на добра воля, приятелски визити, изключително необходими на българските медици. Отзивите на гостите за работата на екипа са положителни.

Д-р Киранов твърди, че евакуационната комисия в Гунджулин не функционира правилно и бързо, известията закъсняват, а санитарните тренове*  са от най-различно естество, от изискани до мизерни. В такива условия работи и българският екип. До началото на 1905 г. българската болница е посетена още от д-р Боткин – главен лекар в управлението на Червения кръст, от началника на санитарната част ген. Трепов, главният полеви военномедицински инспектор на армиите ген. Горбоцевич, главно упълномощеният от Червения кръст Александровски: „Всички тези началства се произнесоха най-ласкателно за нашата деятелност и за наредбата в болницата ни“[11].  Своето задоволство те изразяват и пред българските власти, но „и Червеният кръст и военните власти гледат на нас през пръсти“, с тъга споделя д-р Киранов. Причината за това отношение е в „честите атаки и взаимните обвинения“ между Червения кръст и Военното министерство. Опитите на двете инстанции да се оценят обективно пропадат. На фона на тези неуредици тъкмо китайските търговци проявяват топло отношение към д-р Киранов и му отпускат продукти с известно намаление в цената.

В началото на март 1905 г. русите отстъпват Мукден и това налага евакуирането на лазаретите от Гунджулин – български, евангелистки, финландски, както и този на императрица Мария Фьодоровна. Всички заминават на 11.03.1905 г. На другия ден пристигат в Харбин и там ги очаква „любезният“ отказ на д-р Боткин, даден им с обяснението, че в града има много болници и няма свободни помещения. Там д-р Киранов научава, че изпратените от България допълнителен персонал и вещи не са пристигнали, а са потеглили от Одеса още през януари. Едва на 18.03. те пристигат в гр. Чита. В Чита получават неизгодно предложение за наем на помещение – 3500 рубли годишно, контракт за една година и други тежки условия за наемателя. Естествено, отказват. Следващата им спирка е гр. Верхнеудинск. Там пълномощникът на Червения кръст Иля Василиевич Орелович, „човек млад, безусловно честен, деятелен и енергичен“, им намира квартира, снабдява ги с легла, осигурява помещение за болница [12] . Остават в града, тъй като са в дълбокия тил на болничните учреждения и работата им се състои в хранене на евакуираните. В гр. Верхнеудинск има и други лечебни заведения: Пермски лазарет на Червения кръст, Одески лазарет, лазарет на местния комитет на Червения кръст, гарнизонен лазарет, местна гражданска болница. Между персонала на различните болници се завързва приятелство и често си помагат.

Болестите, които българите лекуват – скорбут, коремен и сипкав тиф, не преминават в епидемии поради бързо взетите мерки. Проблеми създават местното население и полицията. Неинтелигентността на населението и ниското му културно ниво „прави така щото този град да изглежда мръсен, нечист и нездравословен“[13]. В контраст с това има всички природни условия за добро санитарно състояние. Населението е повече от предизвикателно към новодошлите – криминално проявени, екстернирани, буряти – хора полудиви, живеещи като номадите в юрти, потомци на политически престъпници, каторжници, сред които „пиянството е силно развито“[14]⁴. В тази „творческа среда“ на 28.04.1905 г. главният пълномощник на Червения кръст д-р Сулима посещава българската болница и остава приятно впечатлен от обстановката и операционната стая. Още повече че българската болница е самостоятелна в домакинско и продоволствено отношение. Недостатък е, че няма баня и пералня. Ползват градската баня и частни перални, в които работата е некачествена, сапунът – миризлив. Все пак българският медицински екип открива безплатна амбулатория през май, към която проявява силен интерес и местното население. Работата им се състои „почти изключително в отгледване*  на евакуираните и в преглеждане на амбулаторно болни“[15].

Екипът на д-р Киранов отчита дейността си по няколко показателя. На всяко 1-во, 3-о, 5-о, 7-о число от месеца пращат сведения в евакуационната комисия в Чита относно броя на болните, ранените, свободните места, подлежащите на евакуация; на всяко 1-во, 8-о, 15-о, 22-ро и последно число от месеца отчитат броя на болните, ранените, инфекциозно болните, движението им през седмицата. Подобни отчети пращат още на управлението на Червения кръст в Чита, на санитарното статистическо бюро в Харбин. Всичко „изпълняват точно“. Съвестната работа, акуратността и професионализмът на българите са оценени и на 16.05.1905 г. д-р Киранов получава награда, а персоналът е поздравен за добрата и самоотвержена работа от ген. Трепов – началник на санитарната част на Манджурската армия. Наградата е дадена, защото „реномето на болницата беше се установило. Безплатното лекуване на амбулаторно болните привличаше посетители. Едни от тях пишеха благодарствени писма, а други внасяха пожертвования в болницата“[16] . Така със самоотвержения си труд екипът на д-р Киранов успява да намери част от нужните му средства, давайки добър пример на останалите си колеги. Българският екип ежедневно доказва високия си професионализъм и чувство за отговорност, затова и ласкавите оценки са напълно заслужени. В края на юли болницата е обект на нова проверка, този път от страна на началника на санитарната част в тила на Манджурската армия ген. Кукен и щатския военномедицински съветник инспектор Бистров. Те телеграфират в България, споделяйки впечатленията си: „Убедих се в образцовия порядък в болницата, в самоотвержената и плодотворна дейност на целия персонал начело с началника му д-р Киранов. Рационалното лечение, сърдечните отношения и грижи за болните в българския лазарет – това е най-доброто, което може да се желае“[17].

На 4.08.1905 г. пристигат заместниците – санитарен майор Илиев и санитарен подпоручик Василев. На 1.09. е даден прощален обяд за заминаващия екип, който на 3.09. отпътува за СанктПетербург, а оттам за България.

Вече в България, д-р Киранов прави оценка на престоя си на бойното поле. Професионалните впечатления на персонала са изразени със следното изречение: „Но в общем*  работа интересна и приятна нямаше“. За руската санитарна служба той казва следното: „За пръв път в тази война у русите санитарното дело беше поставено самостоятелно – началникът на това дело беше непосредствено подчинен на главнокомандващия“[18]. Успехът в санитарно отношение „беше бляскав“.

Участието във войната дава основание на д-р Киранов да даде няколко предложения относно организацията на военносанитарната служба в България. Предложенията са свързани с изработването на необходимите нормативни документи в мирно време и определяне на отговорните лица, което се прави отдавна. Част от предложенията показват пукнатините в българската военносанитарна практика, свързани с отстъпление от предварително взети решения. Изразяват се в действия като промяна на типа болници, непълното снабдяване на болничните заведения; липсата на съгласуваност между различните ресори като Военното министерство и Червения кръст и между главнокомандващия и началника на военносанитарната част; специално внимание да се обърне на материалната база в пунктовете за евакуация. За пореден път се предлага основаването на така необходимия ни завод за превързочни средства и поправка на хирургични инструменти, както и  организиране на  стоматологични кабинети към Действуващата армия.

Както се вижда, всички предложения на д-р Киранов включват сериозна подготовка още от мирно време, която е предпоставка за успеха по време на една евентуална война. В споменатите две сказки той не се спира на чисто медицински въпроси, защото смята да ги изложи на специална сбирка на медицинското дружество. Изключително доволен е, че „братската помощ на българина, макар сравнително и незначителна, не е останала незабелязана от руското общество“.

Впечатленията си от Руско-японската войната и нивото на санитарното обслужване д-р Киранов споделя още веднъж през 1908 г. в статия, публикувана в сп. „Военен журнал“. Статията се състои от три части. Първата е посветена на войната и постиженията на руската военносанитарна служба. Във втората и третата част д-р Киранов прави преглед на състоянието на българското военносанитарно дело и нуждите на армията ни. Той изтъква предимствата и недостатъците на руската санитарна служба по време на войната, организацията на работа, както и липсата на съгласуваност в действията между Военното министерство и Червения кръст[19] . Едно от най-сериозните постижения на руската военносанитарна служба по време на войната според него е наличието на зъболекарски кабинети на бойното поле. Като цяло Русия се оказва победителка в санитарно отношение. Това пък е сериозен повод да се обсъди още веднъж положението на българската военносанитарна служба, което д-р Киранов прави в статията си. Според д-р Киранов военносанитарната ни част „е една от най-занемарените в нашата армия.“[20].  Той констатира, че „нашите военни администратори не са имали досега време по-обстойно да се заемат с преустройството на санитарната част съгласно нуждите на войската“[21] . По негово мнение главният лекар на войската не е облечен с нужната власт и е подчинен на началник неспециалист. Последното като че ли става традиция в България, управленско правило. Главният лекар дори е лишен от правото на доклад пред военния министър. Като цяло военните лекари са затрупани с „бумажнина“. Повече време отделят за писане на отчети и доклади, да преписват медицински документи по няколко пъти, без трудът им да има стойност.

Проблемите на санитарното дело в българската армия се множат непрекъснато, в течение на годините растат в геометрична прогресия, по същия начин се увеличават и оплакванията, но нищо не се прави. Наблюдава се постоянна липса на кадри във военносанитарната част. Затова и д-р Ки­ранов твърди, че лекарите във войската са недостатъчно. Не е попълнен и централният щатен състав. Не са редки случаите, когато централното санитарно ведомство в армията се ръководи от аптекар или ветеринар. Те полагат усилия, но не винаги постигат резултат[22] . Така цялото санитарно ведомство буксува, а в същото време се изписват тонове хартия с ненужни отчети и доклади. Кадровите промени в санитарните части се правят най-често без предварителна уговорка с централното санитарно ведомство. Ако все пак се сондира мнение, то става „само за форма и по благоволение“[23] . Това често превръща военносанитарната част в наказателен отряд. В нея се изпращат офицери, които в строя са били нетърпими. Лекари, които като специалисти биха били по-полезни в дивизионните болници, служат в полковите санитарни звена. Връзките стават необходимост за назначаване на подходящата служба, лекарското място в частите се дава като наказание. Забравено е правилото, според което „службата в строя не може да даде лекарска опитност, както и дългогодишната служба като лекар не може да даде достойнствата на опитен строеви офицер“[24] . В болничните звена са назначени не особено опитни лекари и това прави военните болници непривлекателни за офицерите. Въпреки че могат да ползват безплатно лечение там, те често прибягват до платените услуги на гражданските лекар, именно защото те са по-квалифицирани. Най-опасно в професионално и интелектуално отношение е положението на лекарите от малките провинциални гарнизони – „работа в чисто медицинска смисъл те нямат почти никаква“. Безкрайното и безрезултатно писане и изпращане на документите „до самия себе си“ ги прави индиферентни към служебните си задължения и те започват да гледат на работата си през пръсти, попадат под „леденящето и мъртвяще влияние на службата“. От това страдат не само войниците, но и всички данъкоплатци. Министерството не осъзнава колко е важно военносанитарната част да бъде привлекателна за лекарите и ефикасно действаща за войниците. Оказва се, че лекарите в старанието си да лекуват разболяват.

За да се избегне отрицателното влияние на военната служба върху лекарите, д-р Киранов предлага те „периодически да се командироват в някое лечебно заведение тук или в странство за подновяване познанията“[25] . Предложението предвижда командировки на всеки шест месеца „и по всички клонове на медицината“, като всеки лекар с петгодишна практика в провинцията да има предимство пред останалите кандидати. Така „службата в провинцията няма да се избягва с такава упоритост от военните лекари както сега“[26] . Ангажиментът на лекарите след командировката е да я отслужат двойно. Така те биха приложили наученото и предали опита си на останалите колеги. Идеите на д-р Киранов са изключително ценни, но за съжаление остават без реализация. Той разкрива и причината за страха на военните администратори да дадат самостоятелност на санитарното звено. Смятат, че така би се стигнало до деморализация на неговия персонал. Тези страхове, незнайно защо, се отнасят само до санитарната част. Останалите отдавна са независими в дейността си и работят ефикасно. Идеите на д-р Киранов са изключително навреме дадени и съобразени със състоянието на българското военносанитарно дело, но видно е, че военното министерство не ги споделя.

Силен интерес към Руско-японската война има и в много други страни. Европейската преса проявява оправданo внимание, особено активни са военните издания. Отвъдокеанският интерес не закъснява. Американски лекари посещават театъра на военните действия и публикуват резултатите от посещенията си. На 12.10.1904 г. в гр. Сент Луис (САЩ) се провежда международен конгрес на военните лекари. Основният доклад чете д-р Сиймън, посетил Япония и театъра на военните действия. Впечатлението му е, че „японският лекар е вездесъщ, Вие ще го видите навсякъде“[27] . Твърди, че японците са първите, които са оценили „напълно“ значението на медицинската служба в армията. Заповедта на японския лекар се изпълнява „безусловно, никакво изключение от това не се допуска“. Крайният извод е, че „нито погрешната стратегия на генералите, нито оръжието на неприятеля не са бивали причина за толкова несполучливи войни, колкото незачитането на санитарната профилактика“[28] . Самите американци правят много интересни изводи. Те смятат, че ако в края на XIX в. бяха усвоили японските санитарни начала, испано-американската война от 1898 г. би се сторила на участващите в нея американски войници „една приятна екскурзия“. Недостатъците на американската армия в санитарно отношение са следните: в със­тава на американския генерален щаб няма медицинско представителство; не е изпратен американски лекар в Руско-японската война, въпреки разрешението на японците за 5-има представители на САЩ. Американците изучават японската кавалерия, която е най-слабата страна на американската армия. В учебните програми на военните училища на САЩ – Уест Пойнт и Анаполис, не са включени хигиена и физиология. Вместо това „обучават младежите в човекоизтребление, а не в икономия на човешкия живот“[29] . Същият материал е публикуван и в руската преса, което е свидетелство за важността на проблематиката [30] . Може да се каже, че нашата армия е в по-добро положение. Още в края на XIX в. у нас се обсъжда въпросът за обучението на военносанитарните и ветеринарните кадри. Вярно, че някои от училищата имат кратък живот, но все пак го имат. Точно той дава основание за изпращане на българска санитарна мисия на руско-японския фронт.

Участието на българската санитарна мисия в Руско-японската война е добра възможност не само за запознаване с чуждия опит в тази насока, но и за придобиване на собствен. До този момент българската военносанитарна служба не е имала възможността да се прояви в реални условия, като изключим краткотрайната Сръбско-българска война от 1885 г. Сега тя се запознава с опита на две сериозни армии – руската и японската. Логично е да се предположи, че българското военно командване ще се вслуша в съветите на д-р Киранов и ще направи съответните промени, заимствайки от опита на другите. Практиката показва, че промените са козметични, а явно и влиянието на д-р Киранов в момента е слабо. Поуките от съветите му остават само написани на хартия, доказателство за което е „санитарната катастрофа“ за България – Балканската война.

БЕЛЕЖКИ:

[1] Минцев, Димитър. Българската болница на Руско-японския фронт през 1904–1905 г. – Известия на държавните архиви, кн. 48, С., 1984 г., с. 141.

[2] ЦДИА, ф. 3, оп. 8, а.е. 623, л. 147; Цит. по: Минцев, Димитър. Българската болница...

[3] Пак там, а.е. 655, л. 1–3.

[4] Пак там.

[5] Пак там, а.е. 632, л. 166–168.

[6] Попов, Ж., Народнолибералната (Стамболовистка) партия в България (1903–1920). С., 1986, с. 83, 84.

[7] Куртев, Вълчо, В. Ганева, П. Серафимов. Дейци на българската медицина и здравеопазване, С., 1986, с. 185. Д-р Киранов е роден през 1859 г. в с. Чумлеккьой, Бесарабия. Завършва медицина в Петербургската медико-хирургическа академия през 1855 г. Специализира хирургия и оториноларингология във Виена. След завръщането си в България служи във войската в различни области на страната (1886–1896 г.), после е и.д. началник на Санитарното отделение при Министерството на войната и член на VII Медицински съвет (1896–1897 г.) и началник на Дивизионната болница при Първа пехотна дивизия в София (1897–1898 г.). Член е на комисията за изра-ботването на Положенията за санитарна служба в българската войска (1901–1903 г.). Началник е на Военносанитарната инспекция при Министерството на войната (1908–1912 г) и главен лекар на Действуващата българска армия през Балканската война (1912–1913 г.), уволнен непосредствено след това. Санитарен генерал, един от строителите на българското военномедицинско дело.

[8] Василев, Вл. и кол. История на медицината в България. С., 1980.

[9] Пълният текст на двете сказки е публикуван едва през 1906 г. в сп. „Българcки лекар“, г. I, 1906, бр. XIX–XX, с. 345–371 и бр. XXI, с. 380–409 – По командировката ми на Далечния изток.

[10] Киранов, Димитър. По командировката ми на Далечния Изток. – сп. „Български лекар“, г. I, 1906, бр. XIX–XX, с. 363.

[11] Пак там, с. 366.

[12] Киранов, Димитър. По командировката ми..., бр. XXI, с. 391.

[13] Пак там, с. 394.

[14] Пак там, с. 395.

[15] Пак там, с. 400.

[16] Пак там, с. 405.

[17] Пак там, с. 406.

[18] Пак там, с. 408.

[19] Киранов, Димитър. Руската санитарна служба в Руско-японската война и желателните променения в нашата военносанитарна служба применително към военно време. – Военен журнал, бр. 3, 1908, с. 352–385.

[20] Пак там, с. 358.

[21] Пак там, с. 359.

[22] Пак там, с. 361.

[23] Пак там, с. 361.

[24] Пак там, с. 362.

[25] Пак там, с. 364.

[26] Пак там.

[27] Неофициален отдел, в. „Военни известия“, 1905, бр. 33, с. 6–8.

[28] Пак там.

[29] Пак там

[30] Публикацията е във в. „Русский врач“, 1905 г., бр. 3.