Филип Стивънс, 18.06.2021 г.
„Ерата на либералния интернационализъм отстъпи място на връщането на съперничеството между великите сили. Фактите за глобалната взаимозависимост са едни и същи - вижте пренебрегването на държавните граници от Covid-19 и изменението на климата. Но преразпределението на световната влас промени геополитическия климат. Националното безсилие се оказва лоша спирачка за растежа на национализма“, – пише на страниците на Financial Times колумнистът.
„В момента светът се намира в любопитна ничия земя – все още обвързана с познати многостранни институции, но великите сили се борят за оформянето на новия пейзаж. Не толкова великите държави ще бъдат изправени пред нарастващ натиск да застанат на нечия страна. Или със САЩ, или с Китай ?“ (...)
"По същество, – пише авторът – осмелилият се да расте икономически Китай и обидената и преживяваща рецесия Русия не желаят да се подчинят с ред, който според тях е създаден, за да увековечи западната хегемония. Си Дзинпин иска да постави Китай в центъра на световната арена, а Русия на Владимир Путин иска да си върне сферата на влияние в постсъветското пространство“.
В статията се казва, че „сумарният ефект от това е замяната мултилатералните правила със съперничещи си банди. Някои страни ще заемат изчаквателна позиция, други ще се опитат да поддържат привилегировани икономически отношения с Китай, като същевременно се крият зад защитния щит на Вашингтон. Много от тях вече са направили своя избор.“
„В наши дни е модерно да се казва, че автократите имат изначално предимство. Вярно е, че липсата на вътрешна опозиция означава, че китайският Си и руският Путин могат да действат относително безнаказано. Когато обаче става въпрос за банди, предимството остава на страната на Запада , – твърди колумнистът - Джо Байдън работи от дълго време. Той цени и се грижи за стария ред. И то с основание. Периодът между 1945 и 2000 г. бе белязан от почти перфектно съвпадение между егоистичните национални интереси на Америка и нейното международно лидерство1 което продължи до встъпването на Китай в Световната търговска организация, войната Съединените щати в Близкия Изток и сриването на глобалната финансова система западните си архитекти.“
„Появата на Байдън по време на международни срещи на високо равнище, продължили цяла седмица, включително срещата „тет а тет“ с Путин в Женева, имаха само една цел – да събере стара банда за предстояща конфронтация с Китай. Русия е сериозна пречка. Китай, от друга страна , е системна заплаха. В този случай приятелите на Америка са най-важният й актив“. – твърди Стивънс.
Стресът и напрежението в трансатлантическия алианс няма къде да се дянат. Французите винаги ще бъдат подозрителни към американските намерения. Ангела Меркел отказва да постави ангажимента си към либералните демократични правила на пътя германските икономически интереси. А европейците имат свои собствени банда. На ЕС може и да не му достига геостратегическо присъствие, но той е наравно със САЩ и Китай при определянето на глобални икономически норми.“
„Въпреки това, агресивното преследване от Си на китайските интереси улесни Байдън. Значението на споразумението за прекратяване на спора между ЕС и САЩ за субсидии за Boeing и Airbus беше признание, че реалната заплаха за двете компании скоро ще дойде от Китай.“
„Емануел Макрон е толкова голист, колкото всеки френски президент. Той усърдно се старае, колкото всеки друг европейски лидер, телевизионните камери да уловят близостта му с американския президент. Меркел е на финалната права. Когато президентът на САЩ я приветства в Белия дом следващия месец, това ще бъде направено с надеждата, че нейният наследник ще съчетае реториката с действията. "
„Казано накратко, европейците започват да се примиряват с неудобните стратегически реалности. За някои във Вашингтон не достатъчно бързо, но достатъчно, за да може Байдън да заяви, че седмицата не е била напразна.“ – пише Стивънс. (...)
Няма коментари:
Публикуване на коментар