сряда, 10 март 2021 г.

КАПИТАЛИЗМЪТ СЛЕД ПАНДЕМИЯТА

 

Как да се възстановим правилно

Мариана МАДЗУКАТО, списание Foreign Affairs, брой 6, 2020 г.

 

Авторката е професор в Университетския колеж в Лондон и автор на книгата „Цената на всичко: производство и потребление в световната икономика“

След финансовата криза през 2008 г. правителствата по света са наляли над 3 трилиона долара във финансовата система, за да размразят кредитните пазари и да подсилят световната икономика. Но вместо подкрепа за реалната икономика, произвеждаща реални стоки и услуги, финансовият сектор получи лъвския дял от тази помощ.

Правителствата се втурнаха да напомпват ликвидността на големите инвестиционни банки, които предизвикаха кризата и когато икономиката се рестартира, именно тези компании се възползваха от предимствата на възстановяването на пазарите. И данъкоплатците, както и преди останаха със старата разбалансирана, неравноправна и въглеродоемка икономика,. „Не позволявайте на добрата криза да тръгне надолу“, гласи добре познатият принцип за разработка на политическия курс. Но точно това се случи.

Днес, когато икономиките в много страни са разклатени поради пандемията от COVID-19 и свързаната с нея карантина, политиците трябва да избягват същата грешка. В първите месеци след появата на вируса правителствата се включиха в търсенето на изход от непосредствените икономически и здравни кризи, като предложиха стимулиращи пакети за защита на работните места. Те издадоха наредби за забавяне на разпространението на болестта и инвестираха в изследвания и разработки на лекарства и ваксини. Тази спасителна мисия беше необходима, но не беше достатъчна. Правителствата трябва не само да се намесват в пазарни сривове или кризи като крайни потребители, но активно да оформят пазарите, за да осигурят дългосрочни резултати, които са в полза на всички страни.

Светът пропусна възможността да направи това през 2008 г., но съдбата му даде още един шанс.

Излизайки от настоящата криза, страните могат да направят нещо повече от стимулиране на икономическия растеж те могат да насочат растежа към изграждане на по-ефективна икономика.

Вместо да предоставят финансова помощ на корпорациите (без никакви ограничения за предоставяне на помощта), правителствата са в правото си да изискват от тях да провеждат политика от обществен интерес и да решават социални проблеми. Например да ги задължи да направят ваксината COVID-19, получила държавна подкрепа, достъпна за всички. Правителството може да откаже да помогне на компании, които не намаляват своите въглеродни емисии или не спират да крият печалби в офшорки.

Твърде дълго правителствата обобществяваха рисковете, но са си присвояваха награди и бонуси обществеността беше платила цената, за да се разчистят развалините, но ползите от това се натрупваха главно в компаниите и техните инвеститори. В трудни години много предприятия веднага искат помощ от правителството; обаче в добри времена те изискват правителството да не им пречи да получават и натрупват печалби. Кризата с COVID-19 ни дава възможност да коригираме този дисбаланс чрез нов стил на администриране трябва да принудим компаниите, получаващи помощ да действат в обществен интерес и да позволим на данъкоплатците също да се възползват от плодовете на успеха на компаниите, който традиционно се отнасят към частния сектор. Но ако правителствата вместо това се съсредоточат само върху облекчаването на болката, без да пренаписват правилата на играта, тогава икономическият растеж след кризата няма да бъде устойчив и няма бъде от полза за никого. Това няма да е от полза за бизнеса, който се интересува от дългосрочно развитие. Намесата ще остане безполезна, а пропуснатите възможности ще провокират нова криза.

Загниване в системата

Развитите икономики страдаха от тежки структурни недостатъци и изкривявания много преди пандемията. Финансовият сектор финансираше сам себе си, като по този начин подкопаваше основите за дългосрочен растеж. Голяма част от печалбите на финансовия сектор се реинвестираха в него самия – банки, застрахователни компании и недвижими имоти – вместо по-продуктивни инвестиции в нова инфраструктура или иновации. Само 10 процента от банковите заеми в Обединеното кралство например се използваха за подпомагане на нефинансови компании, а останалата част – в недвижими имоти и финансови активи. През 1970 г. в развитите икономики заемите за недвижими имоти представляват около 35% от всички банкови заеми; до 2007 г. делът на недвижимите имоти е нараснал до близо 60 процента. По този начин настоящата структура на финансовия сектор подхранваше дълговата система и предизвикваше спекулативни балони. Когато тези балони се спукаха, банките и други компании започнаха да искат помощ от правителството.

Друг проблем е, че много големи предприятия пренебрегват дългосрочните инвестиции в полза на краткосрочните ползи. Обсебени от страст за подобряване на тримесечните печалби и цените на акциите, изпълнителните директори и управителните съвети на компаниите възнаграждават акционерите чрез обратно изкупуване на акции, за да увеличат стойността на тези, които остават в обръщение, и следователно стойността на фондовите активи, които са включени в повечето стимулиращи пакети за изплащане на мениджърите. През последното десетилетие компаниите, влизащи в списъка Fortune 500 са изкупили обратно акции на стойност над 3 трилиона долара. Тези изкупувания стават за сметка на по-малки инвестиции в работни заплати, обучение на служителите и научноизследователската и развойна дейност.

След това последва скопяване на възможностите на държавата. Правителствата обикновено се намесват само при очевидния срив пазарите, а предлаганите от тях мерки обикновено са недостатъчни и закъснели.

Когато държавата се разглежда не като партньор в създаването на стойност, а просто като кормчия, тогава субсидиите, отпуснати от правителството, не са достатъчни за всички. В резултат на това социалните програми, образованието и здравеопазването са недостатъчно финансирани

Неуспехите изострят мегакризите, както икономически, така и планетарни. Финансовата криза до голяма степен се подхранва от излишното кредитиране на финансовия и недвижимия сектор. Това води до изкуствена инфлация на стойността на активите (балони с недвижими имоти) и увеличаване на дълга на домакинствата, вместо да подкрепя реалната икономика и да стимулира устойчив растеж. Междувременно липсата на дългосрочни инвестиции в зелена енергия ускорява глобалното затопляне до точката, в която Междуправителствената група от експерти на ООН по изменението на климата предупреждава, че светът има само десет години, за да избегне необратими последици. Независимо от това, американското правителство субсидира компаниите за изкопаеми горива с около 20 милиарда долара годишно, главно чрез преференциално данъчно третиране. Годишните субсидии на ЕС възлизат на повече от 65 милиарда долара. В най-добрия случай политиците, които се опитват да спрат изменението на климата, търсят стимули като данъци върху въглерода и официални инвестиционни списъци, считани за зелени. Липсва им дух да издадат обвързващите разпоредби, необходими за предотвратяване на катастрофата до 2030 г.

Кризата с COVID-19 само изостри тези проблеми. В момента вниманието на световната общност е съсредоточено върху преживяването на острата криза в здравеопазването, а не върху предотвратяването на предстоящия климатичен колапс или следващата финансова криза. Карантините мероприятия разориха хората, работещи в рисковата икономика или на краткосрочни договори и свободните сделки. Много от тях нямат спестявания, не получават социални помощи от работодателите – нямат медицински полици и не получават плащания за отпуск по болест, така че им е трудно да преживеят бурята на пазара. Корпоративният дълг – основната причина за предишната финансова криза – се увеличава, тъй като компаниите трескаво взимат нови заеми, за да преодолеят срива в търсенето. И манията на много компании да угодят на своите акционери с техните краткосрочни интереси прави невъзможно разработването на дългосрочна стратегия за успешно преодоляване на кризата.

Пандемията показа също колко дисбалансирана е връзката между публичния и частния сектор. В САЩ, Националните институти за здравеопазване (National Institutes of Health са агенция на Департамента по здравеопазване на САЩ, отговаряща за научни изследвания в областта на биомедицината и здравеопазването – бел. моя) инвестират приблизително 40 милиарда долара годишно в медицински изследвания. Те са основният кредитор за изследвания и разработки на лекарства и ваксини за COVID-19. Никой обаче не задължава фармацевтичните компании да предоставят крайния продукт на разположение на американците, от чиито данъци държавата е отпуснала субсидиите. Например компанията Gilead Sciences, Inc. (биофармацевтична компания със седалище във Фостър Сити, Калифорния, фокусирана върху изследвания и разработка на антивирусни лекарства, използвани за лечение на ХИВ, хепатит В, хепатит С, грип –  бел.моя) разработи лекарство „Remdisivir“, с финансовата подкрепа от  федералното правителство на стойност 70,5 милиона долара. През юни компанията обяви цената, която американците ще трябва да платят за лечение с лекарството 3 120 долара.

Това беше типичен ход на Big Pharma. Едно проучване върху 210 лекарства, които са получили одобрение от Агенцията за контрол на храните и лекарствата към (US FDA) от 2010 до 2016 г. установява, че нито едно от тях не е разработено „без финансиране от Националните институти за здравеопазване“. Но в същото време цените на лекарствата в САЩ са най-високите в света. Фармацевтичните компании също водят асоциална политика, злоупотребявайки с процедурите за оформяне на патенти. За да обезкуражат конкурентите, те регистрират патенти с много широки формулировки, по които лицензирането е трудно. В някои от тези патенти има уговорката, че процесът на разработка е в самото начало, което позволява на компаниите да приватизират не само резултатите от научните изследвания, но и инструментите за провеждане на тези изследвания.

По същия начин се правят и лошите сделки с големи технологични компании. В много отношения Силициевата долина е продукт на държавни инвестиции във високорисковото развитие на технологиите. Националният научен фонд е финансирал изследването, необходимо за разработване на алгоритъма за търсене, който направи Google известен. ВМС на САЩ са направили същото, за да се разработи сателитната навигационна технология, от която зависи успехът на Uber. А Управлението за модерни изследователски проекти в областта на отбраната –  структурно подразделение на Пентагона – подкрепи развитието на Интернет, създаването на технологията на сензорния екран, Siri (софтуерен интелигентен агент, гласов асистент, разработен от Apple Inc., който разпознава и изпълнява гласови команди – бел. моя) и други ключови компоненти на iPhone. Данъкоплатците поеха рискове, инвестирайки в тези технологии. Повечето компании обаче, които се възползваха от тези технологии, не плащат данъци по справедлива ставка. Освен това имат наглостта да се противопоставят на законодателството, което защитава правото на личен живот. Мнозина отбелязват силата на изкуствения интелект и други технологии, разработени в Силициевата долина, но внимателният анализ показва, че те са резултат от  високорисковите държавни инвестиции.

Без решителни действия от страна на правителствата, връзката между публичния и частния сектор се нарушава и печалбата от тези инвестиции може отново да се окаже в джоба ва частни лица.

Държавата трябва да управлява по-добре технологиите, които се разработват с нейното пряко участие и отчасти с държавни средства. В някои случаи правителството трябва да притежава контролен пакет в такива компании и да гарантира, че всички граждани, а не тесен кръг от акционери, могат да се възползват от публичните инвестиции в подобни разработки. Както показа масовите затваряния на училища по време на пандемията, малко ученици имат достъп до технологията, от която се нуждаят, за да получат качествено домашно образование, допълнително увеличавайки разликата между богати и бедни и изостряйки неравенството. Достъпът до интернет трябва да бъде право, а не привилегия.

Преосмисляне на стойността

Всичко това говори за нарушаване на комуникацията между публичния и частния сектор. Коригирането на дисбаланса изисква първо да се обърне внимание на основен проблем в икономиката: погрешни схващания за стойността. Съвременните икономисти третират стойността като синоним на цената. Подобна гледна точка би им наложила анатема от бащите-теоретици като Франсоа Кене, Адам Смит и Карл Маркс, които вярваха, че стоките имат присъща стойност, която корелира с динамиката на производството и тази стойност не е непременно свързана с тяхната цена.

Съвременното понятие за стойност оказва огромно влияние върху структурата на икономиката. То влияе върху начина, по който се управляват организациите, как се отчитат, как се определят приоритетите на различните индустрии, как те гледат на правителството и как измерват националното богатство. Например цената на държавното образование не се отразява в БВП на дадена държава, защото е безплатно, въпреки че заплатите на учителите са включени. Следователно не е изненадващо, че мнозина говорят за държавни „разходи“, а не за държавни „инвестиции“. При тази логика става ясно защо изпълнителният директор на Goldman Sachs Лойд Бланкфайн заяви през 2009 г., само година след като компанията му получи пакет от държавна помощ за 10 милиарда долара, че нейните служители „са сред първите в света по производителност на труда“. В крайна сметка, ако стойността е равна на цената и ако доходът на Goldman Sachs на служител е един от най-високите в света, то със сигурност служителите му могат да се похвалят с едни от най-високите коефициенти на производителност в света.

За да се промени настоящата ситуация, трябва да си отговорим на въпроса какво е това стойност. Необходимо е да се вземат предвид инвестиционният и творчески компонент на голямото разнообразие от участници в икономиката – не само компаниите и предприятията, но и на техните служители, както и на държавните агенции. Твърде дълго се държахме така, сякаш частният сектор е основният двигател на иновациите и създаването на стойност и следователно заслужава крайната печалба. Но това няма нищо общо с реалността. Фармацевтичните продукти, Интернет, нанотехнологиите, ядрената енергетика са развити до голяма степен благодарение на държавните инвестиции, усилията на безброй работници и държавната инфраструктура, организации и институции. Признаването на тези колективни усилия ще улесни осигуряването на справедливо възнаграждение за всички участници и по-справедливо разпределение на печалбите и доходите.

Пътят към задълбочаване на партньорството между държавата и частните институции започва с признаването на факта, че стойността се създава колективно.

Лошата помощ

В допълнение към преосмислянето на стойността, обществото трябва да даде приоритет на дългосрочните интереси на всички участници в създаването на стойност, а не на краткосрочните интереси на акционерите. В настоящата криза това може да означава разработването на „популярна ваксина“ за COVID-19, която ще бъде достъпна за всички хора на планетата. Процесът на разработване на нови лекарства трябва да се ръководи по такъв начин, че да насърчава сътрудничеството между страните, да насърчава солидарността между тях както на етапа на научноизследователска и развойна дейност, така и на етапа на разпространение на ваксините. Университетите, държавните лаборатории и частните компании трябва да създадат патенти, за да осигурят безпроблемния поток от знания, данни и технологии по целия свят. Без тези мерки ваксината COVID-19 може да се превърне в скъп продукт, продаван от монопола – луксозен артикул, който само най-богатите държави и граждани могат да си позволят.

По-общо казано, държавите трябва да официализират публичните инвестиции не толкова като раздаване на помощи, колкото като опит за оформяне на пазар в полза на обществото. Това означава, че държавната помощ трябва да бъде придружена от определени условия. По време на пандемия тези условия трябва да се справят с три специфични предизвикателства: първо, поддържане на заетост за подпомагане на производителността на предприятието и безопасността на домакинствата в смисъл на осигуряване на адекватно ниво на доходи. Второ, подобряване на условията на труд чрез осигуряване на безопасност, достойни заплати, адекватни заплащане на отпуските по болест и по-голямо участие на работниците във вземането на решения. Трето, придвижване към дългосрочни цели, като например намаляване на въглеродните емисии в атмосферата и възползване от цифровизацията при предоставянето на обществени услуги: от обществения транспорт до здравеопазването.

Законът CARES (Coronavirus Aid, Relief, and Economic Security, Коронавирус - помощ, възстановяване и икономическа сигурност), приет от Конгреса на САЩ през март като основен отговор на COVID-19 илюстрира всички тези точки, с обратен знак. Вместо да подкрепи стремежа на компаниите да запазят възможно най-много работни места, както повечето други развити страни, правителството на Съединените щати предложи разширени обезщетения за временна безработица. Този избор доведе до съкращаване на повече от 30 милиона души и до факта, че Съединените щати имаха едно от най-високите равнища на безработица, причинена от пандемия в развития свят. Тъй като правителството даде на големи корпорации трилиони долари пряка и непряка помощ без ясни условия, много компании получиха пълна свобода и всъщност допринесоха за разпространението на вируса, като отказаха да плащат на болничния персонал и да го пазят в безопасност на работното място.

Приетата Програмата за защита на заплатите (Paycheck Protection Program), при която фирмите получаваха заеми и можеха да не ги връщат, ако всички служители им останат на заплата в щатните разписания. Оказа се, че това не е ефективен метод за запазване на работните места, а огромна безвъзмездна финансова помощ от налични пари, които потънаха в сметките на корпорации. Всеки малък бизнес можеше да получи заем – не само тези, които наистина се нуждаеха от него – и Конгресът бързо облекчи правилата за това колко трябва да похарчи компанията за запазване на заплатите на служителите, така че заемът да не бъде връщан. В резултат на това тази програма намали безработицата с незначителен процент. Група учени от Масачузетския технологичен институт стигнаха до заключението, че програмата предоставя заеми за 500 милиарда долара, но в същото време само 2,3 милиона работни места са спасени за около шест месеца. Ако приемем, че по-голямата част от дълга е опростен на компаниите, програмата струва около 500 000 долара за едно работно място на годишна база. През лятото програмата и разширените обезщетения за безработица приключиха и безработицата остана над 10 процента.

Към днешна дата Конгресът одобри финансиране за над 3 трилиона долара за борба с пандемията, а Федералният резерв инжектира още 4 трилиона долара, което общо надхвърли 30 процента от БВП на страната. Тези огромни разходи обаче не направиха нищо за решаване на непосредствени дългосрочни проблеми – от изменението на климата до неравенството. Когато сенаторът от Демократическата партия Елизабет Уорън от Масачузетс предложи държавната помощ да се отпуска при определи  условия –  по-високи заплати, повече правомощия на редовите служители при вземането на ключови решения и ограничения върху размера на дивидентите, обратното изкупуване на акции и бонусите за директорите на компании – тя не успя да събере достатъчен брой гласове в подкрепа на своето предложение.

Смисълът на държавната намеса беше да се предотврати колапсът на пазара на труда и да се запазят компаниите като производителни организации – по същество правителството трябваше да действа като застраховател на риска. Но не бива да се допуска този подход да доведе до обедняване на държавата и нейната хазна; фондовете за помощ не трябва да субсидират разрушителни бизнес стратегии. Спасявайки предприятията от фалит, държавата е длъжна да постави конкретни условия. Като гарантира финансовата стабилност на бизнеса, правителството може да изиска определен дял от компаниите, които спасява, както се случи през 2008 г., когато Министерството на финансите на САЩ стана съсобственик на General Motors и други компании в беда. Спасявайки предприятия, държавата има право да настоява за определени действия – по-специално, да забрани изплащането на несвоевременни бонуси на изпълнителни директори, излишни дивиденти, обратно изкупуване на акции, поемане на ненужни дългове, прехвърляне на печалбите в офшорки и участие в проблематично политическо лобиране. На компаниите също трябва да бъде наредено да спрат да напомпват цените, особено на лекарствата и ваксините за COVID-19.

Други страни показаха правилния отговор на кризата. Когато Дания предложи на своите компании да покрие 75 процента от разходите им за заплати в началото на пандемията, правителството постави условие да не уволнява служители по икономически причини. То също така отказа да оказва помощ на компании, регистрирани в офшорки, и забрани използването на финансова помощ за изплащане на дивиденти и обратно изкупуване на акции. В Австрия и Франция авиокомпаниите бяха спасени с условието, че ще намалят драстично въглеродния си отпечатък.

За разлика от тях, британското правителство даде на компанията „EasyJet“ (нискотарифна авиокомпания, втора по големина в сектора след „Ryanair“ – бел.моя) достъп до ликвидност над 750 милиона долара през април и само месец по-късно компанията изплати близо 230 милиона долара дивиденти на своите акционери. Великобритания отказа да преговаря за условията за предоставяне на помощ на ЕasyJet и други проблемни компании в името на пазарния неутралитет. Съгласно този принцип държавата не трябва да диктува на частните компании как да изразходват средствата, отпуснати им като спешна помощ. Предоставянето на финансова помощ обаче никога не може да бъде неутрално: по дефиниция спасителната операция означава, че правителството решава да спаси една компания от бедствие, а не да спаси други.

Без твърди условия, правителствата рискуват да субсидират лоши бизнес практики, от бизнес модели, които не опазват околнитата среда до укриване на данъци в офшорки.

Схемата за принудителен неплатен отпуск, при която британското правителство покрива до 80 процента от заплатите на служителите, изпратени в принудителен отпуск, трябваше да започне при условие, че тези служители няма да бъдат уволнени след края на програмата. Подобно изискване обаче не беше поставено.

Душевността на рисковия капиталист

Държавата не може просто да инвестира средства, тя е длъжна да сключи правилната сделка. За да направи това, тя трябва да започне да мисли по същия начин, както мислят предприемачите, и да стане „държавата-предприемач“, според моята терминология – тоест в процеса на инвестиране тя трябва не само да премахне риска от негативен сценарий, но също така да участва в получаването на печалби и дивиденти. Единият начин е да станете акционер в компаниите, които спасява.

Да вземем за пример Solyndra, компания за слънчева енергия, получило заем от 535 милиона долара, гарантиран от Министерството на енергетиката на САЩ. Въпреки тази субсидия, компанията фалира през 2011 г. и се превърна в в ппритча в устите на консерваторите, които я сочиха като ясна илюстрация на неспособността на правителството да определя победителите. Приблизително по същото време Министерството на енергетиката отпуска заем на компанията на Tesla, която след това преживява експлозивен растеж. По същество данъкоплатците платиха за краха на Solyndra, но не получиха награда за успеха на Tesla. Никой уважаващ себе си рисков капиталист не би структурирал инвестициите по този начин. За да се влошат нещата, министерството структурира заема на Tesla, така че ако компанията не успее да изплати заема, ще трябва да му предаде три милиона. Целта на това споразумение е да не остави акционерите с празни ръце. Но защо на правителството му е нужен дял във фалираща компания? По-интелигентната стратегия би била точно обратната изискването от Tesla да предаде три милиона акции на държавата, ако тя може да изплати заема. Ако правителството го беше направило, щеше да спечели десетки милиарди долари от покачването на цените на акциите на Tesla и тези пари можеха да покрият загубите от колапса на Solyndra и щяха да останат много повече за следващия кръг на инвестиции.

Но не само паричните награди и възвръщаемостта на публичните инвестиции трябва да тревожат правителството. То трябва също така строго да контролира сделките с компаниите, за да гарантира, че обикновените граждани ще се възползват от тях. Важно е цените на лекарствата, разработени с държавна помощ, да се определят, като се вземат предвид публичните инвестиции. Предоставените от държавата патенти трябва да бъдат тесни и конкретни, за да могат да бъдат лицензирани за стимулиране на иновации и изобретения, насърчаване на предприемачеството и да предотврати апетитът към икономически дейности, които не създават материални ценности.

Правителствата също трябва да помислят как да използват печалбите от своите инвестиции, за да насърчат по-справедливо разпределение на доходите в обществото. Тук не става въпрос за социализъм, а за правилното разбиране и оценка на източника на капиталистически печалби. Настоящата криза поднови дебата за универсалния основен доход, при който всички граждани получават равни и редовни плащания от правителството, независимо дали работят или не. Това е добра идея, но е проблематично да се осъществи. Тъй като универсалният основен доход се възприема като раздаване, той поддържа фалшивото схващане, че държавата е просто събирач на данъци, отделяйки част от печалбите от данъци и ги разпределя като благотворителна помощ.

Най-добрата алтернатива са дивидентите за гражданите. С тази политика правителството взема процент от богатството, създадено от публични инвестиции, влага тези пари във фонд и след това споделя приходите с всички хора. Идеята е да възнаградите директно гражданите с дял от богатството, което те създават. Например, щатът Аляска разпределя приходи от петрол на своите жители от 1982 г. чрез годишен дивидент, изплащан от Постоянния фонд. Норвегия прави нещо подобно с Държавния пенсионен фонд. Калифорния, която е дом на някои от най-богатите компании в света, може да обмисли приемането на подобна програма. Когато Apple, със седалище в Купертино, Калифорния, създаде дъщерно дружество в Рино, Невада, за да се възползва от нулевата корпоративна данъчна ставка на държавата, Калифорния загуби гигантски данъчни приходи от тази компания. Необходимо е не само да се блокират подобни маневри, но и да се помисли за създаване на държавен фонд за богатство в Калифорния, където би било възможно да се натрупа определен дял от стойността, създадена от технологични компании, разположени на нейна територия, в допълнение към такъв механизъм като данъчно облагане.

Гражданските дивиденти позволяват съвместно създаденото богатство да се споделя с широки маси от населението, независимо от източника на неговото натрупване.

Това може да бъде добив на полезни изкопаеми, които са собственост на всички хора, държавни инвестиции в лекарства или цифрови технологии, които включват колективни усилия. Такава политика не трябва да замества данъчната система, колкото и неефективна да е тя. Правителството не трябва да използва липсата на средства като оправдание за отказ от финансиране на ключови обществени блага. Държавният фонд обаче може да промени политическия пейзаж, показвайки общия принос на всички хора за създаването на богатството.

Целенасочена икономика

Когато публичният и частният сектор се стремят към обща цел, те могат да направят чудеса. Точно така САЩ успяха да летят до Луната през 1969 година. В продължение на осем години НАСА и частни компании в такива различни отрасли като аерокосмическата индустрия, текстилната промишленост и електрониката си партнират чрез програмата Apollo, инвестирайки и изобретявайки заедно. Благодарение на смели експерименти те постигнаха това, което президентът Джон Кенеди определи като „най-рисковото, опасно и голямо начинание в историята на човечеството“. Целта в този случай не беше да се комерсиализират определени технологии или дори да се стимулира икономически растеж, а да се направи нещо заедно, чрез общи усилия.

50 години след тези събития, в разгара на глобалната пандемия, светът има шанс да реализира още по-амбициозна цел – да създаде ефективна, приобщаваща и устойчива икономика, която включва намаляване на въглеродните емисии, намаляване на неравенството, изграждане на модерен обществен транспорт, осигуряване на цифров достъп за всички и създаване на универсални здравни грижи. Непосредствената цел е да направим ваксината срещу COVID-19 достъпна за всички. Изграждането на такава икономика ще изисква сътрудничество между публичния и частния сектор по начин, който не сме виждали през последните десетилетия.

Някои от тези, които говорят за възстановяване от пандемията, споменават привлекателна цел – връщане към нормалното състояние. Но това не е нещо, към което да се стремим, защото така наречената „нормалност“ устройва далеч не всички хора. По-скоро е необходимо да се постави друга цел, която мнозина формулират като „изграждане на по-добро, по-светло бъдеще“. Преди 12 години финансовата криза отвори рядка възможност за световната общност да промени капитализма, но ние не се възползвахме от нея. Сега поредната криза ни отваря втори шанс за промяна. Този път светът не може да си позволи да пропусне уникалната възможност.


Няма коментари:

Публикуване на коментар