вторник, 20 октомври 2020 г.

СТАБИЛНОСТТА НА ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА НА ФОНА НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ ХАОС

 Джордж Фридман

Фридман е роден през 1949 г. и е известен американски политолог, основател и директор на частната информационно - аналитична разузнавателна компания Стратфор. Автор на няколко книги, сред които най-известната е „Тайната война на Америка“ от 2004 г.

През 70-те години президентът Ричард Никсън влезе в политическия и социален хаос, причинен от администрацията на Джонсън, и го усложни значително. Ето защо, когато по-късно посетих Европа, всички разговори бяха за упадъка на Съединените щати. Това отчасти се дължеше на войната във Виетнам, но и на политически кризи от типа на Уотъргейт. От европейска гледна точка поражението в седемгодишна война, съчетано с дълбоките разделения в американската политика, можеше да означава само упадък на Америка (спомнете си, че много американци продължиха да подкрепят Никсън до края, обвинявайки медиите и враговете му, че се опитват да го свалят – бел. авт.)

В същото време Никсън положи основите на външната политика, които останаха в сила до края на Студената война.

Те се състояха от три компонента.

Първият беше установяване на връзки с Китай. Войната във Виетнам беше отслабила американската армия, което принуди Никсън да търси съглашение с Китай, който по това време се биеше със Съветите на река Усури (става дума за китайско-съветския пограничен конфликт в периода 02.03-11.09.1969 г. района на остров Дамански, на река Усури, на 230 км южно от град Хабаровск – бел. Н. К.). Китайците бяха разтревожени от отслабването на САЩ толкова, колкото и европейците. Каквито и да са били тайните договорки, Съветите трябваше да се примирят с факта, че има някаква координация между Вашингтон и Пекин.

Вторият компонент включваше стартиране на процеса на разведряване със Съветския съюз. По-рано, през 60-те години САЩ и Съветите бяха играли доста безразсъдна игра. Разведряването, постигнато със Съветите, не противоречеше на отношенията с Китай и всъщност се градеше върху тях. Ако САЩ се бяха разбрали с Китай, Съветите също се нуждаеха от това, иначе щяха да попаднат в капана между тях. Разведряването създаде канали за връзка на между Вашингтон и Москва и способства за разбирателство с цел избягване на конфликти, които могат да прераснат в конфронтация.

Третият компонент беше приносът на Вашингтон в създаването на рамката за мир между Израел и Египет, която направи невъзможна конвенционалната арабско-израелска война. Той беше ускорен от нападението на Египет и Сирия срещу Израел. С приключването на войната се стигна до среща между египетски и израелски офицери, в присъствието на Хенри Кисинджър. Египетският президент Ануар Садат беше архитектът на третия компонент, но американците бяха гарантите. Това в крайна сметка доведе до споразуменията от Кемп Дейвид, изтеглянето на Израел от Синай и разполагането на американски войски в Синай, като буфер.

Споразумението с Китай остана в сила и след смъртта на Мао Дзедун (може да се каже, че действието му продължи до неотдавна – бел. авт.). Разведряването между Вашингтон и Москва остана в сила до разпадането на Съветския съюз. Египетско-израелското споразумение продължава да бъде гарант за стабилността в региона.

Голяма част от казаното до тук се появи с течение на времето, но основите бяха положени през годините на президента Никсън, въпреки целия политически хаос и приближаването на неговия импийчмънт.

Такива моменти на преструктуриране не се случват често.

След разпадането на Съветския съюз, външната политика на универсално разбирателство, която съществуваше при президента Бил Клинтън, се срина през 2001 г. При президента Джордж Буш, фокусът на САЩ беше върху Ал Кайда и нейните потенциални „благодетели“. Политиката на САЩ в останалата част на света беше до голяма степен оставена на автопилот или беше съсредоточена върху заплахата от радикалния ислям.

Едва президентът Барак Обама почувства нужда от нови основи на външната политика. Първата причина беше краят или поне драстично намаленото присъствие на САЩ в Афганистан и Ирак и отказът да участва в конфликта в региона. САЩ щяха да останат политически ангажирани, но без изразено военно присъствие. За Обама основният проблем беше да предпази САЩ от последствията на събития в региона, а не на самите събития.

Втората причина беше в потребността САЩ да се изправят срещу Русия, без да рискуват война с нея. По-специално, САЩ искаха да ограничат руското влияние, особено в Европа. Това беше предизвикано от руската война през 2008 г. с Грузия, конфликт, който беше сигнал за драматична промяна в руската политика. Американският отговор беше да наложи санкции срещу Русия и да подкрепи антируските движения в страни като Украйна.

И накрая, по отношение на Китай Обама инициира оспорване на политиката на Пекин по въпроси като препятстване на достъпа на американски стоки до китайския пазар, китайските валутни манипулация със стойността на юана спрямо долара и редица други въпроси. Китайците не сътрудничеха, и по време на неговата администрация поредица от двустранни срещи доведоха до открито напрежение в отношенията между Вашингтон и Пекин. Обама не се противопостави на това напрежение, но положи основите на събитията, които трябваше да се случат ако Китай продължи да не е готов на отстъпки.

Не е ясно колко дълго ще продължи това.

Подобно на Обама, президентът Доналд Тръмп намали военното участие на САЩ в Близкия изток, с малки изключения. Той продължи политиката за налагане на санкции, като същевременно подкрепя държави – антируски като Полша и Румъния. Тръмп разшири позицията на Обама по отношение на Китай, като наложи мита, ход, който беше разгледан, но не беше изпълнен от Обама.

Както при Никсън, така и при Обама основите на външната политика бяха положени по време, когато политическата нестабилност в САЩ кипеше под повърхността, което се видя при избора на Тръмп. И то беше извлечено от предизвикателствата, пред които беше изправена нацията, а не от прищявка или идеология. Тръмп намали присъствието на САЩ в Близкия изток, използва ограничени инструменти за ограничаване на Русия и се сблъска с Китай. Оказа се, че Тръмп просто е надграждал върху основите на външната политика, оставени му от Обама. Много от неговите поддръжници категорично биха отрекли, че Обама е изработил най-важните аспекти на политиката му, както враговете на Тръмп ще отрекат, че политиката на Тръмп по някакъв начин прилича на тази на Обама. Както президентът Джими Картър не искаше да признае, че споразуменията от Кемп Дейвид са рожба на Никсън.

Това, което е необходимо за външната политика на нацията е това, което е необходимо за нейната вътрешна политика. Понякога между тях възниква напрежение, което се разглежда отвън като край на американската сила. Всъщност това е един от корените на нейната сила.

Външната политика на САЩ се формира от реалността в света. Политиката, с която се занимава, се основава на социалните реалности. Трудно е да провидим това, което ще се случи. Но когато се върнем назад, към Никсън и си припомним, че беше време, което приличаше на нашето, можем да разберем това, което става днес. Във време на взаимно отвращение и презрение в края на 60-те и 70-те години на миналия век, идеята, че „престъпник“ като Никсън или неговите врагове могат да действа разумно, е неприемлива. Но в този свят някои неща са невъзможни, а други не, и светът не е игра.

Има три неща, на които искам да ви обърна внимание. Първото е, че политическите сътресения в Съединените щати не са несъвместими със стабилна външна политика. Второто е, че има по-голяма приемственост във външната политика с времето, отколкото би могло да се очаква. И трето, че освен последните два примера, подобна приемственост сме наблюдавали след Втората световна война, съпроводена с периодични политически сътресения. Вътре Америка може да изглежда в пламъци. Отвън тя може да бъде измамно стабилна. Очевидно е, че има огромно количество други проблеми по едно и също време, но малко, от тях се определят от поколенията.

Няма коментари:

Публикуване на коментар