Едип от Банкя (или защо търпяхме Борисов досега)

 

Георги Гочев, „Дневник”, 05.10.2020

Болест, незаконна власт, неистина. Три големи проблема, които раждат едно от най-прочутите произведения на световната литература: "Едип тиран" на Софокъл. Пиша неслучайно "тиран", а не "цар" (каквато е традицията на преводи в България), първо, защото това е думата, употребена на старогръцки – tyrannos, и, второ, защото властта на Едип, до която се стига чрез убийството на баща му, е наистина незаконна. Няма да преразказвам добре известния сюжет, само ще задам въпроса, на който досега не съм могъл да формулирам смислен отговор: как толкова години никой в Тива не познава Едип? Как така никой не иска да види в Едип убиеца, ами всички виждат в него царя – докато боговете не изпращат чумата?

Този текст, разбира се, не е за трагедията на Софокъл. Питам друго: как през всичките тези години огромна част от нас си затваряха очите, че Борисов е мутра и няма нищо общо с държавността – докато боговете не ни изпратиха коронавируса? Слепотата, с която Едип приключва живота си, е просто отражение на слепотата, в която предпочита да живее тиванският народ. Ами нашата, българската слепота?

Защо години наред си затваряме очите пред една лъжа: че Борисов не е мутра, ами е държавник?

Ето какво си отговарям.

Когато дойде пролетта на 1997 г. и комунистите отстъпиха властта, ние се споразумяхме помежду си за две неща, които определиха следващите 20 години от живота ни. Първото от тях беше, че ще се скъса решително с идеята за реставрация на комунизма и ще се върви към влизане в НАТО и ЕС. Второто беше, че няма да се търси отговорност нито за престъпленията на комунизма - за лагерите, икономическите катастрофи, изселването на турците, загубата на суверенитет, нито за травмите от първите седем години на посткомунизма – за масовата емиграция, рекета и мутрите, "Мултигруп" и изнесеното зърно, унищожената природа и хиперинфлацията.

Благодарение на този консенсус се оказахме едновременно пред прага на Запада и в типична Едипова държава. Имахме извършени престъпления, които причиниха травма на огромен брой българи, но тези престъпления трябваше да се забравят, за да продължим напред. Оказахме се в Едипова държава, макар че през 1997 г. все още го нямаше Едип.

Преди да се появи той, на сцената се появиха Иван Костов и Симеон Сакскобурготски – всеки в ролята си.

Костов веднага беше нарочен за виновник – виновник просто трябваше да има, защото има травма, при това прясна. Истината е обаче, че и той самият си помогна немалко, за да бъде припознат в тази роля. Помогна си с упоритото мълчание за корупцията в собствените си среди. Помогна си и още повече със суровата, командирска поза, която бе заел. Костов беше човекът, който накара българите да се сблъскат реално с диагнозата, че комунистическото минало представлява катастрофа.

Костов ни накара да видим травмата – посочи ни я, обаче я остави без лечение

Комунистическите заводи, унищожили природата на цели региони и натрупали огромни дългове, бяха най-сетне ликвидирани, но работещите в тях бяха оставени да се оправят с живота както могат; мутрите вече не се подвизаваха по улиците, но не бяха вкарани в затвора, ами оставени да се избиват помежду си.

Затова и логично след Костов се появи Симеон – онзи, който уж обещаваше лечение на травмите. Този пръв лечител в най-новата ни история обаче не беше дошъл, за да лекува, а за да ни внуши, че болест всъщност няма. Като че ли кацнал не от Мадрид, ами направо от миналото, с архаичния си говор и обноски той продаде на един измъчен от комунизма и посткомунизма народ лъжата, че комунизмът изобщо не се е случвал. Убедителността на тази заблуда се поддържаше не само от приказките му за трудолюбие и помирение, но и от делата му: наместо да търси възмездие от комунистите, които като дете го бяха изгонили от България, той се коалира с техните деца.

И тогава вече стана нужда да се появи Борисов. Ако първото, което болният и оставен без лечение човек прави, е да си намери виновник за болестта, а второто -– да си внуши, че изобщо не е болен, то третото е да повярва, че злото може да се превърне без лечение в добро. Тук вече Едип заема сцената. Той е злото, което без лечение се е превърнало в добро. Той е престъпникът, който без наказание се е превърнал в благодетел на народа.

Ето затова толкова го харесвахме в началото!

Защото като Едип, който отговаря на гатанката на Сфинкса, Борисов дойде и даде отговор на една загадка, на която никое управление след 1997 г. не успяваше да отговори: как да се допусне до властта една нова и амбициозна градска класа – в София, но и извън нея, без да се ограничи достъпът до власт на вече оформилата се посткомунистическа върхушка. Това беше новият консенсус около 2009 г., представляван политически от ГЕРБ: консенсус между амбициозната и активна градска среда в България и постокомунистическата олигархия. Консенсус между агнето, което иска да расте, и вълкът, който иска да го изяде.

Борисов беше архитектът на този невъзможен консенсус между агнето и вълка, той беше негово лице

Това беше неговата роля: мутрата, която вече не рекетира бизнеса на гражданите, ами ги пази от бандити (в неговата версия: „от комунистите”). Тази роля обаче не беше скрита за никого; никога Борисов не е криел нито ниската си култура, нито поведението и миналото си на мутра. Ние бяхме тези, които искахме да вярваме, че в един и същ човек е възможно да съжителстват едновременно и държавникът, и мутрата. А искахме да вярваме, защото така се самоубеждавахме, че травмата на миналото не само се е излекувала, ами е започнала и да ни служи.

Сигурно още дълго щяхме да живеем с тази заблуда, ако не се беше случил коронавирусът, от който всъщност пострада най-много репутацията на Борисов. Пострада, първо, защото епидемията ни накара да търсим по-настоятелно истината за света около себе си; и второ, защото тя събуди старите ни страхове и травми, добре приспани зад благополучието от последните години. Затова и проблемите на управлението веднага пометоха от дневния ред на хората проблемите на епидемията: защото епидемията, макар и проблем сама по себе си, беше всъщност повод да се сблъскаме с много по-страшния проблем за здравето в България. Проблемът не само за състоянието на болниците, но и проблемът за жизнения ни имунитет срещу злината.

Чистата злина – това беше снимано на онези снимки. Чистата злина, която е отвъд обясненията и тълкуванията. Чистата злина, която нито може да се отрече, нито да не се погледне. Чистата злина, за която всички знаехме.

Въпросът с кого се е търкалял Борисов в онова легло на снимките е несъществен – търкалял се е с майка си, с България. Търкалял се е с всички нас, които го родихме, за да ни излъже, че злото може да се съюзи с доброто, без да претърпи лечение.

Да, вече не просто сме в Едипова държава, ами сме в последния стадий на нейното съществуване, когато царят сам си е избол очите. Да обикаляш страната, скрит в брониран джип, да се срещаш единствено с клакьори и ласкатели, да не смееш да чуеш никой, който ти говори за проблеми, ами да му казваш, че е купен (точно както Едип казва на Тирезий, че го били подкупили претендентите за трона му) – всичко това е вече терминалната фаза на Едиповата ситуация. Фазата на тъмнината. Фазата на слепотата.

А слепият, той вече не може да води, освен ако не води други слепи. Или светът не стане много тъмен.