вторник, 7 юли 2020 г.

СПОМЕНИТЕ НА ЕДИН СВЕЩЕНИК-5

МОИТѢ СПОМЕНИ
отъ септемврийскитѣ събития
23.ІХ-28.ІХ.1923 год.,
станали въ гр.Фердинандъ и околията.
(част пета, последна)
Отдѣлихме се гражданитѣ отъ негражданитѣ. Всички не граждани бѣха арестувани и после разслед­вани, защо сѫ се намѣрили по това време въ града.
На насъ, гражданитѣ, дадоха заповѣдь: всѣкой, който е взималъ участие противъ държа­вата въ тоя мятежъ, да излѣзе 10 крачки напредъ! Смѣешъ ли да не излѣзешъ? Цѣла рота съ пъл­ни пушки и ножове, построена чака.
Близо половината излѣзоха и се построи­ха на редица отъ по четири.
-Значи, вие почти всички сте комунисти?“
Много бой падна, особено на учителитѣ, чиновницитѣ и взелитѣ участие въ боя срещу войскитѣ.
Бититѣ щѣха да останатъ преблагодарни, ако само съ боя можеше да се мине и нѣмаше затворъ и застреляния.
До сутриньта затвориха всички външни лица и всички граждани, които сѫ взели учистие въ тоя мятежъ. Бѣше затворенъ и събрата свещен. М. Ивановъ, заради синоветѣ си, които взеха участие въ мятежа и избѣгаха въ Сърбия.
Моето семейство се намираше въ с. Камена-Рикса и молѣхъ да ми разрешатъ да отида при него. Това сторихъ въ петъкъ къмъ 12 часа.
Попъ Андрей отъ с. Медковецъ се сражава съ топа.
Помнятъ читателитѣ, че вчерашния день – Кръстовдень комуниститѣ очис­тиха гр. Фердинандъ. Едни бѣгаха къмъ балкана, други по домоветѣ си. Помнятъ какъ Медковскиятъ свещеникъ съ зеленото конче изплаши мнозина и побѣгна на северъ къмъ с. Габровница-Медковецъ.
Едно стигане, веднага поема топа на трена и почва да дава вистрели ту къмъ Медковецъ, ту къмъ Бойчиновци. Войски отъ София, войски отъ къмъ Видинъ пристегатъ обрача около дѣдо попъ. Той не преставалъ да стреля ту на едната, ту на другата страна. Като се здрачило, заминалъ и топъ, и тренъ, и побѣгналъ да се крие въ с. Безденица, кѫдето ималъ женена сестра за единъ учитель. Казватъ, че, когато той влѣзълъ отъ единия вратникъ, войскигЬ влѣзли отъ другия. Сестра му дала хлѣбъ и още сѫщата нощь избѣгълъ да се крие въ една пуста черновълнска кошара. Тукъ друга беда. Единъ овчарь искалъ да си накладе огънь и отишелъ да търси сухи съчки за цѣльта. Пипалъ, липалъ и напипалъ човѣкъ: „Кой си ти“? Дѣдо попъ го позналъ по гласа и се обадилъ. Молилъ го да му донесе хлѣбъ и вода.
Овчарьтъ отишелъ и му донелъ, но гузна съвѣсть стои ли? Дѣдо попъ избѣгалъ въ чифлика си и тамъ го заловили войницитѣ.
Не се мина много и бива обѣсенъ въ Медковецъ на единъ телеграфенъ стълбъ.
Така завърши свещеникъ Андрей Игнатовъ отъ с. Медковецъ.
При потушаване на тоя мятежъ падна убитъ и свещеникъ Никола Кръстевъ съ сина си – отъ с. Куле-Махла – Ломско.
Въ с. Чипоровци бѣ убитъ иеромонахъ Иосифъ, игуменъ на Чипровския монастиръ, за гдето е благословилъ революцията, а споредъ други не­справедливо набеденъ въ това.
Въ сѫщото село бѣ убитъ разпопа Тодоръ Петровъ Илиевъ отъ с. Бѣли-Мелъ. Неговата участь е блиска до тая на медковския свещеникъ. Той взе живо участие въ революцията и бѣ раненъ въ дѣсната рѫка. Когато попъ Андрей избѣга отъ Фердинандъ да отиде да се сражава съ топа, разпопа Тодоръ Петровъ съ друго орѫдие, карано съ коне, отстѫпи презъ Фердинандъ и за­мина къмъ родното село Бѣли-Мелъ. Той караше топчето повече за салтанатъ. Въ родното си село се хвалилъ, че ще дава сражение на българскитѣ войски. Стария учитель Луканъ го съветвалъ да се махва отъ селото, че ще навлѣче нѣкоя беля. И, дейстеително, той продължилъ къмъ с. Чипровци, като оставилъ и орѫдие и коне подъ с. Железна, безъ да гръмне ни веднажъ съ него.
Въ с. Чипоровци билъ заловенъ съ двама други бѣлимелци.
Тамъ не знаели за тѣхното участие въ рево­люцията и питали телеграфически въ с. Бѣли-Мелъ. Общинската власть, въ която влизалъ и баща му, отговорила: „Двамата да се пуснатъ, а разпопа Тодоръ Илиевъ задържи!“
Тамъ намѣрилъ кончината си разпопа То­доръ Петровъ Илиевъ.
Тия сѫ жертвитѣ отъ свещеническото със­ловие при потушаванието на тоя революционенъ мятежъ.
Капитанъ Моневъ.
Помнятъ читателитѣ, че първата и най важна грижа на комуниститѣ бѣ да осигорятъ тила, т. е. пѫтя за бѣгство въ
Сърбия. Бѣха избрали чипоровската долина. Пър­вата имъ работа бѣ да обезорѫжатъ малкото гранични войници, който бѣха на постъ надъ село Чипоровци. Това, както сте вече чели въ първитѣ страници, е станало 11 часа нощьта – срѣщу недѣля. Тила имъ бѣ постояно застрашенъ отъ гра­ничния оф. капитанъ Моневъ. Съ малкото войници той често правилъ набѣги до с. Горни-Ломъ, Руженци, мѫчелъ да мине къмъ с. Превала, Фердинандско, застраши тила и пресече пѫтя на отстѫплението на Фердинандската революционна армия. Неговитѣ набѣги сѫ били отблъснати отъ учителя, зап. офицеръ Миладинъ Кунчевъ отъ с. Желѣзна. Нему бѣ пратена картечница отъ Фердинандъ още въ понедѣлникъ съ заповѣдь да не допусне, до като е живъ, капитанъ Моневъ да напредва отъ Суха падина къмъ Фердинандъ
И, действително, Миладинъ Кунчевъ нѣколко пжти отбива напъна на капитанъ Моневъ. Въ тия сватки е ранилъ нѣколко войника, даже и убилъ ед­ното. Противницитѣ сѫ се знаяли и познавали лично.
Кап. Моневъ е питалъ Кунчева: „Не  си    ли самъ зап. офицеръ, не си ли се клелъ за вѣрность на отечеството, не си ли сега ти и жената ти на държавна служба – учители“?
Твърдятъ, че Кунчевъ отговорилъ: „Всичко върша по заповѣдъ“
Отстжпватъ всички, отстѫпва и М. Кунчевъ. Стига до балкана, близо до сръбската граница. Домилело му за домъ, за семейство, за роднини, за Бъл­гария и решава да се повърна. Какво ще, нека става!
Попада въ рѫцетѣ на сѫщия, капитанъ Моневъ, когото държа на кракъ цѣли 5 дена; попадна на отряда, отъ който рани и уби войници. Развърс- ката се досеща.
Миладинъ Кунчевъ бива убитъ!
Важното е тукъ, че той, съзнавайки вината си като интелегентъ и зап. офицеръ, молилъ да бѫде изкупителна жертва, а не и подчиненитѣ му, което било удовлетворено.
Мѳждуцарствие.
Пътувайки въ петъкъ за родното с. Камена Рикса, азъ се намѣрихъ въ междуцарствие. Минахъ селата Долна и Горна Вереници. Войскитѣ бѣха стигнали само въ Фердинандъ. Въ тия села новата комунистическа властъ сама свалила червеното знаме отъ общината и моли да заеме старата власть управлението. Но старата властъ не ще да поеме. Въ едно село не само, че не поема стария общински кметъ, но неще да напустне затвора, кѫдето сѫ били затво­рени. Нека додатъ войскитѣ, тѣ ще ни възстановатъ правата. Инатъ българи: на мирно време се борятъ за кметуване, а сега бѣгатъ отъ него.
Тълпи бѣгащи комунисти и земледѣлци постояно се движатъ. Нѣкой блуждающъ ходи, ходи къмъ балкана, па го видишъ, повърне се до нѣкѫде и пакъ въ обратна посока. Краката го движатъ, ала ума не решава въ всеки моментъ едно: „Да бѣгамъ! Малко, малко, защо да бѣгамъ? Нищо не съмъ сторилъ, други ме накараха!" Слѣдъ малко: „Виновенъ съмъ, това е държава, клелъ съмъ се да я пазя. Що направихме?”.
Единъ подобенъ ме среща. Повърналъ се, знае вече, що правягъ войницитѣ, кѫде минатъ. Пита: „Кажи, дѣдо попе, какво да правя? Деца, кѫща не ми се заминава, спокойствие нѣмамъ да дочакамъ войницитѣ! Кѫде да се дена? Пусти остали тия, кои ни тикнаха и подведоха въ тоя бунтъ?“ Плачейки, той захвърли пушката. „Пуста упостела, кога ще възтава противъ отечество!" Съжалихъ го, но какво да му кажа?...
Коне съ юзди пустнати на произвола, тукъ платнище, тамъ захвърлена лушка, по нататъкъ до нѣкое дърво вързанъ конь. безъ господарь! Въобще, разбита команда!
Сѫщото положение и въ родното село Камена Рикса. Комуниститѣ свалили червеното знаме отъ общината и съ сълзи молятъ старата 'власть да дойде да вземе управата, ала тя не рачи.
Малко преди моето пристигане миналъ отрядъ отъ Бѣло-слатинско презъ селото.
Отряда на Фердинандъ Козловски
Подплашени отъ плевенския гарнизонъ кнеженскитѣ водители Ферд. Козловски, Г. Михаиловъ, Ст Цановъ съ отрядъ повече отъ 150-200 души, добре въорѫжени и подъ строга команда, поематъ по направление къмъ Чипоровци и балкана за Сър­бия. Като приближили до гр. Фердинандъ, научили за пристиганието на войски, завиватъ подъ Фердинандъ къмъ Вълкова Слатина и къмъ 10 часа сѫ били на почивка въ с. Камена Рикса, кждето сѫ търсили водачъ за Чипоровци.
Усъмнили се и за по сигорно движение взели заложникъ Иорданъ Василовъ, въ когото намѣрили 2 револвера. Застѫпилъ се за него братовчеда му Илия П. Иордановъ и него арестували, застѫпя се трети и то комунисть и него взели, най после четвърти се застѫпя и него взели. По такъвъ начинъ четрима заложници взели отъ Камена Рикса, понеже се осъмнили, да не би нѣкои да ги пре­следва отъ селото.
И тръгватъ презъ с. Челюстница за Бѣли-Мелъ и отъ тамъ за Сърбия.
Контрадействие.
По главнитѣ водители заминаха още срѣда, други четвъртъкъ. Нѣкой, на­ивни, изостанали, тръгнаха въ петъкъ за балкана. Водителитѣ имали въ себе си пари, знаели, кѫде ще отидатъ, а тѣхнитѣ последователи нѣмали и не знаели. Първитѣ пѫтували съ коне, а останалитѣ пеша. Притъмнело на единъ Тодоръ Коловъ Лешкинъ отъ с. Безденица подъ село Бѣли-Мелъ и убива водителя, юристъ Владимиръ (Минчо) Петковъ роденъ с. Люта, ранява другаря му П. Коцовъ Лашковъ (починаль оть ранитѣ въ гр. Фердинандъ следъ нѣколко деня), а третия имъ другарь Петъръ Оризарс­ки избѣгалъ въ с. Люта, безъ да го засегне кур­шума. Комунистъ комунисти избива!
Такава участь постига и ще постигне всѣки, който лекомислено си играе съ човѣшкия животъ и тласка тълпитѣ къмъ необмислени работи. Ако това не стана масово при първия опитъ, при втория тълпитѣ не криятъ: ние ще се разправимъ съ водачитѣ си, па после ще позволимъ да ни напуснатъ.
Кнеженския отрядъ, като вижда за убийство­то подъ село Бѣли-Мелъ, отъ друга страна се гръмнали нѣколко пушки подъ селото, не смѣялъ да преминава въ населени мѣста, а поелъ гората между с. Ковачица и Бѣли-Мелъ. Сръбската гра­ница се виждала.
Да се измѣни посоката, помогнало и това обстоятелство, че отъ Фердинандъ заповѣдали въ Бѣли-Мелъ да спратъ отстѫплението. Ив. Пешевъ отъ Чипоровци се случилъ на телеграфа и заповѣдалъ на нѣкои съ намиращитѣ три пушки въ тоя моментъ да спратъ отстѫпающитѣ части.
Уплашенъ, отряда Козловски освободилъ заложниците отъ с. Камена-Рикса, а и позволилъ на своитѣ: кой иска да го слѣдва, кой не ще, да се повръща. Много души се повърнали. Пуснали и всички коне на свобода.
Престояхъ въ село Камена-Рикса само една нощь и въ сѫбота се завърнахъ пакъ въ гр. Фер­динандъ, кѫдето се научихъ, че първа партида мятежници били вече убити.
Свѣто замълчаване.
Въ недѣля, ходей­ки по булеварда, ме извиква единъ войникъ да се ява въ двора на общинското управление. Тамъ на една маса наседали офицери и до тѣхъ околийския началникъ, кмета и др., повикватъ затворницитѣ отъ селата и разпитватъ, кой кѫде е билъ презъ време на мятежа и що е правилъ въ Фердинандъ?
Въ тоя моментъ, когато съмъ заминалъ, по­викали Ив. Първановъ отъ с. Видлица – сѫщия, който се криеше въ яхъра на Арсо Велевъ презъ време на мятежа. До него още двама съселяни: Илия Средковъ и Иванъ Илиевъ. Офицерътъ пи­та: „Вѣрно ли, че сѫ се крили тия презъ време на мятежа“?
Въ менъ стана нѣщо необикновено! Да ка­жа – крилъ се само Ив. Първановъ, това значи да обвиня другитѣ и да стана причина за тѣхната смърть. Замълчахъ и казахъ и тримата бѣха!
-„Щомь е така, веднага да имъ дадете от­крити листове и да заминатъ за домоветѣ!каза офицера.
Единия Ив. Първановъ, който действително се криеше, бѣ съ спокойна съвѣсть, а останалитѣ двама, знаейки всичко, дохождатъ и молятъ да имъ ударя по една плѣсница.
Бѣгайте, молѣхъ имъ се! Изтеглихъ имъ ушитѣ и имъ казахъ никому да не казватъ за освобо­ждаването имъ и да не излизатъ отъ домоветѣ си.
Минаха се 2-3 седмици и бѣха наклеветени и пакъ ги задържаха, ала положението бѣ корено променено отъ първитѣ дни. Сега сѫ живи и здрави.
Последствията ужасна картина.
Всички комунисти, които сѫж убивали, които сѫ вземали дрехи отъ офицеритѣ, които сѫ взели от­говорни длъжности, като армейски лѣкари, обявя­вали мобилизации и др. бѣха избивани нощно вре­ме. На нѣколко мѣста около града се направиха другарски гробници.
При усмирявание на селата се дадоха по-малко жертви (въ с. Чемишъ отива воена команда да осмири селото, подъ вод. полковникъ Кузмановъ. Единъ старецъ каз­ва на полковника за сина: дайте при васъ да го набия, че по рано, когато го сѫдѣхъ, за насъ старигѣ казваше, не неразбирамъ нищо, че сме изкуфели. а тѣ, младитѣ, ще оправятъ свѣта. Управиха го съ главата на долу! Полковника заповѣдалъ да доведатъ сина и бащата си наложилъ волята съ тоягата!). Най-много жертви сѫ дадени въ селата Лопушна и Соточино.
Отначало не позволяваха да се извършватъ религиозни обряди, а по сетне разрешиха.
Тѫжна картина бѣ тая революция съ послед­ствията си! Да се не връща!
Въ това бързо потушване се дадоха и дос­та невини жертви. Гражданството бѣ уплашено и саштисано. Молихме да се отдадатъ всички на гражданското правосѫдие и то при спокойствие си каже думата.
Отговаряха: „Така умиряватъ тѣхнитѣ вдѫхновители отъ съветска Русия, така по тѣхния методъ и ние постѫпваме“!
Повече неможехме да говоримъ. Времето бѣ особено. Имаха неограничена власть да потушатъ тоя бунтъ. Да бѫдатъ така строги помагаше и това обстоятелство, че имаше ранени офицери, на ед­ното окото избито, ранени умирающи войници въ градската болница. Всичко това предизвикваше, особено когато почине нѣкой войникъ.
Министъръ Казасовъ.
Работѣха доста граждани дано дойде нѣкой отъ министритѣ и се омекоти положението-
Най сетне на 8.X. дойде министъръ Казас­овъ. Заобиколенъ отъ тукашнитѣ приятели Влаховски и Н. Ангеловъ посети всички затворници.
Най-много имаше затворници въ общината и той имъ държа следната речь:
... „Вие сте възтанали съ орѫжие срещу законата власть въ България. Организираната дър­жава е дължна да се брани. Нима, когато вие сте взели пушкитѣ срѣщу нея, тя съ икони ще ви посрещне? Где сѫ вашитѣ вдѫхновители? Защо ви подведоха и избѣгаха, а оставиха васъ да от­говаряте? Въ евангелието е казано: „Който вади ножъ, отъ ножъ умира"! Ще разпореда да ви дадатъ на гражданското правосѫдие, да получи всѣки споредъ дѣлата си“! ...
Тая речь създаде студенъ душъ на затвор­ниците, но тѣ се успокояваха, че ще бѫдатъ да­дени на гражданското правосждие.
Министъръ Казасовъ отиде въ другъ затворъ и запита затворнииитѣ:
-Ти какъвъ си? -Лѣкарь-отговаря !
-Ти какъвъ си ? -Фелдшеръ !
-Ти? -Желѣзничаръ !
-Ти? - Учитель I
-Ти? -Финансовъ чиновникъ !
-А ти? -Чиновникъ отъ Н. Банка!
-Ти? -Търговецъ.
Бре, вие сте имали отъ всички дължности за новата власть и си излѣзе! Замина за Берковица и на 9.X. на връщане го причакахме на гарата. Едни му занесоха вѣсло грозде.
Владимиръ Симеоновъ, Влаховски, азъ и Ив. Коларовъ бѣхме опълномощени повторно да го помолимъ да са спре бързото действие, а да се отдадатъ всички затворени на гражданското правосѫдие. Обеща да говори на колегитѣ си и дей­ствително последвало нареждание да се отдадатъ всички на гражданското правосѫдие.
Уви! Една вечерь срѣщу 12.X. покарали 28 човѣка къмъ гарата, ужъ да ги откаратъ въ цен­тралния затворъ. Уплашени за сѫдбата си, се разбѣгватъ и нѣколко залпа ги повалятъ мъртви, Могли да избѣгатъ само 9 души (тѣ сѫ:  Димитъръ Христовъ, Стефанъ Наковъ, Д. Илиевъ   (Митрушка), Илия Ананиевъ. Евстати Горановъ, Христо Плевненски, Борисъ Минковъ, Христовъ и Което Колевъ, почти всички сега крепители и защитници на днешния строй). Всички други загиватъ, даже и офицера раненъ. Види се, стана­ло е боричкане.
Всичко това се разнесе като молния въ града. „Плачъ и ридание и писъкъ голѣмъ. Рахилъ плаче­ше за децата си и не искаше да се отеши, за­щото ги нѣма". (Матея гл. 2, ст. 18).
Ако до тоя моментъ молѣхъ устно, сега отправихъ сѫщия день съ № 62 отъ 12. X. 1923 г. следното писмо:
„До Господина Коменданта на гр. Фердинандъ
Тукъ.
Господине Комендант,
Безумието и умопомрачието на водителитѣ на комунистическата партия въ Царството повлече последователитѣ си, а и невини хора на сила въ бунтъ противъ държавата и ние сме свидетели на събитията отъ 23.IX. до днесъ, ставащи въ града ни въ най голѣмъ размѣръ.
Като предстоятель на черквата въ града съмъ дълженъ въ тоя критиченъ моментъ да се обърна къмъ Васъ съ молба да се отдадатъ всички за­държани на правосъдието, за да могатъ получи своето наказание споредъ дѣлата си и положение­то, което съ вземали въ тоя противодържавенъ мятежъ
Вамъ. господине комендант, е повече отъ менъ известно, че главнитѣ водители и предво­дители не съ между задържананитѣ, а забѣгнали задъ граница, или избити отъ самитѣ мятежници.
Вамъ нека бъде известно, че между задържанитѣ има хора случайни, хора, които никога не сж хващали оръжието, нито пъкъ съ заставали противъ държавата.
Понеже времената съ „изключителни“ за на­шия край, боя се, господине комендант, че при бързо действие могатъ пострада и съвършено невини хора.
Ето защо, най учтиво Ви моля да се спратъ застрелванията, като задържанитѣ се подведатъ подъ сѫдъ.
Ако тая молба ми бѫде уважена, ще Ви моля да бѫде съобщена на задържанитѣ, понеже неизвестностьта на тѣхната сѫдба е повече отъ убийство.
Напълно увѣренъ, че това ми писмо ще бѫде вземено въ внимание, свършвамъ сь апела: Стига кърви! Милость искамъ, а не жертви — казва Св. Писание.
Ферд. енор. свещ. Прот. Иорд. Поповъ.”
Това писмо ми се повърна на другия день съ следния надписъ.
„Тук свещеника Попов. С молба да ме остави на мира.
№ 45 – 13.X.1923 година.
Капитанъ (не се чете)
Комендант гр. Фердинанд.
Независимо отъ това избра се комисия отъ лицата: Владимиръ Симеоновъ, Илчо Бочевъ, Кр. Влаховски, Н. Ангеловъ, къмъ нея се присединилъ Ив. Коларовъ и замина на 14,X. въ София да дейст­вува и докладва за страшното положение въ Фердинандъ. Комисията е действувала предъ разни лица, по различни пжтища.
Направи се отъ окр. управитель анкета и се спрѣха всѣкакви за напредъ застрелвания. Всич­ки останали затворници минаха на гражданск. правосѫдие.
Времената бѣха опасни, сериозни. Това, което можахъ, сторихъ. Где отъ дветѣ страни така да сѫ действували? При все това, имаме доста упреци, че черквата нищо не е сторила. Дължа да ява на тия господа, че кога сѫ на свобода, не търсятъ черква и свещеникъ, а кога въ неволя, искатъ нейната намѣса, нейното застѫпничество! Като енор. свещеникъ имамъ точно опредѣлено стано­вище на дейностъ и нѣма да се отклоня, колкото да бѫда предизвикванъ и отъ лѣво и отъ дѣсно: ще следвамъ своя пастирски дългъ съ рискъ на неприятности.
Нѣкой неприятности предизвикаха да види то­ва ми писмо, което препечатихъ преди малко, бѣлъ свѣтъ чакъ 1926 въ 57 брой на издавания въ гр. Фердинандъ вестникъ „Наше слово“. Но тукъ се яви друга беля: обвиниха ме, че отивамъ на лѣво и трѣбваше да напиша друга статия съ другъ документъ. Нѣма да преповтарямъ. Ще препечатамъ самата статия брой 60 на „Наше слово“ сѫщата година. Тя носи заглавие и допълня възгледа ми.
„ДА ПРОДЪЛЖИМЪ (в. .Наше слово“ въ брой 60 отъ 1926 година). Въ брой 57 на в. „Наше слово“ напечатахъ едно писмо, пратено до коменданта презъ време на умиряването на градъ Фердинандъ и околията. Това писмо бѣ защита на всички затворени тогава.
Единъ отъ преживелитѣ въ затвора тогава дохажда следъ прочитането на това писмо и спомнювайки съ сълзи на очи ме пита: защо не съмъ казвалъ по рано, защо съмъ оставилъ да се мисли тъкмо обратното за менъ. Ще ме простишъ, про­дължи, азъ не обичахъ до сега църквата, а сега виждамь, че тя бдѣла надъ насъ въ най опасния за насъ моментъ. Другъ пъкъ ми подметна: „Дѣдо попе, отивашъ на лѣво, искашъ да правишъ „мили очи“ на причинителитѣ на нещастията презъ септември 1923 год. Къде бѣше при земледѣлческия режимъ, защо мълча, кога ни биха въ Велико Търново? Въ миналитѣ статии азъ открихъ становището на моята пастирска дейность. Сега искамъ доку­ментално да потвърдя казаното.
За църквата, за менъ като нейнъ служитель, дъпгътъ е да бѫдемъ спирачи на бунтъ ваши борби, често изродени, отъ които и вие по подиръ се срамувате. И при търновскитѣ срамни за Бъл­гария събития вашия пастирь е стоялъ буденъ на поста си. Тукъ ще дамъ преписъ отъ другъ ра- портъ отъ 1922 год, пратенъ митрополиту – Видинъ. Дѣдо владика ще ме прости за даването му гласностъ – безъ негово допитване. Мисля, ползата ще е явна. Ще запаза и правописа тогавашенъ!”
П Р Е П И С Ъ
II ФЕРДИНЯНДСКИ ЕНОР. СВЕЩЕНИК № 15.
21, IX. 1922 год гр. Фердинанд
До Негово Високопреосвещенство св. Вид. Митрополит
г. г. Неофит
гр. Видин
ВАШЕ ВИСОКОПРЕОСВЕЩЕНСТВО,
Събитията, които станаха 16.IX. и 17.IX. въ Търново и около Търново раздрусаха значително енорията ми и ако взимам грижата да опиша със­тоянието и в тоя момент, мисля изпълнявам един от пастир, дългове.
Знайно е, че след несполучливите войни бъл­гарина е недоволен отъ всичко. Това недоволство се усилва отъ скъпотията, която всекидневно рас­теше. При все това хората, макър и недоволни, се търпеха помежду си. Имайки различни противни възгледи, те верваха, че всеки по своему и свои разбирания, може да бъде полезенъ на отечеството.
Станалите събития въ Търново, корено видо­измениха взаимните отношения между гражданите, членове на черквата ни. Нека Ви опиша Ваше Високопреосвещенство, виденото и непосредстоеното наблюдение на енориашите ми.
На 17.IX. и 18.IX. се връщат групи от при­върженици на Земл. съюз, въоръжени с сопи, знамена и плакарди. Правят своите сѫбрания, ма­нифестират на открито. Дѫржат се речи, насѫскват се селяните срещу града, срещу черноблоковите партии, срещу адвокатите и др. сѫсловия, заканват се с убийства на политическите против­ници, сопите се въртят, удобряват се побойщата и убийствата в Тѫрново, обезобразяванието на по­литическите противници и въобще сѫжеляват, че малко е направено. Поканват се сдружените земледелци да бѫдат готови и на щрек в един миг пометат всичко, което им се изпречи. Правят манифестации, стрелят, викат, заплашват, вѫртят кри­ваци – разотиват се. Всичко това става под охра­на на власта. В манифестацията имаше пленици отъ блоковите партии, хванати около Търново: Д. Пѫрванов от гр. Фердинандъ и Милко Аврамов от с. Вжлкова Слатина.
Не ще сѫмнение, че мнозина от здравите непокварени земледелци се отврѫщават от станалото.
Що пѫк става в противния лагер – блокови­те партии. Бити разпрѫснати около Търново, почват да прииждат на 19.IX. 20.IX. и 21.IX. почти всички на групи се се заврѫщат по домо­вете си. Почти всичките бити, ала все живи се върнаха по домовете си. На мнозина вземени гор­ните дрехи, часовници и пари. Пресата раздухва страстите. Разказите отъ самите преживели тия сѫбития се носят от уста в уста. Настроението против правителството е големо или по право про­тив изстѫпленията в В. Търново. Шушукания, готвения стават.
Нещо страшно отъ двете страни се готви: едните не искат да изпускат власта по доброволенъ начин, а другите не уважават власта, която е направила побоища в Търново. И двете страни се готвят да се нахвърлят при случай. И колкото повече стоят на чело на управлението лицата, причинители на погромите в Търново, толкова от ден в ден расте недоволството от тех, както две неуспоредни линии, колкото се продължават, се се разделичават.
Ако работите продължатъ така, неминуемо е гражданска война. И сега по локалите, по пъти­щата стават спречквания. Благодарение, че тук – нашия град – мнозина от земледелциге се сраму­ват от станалото и отбегват срещите.
Дай Бог да се лъжа в своята преценка, но от личното наблюдение мога да потвърдя: лоши партийни страсти сѫ обхванали паството. Чес­то пѫти въ едно семейство има всички партийни озлобления.
Не малко отговорност за всичко пада нам – непосредстеените пастири на туй словестно стадо. При все това, може се помогне и от горе.
Того ради, излагайки всичко това, обръщам се към Вас, Ваше Високопреосвещенство, с молба да обърнете внимание на меродавните фактори в България, върху тежкото положение от събитията станали в Търново,
Кажете смело, ясно, че към лош край ще се отиде, ако на чело на управлението стоят причини­телите на Търновските събития. Кажете и това, че не би требвало да поема власта така нарече­ния блок в тия времена, членовете на които без друго сѫ изпълнени с мъст за побоищата, убий­ствата, обезобразяванията на техните партийни водители и най-после дайте своето Архипастирско успокоение, нам, на паството в тия тревожни дни за отечеството и църквата.
Като целувам св. десница, оставам Ваше духовно чадо.
Свещ. Иорд. Попов.
Това писмо, тоя докладъ е писанъ преди че­тири години, (а отъ днесъ преди 9 години). Про­четете го още веднажъ и вижте и кажете не предвиждалъ ли е вашия свещеникъ всичко, което ста­ва по-подире. Кажете съ спокойствие ако много отъ това, което е изнесено въ това писмо се из­пълнеше, събитията можеха да не ставатъ така, каквито ги видѣхме да станатъ.
Нашия Митрополитъ, който иска отъ насъ непосрѣдствени, искрени, обективни наблюдения, взема въ внимание моя рапортъ,както и отъ мно­го други рапорти на моитѣ събратя. Като членъ въ Вишата управа на черквата –  св. Синодъ (тогава членъ, а сега – председателъ на св. Синодъ) – той заедно съ своитѣ другари членове на св. Си­нодъ направиха послание къмъ Българския народъ. Нито народъ, нито тогавашното правителство се вслуша въ майчиния съвѣтъ на църквата. Нѣщо повече атакитѣ срѣщу родна църква почнаха, подмилкванията къмъ инославни пропаганди зачестиха
Черквата до поел. моментъ не престана да моли, да опѫтва, да молиствува. Не послушаха, но платиха съ главитѣ си! И днесъ зовътъ на черквата къмъ всички е за братолюбие, помирение, сговоръ.
Българската черква – респективно нейнитЬ служители – е надпартийна, тя иска добруванието на нейнитѣ чада.
Ще разбератъ ли това тѣ?
Друго ПИСМО.
Позволихъ си да напечатамъ въ настоящата книга два документа. За да бѫде картината завършена, ще си позволя да напеча­тамъ и едно отъ близкото минало до Митрополи­та Неофита – Видинъ, като имамъ предъ видъ, че революциитѣ не така лесно свършватъ:
Тѣ приличатъ на загасналъ огънь, въ който не трѣбва да се турятъ запалителни работи. Ето писмото!
„Ваше Високопреосвещенство.
Редко съмъ Ви писалъ по обществени въ­проси, това съмъ сторвалъ, когато чашата се препълня, когато действията на отдѣлни полити­чески групи или лица застрашаватъ правилния раз­вой на повѣрената ми енория.
И ако вземахъ перото да Ви пиша днесъ, то е, че чашата е препълнена, негодуванието на енорияшитѣ е стигналъ своя предѣлъ и погледътъ е обърнатъ къмъ насъ духовнитѣ водители на черквата.
Вие помните, че азъ не закъснѣхъ нѣколко месеци и преди паданието на замледѣлския режимъ да Ви опиша онова тежко положение на енорията – живата енория – отъ вълнеющитѣ то­гава тълпи на земледѣския съюзъ.
Съ скръбъ на душата си пиша, че днесъ, което става въ нашия градъ отъ властьимеющитѣ – въ лицето на околийския началникъ г-нъ Готурановъ – надминава онова въ оня земледѣлски режимъ.
Казватъ – носи се слухъ, – че такъвъ подо­бава за насъ началникъ – побойникъ, за да усигори избора. Но независимо отъ това днешната случка, за която Ви пиша е върха на безстрашностьта и незачитане гражданската личность.
Днесъ 20.V. – 3 часа следъ обѣдъ имахме погребение. Бѣ умрѣла Иоца Стоилова Иванова. Бѣхме двама свещеника. На среща ни иде автомобилъ, каранъ лично отъ околийския началникъ Готурановъ съ бързина повече отъ 60 к. м. въ часъ.
На 100 метра предъ насъ прегазва едно 13 годишно дете, Първанъ Гавриловъ Първановъ. Не спира своя автомобилъ, а право къмъ пагребалната процесия. Ние бѣхме принудени да се дръпнемъ въ лѣво, а слѣдващитѣ мрътвеца се раздвоятъ и спасятъ отъ прегазвание.
Всѣки другъ застава и дава почить но про­цесията, а околийскиятъ началникъ не само сторва това, а прегазва едно невино дете, – живота на което е на косъмъ въ болницата и продължава да лѣти въ погребалната процесия.
Всичко това възмути енорияшитѣ и ме заста­виха да се обърна къмъ Васъ, като нашъ духовенъ началникъ да сторите всичко възможно, за да си получи заслуженото околийския началникъ, тѣ съ трепетъ очакватъ резултата отъ Вашата постъпка, за да могатъ свободно да изпращатъ мъртевцитѣ до гроба и свободно да ходятъ по улицитѣ.
За не излишно считамъ да донеся, че околиийскиятъ началникъ прави и други побойща, но се протежира и е доведенъ да тормози, за да ускори избора. Преди нѣколко деня ѳ прегазилъ нѣколко овци на единъ овчарь.
Донасяйки всичко тава, азъ мисля, че изпълнявамъ единъ свой свещенъ дългъ къмъ своето началство и моля да бъде резолтатенъ, за да мо­же се издигне черквата въ очитѣ на енориашитѣ.
Ваше духовно чедо Прот.Иорданъ Поповъ
гр. Фердинандъ.  
20. V. 1931 г."
Какъ е действувано, не ми е извѣстно, но че е действувано, личи отъ изявленията на мини­стъръ Данаиловъ, печатани в. „Бургаски Фаръ”, 20. VI. 1931 год. брой 2791.
„Не сме добре и въ Фердинандъ. Чувамъ, че въ последния гр. Фердинандъ билъ вършенъ тероръ. Това е лошо, защото споредъ менъ терорътъ дава обратни резолтати. На времето си ние бѣхме противъ назначението на сегашния околийс­ки началникъ Готурановъ – тамъ“.
Напечатахъ тия три писма да се види, че където и да сме, ние сме си тия, които сме. Дълго трѣбва да се работи надъ насъ – като народъ да достигнемъ английския, финлядски народи по въз­питание, образование и търпимость. Напечатахъ тия писма, за да се убедите, че за черквата, коя­то е надпартийна, всички сте равни  стига да се водите по Евангелскитѣ принципи.
Следъ тия отклонения, нека додемъ пакъ на въпроса си, нека следъ осемъ години се обърнемъ и направимъ равносмѣтка на септемврий­ската революция, че можеше да не се даватъ тия жертви, можеше да не се водятъ маситѣ къмъ въорѫженъ конфликтъ.
Маситѣ се омириха, ала съ цената на скѫпи жертви отъ дветѣ страни. А колко костова това на държавата? Милиони, ако не и милиардъ ко­стова всичко това на държавата! Само изгорела Враца колко взема ?
Писмо отъ комунистъ — емигрантъ.
За да бѫде картината дозавършена ще дамъ мѣсто и на едно писмо на комуниста-емигрантъ, Стефанъ Наковъ родомъ отъ гр. Берковица, а живущъ въ гр. Фердинандъ (когато материала бѣ вече набранъ се получи ед­но писмо отъ почтения селянинъ г. Тома Кѫнчовь отъ с. Мала-Кутловица. Въ него той описва какъ насила билъ поставенъ въ време на комунистическата революция за лредседатель на общината въ с. Мала-Кутловица, какъ се грижелъ да бѫде спасено селото презъ време на мятежа, за която грижа билъ смѣменъ отъ председателството). Ето що казва Наковъ:
Въ това писмо се описвагь сърдцераздѣлителни сце­ни оть грижитѣ на семейството за своя татко и ужаса на затвора до сѫдението, оправданието и освобождението.
„1923 год., бѣхъ медицински околийски фелдшеръ въ гр. Фердинандъ, презъ време на рево­люцията. Тя ме свари като фелдшеръ при околий­ския лѣкарь д-ръ Левиевъ. Не взехъ никакво уча­стие при обявяванието й, защото бѣхъ жененъ пре­ди две седмици и прекарвахъ медения си месецъ. Въ недѣля бѣхъ заставенъ отъ новата власть да прибиремъ раненитѣ на полесражението.
При дохождание на отряда  воени въ.недѣля бѣхъ арестуванъ въ единъ вагонъ на гарата, като комунистъ. Следъ разбиваннето на войскитѣ бѣхъ заставенъ да взема пушка и сабля и да действувамъ въ редоветѣ на комуниститѣ. Избѣгахъ съ пушката и я оставихъ дома, сетне отидохъ въ болницата. Това време ме повика коменданта Ми­то Веренишки и ме заставя да отида съ рота отъ 40 души да се бия. Взехъ пушката и я занесохъ въ болницата и се забавихъ. Вмѣсто менъ, назначили другъ. Тамъ, болницата, ме завари, – четвъртакъ освобождението.
Веднажъ действувалъ съ пушка, страхувахъ се и се криехъ въ хотелъ „София“ по таванитѣ два деня. Най-после се предадохъ на властьта и бѣхъ битъ на площада отъ военитѣ съ бичъ, за кѫдето съмъ билъ съ пушка и медицински фелд­шеръ на комуниститѣ. Затвориха ме заедно съ мно­го комунисти и земладѣлци, които бѣха взели уча­стие въ мятежа. Главнитѣ водители бѣха избѣгали преди нѣколко деня и нѣмаше нито единъ меж­ду насъ.
Когато бѣхъ затворенъ, първата вечерь из­караха група отъ по първитѣ мятежници и после научихме че били избити. Така изкарваха още два пѫти групи и ги избиваха. Всѣки часъ очаквахме да бѫдемъ извикани и избити.
Най-после дойде м-ръ Казасовъ и ни посети въ затвора. Следъ неговото дохаждане на 11.X. ни изкараха всичко 28 човѣка отъ зданието на дѣдо Димо – съ цель ужъ да ни каратъ въ цен­тралния затворъ. Бѣхме заградени съ войници, има­ше и граждани. Ние се усъмнихме и побѣгнахме, кой кѫде може въ тъмнината. По насъ се дадоха нѣколко залпове. Писъкъ и плачъ се чуваше, азъ рипнахъ въ вадата съ вода и побѣгнахъ за Сърбия.
Следъ много скитания, гладъ, умора, стигнахъ границата и се предадохъ на сръбскитѣ власти въ с. Рѫжана.
Въ Сърбия стояхъ 9 месеца. И тамъ голѣма неправда. Водителитѣ на комуниститѣ на брой око­ло 25 души въ гр Нишъ бѣха образували комитетъ и тѣ получаваха всичката ни помошь. Ядеха и гуляеха въ хотелъ „Тетово“, а на насъ 600 ду­ши даваха по единъ хлѣбъ на день. Спѣхме, като сви­не, въ сламата — безъ всѣкаква постилка и завив­ка. Така прекарахме 2 месеци, обсипани съ пара­зити, които цѣлъ день чистехме. Нашитѣ водители спѣха въ хотела и се ранеха бейски.
Не можехъ да търпя и отидохъ въ мина „Боръ“, кѫдето видѣхъ сѫщото чудо, сѫщата неправда.
Главатаритѣ станаха началници, вземаха отъ заплатата на работницитѣ, безъ да работятъ и разпореждаха за общата храна на емигрантитѣ. Протестирахъ за това. Рускитѣ емигранти при сѫщата цена получаваха 8 порции на день, а ние са­мо една чорба. Отдѣлихъ се отъ тѣхния столъ и се записазъ въ руския столъ. Наклеветиха ме предъ сръбскитѣ власти, че съмъ билъ агентъ на министъръ Цанковъ и ме затвориха въ зайчерския затворъ. Поставиха ми желѣза на краката, биха ме до воля съ бичове по стѫпалата. Така тамъ стояхъ 3 месеца въ затвора. Интернираха ме въ Чачакъ, кѫдето бѣхъ подъ полицейски надзоръ.
И тукъ сѫщитѣ неправди !
Водителитѣ ни закупиха палта да ни облѣкатъ. Хващаха ги по цена голѣма за смѣтка на помощитѣ, а тѣ били отъ книга. Щомъ ги обля­кохме и се намокриха — умнаха се и се скѫсаха.
И тукъ неправди! Получихъ писмо отъ дома съ държавенъ вестникъ, въ който е напечатана амнистията. Милѣехъ за дома, за жена. за деца, за България и искахъ часъ по скоро да си дойда.
Презъ 1924 год. приближихъ къмъ гр. Нишъ. Тамъ имаше повече отъ 600 емигранти – българи. Рлботѣхме по ж.п. линия. Показахъ имъ държав­ния вестникъ съ амнистията. Мнозина се съгла­сихме да се завърнемъ въ България. За тая цель подадохме заявление до нашия дипломатически представитель – Бѣлградъ. Позволиха всички да си додемъ. Кога да си тръгнемъ, менъ наклевѣтиха, че съмъ билъ агентъ на бълг. правителство. Не ме пустнаха, а затвориха въ нишкия затворъ. Пакъ желѣза, пакъ тъмница! Съ подкупъ на единъ сръбски пандуринъ подадохъ второ заявление до нашия представитель Бѣлградъ да се застѫпи и ме освободи.
Най-после получавамъ българскя пашапортъ и ми явиха, че ще ме пустнатъ да си дойда въ България. Не смѣятъ да ме пустнатъ безъ желѣза, но ме докараха съ тѣхъ до границата и тамъ ги свалиха.
Въ България ме изкараха да ме стрелятъ, като комунистъ; въ Сърбия главатаритѣ комунисти ме наклеветяватъ предъ сърбскитѣ власти, и ме затварятъ, биятъ, като български шпионинъ. Иди раз­бери що за управия е това и що за другарство!
Тия патила презъ септемв. събития и по затворитѣ изъ Сърбия ме каратъ да се обърна къмъ всички добри българи да не следватъ тоя пѫть, който е гибеленъ и за тѣхъ лично и за отечеството. Нека разбератъ всички, че тия, които ни тикнаха въ тия събития, и въ Сърбия се ползоваха отъ на­шата дажба и живѣха охолно, както и по рано сѫ си живѣли въ България.
Това е самата истина и желая да се напечати за поука на младото следъ насъ поколение.
гр. Фердинандъ, 1.IX.1931 год.
(п) Ст. Наковъ“
Нека читателя самъ си прави заключение. Не желая и сега да изнасилвамъ неговата воля.
Емигранти и канали.
Революция неутихва изведнажъ. Емигрантитѣ искаха реваншъ. Почнаха да действуватъ по различни пѫтища да държатъ пострадалитѣ въ будно очаквателно положение. Създадоха се канали и отъ време на време по смелитѣ емигранти правѣха набѣги изъ североза­падна България, за да държатъ връзки съ тукашнитѣ последователи. Не ще съмнение, че не всич­ки емигранти сѫ били на едно мнение. До като едни сѫ били примирили и работили за амнистия, други сѫ били непримирими врагове и сѫ искали да додатъ въ България, като побѣдители. Спорове и убийства е имало въ самата бълг. емиграция въ Сърбия. Покрай идейното минаване въ България, почватъ да се вербуватъ въ Сърбия чисто разбой­нически емигрантски чети – имащи за цель да додатъ въ България да се награбятъ и отидатъ въ Сърбия да живѣятъ. Тия разбойнически чети не пробираха кого ще ограбятъ: селянинъ, богатъ, сиромахъ, учреждение, тренъ – каквото падне. Тия набѣги не можеха да ставатъ безъ ятаци и вѣрни хора изъ България. Нека го кажемъ, че тая дейность на емиграцията отъ Сърбия, най-много по­пречи на тия, които идейно бѣха пригърнали комунизъма, като учение за подобрение общечовѣшкия животъ
Не оставаше да не преминава границата и фердинандския адвокатъ Замфиръ Поповъ съ нѣкой другари. Познавайки добре мѣстността, той всѣка пролѣть дохаждаше, но не правеше вулгарни кражби и убийства.
Най-после попада на издавателство отъ една жена, на която мѫжа билъ затворенъ за сѫщата дейность. И Замфиръ Поповъ бива убитъ въ една гушанска кошара, Берковско.
Казахъ, че макаръ и несполучлива да излѣзе акцията презъ 1923 год. пакъ имаше доста после­дователи, но отъ какъ емигрантитѣ почнаха вул­гарни кражби и убийства на самитѣ си последо­ватели по треноветѣ, а най-вече следъ атентата въ Св. Недѣля – София, кѫдето загинаха жени, деца, случайни хора, мнозина мълкомъ се отдѣлиха отъ комуниститѣ и не искаха да имъ се спомене вече за комунизъмъ.
„Човѣци.“
Преживѣхъ всичко, което описвамъ. Оставамъ съ убеждението, че правъ е билъ Диогенъ, кѫде посрѣдъ день запалилъ фенеръ да тър­си „човѣци“. И тамъ, кѫдето е имало „човѣци" и отъ дветѣ страни – сѫбитията сѫ минали безъ жертви. Колко много трѣбва да се работи, за да има въ всички партии все повече и повече „човѣци”. Класата не прави и неможе направи отъ хората „човѣци"!
Класи.
Преди да завърша нека сподѣля съ читателя нѣкой общи разсѫждения. Бѣхъ шесть години учитель. Имахъ съприкосновение съ първитѣ разпространители на социал. и комунист. учение. Още тогава принципално се различавахме
И ако има да се прави тоя опитъ, нека го опитатъ голѣмитѣ държави-съседитѣ, пъкъ тогава ние. Тѣ сѫ голѣми: има що да гине при револю­ции, има що да остава. Ето Китай: избили 10-20 милиона, останали пакъ 400 милиона народъ; въ Русия избили се 4-5 милиона, пакъ останали 100 милиона народъ. Що да кажемъ за мадка Бълга­рия! Колкото си бѣ малка, съ договоритѣ я напра­виха още по малка. Въ нея се населяватъ едва 6,000,000 българи. Около два и половина милиона българи сѫ подъ чужди държави: Сърбия, Ромъния, Гърция, които народи систематически работятъ за претопяването на българскитѣ меншества. Ако ние въ свободна България се самоизтрѣбваме като народъ. що ще остане отъ българския народъ? Нека си спомнимъ, че преди нѣколко вѣка е имало български племена вь днешна Русия и днесъ поменъ отъ тѣхъ нѣма. Сѫщото ще стане и отъ насъ! Такива сѫ последствията отъ революцийтѣ въ малкитѣ народи.
Необозданъ конъ.
Революцията е като необозданъ конь. Когато коня се подчинява на юздата, вие вървите тамъ, кѫдето имате своята нужда и работа. Недай Боже, коня да е необоз­данъ и изпустнете юздата, той почва да лети кѫ­дето си иска безъ посока. Често пѫти лети презъ трапища, долища, безъ пѫть и може да се удари въ нѣкоя скала или дърво, за да загине и той, и всичко що носи и тегли.
Това е революцията! Тя руши, а не създава!
Други я оприличаватъ на буйна рѣка, излѣзла отъ коритото си. И тѣ иматъ право! Буйната по­ройна рѣка влачи, руши, прави ново корито, кѫдето никой не е предвиждалъ. Тя не жали ни гра­дини, ни лозя, ни ниви, ни заселени мѣста. Тамъ, кѫде издълбае, тамъ върви. Ученитѣ до сега не сѫ намѣрили и предвидили законитѣ, по които ставатъ революцийтѣ.
Сѫщото нѣщо стана и сѫ септемврийската петьдневна революция. Всѣки се считаше, че има право, особено ако е по силенъ и по буенъ. Жи­вота на никого не бѣ сигуренъ, както при самата революция, така и при нейното усмиряване. Всички се страхуваха единъ отъ други, като неприятели. Достатъчно е да иска нѣкой, може да си наложи волята: нѣма кой да го спира. Чели сте вече за „контраудара“ при с. Бѣли-Мелъ. Революцията е мѫтна вода. И въ тая мѫтна вода мнозина отъ дветѣ страни наловиха достатъчно блага, за да кажатъ збогомъ на идей и всичко. Пиша принципно и не желая да бѫда предизвикатъ съ примѣри да потвърждавамъ твърдението си. Моята цель е да не се размѫтва водата за напредъ, да не се из­пуска юздата на коня.
Повтори ли се, края никой не ще може пред­види, кѫде ще спре и какви ще бѫдатъ послед­ствията.
Последствията оть революцията за гр. Фердинандъ. Сетнинитѣ отъ всѣки мятежъ сѫ гибелни за страната, кѫдето ставатъ. Гибелни бѣха и за гр. Фердинандъ септемвр. сжбития 1923 год. До като града бѣ обектъ на масово прииждане до септемвр. революция, отъ тогава се за- белѣзва застой – изселвания, слабо строене. Всич­ко това се отрази на търговията и поминъка на всички съсловия въ града. Не иска питане за това! Презъ цѣлата 1923 и 1924 год. бѣхме, като подъ окопация. Нѣкой отъ училищата бѣха обърнати въ казарми. Всичко това се отрази и се чувствува до днесъ въ всичко. Това е общо – казано, а що се отнася до отдѣлнитѣ семейства, които изгубиха най-работнитѣ членове – нѣма да говоря. Тѣ навѣки се лишиха отъ своята подкрепа сѫ нищо незаменима и непоправима. Колко семейства се почер­ниха, колко деца останаха сираци? Нея година Богъ бѣ далъ всичко: плодородие изобилно, гроз­де на весло, пари въ хората; житото и добитъка имаше добра цена. Можеше да мине и безъ ре­волюция. Ситъ бѣ народа, а не като сега. Едно ни липсваше разумъ. Добихме го, но скѫпо.
Училището, черквата и казармата.
Това сѫ три института. И тритѣ се казватъ: народно училище, народна черква, народна армия. Щомъ сѫ народни, тѣ не трѣбва да бѫдатъ само на една партия. Тѣ трѣбва да кординиратъ своята дейность за да бѫде въ полза на българския на­родъ. Подпомогнати отъ останалата интелигенция въ България, ще трѣбва да заработятъ за добро­то на българския народъ. Нека помнимъ, че и училище, и черква, и армия ще има само тогава, когато има българска самостойна държава. Исто­рията е учителка, че когато българския народъ е изгубвалъ своята независимость, най-напредъ сѫ посегали на неговата интелегенция. Тя е, която е бивала избивана, пропъждана и най-напредъ из­чезвала. Но защо да се ровимъ въ далечното ми­нало? Ето сега въ Македония, въ Добруджа има ли български чиновникъ, български учитель, бъл­гарски свещеникъ, да не кажа български войникъ? Рѫката, която работи противъ българското самостойно единство, трѣбва да се парализира. Училището, черквата, казармата и всичката бъл­гарска интелегенция иматъ свещенъ дългъ да пазятъ българската независимость като зеницата на очитѣ си. Ние, интелегентитѣ, имаме отговорность предъ историята и грядущнитѣ поколения за всич­ки събития, станали презъ наше време Какво ос­таваме на поколението? Не е ли това поколение наши синове и дъщери? Нека всички се позамислимъ! Съ общи усилия България може да излѣзе отъ туй международно, политическо и икономическо положение. Повече самоотрицание, повече любовь, повече работа за общото отечество!
Заключение.
Читателю, азъ съмъ къмъ края. Описахъ откровено това, което съмъ преживѣлъ. Зная, че и политически партии и отдѣлни засегнати лица, ще ми се разсърдятъ; но какво да правя, ако държехъ смѣтка за това, не бихъ написалъ нищо за тебе. Събитията трѣбва ди се опишатъ, макаръ и следъ осемь години.
Моя съветъ къмъ тебе и всички българи е: Никога сѫ революция да не си служимъ при стре­межа за постигане на целитѣ си. Българската кон­ституция ни дава достатъчно срѣдства, за да кажемъ, що искаме. Знайте, че лоши сѫ последствията, отъ революциитѣ, особено когато излѣэатъ несполучливи! И въ единия и въ другия случай – се даватъ жертви, и то жертви често невинни. Нека сѫ бюлетината кажемъ що искаме.
Намъ не сѫ нужни събития като „търновскитѣ 1922 год.“; намъ не е нуженъ втори пѫть „9 юний“; намъ не сѫ нужни сѫбития като „септемврийскитѣ 1923 год.; намъ е нуженъ миренъ вотъ, като „21 юний 1931 год.“ кѫдето българскиятъ народъ самъ да посочи своята управа.
Нека родилитѣ се една друга дати отидатъ въ забвение . . . Ахимъ роди Елиуда; Елиудъ роди Елиазара; Елиазаръ роди Матана; Матанъ роди ... Иосифа, мѫжа на Мария, отъ която се роди Исусъ, наричанъ Христосъ (Мат. гл I, ст. 18).
Трѣбва най-после едно христианско прощение! Ако държавнитѣ интереси налагатъ да не бѫде пълно, то безъ друго – трѣбва да бѫде значително. България трѣбва да прибере чадата си!
Да се запомни и това, че ние сме юженъ народъ и не можемъ търпѣ диктатура и диктатурско правителство. Нека не се лъжатъ работницитѣ, че докато сѫ меншенство, ще се наложатъ съ дик­татура надъ болшинството. Меншенствата не могатъ да управляватъ въ България, освенъ времено и биватъ сваляни стремглаво отъ управата. Повече просвѣта на българския народъ и той по миренъ начинъ ще каже, каква да бѫде неговата управа.
Нека по еволюционенъ пѫть ковемъ бѫдащето на България, която ни е родила, отхранила и ще ни прибере въ недрата си!
Дано бѫда чутъ и разбранъ!
Направени сѫ въ настоящата книга нѣкой правописни грѣшки. Моля да ме извинятъ читателитѣ. Това ми е първата печатна книга: училъ съмъ въ младини другъ правописъ.
КРАЙ


Няма коментари:

Публикуване на коментар