ЗАЩО СТАНАХ КОНСЕРВАТОР?

 Автор: Сър Роджър Скрутън, 15 август 2018 г.

Сър Роджър Скрутън (1945-2020) е британски философ и писател, който работи в сферите на естетиката и политическата философия, автор е на над 30 книги, и е преподавал в Бостънския университет и „Бъркбек колидж“ в Лондон,  един от най-влиятелните консервативни мислители от втората половина на XX и началото на XXI век, а според The Weekly Standard – „най-изтъкнатия английски консерватор след Едмънд Бърк”.

Израснах във време, когато половината от англичаните гласуваха на националните избори за Консервативната партия и почти всички английски интелектуалци считаха термина „консервативен“ за обиден. Да бъдеш консерватор, казваха те, означава да бъдеш на страната на възрастните хора срещу младостта, на миналото срещу бъдещето, на авторитета срещу иновациите, на „структурите“ срещу спонтанността и живота. Това беше достатъчно, за да призная, че аз като свободно мислещ интелектуалец нямах друг избор, освен да отхвърля консерватизма. Оставаше ми избор между реформи и революция. Ще подобрим ли обществото стъпка по стъпка или ще унищожим всичко старо и ще започнем да градим всичкко наново? Като цяло моите съвременници одобриха втория вариант и когато видях какво точно означава това през май 1968 г. в Париж, намерих своето призвание.

На тясната улица под прозореца ми учениците разбиваха и биеха всичко наоколо. Стъклените прозорци на магазините сякаш се отдръпваха, трепваха за една секунда, след това стават призрачни, след като отраженията ги напускаха, и падаха като назъбени осколки на земята. Колите се издигаха във въздуха и падаха странично, соковете им изтичаха от невидими рани. Въздухът се изпълваше с триумфални викове, уличните лампи бяха изтръгвани от земята и поставени на барикадата пред полицейския фургон.

Фургонът – „известен сред народа като panier de salade, заради решетките на прозорците си – внимателно се измъкна от улица „Декарт”, спря и от него се „изсипаха“ много уплашени полицаи. Те бяха приветствани с павета и няколко полицаи паднаха на земята. Единият се обърна по гръб, прикривайки лицето си с ръце, от които течеше кръв. Чу се възторжен вик от страната на барикадата, раненият полицай беше пренесен във фургона, а студентите бягаха по улицата, смеейки се и продължавайки да хвърлят павета.

Същата вечер при мен дойде приятелка: тя прекара целия ден на барикадите с група театрали, водени от Арман Гати. Беше много развълнувана от тези събития, които Гати, ученик на Арто (Антонен, 1896-1948, френски драматург, актьор и режисьор, автор на книгата „Театърът и неговият двойник“ –бел. Н.К.) я научи да приема за най-висшата точка на ситуационния театър – художествена трансформация на абсурда, който е всекидневният смисъл на буржоазния живот. Голямата битка беше спечелена: полицаите бяха ранени, колите горяха, скандираха се лозунги, графити покриваха стените. режим ще трябваше да поискат пощада.

Старият фашист беше Де Гол, чиито военни мемоари бях прочел преди няколко дни. Те започваха с ярко изречение: „Toute ma vie, me me suis fait une certaine idee de la France“ („Имах една идея през целия си живот – Франция“) – изречение, което е сходно по ритъм и напълно противоположно по значение на следващото изречение : „Longtemps, je me suis couchede bonne heure" („Дълго време си лягах рано"). Колко изненадващо беше да откриеш политик, който предлага нещо в своя защита и това нещо е толкова дълбоко скрито зад маската на думите му. Бях поразен и от описанието му на държавното погребение на Валери (Амбруаз-Пол, 1871-1945, френски поет, есеист и литературен критик, един от най-емблематичните представители на европейския символизъм – бел. Н.К.) – първият акт на Де Гол в освободен Париж – тъй като той предложи приоритети, които бяха немислими за английски политик. В мен се сливаха образите на кортежа, движещ се към Нотр Дам с гордият пълководец, заобиколен от опечалени, с образите на разпръснати немски снайперисти, гледащи от покривите, и всичко това ме впечатли дълбоко. Аз сравнявах двете гледки от птичи поглед към Париж – погледът на немския снайперист и моят собствен от прозорците на апартамента ми към бунтове в Латинския квартал. Те бяха свързани като „да“ и „не“, чрез утвърждаване или отричане на националната идея. Според голистите нацията се определя не от институции или граници, а от религия, език и култура; във време на смут и война именно тези духовни неща трябва да бъдат защитени и възстановени. Погребението на Валери със сигурност беше израз на тези възгледи. И аз свързвах Франция на Де Гол със стихотворението на Валери „Морско гробище“ – това обръщение на мъртвите ми позволи много по-дълбоко да вникна в истинският смисъл на националната идея, много повече отколкото думите и жестовете на някой политик,.

Разбира се, тогава бях наивен – толкова наивен колкото и моята приятелка. Но следващият аргумент е един от тези, към които по-късно често се връщах в мислите си. Какво, попитах, ще поставите на мястото на буржоазията, която толкова презирате и на която дължите вашата свобода и просперитет, които ви позволяват да играете си с барикадите, като с играчки? Каква визия за Франция и нейната култура ви движи? А готови ли сте да умрете заради своите убеждения или да изложите на риск другите заради тях? Бях обидно помпозен, но за първи път в живота си усетих политически гняв, намирайки се от другата страна на барикадите.

Тя ми отговори с книгата „Думи и вещи" на Мишел Фуко (Пол-Мишел, 1926-1984, френски философ, социолог, историк, създател на теорията за „археология на знанието“, преподавал в Колеж дьо Франс и университети в САЩ – бел.Н.К.), Книгата беше библия на протестиращите през 1968, и оправдаваше всички форми на отклонения, твърдейки, че всяко послушание е просто поражение. Това е хитроумна книга, съставена от демонична лъжливост и избирателно съобщаване на факти, за да покаже, че културата и знанието не са нищо повече от „дискурс на властта“. Тази книга не е философско произведение, а по-скоро упражнение по реторика. Целта й е да свалят, а не да търсят истината и тя брилянтно аргументира – използвайки старите трикове на номиналистите – че „истината“ изисква запетаи, че се променя от епоха в епоха и че познанието се налага от управляващата класа. Революционният дух, който търсеше поводи за омраза, намери във Фуко нова литературна форма. Огледайте се наоколо за властта, казва той на своите читатели, и вие ще я намерите навсякъде. Там, където има власт, има потисничество. А там, където има потисничество, се появява правото на унищожение на потисниците. На улицата под прозореца ми видях трансформацията на това послание в действие.

Моята приятелка днес се превърна в добра буржоазка, като много от онези, които тогава участваха в безредиците: Арман Гати е забравен, а творбите на Антонен Арто са причудливи и беззъби. Френските интелектуалци обърнаха гръб на 1968-а, а покойният Луи Пауъл, най-големият от следвоенните новелисти, написа „Сираци“ – убийствен некролог на юношеската ярост. Ами Фуко? Той умря от СПИН, който получи по време на купон в Сан Франциско, чиито посещения там, като на моден интелектуалец бяха добре спонсорирани. Но книгите му са в списъци за четене в цяла Европа и Америка. Неговият възглед за европейската култура като институционализирана репресивна власт навсякъде се преподава като евангелие на студентите, които нямат нито културни, нито религиозни знания, за да устоят на това внушение. Само във Франция той е повече или по-малко широко признат за измамник.

През 1971 г., когато се преместих от Кеймбридж в колежа Birkbeck в Лондон, станах консерватор. Доколкото можах да намеря, в Birkbeck имаше само един консерватор и това беше Нунция-Мария Анунцита – дама от Неапол, която сервираше храна в столовата на преподавателите и която предизвика гнева им, като закачи в столовата снимка на папата.

Един от преподавателите, към които Нунция изпитваше особена антипатия, беше модният историк на индустриалната революция Ерик Хобсбаум (Ерик Джон Ърнест, 1917-2012, британски историк, марксист, теоретик на историческата наука – известен с трудовете си върху „дългия XIX век“, теоретик и критик на национализма – бел.Н.К.), който се носеше наоколо като писмена торба и чиято марксистка визия за страната днес се превърна в ортодоксията, преподавана в британските университети и училища. Хобсбаум дойде във Великобритания като бежанец, носейки със себе си марксистки убеждения и членство в Комунистическата партия, които той запази толкова дълго, колкото можеше, докато партията, която той почита, се удави в такава лъжа, че вече не можеше да се повтори. Без съмнение, в знак на признание за своята героична кариера, Хобсбаум беше удостоен, по искане на Тони Блеър, с втората най-висока награда на кралицата - той стана „Кавалер на ордена на честта“. Тази малка история е от голямо значение за британския консерватор. Тя е показател и символ на случилото се с британския интелектуален живот през шейсетте години. Ние трябва да се замислим върху изключителния факт, че университетът в Оксфорд, който предостави почетно звание на Бил Клинтън за посещението му в студентския кампус и отказа същата чест на Маргарет Тачър, неговата най-известна следвоенна абсолвентка и първа жена премиер-министър на Великобритания. Трябва да се замислим и за някои други почетни звания, които нашите университети дадоха  - например на Робърт Мугабе или на покойната г-жа Чаушеску, или пък да преброим (достатъчни са пръстите на едната ръка) консерваторите, избрани в Британската академия.

Достатъчно е да кажа, че с пристигането си в колежа Birkbeck се озовах в сърцето на левия истаблишмънт заведение, което управлява британското образование. Колежът Birkbeck е наследник на Института по механика, основан от Джордж Биркбек през 1823 г. и е насочен към обучение на хора, работещи на пълно работно време. Той беше свързан със социалистическите идеалисти от „Асоциацията за образование на работниците“ и имаше пряка, но не обявена публично връзка с Лейбъристката партия. Неспособността ми да скрия консервативните си убеждения беше забелязана и не се одобряваше и започнах да си мисля, дали не трябва да потърся друга работа, за да продължа кариерата си.

Тъй като мисията на Birkbek беше да обучава възрастни работещи хора, лекциите започнаха в 18:00, а денят беше номинално свободен. Използвах дните си, за да изучавам право: исках да започна кариера, която да не е от полза на утопистите и бунтовниците. Всъщност никога не съм практикувал юриспруденция и съм получавал само интелектуални ползи от обучението си, въпреки че винаги ще съм благодарен за това. Законът е ограничен във всяка точка от реалността и в него няма място за утопични видения. Освен това общият закон на Англия е доказателство, че има реална разлика между законната и нелегитимната власт, че властта може да съществува без потисничество и че властта е жива сила в човешкото поведение. Открих, че английското право се явява отговор на писаното от Фуко.

Вдъхновен от моите открития, започнах да търся консервативна философия. В Америка това търсене може да се извърши във всеки университет. Американският департамент по политически науки насърчава своите студенти да четат Монтескьо, Бърк (Едмънд, 12.01.1729-09.07.1797, ирландски политик и философ-консерватор, със значителен принос в областта на политиката и естетиката – бел. Н. К.), Дьо Токвил (Алексис Шарл Анри, 1805-1859, френски политически мислител и историк, известен със своите творби „Демокрацията в Америка“ и „Старият режим и Революцията“, в които изучава държавата в западните общества и последиците върху отделния човек от настъпващото изравняване на гражданските права – бел.Н.К.) и бащите-основатели. Лео Строс (Клод Леви́, 1908-2009, франски етнолог, социолог, етнограф, философ и културолог, създател на собственного научно направление в етнологията — структурна антропология и теория на инцеста, една от концепциите за произхода на културата – бел.Н.К.), Ерик Фьогелин (1901-1985, немско-американски политолог и философ – бел.Н.К.) и други предадоха на метафизичния консерватизъм на Централна Европа американски корени, формирайки ефективни и силни школи на политическата мисъл. Американският интелектуален живот се възползва от американския патриотизъм, който му помогна да защити американските обичаи и институции, без да се страхува от презрителни подигравки. Той се възползва и от Студената война, като насочвайки своя разум срещу марксисткия враг, което никога не се е случвало в Европа, и потвърждение за това е преходът на нюйоркската социалдемократическа интелигенция към неоконсерватизъм. През 70-те години във Великобритания консервативната философия беше занимание на няколко полулуди отшелници. Намерих Маркс, Ленин и Мао в библиотеката на моя колеж, но Строс, Фьогелин, Хайек или Фридман не бяха там. Намерих всякакъв вид месечни, седмични и тримесечни социалистически списания, и нито едно списание, което може да бъде признато за консервативно.

В Англия дълго време преобладаващото мнение беше, че консерватизмът просто вече не съществува – даже ако той наистина съществува за някои образовани хора – като социално и политическо кредо. Може би, ако сте аристократ или дете на заможни и влиятелни родители, можете да наследите консервативни вярвания, точно както бихте могли да наследите говорни дефекти или челюстта на Хабсбургите. Но вие не бихте могли да ги получите чрез рационални изследвания или сериозни размисли. Въпреки това през 70-те аз се оказах, след шока от събитията от 1968 г. и след юридическите си занимания, с пълен набор от консервативни убеждения. Къде трябваше да търся хора, които да споделят моите убеждения, мислители, които да ги формулират по подходящ начин в политическата, социалната и икономическа теории, които биха им придали силата на личния си авторитет, за да бъдат прокламирани на академични форуми?

На помощ ми се притече Бърк. Въпреки че по това време не се изучаваше широко в нашите университети, той не беше изгонен като глупав, реакционен или смешен. Смятаха го за неактуален, а интересът към него беше предизвикан главно от факта, че той беше сбъркал във всичко, свързано с Френската революция и следователно можеше да се изучава като илюстрация на един епизод от интелектуална патология. На студентите все още им беше позволено да го четат, обикновено в комбинация с много по-малко интересния  Пейн (Томас, 29.01.1737-08.06.1809, английско-американски писател, философ, политически теоретик и революционер, пбликувал два много влиятелни памфлета в навечерието на Американската революция, които служат за вдъхновение на американските заселници по време на обявяването на независимостта от Великобритания – бел. Н. К.) и от време на време можеха да чуят разкази за „бъркианската” философия, като едно от разклоненията на консервативната мисъл на Великобритания през 19 век.

Бърк ме заинтересува поради интелектуалния път, който беше извървял. Първата му работа, подобно на моята, беше посветена на естетиката. И макар да не открих много философско в неговото „Есе за възвишеното и красивото“, успях да разбера, че той е успял да разкрие смисъла на естетическото и неговото незаменимо място в нашия живот. Предполагам, много преди да получа някакви намеци за бъдещата си кариера като интелектуален парий, че подобни мисли са ми минавали през главата още в ранна възраст, когато съвременната архитектура оскверняваше детските ми рисунки безличните кутии на сградите от предградията. Още като тийнейджър разбрах, че естетическите преценки имат значение, че това не са само субективни оценки, които нямат значение за никого, а и за самия вас. Видях – въпреки че не притежавах философия, с която да мотивирам убежденията си – че естетическите преценки са в основата на света и произхождат от дълбок социален императив, и че те са толкова важни за нас, колкото са важни и хората, с които искаме да живеем в общност. И както ми се струваше, естетиката на модернизма, с отричането му от миналото, с вандализацията на ландшафта и градските пейзажи и опитът му да изчисти света от историята, беше по своята същност отричане на общността, на дома и на обществения ред. Модернизмът в архитектурата се опита да преработи света така, сякаш нищо не е съществувала в него, освен атомизирани индивиди, дезинфекцирани от миналото и живеещи като мравки в своите метални и функционални брони.

Подобно на Бърк, аз направих преход от естетиката към консервативната политика без чувство за интелектуално несъответствие, вярвайки, че във всеки случай търся загубено чувство за дома си. И съм сигурен, че в основата на това чувство на загуба е постоянното усещане, че загубеното може да бъде върнато – не непременно във формата, в която ни е избягало, но може съзнателно да бъде възстановено и преработено. Тази вяра е романтичното ядро ​​на консерватизма, което можете да намерите – много различно изразено – при Бърк, Хегел и Елиът (Томъс Стърнз, 1888-1965, англо-американски поет, драматург и литературен критик, чиито творби като „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“, „Пустата земя“ и „Четири квартета“ се смятат за едни от най-великите постижения на модернизма от XX век – бел. Н. К.), чиято поезия оказа огромно влияние върху мен като тийнейджър.

Когато за първи път прочетох мислите на Бърк за Френската революция, бях склонен да ги приема, защото не познавах друг, либерален хуманистичен възглед за революцията като триумф на свободата срещу потисничеството и освобождението на хората от игото на абсолютната власт. Въпреки че имаше ексцеси – а честните историци никога не са отричали това – официалната хуманистична гледна точка беше, че те трябва да се разглеждат в ретроспекция на раждането на нови порядки, които биха предложили на света суверенитета на народа. Затова предположих, че ранните съмнения на Бърк – струва си да си спомним, че те бяха изразени, когато Революцията все още беше в зачеването, а кралят все още не беше екзекутиран и терорът още не беше започнал – бяха просто паническа реакция на немислени събития. Това, което ме интересуваше в неговите „Размисли“, беше една положителна политическа философия, различна от цялата лява литература, която по онова време беше a la mode, поради абсолютната си конкретност и разбирането за човешката психика в обичайни и извънредни ситуации. Бърк беше писал не за социализма, а за революцията. Въпреки това той ме убеди, че утопичните обещания за социализъм вървят ръка за ръка с абсолютно абстрактна гледна точка за човешкия ум – геометрична версия на нашите психични процеси, които имат само много неясно отношение към мислите и чувствата, с които живеят истинските хора. Той ме убеди, че обществото не може да бъде изградено по план или да постигне конкретна цел, че историята няма посока и че не съществуват такива неща като духовен или морален прогрес.

На първо място, той подчертава, че новите форми на политика, които обществото се надява да организира около рационален стремеж към свобода, равенство и, братство или техните модернистични еквиваленти, всъщност са войнствена форма на ирационализъм. Невъзможно е колективно да се стремим към свобода, равенство и братство, не само защото тези неща са слабо описани и просто твърде абстрактно определени, но и защото колективният ум не работи по този начин. Хората се стремят заедно към една цел само при извънредни ситуации – когато има заплаха да бъдат подчинени или, напротив, целта им е да завоюват някого. В тези случаи, ако искат ефективно да постигнат целите си, те се нуждаят от организация, йерархия и командна структура. В такива случаи обаче възниква форма на колективна рационалност и добре познатото й име е война.

Нещо повече – и това осъзнаване ме шокира – всеки опит за организиране на обществото в съответствие с този тип рационалност неизбежно ще доведе до обявяване на войната на реални или въображаеми врагове. Затова е този груб и войнствен език на социалистическата литература, затова е прозата, изпълнена с омраза към буржоазията. Един от примерите за горните твърдения ми беше предложен през 1968 г., за да оправдая насилието под моя прозорец. Има и други примери – например „Комунистическия манифест“, който беше основното блюдо  по политология в моя университет. Литературата на лявата мисъл в политическата наука е литературата на конфликта, в който според мисълта на Ленин „Кой кого?“ (един от фундаменталните принципи на класовата борба споменат от Ленин на 17.10.1921 г. по време на ІІ Общоруски конгрес на органите за политическа просвета – бел. Н.К.) е основната променлива. Първото издание на мемоарите на Де Гол беше написано на езика на любовта за обекта на любовта и то спонтанно резонира в главата ми през годините на студентските бунтове. Алюзията на Де Гол за Пруст е виртуозно възкресяване на майчината любов и неясното предчувствие за нейната загуба.

Три други аргумента на Бърк ми направиха особено впечатление.

Първият беше аргументът в защита на авторитета и подчинението. Това не бяха зли и отвратителни неща, както вярваха моите съвременници, защото според Бърк авторитетът е в основата на политическия ред. Той смята, че обществото е единно не зарадди абстрактните права на гражданин, както вярват френските революционери. То е единно благодарение на авторитета – което говори повече за правото на подчинение, отколкото за използването на власт за постигането му. Послушанието от своя страна е първостепенната добродетел на политическия живот, добродетел, която позволява на обществото да бъде единно, а не да се „разпадне на пух и прах“. Това мнение беше очевидно за мен, но шокиращо за съвременниците ми. Всъщност Бърк защитава старата гледна точка за члена на обществото като суверенен субект, срещу новата гледна точка за човека като гражданин на държавата. И това, което ме впечатли, беше, че защитавайки тази стара гледна точка, Бърк демонстрира, че по-ефективно гарантира личната свобода на индивида, отколкото нова идея, която се основава на обещанията за много свободи, изразени абстрактно и универсално и следователно трудно определими. Истинската свобода, конкретната свобода, свободата, която може да бъде определена, декларирана и предоставена, не беше нещо противоположно на подчинението, а беше неговата обратна страна. Абстрактната, нереална свобода на либералния ум не беше нищо повече от детско неподчинение, което преминава в анархия. Бях възхитен от тази идея, тъй като разбрах какво видях през 1968 година. Но когато го изразих в книгата си „Значението на консерватизма“, публикувана през 1979 г., аз унищожих всичко, което беше останало от академичната ми кариера.

Вторият аргумент на Бърк, който ме впечатли, е изтънчената защита на традицията, предразсъдъците и обичаите срещу образователните планове на реформаторите. Тази защита отново се докосна до заниманията ми с естетика. Докато още бях ученик, попаднах на внимателно обмислена защита на художествената и литературна традиция, която принадлежеше на Елиът и Ливис (Франк Реймънд, 1895-1978, британски литературен критик – бел. Н. К.). Бях поразен от есето на Елиът „Традиция и индивидуален талант“, в което традицията беше представена като нещо което постоянно се развива, но е непрекъснато, нещо, което се пренарежда с всяко допълнение към него и което адаптира миналото към настоящето и настоящето към миналото. Тази концепция, която беше един вид елиотски модернизъм (модернизмът, който беше напълно противоположен на модернизма, доминиращ в архитектурата), направи любовта ми към класиците в изкуството, музиката и литературата част от живота ми като модерна личност.

Защитата на традициите от Бърк сякаш превежда тази концепция в света на политиката и тя уважава обичаите, социалните институции и традиционния начин на живот, считайки ги за добродетел, а не за признак на удовлетворение от състоянието на нещата, както вярваха моите съвременници. А провокативната защита от Бърк на „предразсъдъци“ – под които той има предвид съвкупността от идеи и вярвания, които инстинктивно възникват в обществото и отразяват опита на социалния живот – беше откровение за неща, за които никога не бях мислил преди. Бърк ми предаде мисълта, че най-необходимите ни убеждения могат да бъдат неоправдани и неоснователни от наша гледна точка и че опитът да ги оправдаем ще доведе до тяхната загуба. Заменяйки ги с абстрактните системи на философите, можем да считаме себе си за по-рационални и по-адаптирани към живота в съвременния свят. Но в действителност ние ставаме по-малко подготвени и нашите убеждения стават по-малко оправдани, защото те се  самооправдават. Истинската обосновка на предразсъдъците е тази, която ги обосновава като предразсъдъци, а не като рационално заключение от аргументи. С други думи, това е оправдание, което не може да бъде изведено от нашата лична гледна точка, а само отвън, тъй както антропологът обосновава ритуалите или обичаите на чуждо племе.

Пример, който илюстрира същността на горното, са предразсъдъците, свързани със сексуалните отношения. Те варират от общество в общество, но доскоро имаха обща черта, според която хората бяха предпазвани от неприлично поведение, осъждаше се категорично сексуалната демонстрация, изискваше се скромност от жените и благородно поведение от мъжете в отношенията, предшестващи сексуалния съюз. За товя съществуваха антропологични причини, които предполагаха дългосрочни и стабилни сексуални отношения, необходими, за да отгледат децата си като пълноправни членове на обществото. Но това не са причините, които мотивират обичайното сексуално поведение на мъжете и жените. То е мотивирано от дълбоки и неподвижни предразсъдъци, в които обидата, срама и честта са крайни основания. За привърженика на сексуалната свобода не е трудно да докаже, че подобни мотиви са ирационални, в смисъл, че се основават на ирационална обосновка на мотивите, които ръководят човек. И той може да предложи сексуалната свобода като рационална алтернатива, кодекс на поведение, който е рационален от гледна точка на този конкретен индивид, тъй като той извлича този код от достъпна и разбираема цел – „сексуално удовлетворение.

Подмяната на посочените мотиви на предубеждението се случи. И резултатът беше точно такъв, какъвто беше предвидил Бърк. Случи се не само разрушаване на доверието между половете, но и спиране на репродуктивният процес – родителските задължения на мъжа и жената се провалиха и отслабнаха не само един към друг, но и към потомците. В същото време индивидуалните чувства, които се основаваха на предразсъдъци, станаха голи и незащитени скелетни структури на рационалността. Оттук идва тази извънредна ситуация в Америка, където съдебните процеси замениха общата учтивост, където обвиненията в „изнасилване“ след сексуален контакт замениха сексуалната умереност и когато комплиментите обикновено се наказват като израз на „сексуален тормоз“. Това е пример за това, което се случва, когато предразсъдъците се унищожават в името на разума, без да се отчита социалната функция, която са изпълнявали.

Последният, третият аргумент на Бърк, който ме впечатли, беше неговият отговор на теорията за социалния договор. Той твърди, че макар обществото да се разглежда като договор, трябва да признаем, че повечето от страните по този договор вече са мъртви и все още не са родени. Идеята на съвременния русоистки (по името на Ж.Ж.Русо – бел. Н.К.) обществен договор беше да постави живите членове на обществото в диктаторска позиция по отношение на тези, които са били преди тях и тези, които ще бъдат след тях. Следователно тази идея директно води до мащабно разпиляване на наследствените ресурси при всякакви революции и до културен и екологичен вандализъм, като Бърк беше първият, който разпозна основната опасност за съвременната политика. В очите на Бърк самоотверженото презрение към предците, характеризиращо всички революционери, също беше дехуманизация на неродените. Той твърди, че обществото е колаборация на мъртвите, живите и неродените и без това, което наричаме „наследствен принцип“, според който правата могат да бъдат наследявани или придобити, ще лишим наследството и на мъртвите, и на още неродените. Всъщност уважението към мъртвите според Бърк е единствената гаранция за неродените да получат наследството си. Той предпочита да разглежда обществото преди всичко не като договор, а като отношения на доверие, при което живите като гаранти на полученото наследство трябва да се стремят да го подобрят и да го предадат на следващото поколение.

Най-вече бях очарован от тези идеи,  защото те обясняваха с яснота интуициите, които имах през 1968 г., след като видях бунтове под прозорците си и се замислих над „Морското гробище“ на Валери. С умелото си и хладнокръвно разсъждение Бърк обобщи всички мои инстинктивни съмнения срещу виковете за „освобождение“, всичките ми съмнения за „прогрес“ и безпринципна вяра в бъдещето, която доминираше и изкриви съвременната политика. Всъщност Бърк се присъедини към стария призив на Платон за формата на политика, която ще се грижи за нещо по-голямо – „грижа за душата“, както го наричаше Платон, която ще се грижи за бъдещите поколения. Парадоксалните графити на soixante-huitards бяха точно противоположното на това: един вид тийнейджърска безметежност, отхвърляне на всички традиции, институции и постижения в името на мимолетна радост, която няма смисъл, освен краткосрочно запазване на анархията.

Едва след първото ми посещение в комунистическа Европа започнах да разбирам и съчувствам на негативната енергия на Бърк. Бях възприел положителните тези на Бърк – защита на предразсъдъците, традициите и наследството, както и политика на доверие, при която миналото и бъдещето имат равни права в настоящето – но не разбирах негативните му тези, които приравняваха Френската революция с ада. Както се казва, споделях либерална хуманистична гледна точка за Френската революция и не знаех нищо за факти, които опровергават тази гледна точка и които потвърждаваха аргументите на Бърк в неговото необичайно есе. Срещата ми с комунизма напълно коригира тези ми възгледи.

Може би най-удивителният и ужасяващ аспект на комунизма беше способността му да изгони истината от човешките дела и да накара целия народ да „живее с лъжи“, както казваше президентът Вацлав Хавел. Джордж Оруел написа пророчески и проницателен роман по темата; но само няколко западни читатели на романа му знаеха как пророчествата му в Централна Европа се сбъдват. Посещението ми Чехословакия през 1979 г., стана за мен най-голямото откровение да се сблъскам лице в лице  със ситуация, при която хората в един могат да бъдат отстранени от страниците на историята, в която истината не може да бъде произнесена и в която партията може да решава ден след ден. само това, което ще се случи утре, но и това, което се случва днес, какво се е случило вчера и какво се случи много преди да се родят сегашните лидери на страната. Както разбрах, това беше точно ситуацията, която Бърк описа пред своята, преди всичко недоверчива аудитория, през 1790-та година. И след двеста години описаната от него ситуация все още съществуваваше, както и недоверието към този, които я бе описал.

До 1979 г. познанията ми за комунизма бяха чисто теоретични. Не ми харесваше това, което четях за него и, разбира се, бях враждебно настроен към социалистическите идеи за равенство и държавен контрол, които вече бях виждал достатъчно във Великобритания и Франция по това време. Но не знаех нищо за това какво е да живееш при комунизма – нищо за онова ежедневно унижение да си никой, пред когото всички възможности за самоизразяване са затворени. Що се отнася до Чехословакия, аз знаех само това, което зннае от нейната музика, особено от Сметана (Бедржик, 1824-1884, чешки композинор от епохата на романтизма – бел. Н.К.) и Дворжак (Антонин, 1841-1904, световно известен чешки композитор – бел. Н.К.). Разбира се, бях чел Кафка (един от най-известните немскоезични писатели на ХХ век е роден в еврейско семейство в Прага, столица на Кралство Бохемия по това време част от Австроунгарската империя – бел. Н.К.) и Хашек (Ярослав, 1883-1923, чешки писател, най-известната му творба е сатиричният роман „Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война“– бел. Н.К), но те принадлежаха на един друг свят, на света на умиращата империя и едва през 1979 г. разбрах, че те също са са пророци и че са описали не миналото, а бъдещето на своя град.

Бях помолен да говоря на частен семинар в Прага. Той беше организиран от пражкия философ Юлиус Томин (р.1938 г.,  известен е с участието си през 70-е и 80-е години на ХХ век във Фондация „Ян Хус”, която  е част от нелегална образователна мрежа за образование и организира философски семинари по домовете – бел. Н.К.), който се възползва от Хелзинските споразумения от 1975 г., задължаващи правителството на Чехословакия да зачита свободата за разпространяване на информацията и правата, залегнали в Устава на ООН. Споразуменията от Хелзинки бяха фарс, който комунистите използваха за идентифициране на ненадеждните граждани, като в същото време показваха уж цивилизовано лице пред лековерните интелектуалци на Запад. Въпреки това бях уверен, че семинарите на професор Томин се провеждат редовно и че с удоволствие ще ме приемат.

Отправих се към къщата, в която щеше да се проведе семинара, след като се разходих по тихите и безлюдни улици. Видях само няколко души и те сякаш бяха заети с някакви официални дела, а лозунгите и символите на партията бяха навсякъде по пътя ми. Стълбището на жилищната сграда също беше пусто. Навсякъде във въздуха витаеше тишина, подобна на тази, която настъпва след като обявяват въздушна тревога и градът се скрива в тревожно очакване на предстоящи разрушения. В близост до апартамента имаше двама полицаи, които ме спряха след като звъннах на звънеца на апартамента и поискаха документите ми,. Професор Томин излезе и последва кавга, по време на която бях избутан надолу по стълбите. Но кавгата продължи, а аз успях да мина покрай полицаите да се шмугна в апартамента. Попаднах в стая, пълна с хора, замръзнали в същата тишина на очакване, както града. Разбрах, че наистина се очаква въздушен удар и този удар бях аз.

В стаята бяха смачканите останки на пражката интелигенция – стари професори в износени жилетки; дългокоси поети, неуспешни студенти, на които е отказан прием в университетите поради „политическите престъпления“ на родителите им; свещеници и религиозни мислители в обикновени дрехи; новелисти и богослови; имаше един равин и дори един психолог. И по лицата им виждах отпечатъка на страданието от изгубените надежди, но и надеждата да видят в мен знак, че на света все още има някой, който да се погрижи за тях и се опитва да им помогне. Както разбрах, всички правеха едно и също –  работеха в „котелното” (вероятно метафора за непрестижния труд, който упражняват, за да се прехранват – бел.Н.К.). Някои работеха в котелни, в които дори нямаше котли, и това въображаемо „котелно” стана за мен символ на комунистическата икономика.

Това беше първата ми среща с „дисиденти“: хора, които за моя изненада щяха станат първите демократично избрани лидери на Чехословакия сле промените. И веднага почувствах близост с тях. За тях нямаше нищо по-важно от въпроса за оцеляването на националната им култура. Лишени от материален и професионален напредък, дните им бяха изпълнени с горчиви мисли за своята страна и миналото й, както и за Големия въпрос на чешката история, който е доминиращ за чехите още от времето на Палах (Ян, 1948-1969, чешки студент, самозапалил се в Прага в знак на протест срещу агресията на войските на Варшавския договор в Чехословакия през 1968 г. – бел. Н.К.) Беше им забранено да публикуват; властите криеха съществуването им от света и изтриваха имената им от учебниците по история. Следователно дисидентите ясно осъзнаваха стойността на паметта. Животът им беше упражнение в това, което Платон нарича „анамнеза“ – осъзнаване на забравените неща. Нещо в мен реагира на това силно желание и веднага поисках да се присъединя към тях.

Накратко, прекарах следващите десет години, в размисли върху комунизма, върху неговите митове за свобода, равенство и братство, които бяха в основата на репресивните практики на комунистическите режими, точно както бяха в основата на терора на Френската революция. И стигнах до извода, че възгледът на Бърк за Френската революция не е само историческо есе. Той е като стихотворението „Изгубен рай“ на Милтън (Джон, 1608-1674, английски поет – бел.Н.К.) – изследване на една област от човешката психика: поле, което винаги е отворено за посетители, но завръщането, от което носи видението на ада. И най-накрая осъзнах положителния аспект на философията на Бърк –  беше отговор на това видение под формата на описание на онези най-добри качества на човека, които могат да издържат на най-лошото и които са единственото истинско оправдание за нашето съществуване на земята.

Едва сега разбрах, че консерватизмът не е само политическо верую, а е устойчива визия за човешкото общество, която е трудно да се възприеме, още по-трудно да се обяви и най-трудно е да се осъществи според нейните принципи. И това е особено трудно днес, когато религиозните чувства следват капризите на модата, когато глобалната икономика предизвиква националната ни идентичност и когато материализмът и луксозният живот често ни отвличат от наистина важните аспекти на човешкия живот. Но не се отчайвам, тъй като опитът ме е научил, че мъжете и жените не могат да бягат от истината по-дълго, отколкото е било в други времена, и в крайна сметка ще им се наложи да си припомнят безсмъртните ценности, а мечтите за равенство и братство ще им служат. само за кратко време.

Що се отнася до интеграцията на философията, която Бърк разкри пред света в практиката и в съвременната политика, това е може би най-голямото предизвикателство, пред което сме изправени. Не се отчайвам, но тази задача не може да бъде описана с лозунги. Това изисква не колективна промяна на разума, а колективна промяна в сърцето.