В МЕДИЦИНСКАТА СЛУЖБА НА АРМИЯТА - НАЧАЛОТО.

През декември 1993 г. аз и съпругата ми се дипломирахме. Положихме лекарска клетва и се явихме пред комисията за разпределение, която заседаваше в сградата на ректората.

Съпругата ми беше разпределена на работа като участъков лекар в с. Орлов дол, Тополовградско (Тогава в пределите на Ямболски окръг, днес в Старозагорска област – бел. моя), а аз – за нуждите на Министерството на народната отбрана. Не бях отслужил редовната си военна служба и предстоеше да бъда призован в армията в края на март следващата година.

По този повод, началникът на Медицинско управление (По това време с военно пощенски № 35160 – бел. моя), генерал-майор Марков подписва заповед № 7 от 15.01.1974 г., с която ме назначава за лекар-ординатор в Учебния отдел на Висшия военномедицински институт (ВВМИ) до повикването ми в казармата за отбиване на редовната военна служба. За месторабота е определена Военната болница в гр. Сливен, каквото желание бях изявил пред представителя на МНО в комисията по разпределение полковник Пандурски (Военен лекар, старши-помощник началник на отдел в управление "Кадри" на министерството, направленец за Медицинската служба на БНА – бел. моя). Така че първата ми среща с военната медицина бе като цивилен и на територията на една военна болница, в която не бях ходил до този момент. Между другото болницата е с богата история. Създадена е през далечната 1892 г. като 3-та дивизионна болница (С Указ № 185 от 15 декември 1891 г. на Фердинанд се утвърждава "Закон за устройството на въоръжените сили на Българското княжество". Според него от 1 януари 1892 г. пешите бригади във войската се трансформират в пехотни дивизии, и към всяка се създава по една дивизионна болница носеща номера на дивизията, като в случая става дума за 3-та Балканска пехотна дивизия – бел.моя). Само около една година по-късно от Софийската военна болница. Тази година трябваше да й честват 120 годишнината (Ама как да се случи, след като от тази в София „започва историята на военното здравеопазване”  - бел. моя). След възстановяване през август 1924 г. на предадените след Първата световна война на дирекция  „Народно здраве” на МВР военните болници се  преименува на 3-та полкова болница” към 11-ти пехотен полк (Според чл.5 на Закона за войската и пограничната стража на Царство България, Указ № 7 на Цар Борис ІІІ, ДВ, бр.292 от 29.март 1923 г. се възстановяват гарнизонните болници и лазарети, като „числото им се определя от Министерския съвет” - бел. моя). Съществуващата и днес стара част на здравното заведение е построено в навечерието на Втората световна война, когато с Указ № 24 от 13.12.1939 г. на цар Борис III е отчужден сегашният й район и е на 3-та Дивизионна болница, за ползване с оглед нуждите на войската от добро, постоянно и качествено медицинско обслужване. В годините след 1944 болницата тя се преобразува в армейска военна болница към 3-та армия. Днес е част от Военномедицинска академия.

На 18.01. се представих на тогавашния й началник полковник Василев. По мое желание бях насочен за работа във Вътрешно отделение с началник полковник  Димитър Кършев, веселяк и ерудит в занаята. Негов антипод бе заместникът му полковник Ташо Даскалов, вечно намусен стар ерген, но брилянтен в областта на диференциалното броене на белите кръвни клетки (Тогава нямаше автоматични анализатори – бел. моя) и изобщо на хематологията. И от двамата научих много. С топли чувства си спомням за военните лекари Денчовски, Паунски, Пешев, Килограмски, Генов, старшата сестра Гераскова и останалите сестри в отделението, между които имаше и мои съученички от гимназията. Интересна личност бе д-р Георги Еминиджиев, който освен, че бе склонен към философски обобщения, имаше и навика да изпива „индустриални” количества кафе, а след това да взема успокоителни, за да неутрализира възбудния ефект на кофеина. Твърдеше, че така се поддържа в работна форма. В отделението често идваше  и полковник Петър Цончев, току що назначен (От есента на предната година – бел. моя) за началник на Медицинската служба на Трета армия. Тогава и не подозирах, че най-младите ми години на военен лекар ще бъдат свързани с полковник Цончев, а с всички лекари и сестри от болницата ще работя като заместник, а след това и като началник на Медицинско управление. Надявам се, да не съм оставил лоши чувства у тях, защото сливенската болница бе и си остана моята слабост. Между другото по време на службата ми в Българската армия, това беше една от болниците с устойчиво развитие, с пъти по-добра от намиращата се в непосредствена близост до нея Окръжна болница. От професионална гледна точка престоят ми във Вътрешното отделение, макар и кратък бе много ползотворен. Теорията и практиката успешно се съчетаваха. Д-р Кършев не ме оставяше да бездействам и ми възлагаше да водя, под ръководството на опитен щатен колега болнични стаи. Често ми даваше да реферирам медицински статии. Продължих специализацията си по вътрешни болести и в последствие. Вътрешните болести и съдебната медицина бяха моя слабост от студентските ми години. Като студент съм се явявал на четири изпита по вътрешни болести - три семестриални и един държавен. Най-ниската ми оценка е много добър на семестриалния изпит по Пропедевтика на вътрешните болести. Защо не успях да се явя на държавен изпит за придобиване на специалност, макар че бях покрил всички критерии за това, ще разберете по-късно.

Времето до отиването ми в казармата изтече неусетно. И така на 29.03.1974 пресякох портала на поделение 45160 гр. Враца (Школа за преподготовка на запасни офицери – бел.  моя), с което на практика започна и моята служба в редовете на въоръжените сили, продължила близо четвърт век. Бях разпределен във втори медицински взвод от първа учебна танкова рота. Във взвода бях заедно с Петър Вълканов, Тоньо Шмилев, Орлин Попов, Атанас Пенчев, Димо Димов, Николай Пешев, Димо Карадимов и Панайот Панайотов. 

 Отдясно наляво - мл.лейт.Гриша Колев Георгиев и школниците - Петър Вълканов, Тоньо Шмилев, Орлин Попов, Атанас Пенчев, Димо Димов, моя милост, Николай Пешев, Димо Карадимов, Панайот Панайотов

 Пред спалното с Кокудев и Карадимов

С някои от тях впоследствие се срещахме често, защото станахме офицери от медицинската служба. Орлин Попов се уволни като фармацевт на военна болница Бургас, Пешев – като началник на Медицинския пункт в Разузнавателно управление на Генералния щаб, а Панайотов – като началник на военна болница Хасково. От останалите се видях само веднъж с Димов, който беше мобилизиран при един сбор на полева болница в Шумен. Сега ще се прехвърля за малко четири десетилетия напред. През март 2014 г. случайно се натъкнах на една статия от професор Тоньо Шмилев, специалист по педиатрия. Оказа се моят колега от казармата. Дълго разговаряхме по телефона. От него научих, че от взвода има още един професор – Петър Вълканов. Известен неврохирург в Стара Загора.

Взводният ми командир младши лейтенант Гриша Колев Георгиев току що бе постъпил на действителна военна служба в Школата от старшина школник, и беше по-малък на години от нас. След години случайно го срещнах в почивния дом на МО в курорта “Св.св. Константин и Елена” край Варна. Бях в командировка. По това време носех лампази. Гришата се стъписа като ме видя и застана мирно. Изпитах неудобство. Зарадвах се, че го виждам и го прегърнах. Това и спомените от службата във Враца бързо заличиха създалата се моментна дистанция. Разделихме се най-добри чувства един към друг. Длъжен съм да кажа, че и той и ротния ми командир капитан Попски бяха не само добри офицери, но и добри хора. Това не се отнася за командира на учебния батальон майор Веков. Няколко пъти посред нощ си позволи да идва в школата пиян, да ни вдига по тревога и да ни възлага глупави задачи. Не зная какво е целял с това. Не зная и каква е съдбата му като офицер.За съжаление във всяко стадо си има мърша, както тогава, така и днес.

Всеки, който е бил войник знае колко трудни са първите войнишки дни. За мен те бяха още по-трудни не само поради възрастта ми, но и поради непривичния, спрямо студентските години, начин на живот. Между другото си бях поставил една цел – да отслабна, тъй като тежах над 90 килограма, а бях само на 26 години. Беше ми нещо като фикс идея, но тя много ми помогна да се адаптирам към войнишката служба. Между другото успях да постигна целта си и през месец септември същата година тежах само 66 кг. И днес ми е смешно, когато чета реклами на начини на отслабване. В това няма нищо сложно. Необходимо е да имаш воля, да ограничиш храната и да спортуваш. Дните до клетвата се изнизваха бавно. Това ми тежеше, защото със съпругата ми бяхме живели заедно и без да се разделяме цели шест години. Тъжах и за малкия си син.

Ще спестя подробности за единичната подготовка, защото тя по нищо не се различаваше от тази на всеки новобранец. В дните преди и след клетвата бях много щастлив. Имах много гости – съпругата ми Пенка, малкият Мирослав, майка и татко, тъщата и тъста.

 Клетвата. Блокът се води от капитан Попски. Мл.лейт Гриша Колев е зад него, вдясно на снимката

Малко след клетвата (на 01.06.) лекари, фармацевти и зъболекари бяхме приведени на служба във ВВМИ гр. София, за да бъдем подготвени за изпълнение на задълженията си в медицинските служби на частите на Българската народна армия. Казармите, в които бяхме настанени днес не съществуват. На тяхно място са част от страничните постройки на Националния дворец на културата. Нямахме ограда, нейната функция се изпълняваше от една синя линия, която беше положена на тротоара и която не трябваше да пресичаме. Сами разбирате, че тази забрана беше формална. Дните в София минаваха по-леко. Все пак ежедневно общувахме с офицери, но военни лекари, имахме отпуски в почивните дни, срещите ни с близките бяха по-чести. За мен положително значение имаше и факта, че в София живееше сестра ми Анета и семейството на първия ми братовчед по майчина линия –Веселин Тенекеджиев. Съпругата му Вяра работеше като преводач от руски и полски език в Министерството на отбраната. Градът не ми беше познат, така че отпуските в събота и неделя минаваха неусетно. По време на обучението във ВВМИ за първи път се срещнах с полковник Мавроди Петров, по това време доцент и заместник началник на катедра „Организация и тактика на медицинската служба”. Единадесет години по-късно професор Петров ми беше научен ръководител на дисертацията. Сред преподавателите бяха полковник доцент Димитър Паскалев, майор Емануил Манев, капитан Дечко Папазов  - специалисти по „Организация и тактика на медицинската служба”, майор Янков  - тилов офицер и полковник доц. Димитър Леков, специалист по медико-санитарна защита. Можех ли да допусна тогава, че само след девет години ще ми се наложи да работя с тях като офицер от Медицинско управление.

За този период на службата може да се разказва много, но преживяното е по-скоро лично и едва ли би представлявало интерес за читателя. Ще се обърна внимание само на един  факт. Станах свидетел на генералски „звездопад” сред офицерите от ВВМИ. Причината бе проста – полковник професор Викторов бе оперирал простатната жлеза на Тодор Живков, а полковник професор Филипов бе осигурил общата наркоза. За да не се обидят обаче и други военномедицински светила, званието генерал-майор бе присвоено и на началник на ВВМИ Васил Герганов и на професорите Станко Петров и Димитър Шишманов.

В края на септември, след успешно положени изпити бяхме произведени в звание "старшина-школник" и пуснати в полагаем годишен отпуск до 20.10.

Отпускът прекарахме със съпругата ми в Почивната станция на трудещите се селяни в Несебър. Бяхме решили да караме втори меден месец. Не се получи. Още на третия ден ни домъчня за сина ни, който беше само на 5 ненавършени години. Върнах се да го взема от с. Иваново, където бяха с тъщата. По обратния път за морето непрекъснато ме молеше да стои на предната седалка и ме убеждаваше, че своевременно ще се скрие, за да не ме глобят катаджиите. Разреших му, а и “Запорожец”-ът не беше от скоростните автомобили. Пътят Харманли, Тополовград, Елхово, Грудово (Днес Средец – бел. моя), Бургас, Несебър се поддържаше в много добро състояние, може би и заради военновременното му значение. За натоварен автомобилен трафик е излишно да споменавам. Такъв просто нямаше. В Несебър пристигнахме неусетно. В станцията Пенка ни чакаше с нетърпение.

Времето за края на септември и началото на октомври беше чудесно. Мирослав беше ходил на море само веднъж – с родителите на съпругата ми. Може би по тази причина много се страхуваше от водата и непрекъснато плачеше. Майка му обаче не се отказа и до края на престоя ни в Несебър успя да го научи да се къпе в морето без страх. За да не можем след това да го извадим от водата.

Тримата обикаляхме не само стария град, но и ресторантите на Слънчев бряг. Една вечер в ресторанта на хотел „Кубан” Мирослав внезапно изчезна. Тръгнах да го търся доста притеснен. Открих го близо до хотела в компанията на деца-чужденци. Всеки говореше нещо на собствения си език. Чудно ми беше, че някак си се разбираха и си играеха.

В края на отпуска минахме през В. Търново, където балдъзата беше студентка. С нея посетихме един манастир край града. Преди да се явя в щаба на 3 А, гостувахме и при майка и татко.

Сутринта на 20.10.1974 г. се явих в щаба на Трета армия. Дворът гъмжеше от школници. Не си спомням кой от ръководството на армията ни прие. На срещата присъстваха началниците на всички отдели и служби, включително и армейският лекар полковник Петър Цончев. След обеда на същия ден се представих в щаба на 7 мсд в Ямбол. Бях приет от дивизионния лекар капитан Андонов и фармацевта на дивизията майор Богданов, а вечерта, след като откарах семейството си до с. Орлов дол пресякох портала на 12 мсп в гр.Елхово. В лечебницата ме посрещна дежурния по медицински пункт старшина Иван Ковачев - санитарен инструктор в полковия медицински пункт.

Пристигането ми в полка съвпадна със смяна на командването. Командирът на полка полковник Теньо Запрянов сдаваше длъжността на подполковник Иван Янакиев. Заминаваше да учи в Генералщабната академия на въоръжените сили на СССР в Москва. В бъдещата си служебна кариера щях да имам още срещи с двамата. Длъжността началник щаб на полка се поемаше от капитан Иван Дзипалски. Дзипалски беше интелигентен офицер. За съжаление в резултат от травма на главата заболя от епилепсия. Бързо разви усложненията на това заболяване и си отиде твърде рано от този свят. Заместник по тила беше майор Ортомаров.

Медицинската служба на полка също си имаше нов началник или както тогава се наричаше – старши полкови лекар. Старши лейтенант Милчо Петров Милев през септември бе сменил майор Милко Генчев, преминал на работа в Ушно-носно-гърлено отделение на Военна болница гр. Сливен. В състава на полковия медицински пункт влизаха и старшите лейтенанти Пенко Бенов – зъболекар и Васил Димитров – медицински техник, завеждащ аптека.

Медицинските техници, старши лейтенантите Христо Меразчиев, Таньо Терзиев и Делчо Андонов и лейтенантите Валентин Драгоев и Иван Нанков бяха началници на батальонни медицински пунктове. Лечебницата се ползваше и от медицинска служба на 7 дивизионен разузнавателен батальон, който се намираше в същия казармен район. Тя се състоеше от двама души - майор Славчо Славов, медицински техник по образование и началник на службата и старшина Дженко Върбанов – санитарен инструктор. По същество длъжността началник медицинска служба на самостоятелен батальон/ дивизион беше лекарска. Недостигът от лекари, с който и аз се сблъсках години по-късно, особено в гарнизони като Елхово, беше причина да се допуска заемането й от фелдшери.

 Пред лечебницата на 12 мсп. Отляво надясно:

Първи ред - моя милост, зъболекаря Пенко Бенов, редник д-р Йорданов, войник;

Втори ред - старшина Ковачев, трима войници, фелдшера Христо Меразчиев;

Трети ред - фелдшера Делчо Андонов, старшина Дженко Върбанов, фелдшераИван Нанков

С Пенко Бенов

До края на годината в пункта служеше и старшина школник д-р Бончо Бонев. Имаше задържане на набора и той се уволни едва в края на м. декември. Задържането на набора най-вероятно беше причинено от кризата между Гърция и Турция заради събитията в Република Кипър. През юли 1974 г. при поддръжката на гръцката военна хунта, на острова се извърши военен преврат. Кипърският президент архиепископ Макариос беше отстранен от власт. Властта премина в ръцете на прогръцката организация ЕОКА, която искаше присъединяване на Кипър към Гърция. В отговор на събитията, Турция организира военен десант на острова. В северната му част се създаде самостоятелна кипърска турска държава, която и до днес не е международно призната.  След турското нахлуване кипърските прогръцки превратаджии претърпяха поражение, а архиепископ Макариос се върна на власт. След уволнението Бонев постъпи на служба в Граничния отряд в Елхово, а се пенсионира като дивизионен лекар на 7 мсд. С мартенския набор на 1975 г. в полка беше пратен да служи д-р Йорданов. Йорданов беше редник. Не съм го питал защо не е завършил школа за запасни офицери. Причините обикновено бяха две – “неблагонадеждност” на родителите към властта или медицински проблеми с годността за военна служба. И с Бонев и с Йорданов поддържахме приятелски и колегиални отношения.

Полковата лечебница се намираше в едноетажна постройка. Казват, че някога е била щаб на полка. От централния й вход се влизаше в достатъчно широко фоайе. В него се намираха амбулаторния и зъболекарския кабинет, превързочната и аптеката. Точно срещу входа имаше малък склад. Вляво, между аптеката и превързочната започваше коридор, в който бяха разположени отляво - стаята на дежурния и две болнични стаи с по 5 легла всяка, а от дясно - стаята за лекарите-старшини-школници, войнишката стая, столовата за болни и санитарен възел със склад. Вляво от централния вход имаше оформен самостоятелен сектор - изолатор, състоящ се от две стаи, склад и тоалетна. Благодарение на Иван Ковачев лечебницата се поддържаше в отлично хигиенно състояние. И това при почти непрекъснатата липса на вода. Безводието се отнасяше както за района на полка, така и за целия град. За личен тоалет на дежурните и болните и за измиване на ръцете при прегледи и манипулации използвахме подвижни мивки. Водата за пиене и миене се носеше на ръка от санитарите и шофьорите на линейката и товарния автомобил на пункта от едно кладенче в дерето зад лечебницата. На 200 м над него се намираше градското гробище. На пук на всички санитарни норми, водата от кладенчето винаги отговаряше на Българския държавен стандарт за питейна вода.

Животът ми като старшина-школник не може да се нарече тежък. Той беше по-скоро еднообразен. Работният ден започваше със сутрешна визитация на стационарно болните, последвана от амбулаторни прегледи по спешност до обяд и регулярни такива следобед и завършваше с вечерното обхождане на стационара. Между тези дейности се извършваха проверки на хранителния блок, санитарните възли, контрол по изкъпването на войнишкия състав, чистота на спалните помещения и др.

Личният състав на полка рядко се задържаше в казармения район. Командването и старшите началници полагаха непрестанни грижи за повишаване на „полевата„ натренираност на взводовете, ротите и батальоните. Това струваше доста физически и психически усилия на офицери, сержанти и войници. Всички ругаехме срещу постоянните тревоги и непрекъснатите учения и стрелби. Резултатът от това бе висока бойна готовност и сглобеност на формированията, особено в т.нар съединения тип “А”, разположени в приграничната полоса с Турция и Гърция. В края на краищата армията не беше и не биваше да бъде пансион за “благородни девици”. Подобен темп на обучение на войските се поддържаше и в първите години след политическите промени през 1989 г. В тази връзка не ме учудват ласкавите оценки на първите НАТО-вски генерали за боеспособността на армията, за които пише Христо Каленицов в книгата си “Офицерите между политиката и стратегията”.

Медицинската служба на полка беше пряко ангажирана в учебния процес. Медицинското осигуряването на полеви лагери, стрелби с личното и щатно оръжие, кормувания с автомобилната и бронетанкова техника, тактически учения и т.н. бяха ежедневие. За един от случаите на това ежедневие от началото на службата ми като старшина-школник искам да разкажа. Бях дежурен в лечебницата, когато дежурния по полк ми нареди да отида на стрелбището на полка край с. Пчела. Обадили се, че има спешно болен. Тръгнахме с линейката веднага. До тук добре. Указателни табели за пътя до селото имаше. До стрелбището обаче нямаше, а нито аз, нито шофьорът Георгиев бяхме ходили там. Спряхме в центъра на с. Пчела, да питаме местните. Жената, към която се обърнахме, беше над средната възраст. Ето как ме упъти? „Момче, ще карате по шосето. Първата отбивка след селото в ляво от пътя е забранена за коли. Там се намира секретното поделение. Ще продължите направо и малко по-надолу в дясно е отбивката за стрелбището на военните”. Без да искам, научих важна военна тайна – до с. Пчела беше дислоциран зенитно-ракетен дивизион на Противовъздушната отбрана на страната. Стана ми ясна принадлежността на военните със сини униформи в Елхово. С един от тях, полковник Валери Божилов след години се засякохме в София. Аз на служба в Медицинско управление, а той – във Военна академия. Когато се срещнехме със смях си спомняхме за „успешната легендировка” на дивизиона. Когато се върнах в Елхово като офицер, дивизионът вече беше предислоциран в района на Бургас в изпълнение на концепцията за обектова противовъздушна отбрана на територията на страната.

„Културно-масова дейност” в лечебницата нямаше. Телевизор липсваше. Единствената „електронна” медия беше един радиоприемник “ВЕФ”, който баща ми беше купувал през 1947 г. в Липецк, СССР. Все още работеше. За съжаление като се уволнявах не го прибрах и той изчезна. Съжалявам, защото беше голяма антика, даже за онова време. Вестниците в ония години, с изключение на „Отечествен фронт” и „Поглед”, бяха като написани като под „индиго”. Четенето на книги беше едно от възможните средства за развлечение. В библиотеката на полка и в Дома на народната армия можеха да се намерят и свестни неща. Там открих и прочетох книгата на руския писател-дисидент Солженицин – „Един ден на Иван Денисович”. Не зная по какъв повод цензорите не я бяха конфискували? Най-вероятно просветеността им е била такава.

С всички офицери и сержанти от медицинската служба отношенията ми бяха повече от приятелски. Изключително добре се разбирах с д-р Милев. 
 

Д-р Милев 

По това време той тежко изживяваше раздялата си с Хана, негова състудентка от института. Причината беше, че министър Добри Джуров не му беше разрешил да сключи граждански брак с лекарката от ГДР (Съмнявам се Джуров лично да се е занимавал с разрешенията. Вероятно някой тесногръд чиновник ги е готвил. Това обаче не отменя липсата на елементарна човещина в системата и шпиономанията, която я тресеше - бел. моя). Имах възможност да се запозная с Хана, която гостува на Милчо в Елхово преди да отпътува за родния си гр. Хале. Доколкото зная това беше последната им среща. Изключително приятна и умна жена. Милчо се съобрази с решението на Министерството на народната отбрана, но тъгата по студентската любов си беше тъга. Дълго време не успя да си намери приятелка. Не зная кой го е запознал с бъдещата му съпруга Кети. Не беше сгрешил. Кети беше гимназиална учителка. Физически имаше много общи черти с германката. В сватбата им имам пръст и аз, но вече като медицински офицер в Елхово през 1976 г. Ще си позволя да избързам малко напред в разказа си. Една вечер гостувахме със съпругата ми на зъболекаря на Граничния отряд Лечо и съпругата му Здравка – клинична лаборантка в местната болница. Пристигнаха и Милчо и Кети. Неусетно разговорите се завъртяха около тяхната сватба. И двамата отговаряха уклончиво. Къде на сериозно, къде на шега се съгласиха, че ако осигурим с Лечо автомобил и отидем в дома на родителите й в Княжево ще се оженят. Толкова ни и трябваше. Към полунощ позвънихме на вратата на командира на полка полковник Янакиев. Отвори сънен. И сега си спомням как попита –„Какво има бе Колев?”. „Ами това др. полковник, отговорих, че тази нощ ще женим д-р Милев и Ви моля да ни дадете джипа си, за да отидем до Княжево и да поискаме булката”. Янакиев се засмя и се обади на дежурния по полк. След това събитията се развиха като по ноти. Посред нощ пристигнахме в селото. Дълго чукахме на прозореца докато събудим майка й и баща й. Сватосването стана. Сватбата в дома на армията в Елхово беше и хубава и весела. Тогава се запознах и с родителите и сестрата на Милчо. Кети и Милчо създадоха задружно семейство и отгледаха две добри и умни деца. За последен път се видях с тях през 1999 г. в гр. Плевен. Бях ги поканил на сватбата на дъщеря ми. С моя помощ, Милчо беше започнал работа като лекар на военното окръжие в града. Това беше една негова стара мечта, да бъде по-близо до родното си село Горна Митрополия.

Връщам се отново към школническите години, д-р Милев и останалите колеги. Дали заради сполетялото го с Хана или защото си беше добряк по природа, той се привърза към жена ми и сина ми. Мирослав също обичаше „чичо Милчо”. Често му гостувахме семейно в апартамента над Гарнизонния стол. Милчо обичаше да посреща гости, а беше и голям кулинар. Благодарение създадените човешки и колегиални отношения с д-р Милев и с останалите офицери и сержанти от медицинската служба, раздялата с Пенка и Мирослав не ми тежеше така, както по време на обучението във Враца и София. Пък и почти нямаше седмица, в която да не сме заедно. Ако „Запорожец”-ът можеше да говори, сигурно щеше да разкаже интересни истории за нелегалните ми пътувания до Орлов дол. 

В края на юли 1975 г. заминах с голяма група уволняващи се войници на бригада в с. Попина, Силистренско. Там дойде и съобщението, че трябва да се явя в София. В Елхово разбрах причината – предстоеше да бъда приет на действителна военна служба в Българската армия, т.е. да изпълня разпределението си. В София се явих в учебния отдел на института. Бях пуснат в домашен отпуск до датата на производството.

След завръщането от отпуск, мисля, че беше 22.09, в тогавашния киносалон на ВВМИ полковник Пандурски прочете заповед на министъра на народната отбрана УК № 0516 от 18.09.1975 г. С нея ни приемаха на действителна военна служба, присвояваха ни званието „старши лейтенант” и ни зачисляваха в интернатура. Ние бяхме първи випуск в тази нова форма на обучение (Между другото подобна форма на обучение на лекари бе предвидена и в първия закон за отбраната и въоръжените сили, но тя никога не бе наситена със съдържание – бел. моя). Офицерските пагони ни бяха връчени от генерал-майор Марко Марков, началник на Медицинско управление. На четенето на заповедта присъстваха генерали и офицери от медицинската служба. С някои от тях ми предстоеше да имам съвместна служба в София само след осем години - полковник Тончо Янков, началник лечебно-курортния отдел на Медицинско управление, полковник професор Хаджиниколов, заместник началник на ВВМИ по учебната част, полковник Тодор Килешов, началник учебния отдел на ВВМИ и полковник Иван Лалов, началник на научния отдел на ВВМИ. Полковник Пандурски познавах от разпределението във ВМИ – Пловдив, а генерал-майор Герганов – от школническите ми месеци през 1974 г.

Целта на интернатурата беше да ни подготви за работата в частите. 

 

 Първият випуск интерни в БНА. На стълбището пред Интендантско обслужване София където се водеха лекциите, тъй като се строеше ВМА. На първия ред отляво надясно полковник Тончо Янков, генерал-майор Марков, генерал-майор Герганов, полковник Хаджиниколов. Моя милост е на втория ред вдясно без фуражка.

Независимо от вида въоръжени сили, в който щяхме да бъдем разпределени, трябваше да преминем еднотипно единадесет месечно обучение във ВВМИ. Десетте месецът бяха посветени на клинична специализация по избрана от нас медицинска специалност, а през единадесетия месец се предвиждаше да участваме в курс по военномедицинска администрация. За клинично обучение можехме да избираме между болницата в София и тази в Пловдив. Избрах Пловдив, защото съпругата ми беше бременна и очаквахме през ноември второ дете. За Пловдив заминахме заедно с Панайот Панайотов – аз като интерн по вътрешни болести, а той – по хирургия. Намерихме си квартира, която беше пригодна само за преспиване и елементарен личен тоалет. Удобството й беше, че се намираше на 5 минути път пешком от болницата. На обед се хранехме в стола на болницата, а вечер - в гарнизонния стол. Работната седмица по това време продължаваше до 13 часа в събота. След края й, двамата обикновено бързахме да се приберем при семействата си – той в Хасково и аз в с. Иваново, където съпругата ми беше в отпуск за раждане и живееше при родителите си.

С пристигането в Пловдив се представихме на началника на болницата полковник Стоян Славчев. Бяхме цивилни. Униформите ни, се шиеха по поръчка в Интендантството в София и щяха да бъдат готови в началото на януари следващата година. Славчев ни посрещна в кабинета си във фоайето на болницата. Седемнадесет години по-късно, в този кабинет, чийто интериор почти не се беше променил, щях да провеждам съвещания с ръководството на същата болница. Времето е изтрило от паметта ми темите, които сме обсъждали с полковника. В следващите два месеца срещите ми с него бяха редки - случайни разминавания по етажите и в двора на болницата или при посещенията му във вътрешна клиника за т.нар. „визитации на началника на болницата”.

Офицер от администрацията на болницата ме заведе при началника на Клиниката по вътрешни болести полковник доцент Тодор Даскалов (По-късно професор и началник клиника във ВМА – бел. моя). Клиниката имаше сравнително кратка история – беше създадена през 1973 г. чрез преобразуване на вътрешното отделение на болницата. Клиниката включваше две терапевтични отделения с началници полковниците Несим Мешулам и Борис Ангелов. Бях насочен за работа в отделението на д-р Мешулам. Най-младите членове на колектива бяха майорите Христо Велев и Тодор Симитчиев (Съдбата бе решила да се срещам многократно с тях, но за това по нататък – бел. моя). Велев беше по-мълчалив, някак си затворен в себе си. За разлика от него Симитчиев беше веселяк и с готовност ми помагаше при нужда. Атмосферата в клиниката беше много добра, а колективът – задружен. Даскалов току що се беше оженил и новите му „семейни”неволи, често бяха предмет на шеговити разговори. Рутинното ежедневие в болницата се допълваше от срещи с колеги от института, които бяха пред дипломиране, разходки из града и разбира се посещенията при Пенка и Мирослав.

На 23.11. в болницата в Харманли се роди дъщеря ни Наталия. Пътуването ми до родилното отделение беше един малък кошмар. Температурите в края на ноември бяха доста под нулата, а бензиновата печка, т.е парното, на „Запорожец” - а внезапно отказа да работи. Само аз си зная как изминах стотината километра от Пловдив до Харманли. Седмица след като Наталия и Пенка бяха изписани и ги прибрах на Иваново стана ясно, че раздялата със семейството ми не се отразява добре както на мен, така и на жена ми. Подадох рапорт до началника на ВВМИ за преместване във Военна болница Сливен. В средата на декември полковник Славчев ме извика, за да ми съобщи, че рапорта ми е удолетворен и че на 02.01.1976 г. трябва да се явя на новото място за продължаване на интернатурата.

В Сливен се настанихме в гарсониерата на леля Милка. Свако Анастас отдавна бе покойник. Леля отиде да живее при майка и татко, които бяха сами. Апартаментът на леля се намираше в кооперация, разположена почти в идеалния център на града, на 100 м от тогавашното кино „Българка”. Представянето ми на началника на болницата полковник доцент Милков мина рутинно, а във вътрешно отделение, което междувременно беше станало клиника, бях посрещнат като стар кадър. Сред персонала нямаше сериозни промени и в този смисъл заварих стари познайници. В отделението провеждаше интернатурата си и колегата ми Николай Нанев. Радостта от срещата беше взаимна. С него служихме заедно в ШПЗО, но във Враца бяхме в различни взводове. Във ВВМИ обаче ни разпределиха в първи взвод. Леглата ни в спалото помещение бяха на два етажа. Нанев спеше на първия, а аз – на втория. Сприятелихме се. При една от гарнизонните от гарнизонните отпуски Николай не се завърна в казармата в определеното време. Опитах се да прикрия отсъствието му. Хванаха ме и ме наказаха един месец без отпуск. С Николай не се бяхме виждали от деня на производството. Знаех, че остана в София. Оказа се обаче, че семейни проблеми са го принудили да поиска преместване в Сливен (Нанев беше сирак. Майка му и съпругата му Елка живееха в Казанлък – бел. моя). Николай беше чест гост в къщи, а и ние гостувахме в Казанлък, след като се затопли времето и Наталия малко поотрасна. След студентските ми години, месеците като интерн в Сливен бяха най-спокойните и щастливи в живота ми. Служебните ми ангажименти приключваха след пресичането на портала на болницата. Жена ми с лекота и удоволствие се справяше с домакинството. Наталия растеше добре, а беше и кротко бебе. Мирослав си намери приятели в махалата. Най-после беше и с мама и с тате. Разходките в центъра на града бяха ежедневие. Намерихме си и гледачка във входа на кооперацията. Това ни позволяваше след като нахраним децата и ги сложим да спят, да посещаваме ресторантите. Срещахме се с мои съученици от гимназията, повечето, от които работеха и живееха в Сливен. След като се запролети Пенка често ме чакаше пред болницата и заедно се прибрахме в къщи. През май отпразнувах 10 години от завършване на гимназията. Пенка също участва в празника на нейните съученици в Харманли. Краят на принудителната раздяла, започнала през зимата на 1974 г. и продължила с малки изключения две години, като че ли беше дошъл.

По време на интернатурата в Сливен се наложи два пъти да пътувам до София. Първият път – в началото на февруари, я втория път – през юни.  При първото посещение получих униформеното си облекло от “Интендантско обслужване” и военния документ за самоличност. Последният представляваше малка червена книжка и заменяше личния паспорт на офицера. Издаваше се по първото местослужене на офицера. След 1989 г. военните документи за самоличност бяха отменени с действащите такива за българските граждани. Принадлежността към армията се удостоверяваше с нарочна карта. Военният паспорт получих от полковник Петър Теленчев, помощник-началник в Мобилизационно-окомплектовъчния отдел на Медицинско управление. По това време управлението се намираше на първия етаж на сградата на Министерството на отбраната до Народния театър. В една от ъгловите му стаи, разположена вляво от парадния вход на сградата, през 1944 г. е бил обявен Деветосептемврийския преврат и Кимон Георгиев е прочел обръщение на новото правителство към българския народ. До 1989 г. на стената имаше мраморна плоча, която по обясними причини след 1989 г. беше премахната. Питам се дали с това заличихме датата 9.ІХ. Тук за първи път срещнах тогавашния майор и бъдещ полковник и професор Милан Петров. На него ще посветя специални страници.

Второто ми отиване в София беше свързано с участие в едномесечния курс по военномедицинска администрация. Живеех в студентската квартира на малката ми сестра на улица „Дойран”. Занятията се водеха на последния етаж на сградата на „Интендантско обслужване” (Намира се непосредствено зад хотел „Родина” – бел. моя), тъй като част от старите постройки на ВВМИ – поликлиника и административна сграда бяха съборени за изграждане на нов институт. С основната част от преподавателите се познавах още от школническия ми период. Няма да описвам съдържанието на курса. При практическия опит, придобит от службата ми в 12 мсп едва ли можех да науча нещо кой знае колко ново. В края на курса положихме заключителен изпит. Билетът включваше по един въпрос от вътрешни болести и от военномедицинска администрация. Издържах го с много добър 5.

Завърнах се в Сливен. Продължих да ходя на работа в болницата в очакване на разпределението ми по частите. В семеен план нещата бяха отлични. Като казват хората обаче „много хубаво, не е на хубаво”. Оказа се, че семейната идилия и безгрижните дни си имат край. В средата на м.юли бях извикан при началника на болницата. В кабинета му заварих армейския лекар полковник Цончев и кадровика на военните лекари Пандурски. Беше ми съобщено, че трябва да продължа службата си в 12 мсп в Елхово. Опитите да обясня, че в Сливен съм устроен със жилище, че едното ми дете няма още годинка и т.н. останаха без резултат. Цончев ми чертаеше светли перспективи, само че на мен службата в Елхово ми беше до болка позната и честно казано не ми се връщаше там. В двора на болницата ме чакаха Пенка и децата. Новината не беше от радостните. Нямах обаче друг избор. На семеен съвет решихме Пенка да се върне временно в Орлов дол и да довърши разпределението си, което беше прекъснала с майчинството. Надявах се, че в Елхово бързо да получа квартира и да я прибера с децата. Към едната лоша новина се прибави и друга, още по-тежка. На път за с. Иваново катастрофирах. По невнимание блъснах мотопедист на кръговото кръстовище на изхода на Нова Загора по посока Раднево. Човекът остана жив, но с открито счупване на лявата подбедрица. Оказах му първа помощ, а в последствие с мое съдействие беше приведен и опериран в травматологията на болницата в Стара Загора. Помогна ми наборът от казармата – д-р Петър Вълканов. Оздравя. Аз обаче бях осъден от Сливенския военен съд. Присъдата бе условна - шест месеца принудителен труд на местоработата с удръжка на 15% от заплатата. Времето на присъдата не се зачиташе за трудов стаж. До заминаването ми в Елхово моите и на съпругата ми дни бяха окончателно вгорчени.

На основание на заповед на министъра УК № 0475/28.09.1976 г. на 00.10.1976 г. се явих в полка. Новоназначените бяхме приети от стария/ нов командир на полк полковник Иван Янакиев. На срещата присъстваха заместник командира по политическата част подполковник Димитров, новоназначения началник щаб капитан Любомир Николов (Бившият началник щаб на полка Дзипалски беше приведен на служба в ШПЗО във Враца – бел. моя) и заместника по тила - Ортомаров, вече подполковник. Ще наруша хронологията на разказа и ще отида по-напред. Съдбата бе предопределила да се срещам с тези офицери и в бъдеще.

С полковник Янакиев пътищата ни се засякоха най-рано, още в 7 мотострелкова дивизия. През есента на 1978 г. той  беше началник щаб, а от есента на 1982 г. – неин командир. Малко преди да почине, генералът от резерва Янакиев ми се обади в управлението и пожела да го приема. Посрещнах го в кабинета си. Не го бях виждал 10-на години. Беше леко поостарял, но типичната му осанка се бе запазила. Проблемът на бившия ми командир беше незначителен. Трябваше да прегледаме негов роднина донаборник, който комисията в Бургас за втори път отлагаше от наборна военна служба. Думите му бяха – „Колев, не искам да го освобождавам от казармата (Вярвах му. Генерал Янакиев завърши кариерата си като началник на Областно военно управление в Бургас, чиито функции включваха и осигуряването на набора – бел. моя). Родителите му са притеснени за здравето на момчето. Може ли да бъде изследвано и при нужда лекувано в София?” Разпоредих се на председателя на ЦВМК полковник Григоров да провери случая, да направи необходимото и да ми доложи. Теодора сервира кафе. Янакиев не отказа и чаша уиски. Разговорихме се. Със съпругата си живееха в Бургас. Г-жа Пенка Янакиева,  медицинска сестра се пенсионирала,  но поработвала в частна болница. Янакиев не работеше. „Не ми стига пенсията Колев, но аз съм български генерал и не мога да се унижавам и да моля днешните бизнесмени за работа. Живеем както можем. Не се оплаквам”. Верни думи и достойно поведение.

До 1991 г. по коридорите на министерството се срещах и със заместника по политическата част, който бе преминал на работа в Главно политическо управление на народната армия. Със закриването на политическите органи полковник Димитров се пенсионира. И двамата жилехме в ЖК „Младост”. Често се виждахме в автобусите или в кварталните магазини.

През 1987 г. отново се видях с Любо Николов. Като  аспиранти чрез самостоятелна  подготовката и двамата участвахме в курс по философия в Академията за обществени науки и социално управление на ЦК на БКП. Заедно се явихме и на изпита за кандидатски минимум по марксизъм-ленинизъм. По-късно се засичахме на другарски срещи на служилите в 7 дивизия, които живееха в София. Последната беше през 1999 г. По време на постъпването ми на работа във Военна академия, полковник Любомир Николов беше неин началник щаб. И днес се виждаме с полковника от резерва Николов по време на нейния патронен празник през м. април или на випускния акт. 

След като напуснах Ямбол повече не срещнах подполковник Ортомаров. През 2011 г. четох лекции на сина му – полковник Иван Ортомаров. По време на службата ми в Елхово беше малко дете.

Бях единствен от новоназначени офицери с две деца. Този факт и ходатайството на дивизионния лекар Андонов пред командира на полка ми помогнаха да получа един от първите освободили се апартаменти. В навечерието на Новата 1977 година ремонта и обзавеждането приключиха. Съпругата ми, Мирослав и Наталия се преместиха в Елхово. Заедно посрещнахме празниците. Мирослав беше първолак. Пенка започна работа в общинската болница като завеждащ клиничната лаборатория. По съвместителство водеше и кръвна банка. В малките болници и тогава имаше текучество на лекари, а болницата поддържаше и 24 часово спешно дежурство. По тази причина на всеки лекар се падаха по шест и повече дежурства месечно. Това в съчетание с моя ненормиран работен ден в полка създаваше сериозни проблеми в отглеждането на децата. Затова помощта на бабата на Пенка Груда беше неоценима. Проблемите с отглеждането да децата принудиха Пенка да премине през 1978 г. на работа като завеждащ на местната Хигиенно-епидемична група към Хигиенно-епидемиологичната инспекция в Ямбол. Бремето на дежурствата изчезна. В крайна сметка и тогава и по-късно тя жертва собствената си лекарска кариера в интерес на моята. По време на престоя ни в Ямбол достигна до завеждащ отдел „Епидемиологичен”. Имаше перспективи да стане директор на инспекцията. Мен обаче ме преместиха в София. И се наложи да започне отначало. Казва ми, че не съжалява за изгубените лични перспективи. Вярвам й и винаги съм й бил благодарен. Не зная дали това е достатъчно.

Живеехме във ведомствена четириетажна кооперация на  ул.”Георги Димитров”. Тя беше продължение на главната улица на града след кръстовището й с тази която водеше към Ямбол. Срещу нас имаше магазин за хранителни стоки. Магазинът на „Чапкъна”, както беше прякора на управителя му. С него поддържахме „специални” отношения. В онова време това беше единствения начин да си набавиш дефицитни стоки. Зад магазина имаше сондаж и водна помпа. Като тези по тогавашните ни железопътни гари. Само съпругата ми и аз си знаем колко вода за битови и санитарни нужди сме пренесли до апартамента.

Апартаментът ни беше на третия етаж. Под нас живееше офицерът от служба ВКР на полка - капитан Слави Колчев. Жена му Мария беше от Сливен. Работеше като библиотекарка в местното ДНА. Децата им, момче и момиче, бяха почти връстници с нашите. Сприятелихме се. За съжаление служебната кариера на Слави завърши с фиаско. Уволниха го от армията. Разведе се. За последен път се видяхме през 1984 или 1985 г. на Централна гара София. Външно не се беше променил. Разговорът ни не вървеше. Слави ми разказа, че бил много добре. Дано да е така. Мария и децата се прибраха при родителите й в Сливен. След като напуснахме Ямбол не сме ги срещали.

На първия етаж живееше старши лейтенант Ненчо Неделчев. Имаше три момчета. Дружаха с нашия Мирослав. 

 Рожден ден на сина ми Мирослав вкъщи. В центъра - децата ми Мирослав и Наталия. Вляво от Мирослав на снимката - синовете на Ненчо, а вдясно от Наталия - синът и дъщерята на Колчеви.

С Ненчо се срещнахме след петнадесетина години. Аз като началник на отдел в Медицинско управление, а той – научен сътрудник в Института по военна история на ГЩ. Заедно участвахме в живота на Легията. Не минаваше седмица, през която да не се видим. До моето уволнение през 1998 г. От тогава не съм го срещал.

На нашия етаж живееха семействата на командира на танковия батальон капитан Чакъров и на началник щаба на артилерийския дивизион старши лейтенант Стефан Върбанов. Момчетата на Чакъров често гостуваха на сина ни. Най-често, за да правят детските си „магарии”. Като тази да замерват с бутилки от терасата новият „Фиат”на Слави Колчев. Докато го улучат и повредят част от покрива. С Чакъров се срещнах за последен път през 1997 г. в Бургас. Беше началник щаб на бившата 16 мсд, превърната по неясно какви съображения през 80-те години на ХХ век в Териториален учебен център. Една от последните глупости, които изкопирахме от въоръжените сили на СССР.

Недка и Стефан Върбанови имаха две деца – момиче и момче. Сприятелихме се покрай сина им Красимир. Малкият много боледуваше и разрешаваше само на „леля Пепа” да му прави инжекции. Бог го прибра рано при себе си. Смъртта му беше нелепа. Отново бил с температура. Недка се опитала да му даде една капсула антибиотик. Той не искал, а тя малко го насилила. Задавил се, направил рефлекторен спазъм на дихателните пътища и починал от задушаване. Не помогнал и завеждащия детското отделение д-р Ковачев, чиято къща беше срещу нашата кооперация. По времето на инцидента не бяхме в Елхово.  Трагедията беше голяма. Недка и Стефан я преодоляха. Родиха си още едно дете – момиче. Стефан завърши кариерата си в щаба на трета армия. Уволни се. Направи инсулт, но се възстанови. Напоследък контактуваме в Skype.

Добри отношения поддържахме и със семейството на началника на полковата техническа работилница капитан Стоянов. Живееха на четвъртия етаж. Момиченцето им беше по-малко от сина ни. Често се шегувахме,че ще се сватосаме като пораснат. Видяхме се на срещата на ветераните от 7 мсд през 2011 г. Похвали се с внуците си.

Сега да се върна към медицинската служба на полка през есента на 1976 г. Нямаше съществени персонални промени от времето, когато бях старшина-школник. Зъболекарят Бенов беше приведен на служба в 20 артилерийски полк в Ямбол, Делчо Андонов - в поделение на ВВС в Пловдив, а Иван Нанков беше напуснал армията. Имаше новоназначени фелдшери - лейтенантите Дачев и Дончо Костадинов.

Задълженията  ми като началник на медицинския пункт на полка не се различаваха по същество от онова, което вече бях правил като старшина- школник. Разликата беше само в това, че вече не бях „докторе”, а „другарю старши лейтенант”. Това обаче не пречеше на обикновените, човешки отношения между мен и останалите служители.

Службата не беше само низ от положителни емоции. Имаше и неприятни моменти. През януари 1977 г. в полка зачестиха простудните заболявания. С Милев се опасявахме от грипна епидемия, но тя ни отмина, за да се стовари на главите през следващата зима. Болни обаче си имаше. Една сутрин в амбулатория кабинет пристигна един от добрите музиканти на полковия оркестър. Беше с 39⁰С температура. Прегледах го, предписах му лекарства и го изпратих в къщи. Тогава офицерите и сержантите оправдаваха дните за лечение в къщи с продължителност до 10 дни с бележки. Дадох му такава и продължих да преглеждам. На сутрешния развод на следващия ден полковник Янакиев прие строя, а след това дойде пред строя на офицерите от щаба. „Др. старши лейтенант Колев, можете да преглеждате болните офицери и сержанти. Да им предписвате лекарства. Но ви забранявам да ги освобождавате от служба”. Нямаше какво друго да кажа освен „слушам”. Командирът не беше прав, но заповедта си беше заповед. До обяд се изясни и причината за забраната. Музикантът, когото бях освободил от работа, тръгвайки срещнал командира. Обяснил му, че е болен и си отива в къщи. Следобед се почувствал по-добре и вечерта отишъл да посвири на компания от местните шефове в механата на ресторант „Колхида”. Не щеш ли в един момент пристигнал полковник Янакиев. Заповедта обаче не можеше да спре болните. Изпълнявах си задълженията както ми бе разпоредено. На питанията за освобождаване от служба им напомнях забраната на командира и ги пращах при него за отпуск. Един от сержантите обаче беше разбрал думите ми буквално. От лечебницата отишъл направо в щаба и се наредил да си чака ред пред канцеларията на Янакиев. Забраната да разрешавам почивка в дома беше отменена незабавно.

Всички военни лекари в частите имаха правото на ежегодна тримесечна специализация по избрана медицинска специалност. Моята специализация по вътрешни болести трябваше да провеждам във Военната болница в Сливен. Не ми се искаше да отсъствам продължително време от дома. Помолих армейския лекар полковник Цончев да провеждам стажовете си във вътрешно отделение на болницата в Елхово. Разреши ми. Работата с д-р Черкезов, завеждащ отделение,  д-р Тодор Колчев - ординатор   и останалия персонал беше и интересна и приятна.  

 С д-р Черкезов в кабинета му

С Тодор станахме и семейни приятели.  По време на стажа можех да отменям Пенка в нощните дежурства. Помощта ми не беше решаваща. Още повече, че аз се “постарах” да проваля една от специализациите си. През пролетта на 1978 г. бях официално на стаж в болницата. Към обяд ми се наложи да мина през полка. В лечебницата заварих майор Славов, капитан Димитров и старшината Върбанов. Пациенти, чакащи за преглед нямаше. Имах свободно време и решихме да поиграем бридж. Да си призная, това не ни се случваше за първи път. Никога обаче не го правехме за сметка на прегледите на амбулаторно болните или на визитациите на приетите в стационара. Обикновено пред лечебницата оставяхме войник от персонала, за да наблюдава за идващи началници и да ни оповестява своевременно. Този път системата за „ранно оповестяване” не проработи. Вратата на дежурната стая се отвори внезапно. Влязоха генерал-лейтенант Събев, командващ 3 армия, генерал-майор Гочев, командир на дивизията, майор Тотомиров, командир на полка и офицери от тила на армията и дивизията. Бяхме хванати на “местопрестъплението”. Нямаше с какво да се оправдаваме. Моето наказание беше прекратяването на стажа. А беше минал по-малко от месец. Капитан Димитров лежа два дни в ареста. Дженко Върбанов беше заплашен от уволнение. Спаси го фактът, че брат му работеше в МВР. Няколко дни преди случая с картите представители на Горското стопанство бяха хванали генерал Гочев да бракониерства в язовир Малко Шарково. Шефът на милицията в Елхово позвънил на Гочев и Дженко отърва уволнението. Командирът на разузнавателния батальон пощади майор Славов. Размина му се с мъмрене. Тотомиров описва случая в автобиографичната си книга. Липсват само имена. На обсъждането й във Военна академия се изказах. Обърнах внимание на присъстващите и на самия Тотомиров, че съм доволен, че фигурирам в книга на началник на Генералния щаб макар и анонимно.

Работата във вътрешно отделение и в спешния кабинет обогатяваха клиничните ми познания и умения. Ще споделя един случай, който винаги ще помня. Беше по време на първия ми стаж в Елхово в един неделен ден на късната есен на 1977 г. Местното вино “алжирка” вече беше почти готово, а елховци са известни с това, че обикновено не го чакат напълно да се избистри. Бяхме дежурни с фелдшера Станко и една медицинска сестра, чието име съм забравил. Прозорците на дежурната стая гледаха към двора на болницата. Видях че влиза един полски “Фиат”, но ни най-малко нямах представа какво ще се случи след по-малко от минута.  Когато вратата на дежурната се отвори видях двама души да внасят на ръце млад мъж, чието лице имаше цвят на “патладжан. Пациентът видимо не дишаше. И тук избърборих най-голямата глупост в живота си – “Сестро, обади се на съдебния лекар в Ямбол”. Явно бях отписал пострадалия. Как отворих устата му и пъхнах тръбата на крачния аспиратор не си спомням. Не бях усетил и болка от ухапания си пръст. Запомнил съм само специфичният звук “пльок”. Аспирационната тръба беше засмукала нещо. Пациентът внезапно вдиша дълбоко. Започна да порозовява. Щеше да живее. Засмуканото „чуждо тяло” се оказа парченце ряпа, колкото грахово зърно. Оказа се, че мезето на пиещите свършило и започнали да си режат ряпа. От пиене на пациента му прилошало. Близките му решили да потърсят медицинска помощ. На стълбите преди спешния кабинет той повърнал и вероятно тогава е аспирирал от част повърнатото. Малкото парченце ряпа беше предизвикало спазъм на горните дихателни пътища. Майка му, която до този момент стоеше като втрещена, изведнъж дойде на себе си. Кълнеше пиянството на сина си и през сълзи ни благодареше за това, че го спасихме. Момчето бързо се възстанови и го изписаха. За мен остана удовлетворението за един спасен човешки живот и поуката, че не бива да разрешавам езикът да изпреварва мисълта ми.

Обичах лечебната работа в полка. За две години прегледах и оказах медицинска помощ на стотици офицери, сержанти и войници. За някои от случаите си спомням, за други след време ми напомняха.

При една от визитациите в стационара ме впечатли сивкаво-жълтеникавия цвят на кожата на един от болните войници. Подобен бе цвета и на лигавицата на устата. Приемната му диагноза беше стандартна – остър катар (възпаление) на горните дихателни пътища. Беше субфебрилен – температура около 37,5⁰С. Физикалният преглед не показваше отклонения от нормата. Назначих му пълна кръвна картина и някой биохимични изследвания на кръвта и един от фелдшерите го отведе с линейката в градската болница. След 2 часа се върнаха. Лабораторните изследвания показваха, че става дума за възпалителен процес. Липсваха данни за вирусен хепатит, при който се срещаше подобна промяна в оцветката на кожа и лигавици. Състоянието на войника обаче не се подобряваше. Отново го разпитах. Съобщи че не е уринирал от предната вечер и няма позиви за уриниране. Реших че е излишно да се изчаква повече. Записах в книжката му диагнозата “Остро възпаление на бъбречния паренхим. Под въпрос – остра бъбречна недостатъчност”. Заповядах незабавно да го транспортират в болницата в Сливен Придружаваше го медицинския техник лейтенант Дачев. След като се върна ми разказа, че дежурният подполковник Пеньо  Велков - интернист (Съпругата на Велков и майка ми бяха приятелки. Кариерата му завърши във военната болница в Стара Загора, а за последен път се видяхме на честването на годишнината на 7 мсд в Ямбол – бел.моя) се смял като прочел диагнозата и коментирал, че на “Колев нещо му се привиждат диагнози”. След няколко дни при посещение по друг повод във военната болница ми се извини. Бях познал. Наложило се войникът да бъде поставен на хемодиализа. Оздравя. Заболяването му не хронифицира.

За някои от моите елховски пациенти бях забравил. Нуждаех се от напомняне. Беше 1988 г. - десет години след като напуснах 12 мсп. Бях в командировка в Школата за санитарни инструктори в Русе. Към мен се приближи млад лекар от военната болница. Отдаде ми чест, представи се - ст.лейт. Живко Петков” (Впоследствие кардиолог във ВМА – бел. моя) и ме попита дали го познавам. Отговорих му отрицателно. “Забравили сте ме др. майор. Аз служих в Елхово, а вие бяхте старши лейтенант. Разрязах си дланта, а вие я зашихте в лечебницата на полка. Вижте”. И ми подаде лявата си ръка. Върху кожата на дланта ясно личеше тънък сребрист белег от зашитата рана. Стана ми особено приятно. След десет години бях получил добра оценка за своята някогашна работа.

През есента  на 1976 г., поради отсъствие на д-р Милев, се наложи да участвам в командирските занятия на групата на заместника по тила на 7 мсд – полковник Иван Йорданов. С него по-късно служих и в Тила на БНА. Виждаме се и до днес, макар и не много често. Занятията се водеха в района на Пионерските казарми, в щаба на 7 автотранспортен батальон. Там за първи път се запознах с подполковник Стоян Желязов – старши помощник началник тил по организационно-плановите въпроси. Гласът му беше гръмовит. Стреснах се, когато подаде командата „Другари офицери”, за да станем и посрещнем Йорданов. Оказа се голям добряк и отличен приятел, но за това по-късно. Занятията продължиха два дни. Вторият ден се провеждаха по специалности. Групата на началниците на медицински служби се ръководеше от дивизионния лекар майор Петър Андонов. Заниманията ни бяха инспектирани от старши-помощникът в Мобилизационно-окомплектовъчния отдел на Медицинско управление майор Живко Кушев. Мой бъдещ пряк началник.

На връщане взех в колата колегата си от зенитно артилерийския (В последствие- зенитно ракетен – бел.моя) полк в с.Бояново. Беше много забавен. Разказваше ми как петелът на хазяйката му непрекъснато налита да го кълве. На следващата година беше преместен в София. Видях го седем години по-късно, когато ми възложиха да проведа беседа по повод уволнението му от армията поради нарушена сексуална ориентация. Дали бояновският петел не е усещал това инстинктивно.

През 1977 г. подадох молба и станах член на БКП. Направих го съзнателно. Добре беше известно, че за безпартийните нямаше особена перспектива за развитие. Бях на 29 години. Тогава нито за момент не съм се съмнявал в правилността на партийната политика. Грешките, доколкото съм ги знаел, отдавах на персонални слабости на отделни ръководители. Не обичах Живков, но и не мразех партията. Приемането ми не мина безпроблемно. Имаше спуснати квоти за интелигенцията. С предимство се ползваха работниците. Бях попрехвърлил и пределната възраст за прием в БКП. С помощта на заместник командира по политическата част ме приеха. Разбира се него го наказаха. Ще наруша последователността на разказа си и ще разкажа за кариерата ми в БКП и за раздялата ми с нея. Задочно бях избран за партиен секретар на първичната партийна организация в тила на 7 мсд, а след  промяната на 10.11.1989 г. партийните членове от Медицинско управление също решиха, че съм достоен да ги ръководя. На конференция на Тила на БНА бях номиниран за делегат на 14-я конгрес на БКП. И участвах в работата му. Бях избран за член на Централната финансова-ревизионна комисия на партията, вероятно предложен от генерал Чаушев. Участвах в учредителното й заседание в едно от фоайетата на НДК. И в още едно. В тогавашния партиен дом. В което седяхме един до друг с днешния привърженик на „ГЕРБ” (Преди това на социалдемократите на Александър Томов, с който скача пред „Александър Невски” – бел.моя) и министър на отбраната - Аньо Ангелов. Тогава полковник. Този факт няма да го откриете в официалната му биография На това заседание ми стана ясно, че комисията не контролира парите на партията. Контролираше вътрешните ревизии за разходите на санаториумите и почивните домове на Централния комитет. От второто заседание съм запомнил и една комична случка. Трябваше да попълним имотни декларации – апартаменти, вили, автомобили, влогове в ДСК. За мен и за Аньо Ангелов нямаше проблеми. Бързо предадохме бланките си на административния секретар на комисията. Със семейството си живеех под наем във ведомствено жилище и притежавахме един 10 годишен „Москвич”. Спестяванията ни бяха около 1500 лв. Различна беше ситуацията с останалите военнослужещи, членове на комисията - началниците на Строителни войски - генерал-полковник Васил Василев и на Разузнавателно управление на МНО - генерал-полковник Васил Зикулов.  Доста „пъшкаха” и „въртяха химикалките”, докато си припомнят имотното състояние. Участвах и на заседанието за преименуване на БКП. Създадох 58 ОПО към Общински съвет на БСП в Община „Красно село”, когато партийните организации бяха изведени от поделенията на Българската армия и останалите организации и предприятията. Присъединих към реформаторските движения в партията. Вярвах, че партията може да се промени. Имах глупостта да се кандидатирам за депутат във Великото Народно събрание. С „Трабанта” на Петьо Бояджиев и „Шкодата” на Цветан Попов обиколих всички първични партийни организации в район „Красно село”. Разказвах им за своите политически възгледи и бъдещи намерения като депутат. Най-вече в областта на здравеопазването. Нямаше събрание, на което да не получавах пълната подкрепа от участниците. И какво от това. В края на кампанията, на разговор в районния комитет на БСП, разбрах че моя милост и още няколко души сме били от „миманса”. Кандидатите за народни представители от района просто са били назначени. Между тях и една одиозна птица – Явор Зартов, който не си беше направил труда да се яви поне пред една местна партийна организация. Разбира се, че не успя да влезе в парламента. Не зная с какво се занимава днес.

Не съжалявам за партийното си минало. Не съм използвал позицията си в БКП/БСП, за да навредя на някого. Имах обаче възможност  да се запозная и контактувам с интересни хора – Стефан Продев, Димитър Йончев, Велислава Дърева, Валентин Вацев, Любен Гоцев, Чавдар Кюранов, Георги Пирински, Драгомир Драганов, Андрей Луканов, доцента, а по-късно професор в Софийския университет Николай Василев и баща му  академик Кирил Василев, Христо Смоленов и др.

Случилото се след 1989 г., ми отвори очите за „особеностите на българските политически партии” (Някои може би ще спомнят, че имаше руски филм с подобно заглавие. Само че за риболова – бел. моя). На 17.08.1990 г. подадох молба да напусна БСП. Позволявам се да я цитирам:

„До председателя на 58 ОПО

Молба

от доктор Николай Недев Колев, член на БСП,

партийна книжка №  1220598

Др. Председател,

Моля да бъде преустановено членството ми в БСП. Причините за това ми решение са следните:

1. Участвувам активно в дейността на Българската офицерска легия „Г.С.Раковски" и съм член на координационния и съвет» Ние де­кларирахме публично своята надпартийност и призовахме за пълна деполитизация на БНА.

2. Лично мое убеждение е, че в настоящия политически момент армията трябва да бъде предпазена от политическите страсти и партизански борби, които могат да се окажат фатални за сигурността на нацията. Това може да се постигне само до пътя на департизацията на въоръжените сили......”.

Част от причините за напускането – разочарованието от партията, съм спестил. Не ми се искаше да навлизам в спор и дебати с колегите си. В професионален и личен аспект бяхме приятели или най-малкото, лоялни един към друг служители. Напуснах партията преди Българската армия официално да бъде департизирана. За разлика от някой съвременни политически дейци в страната. Искам да уточня, че събитията от онова време много често се означават с термина „деполитизация”. Той е неправилен. Всеки от нас, в различна степен изповядва определени политически идеи. За това не е нужно да членуваш в партия. До ден днешен не съм членувал в друга политическа партия. Нямам подобни намерения и в бъдеще. За партийната ми биография може да научите и от главата,  посветена на литературните ми опити. Не съм редактирал публикуваните текстове.

След това „политическо” отклонение се връщам в Елхово. През есента на 1977 г.полковник Янакиев замина за Ямбол. Смени го Цветан Тотомиров - току що произведен предсрочно майор. С него ми предстоеше обща служба.

В професионално отношение зимата на 1978 г. беше много тежка. В полка избухна грипна епидемия. В града отдавна имаше завишаване на простудната заболеваемост, т.е населението се намираше в предгрипна обстановка. По неписано правило в тези случаи отпуските на войниците в гарнизона се прекратяваха. Организираше се филтър за завръщащите се от домашен отпуск или командировка в други поделения. Мерки, които смятам за формални. Всички подразделения на полка бяха в казармения район с изключение на артилерийския дивизион и разузнавателния батальон, които бяха на полеви лагери. И разбира се сред тях нямаше регистриране случаи с грип. Но това е въпрос за ефективните противоепидемични мерки при въздушно-капкови инфекции. Болните нарастваха в геометрична прогресия. Принудихме се да превърнем в стационар и част от спалните помещения. На третия ден полкът се беше превърнал в една голяма лечебница. Бях останал в полка сам. Д-р Милев си беше на Горна Митрополия – имаше да решава проблеми с майка си. Не беше редно да прекъсват отпуска му. Медицинската служба на полка премина на приказармено положение. До домовете си ходехме само да се изкъпем и преоблечем. Тук няма как да не спомена за адекватната реакция на армейския лекар полковник Цончев. По негово разпореждане в полка бяха командировани интерниста подполковник Гурко Паунски, клиничен лаборант и флуорограф с рентгенов техник. Стационарът на лечебницата ползвахме само за тежко болните войници. Най-тежко болните и съмнителните за усложнения веднага се  евакуираха в болницата в Сливен. Всички останалите лежаха в спалните помещения. В разгара на епидемията в полка пристигна командващия 3-та армия - генерал-лейтенант Събев. Тотомиров му обяснил каква е ситуацията – полкът на практика не беше боеспособен. Извикаха ме на доклад. Оказа се, че генералът е раздразнен, че в едно от помещенията дневалните не са командвали и войниците не са станали прави когато влязъл. Не зная дали някой е в състояние да застане мирно с температура 38 и повече градуса по Целзий. Но нейсе, изтърпях претенциите му, както и упреците, че след като са болни войниците трябва да лежат с болнични пижами. Излишно беше да споря, че едва ли има поделение в България, което да разполага с 800 чифта пижами. За грипната епидемия се беше разчуло и в София. В края й, полкът бе посетен от представител на Медицинско управлениие – подполковник Милан Петров. Доложих му за развитието на епидемията, за предприетите мерки и за изхода й. Не зная какво си е записал и какво е доложил на началниците си. В края на разговора ме посъветва да опиша епидемията в статия, която да изпратя в списание “Военномедицинско дело”. Не мога да отрека, че беше абсолютно прав. За съжаление както тогава, така и през 1982 г. по време на хепатитната епидемия на учението “Щит 82”, не се възползвах от препоръката му. Така практическият опит от ликвидирането на две епидемии не получи необходимата популяризация сред военномедицинската общественост.

Грипът както дойде, така си и отиде. С благодарност изпратихме екипа от военна болница Сливен. Бяхме доволни. Всички пациенти с усложнения – една алергична реакция от аналгин-хинин и няколко десетки вирусни пневмонии бяха оздравели. Личният състав на полка се върна към обичайния си военен живот. Ние от медицинската служба – също.

От позиция на времето си давам сметка, че времето в Елхово не беше само работа. Приятелските отношения в това градче бяха много по-трайни и искрени, отколкото в големия град. 

 С приятели в ресторант "Колхида"

Никога няма да забравя семействата на Данчето и Митко (агрономи), Здравка (клиничен лаборант) и Лечо, зъболекар на Граничния отряд) Лечеви, Елена (старша акушерка в болницата) и бате Митко (изявен земеделец и председател на Районната потребителска кооперация) Дянкови, Кети и Милчо Милеви, Лина (кожен лекар) и Тодор Колчеви, Надка (магистър фармацевт) и Иван Ковачеви, Костадинка (старша сестра на поликлиниката) и Славчо Славови, Минка (готвачка в Гарнизонния стол) и Георги (офицер по личния състав в полка) Маркови. Само хубави спомени имам от гостуванията в дома на бай Костадин Бахчеванов. Няма как да не спомена сервитьора Митко от ресторант “Колхида”(През 2009 г. нищо от хотела и ресторанта не напомняше за миналата им слава – бел. моя), при който винаги имаше запазена маса за компанията. Вечерите прекарани с тях са оставили незабравими спомени в семейството ми. За съжаление животът ни раздели. За онези години повече напомнят снимките.  Срещите ни стават все по-епизодични, а някои от нашите приятели твърде млади се преселиха в по-добрия свят. Мир на праха им.

През есента на 1978 г. бях назначен за заместник началник на Военна болница Сливен, той и командир на 7 дивизионен отряд за медицинско осигуряване. Тотомиров смяташе, че съм го излъгал като съм твърдял, че отивам в щаба на дивизията в Ямбол. Не беше прав. Тогава действително не знаех, че длъжностите в батальона в мирно време са развърнати по щата на болницата. Що за решение беше това, така и не ми стана ясно. Преди заминаването за Ямбол имах още една неприятна случка с командира на полка. Вечерта решихме с д-р Милев да се почерпим на изпроводяк. Бяхме седнали на маса, близо до входа на гарнизонния стол. По същото време в командирската зала Тотомиров посрещаше военното аташе на Чехословакия. Отвътре се чуваше свирня на гайда. Към 22 часа Тотомиров и госта решиха да си тръгнат. Бяха се спрели на вратата на залата, а зад тях гайдарят беше подхванал ръченица. Не зная какво му стана на Милчо. Скокна от масата и започна да играе пред госта. Милчо, независимо от килограмите си, танцуваше много добре. Чехът му отговори. Двамата така се отдадоха на ръченицата, че по едно време скокнаха върху две съседни маси и продължиха да играят. Тотомиров беше ошашавен. Аз – не по малко. Ошашавянето обаче беше пълно на следващия ден. В кабинета на Тотомиров трябваше да изслушахме гневната му тирада за това, как сме торпилирали “българо-чехословашката” дружба.