МЕЖДУНАРОДНА ДЕЙНОСТ - БЕЛГИЯ

В делегацията, посетила военномедицинската служба на Кралство Белгия по покана на нейния началник бригаден генерал Де Конинк, включих заместника си полковник Митов и началника на медицинския отдел на 1-ва армия полковник Цвятко Иванов. Преводачката, Катя Лидарева беше от канцеларията на Генералния щаб. Разказа ми, че някога е била в екипа от преводачи на Тодор Живков. На летището ни посрещна подполковник Ваесен, офицер от военномедицинската служба, който ни съпровождаше през цялото време на посещението.Настанихме се в хотел Клуб “Принц Алберт” (бивша казарма) в един живописен район на Брюксел. 

Ресторанта на военния хотел Клуб “Принц Алберт”

Веднага след като оставихме багажа по стаите, трябваше да слезем в ресторанта за обяд. И тук стана гаф. Не бях допуснат да вляза в залата, защото си бях свалил вратовръзката. Ваесен се сконфузи, защото не ме беше предупредил.

Разговорите започнаха на 14.10 във военната болница “Кралица Астрид” (Единственото военно лечебно заведение в Кралството – бел. моя). При влизане на автомобила в района на болницата бяхме изненадани от българския национален флаг, който бе издигнат на пилон пред официалния вход.

 В средата флагът на Кралство Белгия, вдясно от него - флагът болницата.

Пред болницата "Кралица Астрид"

 При генерал Де Конинк - отляво на дясно:полковник Цвятко Иванов, моя милост, Катя Лидарева, полковник Димитър Митов

Преди обяд на изслушахме брифинги посветени на организацията на медицинската служба на въоръжените сили, учебни планове и програми за подготовка на персонала, система за набиране на военномедицински кадри, и организация на системния медицински контрол на персонала.

Белгийските военни медици споделяха организационните си виждания за медицинското осигуряване на войските напълно откровено. Липсваше прочутото в България було на “секретността”.

Презентацията по организацията на медицинската служба на въоръжените сили бе изнесена от полковник Санабрия (Като човек, полковникът бе особено отзивчив. При посещението ми на съвещанието в Щаб квартирата на НАТО през 1996 г. се срещнахме отново. С негова помощ осигурих транспорт до летището при отпътуването ни от Брюксел – бел. моя).

В средата - генерал де Конинк, вдясно от него - полковник Санабрия

 Санабрия подробно ни представи вижданията на белгийското военно ръководство за изграждане на професионална армия, способна да реагира на всички възможни предизвикателства. По това време у нас не се говореше по този въпрос. От изложението му си изяснихме и нивата на медицинска помощ във военно време, възприети в НАТО (Днес с тях боравим свободно, но тук разказвам за събития от преди 18 години – бел. моя). Видовете въоръжени сили отговаряха за осигуряването на помощ на 1 ешелон - лекарска помощ и 2 ешелон - хирургическа помощ за спасяване на живота или на крайник, а териториалното командване – за 3 и 4 ешелон. Помощта на тези ешелони се осигуряваше от болнични заведения с разширени диагностични и лечебни възможности, като тези от 4 ешелон завършваше окончателното лечение на пострадалите (Днес наричаме ешелоните “роли”, “нива” на медицинска помощ. Това обаче не променя същността им – бел. моя).

Санабрия разгледа структурите за изпълнение на задачите по ешелони. Тези на 1-ви ешелон включват 1-2 лекари, 1 подофицер, 10 санитари, линейки, товарен автомобил, медицински материални средства и бяха сходни с предложените през 1992 г. медицински взводове на механизираните батальони. Формированията от 2-ри ешелон приличат на нашата медицинска рота на механизираната (лекопехотна, бронетанкова) бригада, но освен с хирургични взводове разполагат и с взвод за евакуация и подкрепа на батальоните, какъвто ние нямаме. Съществено внимание на тези ешелони се отделя на третирането на военнослужещите с боен стрес. Счита се, че само 5% от тях ще се нуждаят от евакуация извън тактическата зона. По тази причина на 2-ри ешелон работят психолози и се отделя внимание на психологичната подготовка на командирите на батальони и роти. За 3-ти ешелон разполагат с две полеви болници от модулен тип, рота за амбулаторна помощ и взводове за евакуация и за медицинско снабдяване. Болниците са въздушно преносими, разполагат с три хирургически екипа и могат да обработват до 50-60 души в денонощие. Едната от тях бе развърната в двора на болницата “Кралица Астрид” по повод на нашето посещение. На национална територия белгийската военномедицинска служба разполага със спомената по-горе болница в Брюксел, Централен медицински склад, Център за контрол на здравето, батальон за медицинска евакуация, включващ линейки и автобуси и Кралското Военномедицинско училище.

Подполковникът от медицинската служба Гиде започна презентацията си с общообразователната система на Кралството. Запозна с учебни планове и програми за подготовка на военномедицинския персонал, система за набиране на военномедицински кадри и подготовката на лекари, фармацевти, ветеринарни лекари и парамедици. От съществено значение за мен беше фактът, че белгийските въоръжени сили, както и нашите, не разполагаха със собствено висше медицинско училище и използваха гражданските. Впечатли ме и подготовката на различните категории парамедици (Сходството с нашите санитарни инструктори бе само външно – бел. моя). Гиде подчерта значението на Кралското Военномедицинско училище за военното, военномедицинското и тилово обучение на бъдещите военно медицински специалисти.

Не си спомням името на лектора, представил организацията на системния медицински контрол на персонала. От изложението бяха важни следните неща – законовата основа за определяне на годността за военна служба (Нормативният акт с медицинските критерии за годност се обявява с Указ на Краля – бел. моя); скрининговите първоначални медицински прегледи на всички, навършили 18 годишна възраст, заплащани от държавата; наличието на специални центрове за подбор на персонала за специалните части, ВВС и ВМС; ежегодните прегледи на всички военнослужещи, чиито професионални задължения могат да създадат опасност за околните – готвачи, механик водачи, шофьори и др.; липса на фиксирано време за провеждане на контролните прегледи.

Около обяд посетихме Центъра за трансфузионна хематология, намиращ с в болницата. Разположен е на площ от 800 м2 и има 15 души персонал. При влизане в залата за кръвовземане Катя припадна и създаде малко проблеми на домакините. В Центъра бяха въведени всички модерни технологии. Изследването на дарената кръв не се различаваше от установеното в нашата страна. Това, което ги отличаваше от нас беше, че работят с постоянни донори доброволци. “Заплащането” се изразява в шоколад и кафе след кръводаряването и два дни отпуск. Подобни стимули действаха и у нас и бяха популярни сред наборните военнослужещи (Самият аз съм дарявал кръв десетина пъти – бел. моя). Дали обаче доброволното донорство ще бъде популярно и сред професионална армия не зная.

В 13,30 ч. отпътувахме за Нивел. Посетихме Централния медицински склад. Онова, което ме впечатли беше мини-фармацевтичния цех, в който се произвеждаха определени медицински продукти. Приличаше на нашия Център за производство на инфузионни разтвори в с. Свидня. Само приличаше, иначе технологията беше съвсем модерна.

В Нивел се запознахме и с Центъра за контрол на здравето. Задачите му са сходни с тези на нашите военни хигиенно-епидемиологични инспекции. Оказа се, че в тази структура не работят хуманни лекари. Персоналът се състои от ветеринарни лекари, фармацевти, физици и химици. Нашата структура бе копие на съветската и както виждам за последните 20 години, малко се е променила. Изключвам наименованията.

На 15.10 разговорите продължиха отново в болницата “Кралица Астрид”. И отново зад катедрата застана Санабрия. Експозето му беше посветено на спешната помощ във въоръжените сили, участието на военномедицински формирования при ликвидиране на последствията от бедствия, аварии и катастрофи. Полковникът представи и военната болница - единствената в страната. Акцентът в изложението бе поставен върху необходимостта тя да се специализира в областта на военновременната патология. Позволявам си да предам думите на Санабрия така, както съм ги записал: “Преди години и ние смятахме, че военната ни болница трябва да прилича на тези от гражданската система. Днес обаче нашата политика е променена. Кадровият военнослужещ може да потърси помощ там, където тя е най-добра. Следователно не е необходимо да го привързваме към военното здравно заведение. Не нужно и да се мъчим да правим онова, което цивилните правят по-добре от нас. Но те слабо познават спецификата на нараняванията и изгарянията, травматологията и физиотерапията им са насочени към обслужване на възрастни пациенти, а психиатрите рядко се сблъскват с посттравматичния стрес. Ето защо ни е необходима военна болница. По тази причина от общо 48 легла за лечение на изгарянията в Кралството, 32 се намират в “Кралица Астрид”, а Центровете за тъканни култури и за съхраняване на трупна кожа са единствените в страната. Това е и причината за специфичната структура на “Кралица Астрид” при криза и война – 180 травматологични легла, 60 легла за лечение на изгаряния, около 60 – за неврология и психиатрия, стотина за заразно болни и 200 за активна рехабилитация”.

Няма какво да добавя към казаното. С няколко изречения Санабрия очерта стратегията на ръководството на Кралската военномедицинска служба. Нещо, което в България висши военни и военномедицински специалисти не могат да направят от 1998 г. насам. Ако не ми вярвате прочетете плановете за реформи, а в последните години - за трансформация на Българската армия.

Вечерта посетихме тържествения гала концерт в зала “Елизабет” в Антверпен (Анверс) посветен на празника на Военномедицинската служба (Тя, подобно на армиите на други европейски държави има статут на вид въоръжена сила – бел. моя). През града преминахме по тъмно. Нямаше време да разгледаме улицата на бижутерите. Подполковник Ваесен ни разказа, че до Втората световна война на нея са работили само евреи. След навлизането на Вермахта евреите са били арестувани, а магазините и скъпоценностите – конфискувани. При навлизането на съюзните войски в Антверпен е било необходимо само едно денонощия, за да се завърнат оцелелите собственици или наследниците им. За първи път видях източноправославни евреи. Носеха големи бели чалми.

В гала концерта участваха само ученици от кралските училища по изкуствата, което не пречеше да бъде много тържествен. След концерта домакините дадоха прием в зала “Елизабет”. Бях представен на военния съветник на Белгийския крал, чието име така и не запомних. С генерала разменихме няколко протоколни думи. По време на приема бях „ухажван” от главната медицинска сестра на болницата „Кралица Астрид”. Симпатичната дама непрекъснато искаше да си говорим на руски. От няколко месеца беше започнала да го изучава.

 Свободно време в центъра на Брюксел.

Предвиденото за 16.11 посещение на Ватерлоо не се състоя поради рязко влошаване на времето. След като обядвахме в клуб “Принц Алберт” отпътувахме за София.

В отговор на посещението ми в Брюксел поканих двама представители на медицинската им служба да гостуват на провеждащия се във ВМА конгрес от 09 до 13.04.1994 г. В България пристигнаха полковник д-р Дюбоа и капитан-аптекар Анри. На 11.04.1994 г. гостите бяха на посещение при мен, а в последствие бяха приети от ръководството на ВМА. Съпровождаше ги подполковник Цветан Попов от първия отдел на управлението, който много добре владееше френски език. По повод посещението в списанието „Annales Medicinae Militaris, Belgicae”, 1994 – Vol. 8/2, издание на Научното общество на Белгийската медицинска служба е публикувана статия от подполковник Вандепит, в която се разказва за медицинската служба на Българската армия и ВМА.

През 1998 г. имах уговорка с българското военното аташе в Брюксел генерал-майор Маринчев да организирам посещение на генерал Де Конинк в България. Събитията, за които разказах го осуетиха, а и моят наследник Чобанов не направи нищо, за да се осъществи.

За втори път посетих Брюксел, за да присъствам на съвместен семинар на Комитета на началниците на военномедицински служби (КОМЕДС)  в НАТО и представители от медицинските служби на армиите от страните, участници в “Партньорство за мир”. Поканата бе отправена от генерал Де Конинк, в качеството му на председателстващ на Комитета. Семинарът бе планиран на 22.02.1996 г. Това бе първи семинар по линия на КОМЕДС и страните-партньори. Очакваше се да бъде открит от председателя на Военния комитет на НАТО генерал Нойман (Бивш председател на Комитета на началник-щабовете на Бундесвера – бел. моя). Паралелно със семинара от 19 до 23 февруари 1996 г. в Брюксел щяха да се проведат Международна конференция по овладяване на стресови състояния при умиротворителни и хуманитарни операции и симпозиум по профилактика на СПИН.

Предварителната програма на семинара включваше изслушване на становища от страните членки на НАТО и страните партньори и обсъждане на работната програма за „Партньорство за мир” през 1996 г., информации за опита и проблемите на медицинското осигуряване в международни операции, информация и видео материали на Щаба на върховния главнокомандващ на ОВС на НАТО в Европа за учението "Брокен боди - 1995”, експозе на представителя на САЩ по приложението на телемедицината и други технологични нововъведения и на представителя на Обединеното кралство - животоподдържащи мероприятия при тежки травми. Като представители на страните-партньори можехме да участваме със съдоклади по отделните теми на дневния ред. Реших да участвам със съдоклад по втората точка от дневния ред на тема “Проблемни въпроси от участието на медицинската служба на Българската армия в международни операции”. За участниците в семинара се осигуряваше симултанен превод на английски и руски език.

За участие в паралелната международна конференция по проблемите на стреса определих подполковник Красимир Иванов от Центъра по психо-профилактика (Иванов беше умен офицер. Имаше практически опит за третиране на стреса от участието му в мисията в Камбоджа. Не пожела да продължи да работи в Центъра и премина на работа в Клиниката по психиатрия на ВМА. Клиниката спечели, а психо-профилактиката загуби. Вина за това вероятно нося и аз, защото не му спестявах критични бележки, когато заместваше началника си – бел. моя).

В Брюксел пристигнахме на 18.02. На летището ни посрещна майор  Яков. Настани ни в хотел „Le Meridien” и ни покани на гости в дома си. 

Пред хотел „Le Meridien”

 На следващата сутрин участниците в срещата като по команда се събрахме пред хотела. Познавах част от тях – генералите Деш (ФРГ) и Каливожка (Полша), както и полковник Фармър-младши, наследник на генерал Чонг в Европейското командване на САЩ. Генерал Деш се придружаваше от адютанта си подполковник фармацевт Волфганг

С автобус ни отведоха в сградата на щабквартирата на НАТО в Брюксел. Бях първия медицински офицер, прекрачващ прага й. При влизането бяхме помолени да оставим фотоапаратите си в специални индивидуални касети.

Пред фоайето пред залата имах кратък разговор с генерал  Каливожка.

Срещата бе открита от бригаден генерал де Конинк, който поздрави участниците от страните партньори и предостави думата на генерал Нойман. Неговото слово бе по същество преглед върху инициативата „Партньорство за мир”. Той подчерта, че инициативата е добавила нови измерения в отношенията между НАТО и страните-партньори и е осигурила възможности за развитие на практическото военно сътрудничество в съответствие с различните интереси и потенциала на участващите страни. Целта на програма за повишаване на възможностите на отделните страни за участие в дейности по поддържане на мира чрез съвместно планиране, обучение и учения, и за повишаване на оперативната съвместимост между въоръжените сили на тези страни и НАТО се изпълнява успешно. В държавите от Източния блок са увеличени прозрачността в националното отбранително планиране, формирането на военния бюджет и демократичния контрол върху въоръжените сили. Накрая генерал Нойман пожела успех на участниците в съвещанието.

След Нойман, кратко експозе върху историята на КОМЕДС направи бригаден генерал Де Конинк. Словото ни беше раздадено. Ще си позволя да цитирам част от него:

„Комитетът на началниците на военномедицински служби в НАТО (КОМЕДС) се състои от старши представители на военномедицинските органи на страните-членки. Занимава се с военномедицински въпроси, координира свързаната с тях дейност и предоставя съвети и препоръки на Военния комитет на НАТО по тези въпроси. По традиция за медицинските въпроси в НАТО се смяташе, че са главно от компетенцията на отделните страни-членки. Поради това дълго НАТО нямаше потребност от създаването на свой военномедицински орган на високо равнище. Новите мисии и оперативни концепции на НАТО поставят по-голям акцент върху съвместните военни операции, което засилва значението на координацията на медицинската поддръжка при операции по поддържане на мира, спасителни операции при бедствия и предоставяне на хуманитарна помощ. За тази цел през 1994 г. бе създаден Комитет на началниците на военномедицински служби в НАТО. Длъжностите на председател и секретар на комитета се заемат от представител на Белгия, а секретариатът е прикрепен към Службата на белгийския главен военен лекар в Брюксел. Комитетът, чийто състав включва главните военни лекари на страните-членки на НАТО и на главните командвания на НАТО, както и представител на Международния военен секретариат, провежда пленарни заседания два пъти в годината и отчита ежегодно дейността си пред Военния комитет. Целите на КОМЕДС включват подобряване и разширяване на механизмите за координация, стандартизация и оперативна съвместимост между страните-членки в медицинската област, както и подобряване на размяната на информация по организационни, оперативни и процедурни аспекти на военномедицинските служби на НАТО и страните-партньори. От 1997 г. насам страните-партньори имат покана да участват на пълноправна основа в работата на повечето от работните групи на комитета. Работата на КОМЕДС се координира с други органи на НАТО с компетенции в областта на медицината, като Военната агенция за стандартизация и Съвместния медицински комитет. Председателят на Съвместния медицински комитет и председателят на Работната група на Военната агенция за стандартизация по обща медицина участват в пленарните заседания в качеството си на наблюдатели.. Работата на КОМЕДС се подпомага от девет работни групи, които работят по проблемите на: военномедицинските структури; операции и процедури; превантивната медицина; медицината при извънредни ситуации; военната психология; зъболекарските служби; медицинските материали и аптечното дело; сътрудничеството и координацията на военномедицинските изследвания; хигиената и технологията на храните и ветеринарната медицина; медицинското обучение. Всяка работна група се събира на заседания най-малко веднъж годишно”.

След изложението на Де Конинк, преминахме към отделните точки на дневния ред. Много интересно прозвуча експозето на украинския полковник. Беше посветено на методологията на планиране на военномедицински учения. Темата ми беше до болка позната, но не зная дали офицерите от страните-членки на алианса го разбраха. Не че между методологиите на НАТО и бившия СССР има кой знае какви съществени различия. Просто думичките бяха и си остават различни. Очаквах по-голям интерес към отделните съобщения. Нищо подобно. Монотонността на изложенията беше нарушавана от време на време от бележки на някои от участниците от армиите от НАТО. Предимно язвителни. Фармър-младши отправи забележка към експозето на  генерал Деш за немската полева болница в Босна и Херцеговина. Според него „тя притежавала значително по-големи възможности”, отколкото „били потребностите на войските в зоната й за отговорност”. Деш не му остана длъжен. „Проблемът за големината и възможностите на болницата не е Ваш, а на Федералното министерство на отбраната. То е длъжно да осигури на немските участници в мисията такава помощ, каквато биха получили в собствената си страна” – приблизително така прозвучаха думите му. Холандският представител упрекна Фармър-младши, че в експозето му за възможностите на телемедицината няма нищо ново – „Г-н полковник, това експозе го слушам за трети път. Нямате ли други случаи за прилагането на телемедицината,  освен този в Африка” невинно попита той. Полковникът замълча. 

 Моят доклад пред съвещанието. Текстът е на руски, защото симултантния превод по време на конференцията беше на руски и на немски

При обсъждане на проблемите на медицинското осигуряване на мисията в Босна и Херцеговина стана ясно, че не всичко в НАТО върви „по мед и масло”. Или поне не в такава степен както си мислех аз. Или както някои офицери и днес продължават да си мислят. Какво имам предвид? Стана ясно, че тепърва трябва да уточнят донесенията по медицинска линия до Многонационалния логистичен център на алианса, развърнат в Унгария. Даже и на нас, от страните-партньори ни предоставиха дискета с формата на донесението. А операцията беше в разгара си. С какво ли са се занимавали военните лекари в този щаб? А според лекциите на полковник Мильов, за който разказах, тези центрове са от изключително значение  за управление на логистиката. От кабинета му на третия етаж в учебния корпус на академията е възможно да изглежда така. В практиката обаче е различно.

Обядвахме в офицерския стол на щабквартирата. 

 Покана за обяда в Щаб квартирата на НАТО

Нямаше незаета маса. Както и офицер, който да не си беше взел бутилка бира или вино (По 330 мл – бел. моя). Вечерта генерал Де Конинк даде официална вечеря в ресторант извън Брюксел. С това срещата завърши.

Следващите два дни посветих на конференцията по проблемите на стреса в умиротворителни операции. Тя се провеждаше в болницата „Кралица Астрид”. Отново имах възможност да се срещна с полковник Санабрия. За разлика от протоколното протичане на заседанието на КОМЕДС, тук дебатите бяха изключително разгорещени. Красимир Иванов беше активен участник. Правеше реплики от място или без да изчака покана от водещия, излизаше на трибуната. Основание за високата активност беше не само професионалната му подготовка и доброто знаене на английски език, но близо половин годишния му опит от операцията в Камбоджа.

Следобедите минаваха в разходки из Брюксел. Имах някаква представа за центъра на белгийската столица и влязох в ролята на гид.

Дойде време за завръщане в България. То не мина без произшествия. Пари за такси от хотела до летището нямахме. А гостоприемния на 18.02 майор Яков беше ни „отсвирил”още на следващия ден, т.е повече не го видяхме. Причината най-вероятно беше, че отказах да му предам фактурата от платените нощувки в хотела (Тъй като плащахме в брой, от рецепцията на хотела изискаха да заплатим всички нощувки още при настаняването – бел. моя). Трябваха ми, за да оправдая разхода при връщането в София. Така и не ми стана ясно как Яков щеше „да ги оправя”. И тук ни помогна полковник Санабрия. В уречения час военен микробус ни чакаше пред хотела. Шофираше го младо момиче. Съдейки по униформата – най-вероятно кадрови редник. Красимир доста се почуди защо не му е разрешила да си отнесе куфара до микробуса.

Посещението в щабквартирата на НАТО не беше само протоколно. Дискусиите на съвещанието на КОМЕДС, макар и вяли показаха, че страните-членки могат да отстояват свои мнения по всеки обсъждан проблем. Само да имат аргументи за това. Комитета и работните му групи бяха мястото за сблъсък и защита на национални позиции. Днес българските военни медици не използват тези възможности. Мога да изпиша страници за това как безкритично „папагалим” постановки на алианса.

В Брюксел беше проверена правилността на политика ни в областта на психо-профилактиката на стреса и посттравматичните разстройства при международни операции. Имаше какво да се научи. Особено от канадската военномедицинска служба. Радвам се, че част от препоръките от далечната 1996 г. днес са рутинни мероприятия в международни мисии с наше участие.