КАКВО СЕ СЛУЧВА С АМЕРИКАНСКОТО ЛИДЕРСТВО?

 

Джордж Фридман, 27.10.2020

Международните конференции за хора от моята професия като цяло са нещо от близкото минало, след като бяха заменени от виртуални конференции чрез платформи като Zoom и Webex (лидери в съвременните видео комуникации, платформи за видео и аудио конферентна връзка, чат и уебинари – бел.моя). Участвах само в три през този месец и в много повече през предходните. Многократно се повдигаше един въпрос, особено на европейските конференции: Какво се случи с американското лидерство? Обикновено той беше последван от друг въпрос – а не се ли връщат САЩ към изолационизма. Изобщо не съм наясно какво означава лидерство, особено когато нямаш много последователи. По-скоро ме смущава идеята за завръщане към изолационизма.

Концепцията за „завръщане“ ме обърква, тъй като САЩ никога не са се изолирали. Вярно е, че в междувоенния период САЩ се опитаха да избегнат отново да воюват в Европа. САЩ се включиха в Първата световна война, за да блокират германската победа и след това изтеглиха войските си. САЩ гледаха на това като на войната за прекратяване на всички войни, а европейците все повече се държаха така, сякаш това беше примирие в рамките на една война. Съединените щати не искаха да бъдат въвлечени в друга европейска кървава баня, но не бяха в състояние да спрат безкрайното европейско желание да действат със сила.

И докато САЩ търсеха начини да се дистанцират от Европа, (след Първата световна война – бел.моя) те бяха ангажирани в Азия. Америка се противопостави на нахлуването на Япония в Манджурия, като предостави ограничена военна подкрепа на Китай, ангажира се с Филипините и поддържаше значителни военноморски сили на Хаваите. Икономическите мерки на САЩ нараснаха толкова интензивно, че предизвикаха атаката на Япония срещу Пърл Харбър. За европейците или това, което бих могъл да нарека европейци в Съединените щати, нежеланието на Америка да се ангажира в Европа се приемаше за изолация, а значителният й ангажимент в Азия беше без значение. Съединените щати не бяха ангажирани с Европа, защото основателно вярваха, че имат малко влияние там и че разширяването на влиянието им би било твърде рисковано. САЩ не искаха да преиграват отново Първата световна война и бяха въвлечени във войната в Европа от Хитлер, обявил ни война след Пърл Харбър. Не е ясно какво биха направили САЩ ако това не се беше случило, но желанието им да не попаднат в капана в следващата европейска кървава баня не беше нито ирационално, нито безотговорно.

След като Хитлер обяви война, Съединените щати логично поеха лидерството. Американската промишленост беше изключително важна за Великобритания и Съветския съюз. Съединените щати бяха принудени да водят тихоокеанската война срещу Япония и европейската война срещу Хитлер, но това не беше по техен избор. Те станаха лидери на двата театъра (на войната – бел.моя) заради силата, която имаха. Лидерството беше резултат от дисбаланс на силите.

След Втората световна война за Вашингтон беше ясно, че без американското присъствие в Европа, Съветският съюз щеше да доминира над континента и по този начин да заплаши контрола на САЩ над Атлантика. Така че САЩ останаха в Европа, изпращайки войски, организирайки европейската икономика, възстановяването на Германия и т.н. Най-важното беше, че американските сили и заплахата от ядрени оръжия създадоха разумно, макар и не съвсем спокойно разбирателство между САЩ и Европа. САЩ наложиха стратегията на единство на не съвсем единната Западна Европа. Това обаче беше ръководство на силният над слабите.

През цялото това време САЩ бяха въвлечени в Тихия океан, водейки две големи войни в Корея и Виетнам, при които загинаха близо 100 000 американци. Това беше уникален период от историята на САЩ, в който бяха ангажирани с противопоставянето на коалиция от комунистически държави. Това се разглеждаше от съюзниците като нещо нормално. Създаването на антикомунистическата коалиция от САЩ донесе значителна икономическа тежест и военен риск за страната. Единственото предимство в случая беше отбранително – предотвратяване на господството в Европа и Азия на съперничещи сили (СССР и Китай – бел.моя). Иначе ползата беше малка.

Разпадът на Съветския съюз и еволюцията на Китай след смъртта на Мао Дзедун промениха драстично глобалната реалност. Европейците подписаха договора от Маастрихт, който не засягаше особено САЩ. Сега Европа беше свободна да поеме по своя път. По същия начин Азия (особено Япония) процъфтяваше, а с препроектирането на Китай стана излишно масово присъствие на щатите там.

Американското присъствие в двата края на Евразия не беше родено от някаква реална икономическа полза. То беше предизвикано от американския интерес да поддържа Атлантическия и Тихия океан като буфер срещу евразийските заплахи за Съединените щати. През 90-те години тези заплахи изчезнаха и поради това се изискваше нова стратегия, но тя се появи бавно. Вашингтон не изостави Европа; нямаше значими врагове, на които да се противопостави, европейската икономика се разрастваше и нуждата от американско лидерство отслабваше. Старите навици обаче умират трудно. Институции като НАТО продължиха с далеч отслабени военни способности, изправена пред значително отслабени заплахи. Европа призна това и коригира своята отбранителна политика, така че да може да се съсредоточи върху икономическите и социални въпроси. В много отношения американското присъствие стана анахронично. През последното десетилетие САЩ се съсредоточиха върху малката, но все пак вероятната руска заплаха за Европа, разполагайки американски войски в Полша и Румъния. Но тъй като Европейският съюз има брутен вътрешен продукт, приблизително равен на този на САЩ и няма значителна военна заплаха, интересът на САЩ към Европа и европейската нужда от САЩ намаляваха.

 САЩ са сила, разположена на два океана. По време на Втората световна война и двата океана имаха значение. По време на Студената война значението им в стратегията за сигурност се променяше от време на време. Сега доминиращият интерес на Съединените щати е ограничаването на китайската морска мощ. Те разполагат със система от съюзи, която се занимава точно с това. Япония, Южна Корея, Тайван, Сингапур и Австралия са формално или имплицитно свързани. Индонезия, Виетнам и Индия не са официално ангажирани, но имат интереси, успоредни на тези на САЩ спрямо Китай. Това създава линия на сдържане от Алеутските острови до пролива Малака и Индийския океан. Както по време на Студената война, американската стратегия е стратегия на сдържане, основана на съюзи, изградени около огромна американска мощ. Те са предназначени да направят китайските офанзивни действия твърде рисковани за Пекин, като същевременно сдържат Китай, товарейки го с високи финансови разходи, но при нисък военен риск за САЩ.

И така, отговорът на първия въпрос – „Какво се случи с американското лидерство“? – това е, че историята продължава напред и Европа трябва да се справя сама. С каквито и рискове да се сблъска Европа, тя трябва да ги преодолее със собствени сили и ръководство, а където е необходимо, САЩ могат да я подпомогнат. Интересите днес изискват САЩ да се съсредоточат върху Тихия океан, точно както го правиха преди Втората световна война. И там американското лидерство е очевидно.

С други думи, американското лидерство се реализира там, където САЩ имат значителни интереси. Европа не се нуждае от американското лидерство в икономиката или отбраната. САЩ имат интереси към Азия. Заплахата от руско нашествие в Европа е малка, но САЩ поеха разумни ангажименти към европейските страни от първа линия.

САЩ не са изолационисти, нито възнамеряват да бъдат, нито пък ще им бъде позволено да арбитрират европейските пререкания (в Европейския съюз – бел.моя). Европейците преживяха период на масово американско икономическо и военно участие в Европа. Този период свърши. Структурите на съюза не могат да стоят на едно място, защото историята продължава да се движи напред. Същото се отнася и за САЩ.