Насим Талеб за разделението на обществото, СМИ, фей-новините и прочие….*

.....Историята е пълна с примери, когато обществото се разделя на враждуващи помежду си групи, причините, за което са абсурдни. Във Византия хората са се делили на политически партии в зависимост от това кой отбор подържат на хиподрума, „сините“ или „зелените“. А партиите редовно са устройвали кървави боеве помежду си. Това, разбира се, не е нито по-лошо, нито по-добро от религиозните групи, които са се унищожавали една-друга, само за това, че са се придържали към различни теологии. Всичко това е дълбоко закодирано в човешката природа. Но ако има такава поляризация и на планетарно ниво, това вече е много опасно. Очевидно е обаче, че това противопоставяне до голяма степен е продукт на средствата за масова информация. 

.....Защото те създават ситуация, при която хората живеят в два различни свята. Например всичко, което CNN излъчва за конфликта в Сирия, е лъжа. Видях това, когато бях в Алепо. Със собствените си очи виждаш едно, а в новините съвършено друго. Кой лъже в този случай, очите ти или телевизията? Бедата е в това, че сега между западните журналисти вече има формирана интелектуална монокултура. Ако се опиташ да покажеш какво се случва в действителност, веднага ще ти лепнат етикета „путинист“**, което означава, че никога няма да получиш работа в големите американски телевизионни канали. Това е съвременна инквизиция, която те наказва за това, че имаш мнение, различно от официалното.

.....Аз наричам нейните зрители „интелектуални идиоти“. В същото време е невероятно сложно да успееш да заблудиш „бачкаторите“. Ако все пак искаш да излъжеш някого, най-подходящата кандидатура затова е по-скоро човек, от рода на читателите на „Ню Йоркър“. Този тип хора разсъждават така: ако аз съм интелектуалец, а аз без съмнение съм такъв, значи разбирам какво става в света. Този читател презира „бачкаторите“, приемайки, че са неспособни да мислят критично. При това той не осъзнава простия факт, че всеки човек, който не изкарва прехраната си с интелектуален труд, по подразбиране е експерт, защото неговата професия е свързана непосредствено с реалния свят. Например водопроводчикът е експерт в това как се монтира санитарната арматура. Неговият опит е базиран на взаимодействие с ежедневието и затова той е много критичен към теоретичните догми. Напротив, образованите хора често са необяснимо склонни да се мотивират от безумни идеи, които нямат никакво отношение към действителността. И колкото повече време и сили посвещават за изучаване на макровъпроси, било то макроикономика или глобална политика, толкова по-високи са шансовете в крайна сметка да се окажат в „макролайна“.

.....Защото образованият човек получава основно информация не от обкръжаващия го свят, а от други хора, от списания, социални мрежи и различни авторитети. Най-страшната патология на нашето време е загубата на връзка с реалността. Когато се прехранвах с търговия на борсата, много често се сблъсквах с един особен тип трейдъри, които симулираха определен борсов сценарий на компютъра си, и след това бяха уверени, че и в реалността ще бъде същото. Най-добрият въпрос, с който им натривах носа беше: „А, колко пари имаш в сметката си“? Защото теоретиците много рядко стават богати. Човек е способен да взема добри решения, само ако живее в реалноста. Днес съществува цяла класа некомпетентни псевдоексперти, които си мислят, че са компетентни. 

......хората оперират с лозунги. Например едни от тях казват, че са феминистки, а след това виждаш, че предпочитат да наемат на работа мъже. Други издигат лозунги, че са против расизма и социалното неравенство. Но попитайте ги, кога за последен път са поканили на обяд пакистански шофьор на такси? Честният отговор ще бъде: никога. Това е  живот в два различни свята. В разговор с други интелектуалци ние не сме расисти, а в реалния свят се страхуваме от мигрантите. И всичко става още по-зле, когато тази двойственост се налага в политиката.

......

Бележки:

*-Интервюто за РБК е на  Иля Носирев (https://www.rbc.ru/interview/own_business)

**-Отношението на милионера Талеб към Русия не ме учудва. Подобно отношение са имали и други интелектуалци и богаташи. Не само граждани на САЩ. Ще спомена покойния Арманд Хамър (прочетете книгата му „Срещи с историята“, Партиздат, 1989 г.). Списъкът е дълъг. Един Facebook приятел ги нарича „лимузинни социалисти“. Темата е твърде широка и е извън целта на тази публикация.