Вертикалът на разпределението или разпределение по вертикала...

До какво доведе отмяната на правото на частна собственост върху недвижимите имот в градовете

(Огонëк, 20.08.2018 г., по www.kommersant.ru)

Преди 100 години болшевиките отмениха правото на частна собственост върху недвижимите имоти в градовете и под предлог за задоволяване на потребностите на всички нуждаещи се, въведоха тотален контрол над ежедневието на хората, а самият жилищен фонд бе даден за управление на НКВД¹. Квартирата се превърна едновременно в мечта и в средство за репресия. А съществуването на хората се определяше от вертикала на разпределението, пронизал всички сфери на живота (от хранителната дажба до мястото в гробищата). Действаше прост принцип: не само желаното, но и жизнено необходимото не може да се купи, а може да се получи единствено от властта, която бе монополизирала правото да определя на кого, какво  и колко да даде. Истината е, че „разпределителната икономика” процъфтяваше в Русия и преди болшевиките.

 Съветска Русия още не съществуваше, когато нейният бъдещ вожд се замисли за значението на въпроса с квартирите. Според Владимир Илич „пролетарската държава трябва принудително да засели в квартирите на богатите крайно нуждаещите се семейства на работниците…. Нашият работнически отряд се състои примерно от 15 души:двама матроси, двама войници,, след това един интелигент и 8 души от трудещите се бедняци, непременно не по-малко от 5 жени, прислужници, черноработници и т.н. Отрядът пристига в квартирата на богатия, оглежда я и намира 5 стаи за две жени  и двама мъже: „Вие,граждани, ще се постесните през тази зима в две стаи, а две от стаите ще приготвите за настаняване на две семейства от  мазето…..  ”( „Удержат ли большевики власть?”, написано в конце сентября — 1 (14) октября 1917 г., Напечатано в октябре 1917 г. в журнале „Просвещение” № 1—2). Така според вожда на революцията се утвърждава авторитета на властта – „социално близките” народни слоеве получават премия от по-добри жилищни условия, а „социално чуждите” разбират, кой е стопанина. И всички слушат.

Апогеят в изпълнение на идеите на Ленин е приетият преди 100 г. декрет на ВЦИК² „За отмяна на частната собственост върху недвижимите градски имоти”.

Между другото в Русия  няма нищо по мимолетно от частната собственост.

Малко известен е фактът, че още по времето на Екатерина ІІ на дворяните е било забранено да извършват сделки по продажба или залагане на именията си, без разрешение на централната власт. Едва в епохата на Великите реформи от 1861 г.³ фабрикантите стават собственици  на жилищата на собствените си заводи, а селяните получават индивидуална собственост върху къщите си. Честно казано, Русия винаги е гравитирала към „разпределителната”, а не към „пазарната” икономика.  

С няколко декрета Съветите връщат в лоното на държавата целия жилищен фонд и правят всичко възможно, за да се запомни „ръката”, която разпределя. Вече не само покупко-продажбата, но и „дишането” се извършва с разрешение на „централните ведомства”. Както се казва: „нищо лично!”

Вождът на революцията дефинира що е това „богато” жилище – това е жилище, в което броя на стаите е равен или по-голям от броя на хората, които живеят в него.  Тази простичка формула се запазва почти до разпада на СССР. „Хрушчовките”⁴ например се раздават така – на семейство от двама души гарсониера, от трима – едностаен и т.н.

През 1919 г. Наркоматът⁴ на здравеопазването изчислил, че на един възрастен човек, за пълното му възстановяване след нощен сън, са необходими 30 куб.метра въздух, които се осигуряват от 8,25 кв.м. жилищна площ. Апропо такава площ дълго време се смята за „лукс”. В средата на 20-те годи на ХХ век повечето от съветските граждани се задоволяват с по 6,3 кв.м. на човек.

Съществена роля в „комуналното стопанство” се пада на НКВД. Болшевиките добре разбират, че който владее жилищата, той управлява и обитателите им. Владеейки цялата жилищна площ в градовете, НКВД получава пълен контрол над хората, които живеят в тях. От покрив над главата, жилището се превръща в мощно оръжие за управление на населението, поради възможността да ти бъде отнето всеки момент.

През 20-те години НКВД издава „Правила за вътрешния ред в къщите и апартаментите”, с които въвежда института на „квартирните комисари – отговорни другари, пред които всички живеещи за длъжни да представят точни и верни сведения за своето положение и трудови доходи, а също така и за всички промени в това отношение.”

Хоризонталният контрол „всеки за всички”, едновременно с практиката за доноси, идеално виреещи сред живеещите в комуналки, се засилва през 30-те години. Има и известна съпротива. Поради голямото количество жалби на населението през 20-те години,  в Ленинград са създадени нарочни „жилищни отделения” към народния съд. В Тбилиси (по това време основно арменски) живеещите в комуналки се опитват да запазят отделни входове за живеещите в комуналки като гаранция за някакво „лично пространство”.

Благоприятно влияние върху  болшевишката жилищна политика оказва НЕП-а⁵. Например през 1924 г. 72% от новопостроените жилища са частни, но за съжаление НЕП бързо е закрита.

След въвеждането на институцията за регистрация през 1932 г. апартаментът получава свещен статут на „котва” в съветското общество: нямаш заветното жилище ставаш никой. Законът предвижда наказания – лишаване от апартамент за „нарушаване на трудовата дисциплина”, и награди – особено отличилите се в труда, например стахановците⁶, имат право на частни жилища. Завръщат се и „квартирните комисари”, със същите функции, но под ново име – „отговорни наематели", които трябва  да подават сигнали „нагоре” за ситуацията зад затворените врати на апартаментите.

Оказа се обаче, че самият съветски, болшевишки елит не може да живее според „високите стандарти на социалистическото общество. Ето защо в „апартаментите за специалисти”, проектирани още по времето на Сталин, се предвижда всеки да разполага с кухня, баня, пералня, килер, шкаф за сушене, стая за слуги и два входа. Тези оазиси на комфорт също се родееха с „комуналките”, защото бяха раздавани от държаната, а техните привилегировани обитатели се страхуваха от „бдителни съседи” и нощни чукания на входната вратата не по-малко от средния съветски гражданин.

Хрушчов, освободи населението от масови репресии и инициира масовото типово строителство на панелни апартаменти, като замени принципа на „разпределителната икономика” с друг, по-прост: „работи за държавата, за да се сдобиеш с апартамент”. Този принцип е все още любим на доста руснаци.

Оказа се, че възхваляваната справедливост на съветската система е сведена до абсолютно прозрачни правила на играта: бъдете приятелски настроени към държавата и ще участвате в играта. А това как да „вървиш нагоре” и как можеш да „изпаднеш” от системата, беше пределно ясно.

До 1986 г. средният съветски човек е разполагаше с 15 кв.м. жилищна площ. Михаил Сергеевич обеща да я увеличи на 22 кв.м. в началото на новото хилядолетие като част от програмата „Жилище-2000”.

Днес, според различни статистики, на човек в Русия се падат между 23 и 25 кв.м. Така че ние все пак постигнахме съветския идеал, и днес 78,8 милиона души в Русия са собственици на жилища.

Само че „разпределителната икономика” в Русия е все още жива. Който може – купува, който не иска - отива на служба при царя и си чака реда.

Ето защо не са странни отговорите на руснаците на социологическия въпрос: „Кой трябва да Ви осигури жилище – държавата или Вие самия?” Голяма част от анкетираните се затрудняват да отговорят на въпроса, а останалата част е разделена на два, почти еднакви лагера.

Това е индикатор за дълбоко вкоренената в Русия идея за „държавната дажба”⁷.

БЕЛЕЖКИ:

¹-Народный комисариат внутренных дел (по днешната терминология Министерство на вътрешните работи);

²-Всеросси́йский Центральный Исполнительный Комитет, висш законодателен, изпълнителен и контролиращ орган на болшевишката власт от 1917 до 1937 г.;

³-имат се предвид реформите на Столипин по време на император Александър ІІ – Освободител;

⁴-по днешната терминология Министерство на здравеопазването;

⁵-нова икономическа политика. Въведена е през 1921 г. Тя възражда частично частното предприемачество и пазарните отношения (особено в селското стопанство и услугите) и има за цел да възстанови страната, която се намира в дълбока икономическа криза, в резултат от Първата световна и Гражданската война  и следреволюционния полуфеодален военен комунизъм. В страната са привлечени чужди капитали под формата на концесии,  извършена е паричната реформа (1922-1924 г.), а рублата стана конвертируема и др. Много от членовете на ръководството на болшевишката партия смятат, че НЕП е временно решение, а капиталистическите ѝ черти –предателство на комунистическите принципи. Политиката бива изоставена от Йосиф Сталин,  който въвежда първия петгодишен план;

⁶-работническо движение по името на Алексей Стаханов, миньор, който добива известност през 1935 г. с рекордното преизпълнение на производствените норми;

⁷-материалът е преведен със съкращения.