Напоследък, покрай
празника на Българската армия и
Гергьовския парад, се наслушах на доста приказки за войската. От политици и
експерти. Добронамерени или не толкова. Искрени или лицемерни. Та по този повод
и аз реших да се „изокам” – все пак, с пагон и без пагон прекарах в редовете й почти 40-т години.
Преди това ще си
позволя да цитирам два члена от Северноатлантическия договор (Вашингтон, Окръг
Колумбия, 4 април 1949 г.): „…… Член 3. За по-ефективно постигане на
целите на настоящия Договор страните по него, поотделно и съвместно, като развиват
непрекъснато и ефективно собствените си възможности и си оказват взаимна
помощ, ще поддържат и развиват своите
индивидуални и колективни способности да
се противопоставят на въоръжено нападение.……Член 5. Страните по Договора се договарят, че въоръжено нападение, предприето срещу една
или повече от тях….., вследствие на което те се договарят, че в случай на
такова въоръжено нападение всяка от тях,
упражнявайки правото си на индивидуална или колективна самоотбрана, признато в
член 51 от Устава на Организацията на обединените нации, ще окаже помощ на
нападнатата страна или страни по Договора,…… Всяко такова въоръжено нападение и предприетите като следствие от него
мерки ще бъдат незабавно доведени до знанието на Съвета за сигурност.
Осъществяването на такива мерки ще бъде прекратено, след като Съветът за
сигурност предприеме необходимите стъпки за възстановяване и поддържане на
международния мир и сигурност.…..(край на цитата)”
От цитатът е видно,
че като член на алианса сме длъжни да
развиваме способности, с които да се
противопоставим не на заплахи изобщо, а на въоръжено нападение. Такова
изискване поставя и Конституцията –
чл.9, ал.1. Въоръжените сили гарантират суверенитета, сигурността и
независимостта на страната и защитават нейната териториална цялост.
Само че способности
за военен отговор, доколкото съм учил, се определят
от вероятните военни заплахи – непосредствени или бъдещи. Ще прескоча тези
в глобален план – за НАТО. За съжаление не
съм чел някой да ги е определил и за района на Балканите, които пряко ни
касаят. Да се твърди, че ги няма или че няма да ги има е наивно, за да не
употребя по-силна дума.
Това за заплахите от бежанската
криза, покрай събитията в Близкия Изток, които експерти и политици ни втълпяват ката ден, сигурно е вярно, но
по скромното ми мнение не изискват военен отговор.
А за „хибридните заплахи” извън въоръжено
нападение – кибератаки срещу държавното управление и националното
стопанство или пропагандни (дезинформационни) действия срещу държавата ни и прочие, също много
модерни в последно време, си
има други церове.
Проблемите обаче не
свършват с определяне на вероятните военни заплахи. Трябва да се отговори и на въпроси,
свързани с:
-кога и по-какви
причини държавата ни би била обект на военно нападение, сиреч каква би била
негова цел и мащаби;
-какъв се очаква да
бъде характерът на стратегическите и оперативно-тактическите действия на противостоящата
страна и какви ответни военни действия са необходими;
-с какви военни възможности
трябва да разполага България и какви са
пътищата за тяхното постигане;
-необходими
мобилизационни запаси от хора, техника и други
материални средства и т.н. и т.н.
Отговорите на тези и
други въпроси могат да разрешат дилемата за посоката, в която трябва да се насочи
настоящият и бъдещ финансов ресурс на България. Другото в тази област е политическо бръщолевене, барабар с декларациите и гастролите в телевизионните студия!
Българската армия не е била и няма как
да бъде заплаха за националната сигурност, дами и господа!
Заплаха могат да бъдат начините, по които могат да бъдат
изхарчени 5-те, или колкото са там, млрд лева бюджетни пари. Днес и в обозримо бъдеще!
Защото с предвидените за закупуване самолети,
бронирани машини за пехотата и строителството на нови кораби едва ли ще
постигнем някакви военни възможности.
*-по заглавие на
интервю с военен експерт в един сайт.
Няма коментари:
Публикуване на коментар