В памeт на родителите ми

През 2012 г. се навършват 35 години от смърта на майка и 20 години от смъртта на татко. Бог да ги прости!
 Следващите редове са посветени на тях. Те са от книга, която може би някога ще издам....

Роден съм на 07.04.1948 г. в с. Васил Левски, Карловска околия, област Пловдив в семейството на военния летец Недьо Колев Недев от с. Виден, Казанлъшка околия (Селото е на 1 км. източно от гр. Павел Баня и през 1963 г. част от него е изселено, заради покачване на преливника на язовир „Г. Димитров”, днес „Копринка” – бел. моя) и домакинята Люба Василева Добрева, коренячка от гр. Сливен, кв. „Клуцохор”. Родителите ми се запознават в Сливен, където временно е базиран изтребителния авиационен полк на баща ми. Когато съм се родил, баща ми вече е командир на полка, който е дислоциран на летището „Марино поле” до гр. Карлово. Колеги и приятели винаги са се шегували, че съм се появил на този свят два пъти орисан – веднъж от лекарската професия (На 07.07.1948 г. е подписана Хартата на Световната здравна организация към ООН, а денят е обявен за Световен ден на здравето – бел моя) и втори път - от военното минало на баща ми.

Със селото, в което съм роден не ме свързва нищо, просто там е бил най-близкият до летището родилен дом. Нямам и никакви спомени за с. Васил Левски, освен за името от акта си за раждане и от шосейната табела, когато съм пътувал по подбалканското шосе. Между другото е известно с това, че ж. п. спирката му на Подбалканската ж. п. линия се нарича „Христо Ботев”. През 1996 г., когато определена група полковници носехме по право генералски лампази, на път за Сливен се отбих в Карловския районен съд, за да си извадя свидетелство за съдимост. Обслужи ме около 20-25 годишно красиво момиче. То остана крайно учудено, че не познава именития си съселянин. Най-вероятно са го впечатлили лампазите, които даже и по това време не срещаха на път и под път. Нямам спомени и от Марино поле, освен от няколкото детски и на баща ми снимки от онова време.

Майка ми и баща не обичаха да разказват подробности за живота си. В името на паметта им ще разкажа онова, което зная за тях. За съжаление, част него научих твърде късно, години след смъртта им.

 Майка ми Люба е третото дете в семейството на Донка и Васил Симеонови. от гр. Сливен. Родена е на 05.03.1920 г. в дядовата ми къща в кв. Клуцохор. Според местния дипломат, правист и краевед д-р Симеон Табаков името на квартала идва от гръцкия превод на турското Кадъкьой - Съдийско село. Той се аргументира с факта, че кварталът е израснал на мястото на село, собственост на местен турски съдия.

 Баба ми успяла да отгледа и четирите си дъщери – Мария (? г.), Милка (1911 г.), майка и Елена (1925 г.). Без леля Милка, която преболедувала менингит, но оцеляла и останала с дефект – тежко заекване, всички останали бяха получили гимназиално образование. Леля Мара бе завършила и Учителския институт в Пловдив. Когато семейството ми се премести в Сливен беше директор на Второ основно училище „Хр. Ботев”  – на 50-на метра от къщата на баба и дядо. Леля Елена бе най-красивата от четирите сестри. Беше избрала пътя на актриса. Заедно със съпруга си Кирил Манчев работеха в театъра в родния  му Кюстендил. По-късно се преместиха в Силистра и завършиха кариерата си в местния Драматичен театър. Свако Кирил почина през 1972 г. Леля Елена се оказа дълголетница. За последен бяхме със съпругата ми при нея през 2002 г.  Посрещна ни с турско кафе. Поиска ми цигара. Имаше свеж вид. Със смях говореше, че най-вероятно ще надживее папата Йоан Павел Втори. Позна (Папата почина през 2005 г. – бел. моя). Разказваше, че обикновено си стои в къщи и не обича да излиза на улицата. Причината за това беше във вродената и суета. Тя не я изостави до дълбока старост. “Как да изляза Коле (Така се обръщаха към мен майка, татко, роднините и съпругата ми – бел. моя), като съседите ми ще кажат – леле, колко е остаряла Манчева” (Фамилното й име по съпруг – бел. моя). Почина през 2007 г.

С родословието на баба се запознах едва през 2008 г. Родителите й Маламка и Иван Маджарови имали четири деца – баба ми и братята й Иван, Филип и Никола. Живи спомени имам само от вуйчо Никола и леля Милка – съпруга на брат й Филип и техните семейства. С техните деца и внуци и до днес поддържаме връзки. За да не отегчавам читателя, съм публикувал родословието на баба като приложение (Същото направих и с родословието на баба Анна – татковата майка – бел. моя).

За дядо Васил не зная почти нищо. Участвал е като предприемач в строителството на продължението на железопътната линия Зимница-Сливен до Твърдица. Явно не е бил беден, след като къща му се намираше в почти в идеалния център на града, до т.нар. Клуцохорски мост на река Коруча, днес Асеновска. Реката отделя “Клуцохор” от друг сливенски квартал“Комлука” (от турски –“пясъчник). Във вътрешната част на квартала, особено в подножието на планината преобладаващото население е циганско.

Майка завършва реална гимназия. Известно време работи като нередовна учителка в с. Блатец, Сливенско. От това време датира и познанството и с рода Тамахкярови. Възрастни членове на рода са били преследвани от властта за комунистически убеждения и за укриване на партизани. Има и убити и между тях и бащата на бъдещия ми учител по химия във Второ основно училище и преподавател на мен и сестрите Стефан Тамахкяров (Негов братовчед, полковник и също Стефан беше директор на Театъра на Българската народна армия – бел. моя). Като млада жена, майка ми е помагала в грижите за малкия Стефан, което той никога не забрави. Имаше я като по-голяма сестра.

След сватбата, майка и татко се установяват в Марино поле. В ония години съпругите на офицерите не работят, а се грижат за отглеждането и възпитанието на децата си. И майка не прави изключение от това правило. В тази връзка като гимназист и студент в графата “професия” за майка винаги записвах “домакиня”. Днес това понятие не съществува и едва ли има офицерска съпруга, която да не работи. Мисля, че причината за това не е само в потребността на съвременната българка да се реализират професионално. А и в невъзможността със заплата на младши офицер да поддържа един сносен живот. По този повод си спомням отговора на един чужденец, военен лекар, майор по време на прием в българското посолство в Бон по повод посещението на наша делегация при генерал-инспектора на Бундесвера Гюнтер Деш. На въпроса ми какво работи съпругата му, той по военному отговори – “Не работи господин полковник. Моята заплата е напълно достатъчна, за да издържам семейството си. Жена ми се грижи за децата”. Годината беше 1994.

 След уволнението на баща ми, семейството се прибира в родното му село. През 1952 г. се ражда сестра ми Анета. Майка ми отново не работи, ако грижата за децата, къщата и селския двор не се броят за работа. Това продължава и в Сливен, където през 1956 г. се роди втората ми сестра Антоанета. Когато Тони поотрасна майка започна работа като касиер-домакин във Второ основно училище. Там я срещна смъртта. Само на 57 години. Трудно ще забравя последните й дни. Тогава работната седмица завършваше в събота на обед. Работех в Елхово и в съботния ден придружавах войници за консултации във Военната болница в Сливен. На обратния път се отбих в къщи. Нямаше никой. Тръгнах обратно към линейката. И на улицата пред кооперацията се срещнах с майка. Връщаше се от работа. Поприказвахме на крак. Нищо не подсказваше, че това ще бъде последната ни среща. Обещах й, че следващия път ще и гостувам по-дълго. В неделя късно вечерта в къщи позвъни дежурния по полкови медицински пункт - капитан Васил Димитров. Съобщи ми, че от Сливен са се обадили, че майка ми е починала внезапно (Тогава не разполагах с домашен телефон - бел. моя).

Татко е роден на 20.10.1915 г. в с. Виден (Селото и днес може да се открие върху някои карти – бел. моя) в семейството на Анна и Колю Ялъмови. Виден се намира на около един километър от днешния гр. Павел баня (В детските ми години беше село. Там е родена и сестра ми Анета – бел. моя). Баба ми Анна е родена в семейството на Хаджи Илия и Пенка Пондеви. Дядо Хаджия вероятно е бил заможен селянин, за да отиде в онези години на хаджилък на Божи гроб в Йерусалим, днешната държава Израел. Баба има трима братя – Васил, Димитър и Иван и четири сестри – Ангелина, Гана, Йорданка и Съба. За съжаление роднинските ми връзки с татковия род по незнайни за мен причини се прекъснаха. Благодарение на г-жа Тодора Илиева Хаджиилиева, снаха на Васил - син на дядо хаджи Илия и с помощта на Ангелина Лалю Пиперова, внучка на Ангелина Караиванова, дъщеря на дядо хаджи Илия, през 2009 г. бе съставено родословно дърво на бабиния род. За рода на дядо не зная почти нищо. Наследниците по дядова линия направиха родова среща през 1991 г.в Казанлък. Татко беше на нея, а аз бях служебно възпрепятстван да присъствам. Съжалявам, че не намерих време да го разпитам за роднините му.

През 1934 г. татко завършва реалния отдел на народната гимназия в Стара Загора. Не е бил отличник, но това не му пречеше да пише красиво и без грешки. До края на февруари 1936 г. помага на дядо ми в земеделската работа (този период от живота си е означил в нещо като бележки за автобиография с една единствена дума свободен”). След това зад гърба на родителите си се записва войник и ученик-пилот на летището в гр. Казанлък, където прослужва двадесет месеца (от 01.03.1936 г. до 31.12.1937 г.).  Не мога да кажа какъв войник и ученик-пилот е бил баща ми. По едно частично запазено донесение до началника на Въздушните войски (На Царство България, в което татко е под № 9 – бел. моя) мога да съдя, че е отговарял и на физическите и на интелектуални изисквания за летците по онова време. Ще си позволя буквално да цитирам донесението.

СТРОГО ПОВЕРИТЕЛНО

СОФИЯ - НАЧАЛНИКУ ВЪЗДУШНИТЕ ВОЙСКИ.

Донасям, че от 6.Х. до 9.Х. във въздушната здравна служба – Здравно изпитателната станция извърших приемния изпит на кандидат-летците въздушници.

Годните кандидат летци са наредени № по ред, като най-напред са поставени, показалите най-добър здравен резултат и най-добър коефициент на интелигентност.

Резултата от здравния подбор е следният:

І. Отговарят на медицинските условия за въздухоплавателна годност:

1. редник Йордан Фердинандов Петров 1-ви У.О.

...

9. редник Недю Колев Недев 2-ри У.О. (Вероятно означава 2-ри учебен орляк - бел. моя).

...

Забележка: От № 48 нагоре (Да се разбира след № 48. В списъка има 56 имена. Документът е запазен частично, липсва подписи и година на издаване, но е твърде вероятно да е от 1936 г. – бел. моя) кандидат-летците са показали незадоволителен интелект. Военната кариера на татко започва на 01.03.1936 г. в Казанлък и приключва само за 14 г.  - на 30.10.1950 г. когато е уволнен.  Публикувам отделните моменти от тази кариера, така както е описана от татко на 30.10.1956 г., както и малкото от саморъчно написани от него биографични данни.

“...От месец август 1944 г. до м. март 1945 бях преместен в бойно ято в летище Божурище, където взех участие в боевете срещу американците и след това в първата фаза на Отечествената война...”

“ ...От 1947 год. до края на 1948 г. съм на служба в лет. Карлово, като командир на крило, а след това като командир на 36 изтреб. полк.

В началото на 1947 г. завърших съкратен курс на Военното на Негово Величество училище в София....

От 1.І. до края на същата година бях изпратен на специализация в С.С.С.Р.......През 1950 год. съм наново назначен в лет.Карлово за к-р на полк и октомври същата година уволнен от служба.....”

Срок на службата		Място на военната служба		Длъжност
1.ІІІ. 36	31.ХІІ. 37	Летище	Казанлък	Войник и ученик-пилот
1.І­.38	30.VІІІ. 38	-“-	Пловдив	Курсист изтребителна школа
1.ІХ. 38	1.ІІ.42	-“-	Марино поле	Летец пилот
1.ІІ.42	30.VІІ.44	-“-	Д. Митрополия	Инструктор
1.VІІІ.44	15.ІІ.45	-“-	Божурище	Летец-пилот
15.ІІ.45	31.ХІІ.48	-“-	Марино поле	Командир на звено/ командир на полк
1.І.49	30.ХІІ.49	СССР	Липецк	Курсист
1.І.50	30.Х.50	-“-	Марино поле	Командир на полк, уволнен

За участието на баща ми във Втората световна война не зная почти нищо. Спомням си, че преди много години във вестник “Патриот”, орган на Доброволната организация за съдействие на отбраната (ДОСО) имаше някаква статия посветена на този момент от живота му. За съжаление вестникът не е запазен.

Ето защо си позволявам да публикувам само онова, което успях да открия в исторически списания и Интернет. Ето какво пише по повод българските Въздушни войски Любомир Величков във Военно исторически сборник, бр.2, 2005 г. в материала „Въздушните удари на българската изтребителна авиация срещу летище Прищина на 12 и 18 ноември 1944 г.”:

“През последните години дейността на българските Въздушни войски по време на Втората световна война предизвиква сериозен интерес както сред военните историци, така и сред голяма част от обществото. Подвизите на българските летци изтребители при отбраната на София и родното небе през 1943–1944 г. срещу англо-американската авиация и днес будят възхищение.

С не по-малко ентусиазъм те воюват и след 9 септември 1944 г. срещу своя довчерашен съюзник – Германия. .....

Въпреки че дейността на българската изтребителна авиация във войната срещу Германия е сравнително добре проучена, все още има отделни епизоди, които не са достатъчно осветлени, ...

 Два от тях стават в края на първата фаза на войната срещу Германия.

На 12 ноември 1944 г. на 6-и изтребителен полк от щаба на Въздушната ескадра е заповядано да щурмува и унищожи намиращите се на летище Прищина германски самолети, изтеглени от Гърция и островите. За планирания удар са предвидени 18 изтребителя „Месершмит 109 „Густав“ (11 от 3/6 изтребителен орляк и 7 от 2/6 изтребителен орляк).

Същия ден в 10,00 ч. излита 3/6 изтребителен орляк, воден от командира на 6-и изтребителен полк капитан Кръстьо Атанасов, за да щурмува летище Прищина. Още с приближаването на летището орлякът е посрещнат със силен противовъздушен огън от германските батареи. Летците от 3/6 орляк атакуват от южна посока. По окрайнината на летището те забелязват около 17 германски самолета от най-различни типове.

Охраната на орляка е поета от четворката от 692-ро ято, водена от офицерски кандидат Цветан Груев.

Първа атакува щабната четворка начело с капитан Атанасов, който унищожава един бомбардировач „Юнкерс-88“. Подофицер Димитър Сомов от 672-ро ято атакува три самолета, които са разположени един зад друг в северния край на летището. Първият самолет е „Фи­зелер - Щорх“, вторият е „някаква двуплощна машина, подобна на „Бюкер-Юнгман“, а третият е двуплощник, който летецът не може да определи. Поради стрелбата на германската противовъздушна артилерия той е принуден да проведе атаката си почти от бръснещ полет, но успява да види, че „Щорх“-ът запушва.

........

Между щабната четворка и тройката от 682-ро ято от 3/6 орляк се нареждат самолети от 2/6 изтребителен орляк. Тройката е водена от поручик Петър Манолев и в нея влизат още: подпоручик Михаил Банов и офицерски кандидат Недю Колев Недев. Поручик Манолев не успява да проследи последната машина от 2/6 орляк, спускаща се пред него поради силния противовъздушен огън.

Той атакува един транспортен самолет „Юнкерс-52“ в югозападната част на летището, но поради силния противовъздушен огън от запад е принуден да направи завой надясно – в североизточна посока, откъдето се насочва източно с цел да намери щабната четворка. Същият самолет е атакуван и от подпоручик Михаил Банов и офицерски кандидат Недю К. Недев. Последният атакува и един двуплощник, но в момента не забелязва видими резултати. Подпоручик Банов също не успява да види резултата от своята стрелба. При оттеглянето си той забелязва силна експлозия югозападно от гр. Прищина. Завръщането на летище Божурище на тройката от 682-ро ято на 3/6 изтребителен орляк е извънредно трудно поради ниската и плътна облачност. ..........

В сайта „forum.mediapool.bg” от 17.05.2005 г. открих статия от неизвестен автор под заглавието “Героите изтребители, които браниха българското небе през 1943-1944 г.”, в която е споменато и името на баща ми  Авторът пише:

“ ...Подредил съм ги по азбучен ред на малките имена, независимо от званията и от делата им, всички заедно – и загиналите във въздуха, и убитите след 9.9.1944, и умрелите след войната, и оцелелите...

...По тогавашните орденски статути ордените за храброст се делят на войнишки (за всички без офицерите) и офицерски.
Обаче за особена лична храброст, проявена в бой, на офицер може да бъде даден войнишки Орден за храброст. Той е особено ценено отличие. Шапки долу пред тези големи българи и патриоти! От тях са още живи само неколцина.

.........

Подпоручик Недю Колев Недев – войнишки Орден за храброст....”

За да завърша с военната кариера на татко ще си позволя да споделя онова, което научих за съдбата на авиационния полк, в който е завършила кариерата му. Използвам спомените на генерал-майор от резерва Тодор Трифонов, публикувани във вестник “Българска армия”, бр. 15365, 2002 г. под заглавието „За приемствеността, признателността и историята в авиацията”:

“През 1946 г. полковете от въздушни войски стават рояци. През 1948 г. 6-и изтребителен става 6-а изтребителна дивизия (ИД), на летище Карлово се създава 36-и изтребителен полк. През 1949 г. 6-а ИД става 6-а изтребително-щурмова дивизия с два изтребителни, един щурмови, 25-и минноторпеден, 15-и разузнавателен и един преносен (транспортен) авиополк заедно с водосамолетна разузнавателна ескадрила. През 1950 г. от 6-а ИЩАД се създават 4-а ИАД и 5-а ЩАД, с което символът -"шестицата" на полка изчезва окончателно от ВВС. През май същата година 32 млади летци от 70-и випуск попълнихме 36-и ИАП на летище Марино поле край Карлово. В авиополка още служеха трима офицери летци: капитан Тодор Розев с 3 въздушни победи (вече оператор), старши лейтенант Стефан Димитров Конзов с една въздушна победа (командир на 2-ра изтребителна авиоескадрила) и старши лейтенант Димитър Рачев Сомов с една въздушна победа (офицер в щаба). В авиополка работеше майор Михаил Георгиев Григоров с 5 въздушни победи. Той беше инспектор по техниката на пилотирането в щаба на 4 ИАД. За това, че всички те са воювали и че е съществувал 6-и ИАП, аз поне научих 40 години по-късно”.

Няма да коментирам написаното от генерала. Вероятно е честен човек. Чудно ми е как е забравил името на командира на полка, който го е посрещнал през м. май 1950 г. в Марино поле. На 03.10.1950 г. със Заповед на Министъра на народната отбрана на Народна република България № 1235 баща ми е уволнен. Дали спомените на генерала имат нещо с приемствеността оставям да преценят читателите.

 “Сл. Препис от препис извлечение

Поверителна

ЗАПОВЕД

НА МИНИСТЪРА НА НАРОДНАТА ОТБРАНА

НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

3.октомври. 1950 год.                  № 1235                            гр. София

Съдържание: Уволнение на офицери от Военно въздушните сили

...............................................................................................................

УВОЛНЯВАМ.

8. Капитан Недю Колев НЕДЕВ – “командир на 36-и изтребителен полк”.

.........................

МИНИСТЪР НА НАРОДНАТА ОТБРАНА

ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ: (п) Панчевски

НАЧАЛНИК УПРАВЛЕНИЕ “КАДРИ”-МНО

ГЕНЕРАЛ-МАЙОР (п) Атанасов

КОМАНДИР НА ВОЕННО ВЪЗДУШНИТЕ СИЛИ

ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ (п) ЗАХАРИЕВ

ВЕРНО:

НАЧАЛНИК НА СЕКРЕТНА СЕКЦИЯ ПРИ ПОДЕЛЕНИЕ 2435

Лейтенант (п) Сомов”

Повод за уволнението на татко е донесение срещу него от негов съселянин, летец и заместник по политическата част на полка (Така и никога не научих името му – бел. моя), че той е син на селски кулак, който не желае влезе в социалистическото ТКЗС. По-кратко казано – враг на народа.  За това какъв кулак е дядо ми навярно ще ви помогнат да се ориентирате следните ми спомени. Те се отнасят до годините 1957-1960, през които той се грижеше за два коня, една биволица и няколко овце. В двора на село отглеждаха прасе и кокошки. След 1989 г. се оказа, че татко и чичо наследиха от дядо 60 декара, не много плодородни ниви, 1 декар градина и 500 кв.м. лозе. Това е бил „кулака” Колю Ялъмов. Вероятно при уволнението е използван и един случай от биографията на баща ми, който цитирам така, както той го е записал:

 “ ...През есента на 1941 год. участвувах в групата, която води в балкана др. Симо Петров, работещ като доброволче в летището и обвинен като участник в разкритата нелегална група, който е знаел скривалището на партизаните. Ходихме през деня, но нищо не се откри и ние се върнахме. Посоченият другар е от с. В. Левски, Левскиградско (Днес Карловско – бел. моя) и по настоящем е офицер в едно от поделенията в същия град.

След уволнението, семейството ми се прибира в родното село на татко. На 15.01.1950 г. той започва работа като счетоводител в местното ТКЗС. Такава, в следващите почти пет години, е съдбата на военния летец, участникът във Втората световна война, носителят на войнишки орден „За храброст” и човека, обичал до последните си дни авиацията и летенето.

През 1955 г. късметът на баща ми като че ли отново изгрява. Появява се възможност да работи в един от Аероклубовете на Доброволната организация за съдействие на отбраната (ДОСО) във Варна, Казанлък или Сливен. Майка и татко избират Сливен. Не зная мотивите им, но през същата година аз трябва да бъда ученик, а в родния град на майка поне има къде да се живее, макар и временно. Казват, че у нас временните неща са много постоянни. Така се случи и с родителите ми. Последни напуснаха къщата на баба и дядо през 1974 г. и се нанесоха в собствен апартамент.

На 26.02.1955 г. татко предава длъжността счетоводител на ТКЗС с. Виден на Иван Начев Ганчев, а касата – на Танка Николова Велева. Комисията по предаването и приемането не открива нито една стотинка липса или пропуски във водене на счетоводните книги.

В аероклуба в Сливен постъпва като звеневи инструктор. На мен ми е трудно да преценявам професионалните качества на баща ми. Тези, които с негова помощ са излетели за първи път говореха суперлативи. Сред тях е и съученикът ми от Второ основно училище Димитър Видев, който се пенсионира като военен летец. Трябва да е бил много добър в занаята, след като в периода 1978/1979 г. е международен съдия по въздушна акробатика. Татко се пенсионира през 1978 г. Летя до последния си работен ден. Ровейки се в документите му открих, че е подправял здравните си документи, за да не му наложат летателна забрана заради глаукомата, от която страдаше от 1976 г.Мисля си, че са малкото пилотите в България с такова летателно дълголетие – близо четиридесет години.

Той спря да лети, но с летището в Бършен, самолетите и колегите си така и не се раздели. Ходеше там винаги, когато имаше възможност.

Докато напусна този свят на 10.06.1992 г. Внезапно, както и майка ми. Като че ли преживях смъртта му по-тежка. Може би, защото с него си отиде и един етап от живота ми.