Джордж Фридман, 29 юни 2021 г.
Европа беше основното бойно поле на Студената война. НАТО имаше отбранителна стратегия, тъй като не виждаше никаква полза от завладяването на Източна Европа и Западна Русия. Съветите обаче имаха интерес от западноевропейските технологии. Москва никога не би могла да предприеме атака срещу алианса. Западните сателити на Кремъл бяха непредсказуеми. Дългата логистична линия, необходима за поддържане на настъпление с бронирани части, беше едновременно несигурна и уязвима от въздушни атаки. Освен това Съветите не знаеха какво точно ще предизвика американски ядрен отговор. Рискът от размяна на ядрени удари обезсмисляше всяко предимство, което може да бъде спечелено от офанзива по сушата. Така че в продължение на повече от 40 години ситуацията в Европа беше патова.
Съветите правеха значителни военни разходи, които бяха трудно поносими, тъй като ограничаваха икономическото им развитие. Те не биха могли да променят военния баланс в своя пола без риск от значителни политически последици у дома или в Източна Европа. Ето защо те предприеха т.нар. стратегия на непреките действия, чиято сърцевината беше да създаване на евтини (от тяхна гледна тока) заплахи за американската мощ, на които САЩ бяха длъжни да отговорят и които ги принуждаваха да разпръснат сили силите си.
Първият, основен пример за това е кризата в Корея. Съветите насърчаваха както инвазията на Северна Корея на юг, така и по-късното включване на Китай във войната на страната на Севера. Това създаваше проблеми за Съединените щати. Ако откажеха да отговорят на предизвикателството, доверието сред съюзниците щеше бъде загубено, а ако се ангажират, то единствения им интерес би бил да защитят собствената си идентичност. Корейската война отклони военни сили от Европа и повдигна въпроси относно преценката и способността на Вашингтон да реагира пред лицето на съветската заплаха. Войната коства голямата популярност на президента Хари Труман и го принуди да не се кандидатира през 1952 г. Тя помогна и на Макартър (Дъглас Макартър, 1880-1964, американски генерал, най-награждаваният в историята на американската армия, служи по време на Първата и Втората световна война, командвал силите на ООН в Корейската война, уволнен от президента Труман – Н.К.). да подкопае доверието в правителството.
Корея е същността на стратегията на непреките действия. Разходите за Съветите са ниски, а политическите и психологическите последици за САЩ са високи. Войната нямаше за цел да сломи американската мощ, а да я отслаби и разсее.
Съветите създадоха много косвени проблеми на САЩ в Африка, Латинска Америка и преди всичко във Виетнам. Ключовия лозунг за САЩ беше доверието и това беше силата, принудила САЩ да влезе във Виетнам – отстъпването на Южен Виетнам щеше отслаби доверието в Съединените щати в Европа, основният театър на руските операции. Съветите, заедно с Китай, предоставиха помощ на Северен Виетнам в опит да отслабят САЩ
Американците бяха изправени пред подкрепяни от Съветския съюз бунтове или режими по целия свят. Сблъскаха се и с подкрепяни от Съветския съюз терористични групи в Европа и на други места. Американското разузнаване беше принудено да заеме глобална позиция, вместо да се фокусира върху СССР. Действията на САЩ в тези страни доведоха до унизителни провали и катастрофални неуспехи, при което политическите разходи значително надвишиха заплахите. В същото време Съветите поемаха минимални рискове, в опита им да извадят Съединените щати от позицията им на световна сила. В крайна сметка те не успяха да направят стратегията на непреките действия в печеливша непрякостта в печеливша, но попречиха на САЩ да се концентрират върху главната заплаха.
Днес китайците и руснаците са в същата позиция.
Руснаците се борят да се върнат в границите, които малко или много са имали през 18-ти до 19-ти век. Заплахите към нови територии е едно, а опитът за възстановяване на загубена територия е друг. Особено когато територията е обширна, такава каквато е от Украйна до Централна Азия. Загубеното за една година ще коства усилията на поколения, за да се възстанови. Това е доста по-рисково, отколкото изглежда. Русия загуби толкова много, че възвръщането на Източна Европа е мечта и тя трябва да се противопостави на американските опити и да я задържи на сегашната линия.
Когато не можеш да използваш основните си сили, защото не си уверен в крайния резултат, се появява необходимостта от стратегия на непреките действия. Говори се за китайско-руски съюз. Трудно е да си представим как двете страни могат да координират военните си сили, а икономическият съюз няма значение предвид руската икономическа слабост и силата на Китай. Но един съюз все пак е мислим – един прикрит съюз, предназначен да отвлече и да разфокусира вниманието основния враг и на двете, САЩ, и по този начин да намали натиска на Вашингтон върху Москва и Пекин.
Китай и Русия никога не са били особено близки и всъщност през 60-те години (на миналия век – Н.К.) са били врагове. Те обаче си сътрудничиха във войните в Корея и Виетнам, последната от които нарани САЩ. В дългосрочно бъдеще, това сътрудничеството не беше решаващо за нито една от страните, но ги освободи от известен натиск на Запада и им предостави някои възможности. Освен това им даде известен опит в стратегията на непреките действия срещу САЩ.
С този опит едната или и двете могат да действат в много области. Китайците имат икономическа стратегия, предназначена да обвърже реципиентите на инвестициите в политическите отношения с Пекин. Недостатъкът, присъщ на тази стратегия, е този, който САЩ наблюдаваха след Втората световна война, когато спонсорираните от СССР режими просто национализираха американски активи – в Куба например. Но собствеността е лист хартия, който може бързо да бъде премахнат с пристигането на войски. В този смисъл Китай може да „притежава“ Панамския канал, и Вашингтон на възразява. Но ако някога се стигне до противопоставяне, батальон от морска пехота може да промени всичко.
Това, което китайците и руснаците трябва да направят, е да предизвикват политико-военни бунтове и създават режими, по целия свят с надеждата, че САЩ, поддържайки съюз срещу Китай и Русия, ще бъдат да бъдат принудени да отговорят. Колкото това е по-близо до Съединените щати, толкова по-голяма е необходимостта да се отговори. Ето защо Латинска Америка беше благодатна почва за Съветите. Ако САЩ ги изпреварят, те трябва да платят огромна военна и политическа цена, а ако това не стане, опасността е огромната политическа цена.
Индиректната стратегия е стратегия на приспособяване към моментните условия, без оглед на по-далечното бъдеще. Разузнавателните екипи на Москва и Пекин работят на места, които и без това са враждебни на САЩ. Ключът е да се създадат много възприемани или неизвестни заплахи, на които американското разузнаване е принудено да противодейства, но противодействието на всички е почти невъзможно, дори ако е политически примамливо.
Китайците и руснаците са изправени пред същия проблем по принцип. Конвенционалните военни опции срещу Съединените щати може и да проработят, но има реална възможност те да не ги използват, тъй като нито единия, нито другия могат да си позволят вътрешните последици от провала. Китайската икономическа стратегия е добра в краткосрочен план, но е силно уязвима от промени в правителството. Създаването на антиамерикански държави е от решаващо значение. Стратегията за непреките действия е по-разумна, а Русия и Китай са благоразумни държави. Или поне трябва да бъдат.
Няма коментари:
Публикуване на коментар