вторник, 4 август 2020 г.

ПОСЛЕДНИТЕ ЗАПИСИ В ДНЕВНИКА НА ВАСИЛ МИТАКОВ – АПРИЛ 1944

1881-1945

1 април Срещнах се в Княжево с Ячев. Според него принц Кирил и Филов са ходили при фюрера, но не били поели никакви ангажименти по отношение на една война с Русия. Говори се, че между принца и Филов имало конфликт по въпроса за нашето бъдещо поведение спрямо германците. Филов настоявал да продължим да вървим с германците безрезервно, а принцът искал да следваме политиката на покойния му брат с оглед на българските интереси. Вследствие на това носи се слух, че Филов щял да излезе от регентството. Това чух от Наско.

Новините от фронта продължават да не бъдат добри. Южното крило на германците отстъпвало в паническо бягство и оставяло всичко след себе си. Ако досега - чуват се коментари – можеше да се говори за „методическо отстъпление“, сега  трябва да се приказва просто за едно бягство. И у нас положението от ден на ден става все по-сериозно. Шумците почват да се проявяват. След нападението на Копривщица са отбелязани и други подобни случаи. В едно село, може би беше в Кюстендилско, като влезли в селото, шумците изкарали кмета и всичките му помощници на народен съд.  „Как управлява кметът? –  питали селяните – Добър човек ли е? Как се отнася     към вас?”

Селяните за всички се изказали добре освен за помощник-кмета. Последният веднага бил отделен и застрелян. Заставили след това кмета да държи реч в тяхна похвала и си отишли.

Според Начко във Витошкия балкан наскоро били убити 130 четници.

Сега се образува жандармерия, която да почне методична борба с шумците. Вестниците съобщават, че скоро новата държавна сила ще положи клетва.

Нападението и опожаряването на София поставя пред всички ни въпроса за отговорността:

Първо, кой предизвика това нападение? Второ, защо не се вземаха мерки за ограничаване на злото! По първия въпрос отговорността може да се търси в две направления: във връзка с намесата във войната и, второ, във връзка непосредствено с поведението на правителството към противника; във връзка с всичко онова, което ставаше тук от страна на някои правителствени места и хора, като: изявления на министри, речи на мини­стри и депутати, вестникарски статии, коментари по радиото, радиопредавателите    „Родина“, „България“ и така нататък.

В първото направление отговорността пада върху непосредствените ръководи­ тели на българската държава. Имали ли са те възможност да направят друго от това, което са направили през 1940 година? Можели ли са да избегнат обявяването на война на Англия и Америка? Можели ли са да се откажат от окупацията на Тракия и Македония? Всичко това един ден българската история ще има да докаже, изди­гайки се на висотата на историческата правда, без да се смущава от дребни егоистични чувства, които в момента замъгляват погледа на всички.

Въпросът е за отговорностите във второто направление. Мисля, че в това отно­шение управниците на България носят големи отговорности.

От самото начало аз смятах, че България, макар и във война с Англия и Амери­ка, не трябва да държи спрямо тях предизвикателно поведение. Напротив, трябва да бъде крайно коректна, крайно внимателна. Не само аз, но всички разумни хора знаеха, че каквото и да стане, тия две държави и след войната ще уреждат съдбини­те на света и че както в миналото, така и в бъдеще ще имаме нужда от тях. Напраз­ни останаха моите предупреждения. Всички, с които говорих, вземаха тия мои думи за страх – Петър Габровски, Христо Статев и пр. Закривайки си очите пред очевид­ни факти, те просто продължаваха да вървят по един шаблон и само извикваха злобата на противника.

Не само аз – тогава и министърът на външните работи Иван Попов, и министърът на войната ген. Т. Даскалов, и много добри граждани – напразно предупреждаваха правителството, че езикът, който се държи във вестниците, в радиото и пр., и пр., не е достоен и приличен език и че без да допринася нещо за каузата на България, само влошава положението ни. Силата на противника и правотата на каузата не се мерят със силата на думите, а със силата на оръжието. Нещо повече, министри като Дочо Христов отправяха на водачите на Англия и Америка най-обидни епитети. Емиси­ите на Радио „Обединена България“, което очевидно се поддържаше от тукашни фондове, бяха просто нетърпими в това отношение. Самото Радио София предава­ше блудкав разговор с бай Панталей и други, които със своята лекота и плоска тенденция дразнеха всички и озлобяваха противника, комуто очевидно всичко това се донасяше най-редовно. То даваше основание на радио Лондон да ни атакува и заплашва непрестанно, да ни предупреждава, че ще бъдем наказани, и то най-жестоко, че София ще бъде срината със земята и че на нейно място ще се садят един ден картофи. „Фотографирайте си София – бяха казали един ден, – за да ви остане един спомен от нея...“

Всички тия заплахи и предупреждения се виждаха смешни и несериозни на на­шите управници и на ония, които говореха в казаните радиостанции, които говоре­ха на стъгди (ост. селски площад – бел.моя) и мегдани (разг. широко, незастроено място, площад – бел.моя) по въпросите на деня.

Не искам да кажа, че ако не беше всичко това, нас нямаше да ни нападнат. Зная, че нямаше да ни простят. Те обаче нямаше да имат никакво оправдание. И техните нападения щяха да бъдат приети като един вандалски, безчовечен, престъпен факт. И цял свят щеше да ги осъди. Сега срещу едно обвинение, откъдето и да идва, те могат да посочат една реч на който и да е български държавник, брой от някой вестник, емисия на български предавателни радиостанции. А това не е без значе­ние. Ние дадохме обилен материал на нашите най-върли врагове, български евреи, да ни атакуват с най-голям успех пред нашите противници и да ги насъскват срещу нас.

В дълбочината на нашето нещастие аз виждам кривия нос и личната озлобеност на българския евреин, който никога няма да ни прости, че се опитахме да се отървем от еврейската икономическа зависимост, направил от България своя мушия (мошия, в смисъл бащиния „разпорежда се с България като с бащиния” – бел.моя). Озло­бен от гоненията срещу него, скрит някъде, българският Шерлок използва всички наши грешки и дори ги насърчава, а в същото време вика на противника: „Удряй! Още по-силно, още по-силно! Коли! Убивай! Ха така, ха така!“

На второ място трябва да поставим и нашите комунисти и нашите четници, кои­то искат да видят българската държава разстроена. Те не бяха доволни, че Бълга­рия не влезе във войната да запази държавата си – искаха да бъде омаломощена, за да няма утре с какво да им се противопостави, когато рекат да завземат властта. Това са истински отцеубийци, несъзнателни агенти на Интелиджънс сървис (МИ-6, английска разузнавателна служба – бел.моя) и на ГПУ (Главно политическо управление, предшественик на КГБ в СССР – бел.моя). Тук са и агентите на Гестапо. В случая правителството беше длъжно да поста­ви всекиго на мястото му и да запази върховните и свещени интереси на българска­та държава и на българския народ.

На трето място идва отговорността за невземане своевременни мерки за защи­тата на София и населението й. В тия дни на нападение те се намериха съвършено неподготвени – нямаше никакви сериозни освен така наречените служебни скрива­лища; не бяха взети предварително никакви мерки за евакуация на населението. Липсваше всякаква разпоредителност. Жени, деца, стари и болни хора хукнаха сами да се спасяват. Държавните коли и особено военните се използваха за лични цели и нужди. Коли с по няколко души чиновници или приятели отминаваха бездушно покрай мъкнещи багажите си бягащи жени и деца. Панически страх и животински егоизъм бяха обхванали всички.

Много правителствени учреждения бяха засегнати и разстроени – пощи, теле­графи, телефонни станции, водопроводът, електроенергията. Като че ли целият държавен механизъм спря да работи. Държавните служители се разбягаха кой накъде завърне и оставиха постовете си на произвола на съдбата. Сам софийският облак ген. Герджиков избягал и не се върнал до уволнението му. Аптеки и болници, ле­карски кабинети, магазини за продоволствени стоки – никакви мерки за евакуация­та им! Ако не напълно, то поне отчасти всичко това можеше да се избегне, ако навреме бяха взети необходимите мерки.

Предупреждения имаше от много страни, но план и грижи за изпълнението му нямаше. А всичко това, което ставаше в Германия, можеше да отвори очите и на най-последния държавник. Нашите управници обаче си въобразяваха, че нищо няма да се случи, и се занимаваха с всичко друго освен с този въпрос. И затова един ден София осъмна без администрация, без продоволствие, без лекарска помощ, без мерки за настаняване на населението по определен план, без пощи, телеграфи и телефони.

София беше смъртно ранена и парализирана! А София – това е България!

Правителството си даваше вид, че положението не е толкова лошо и че службите се възстановяват. То прибягна – но на книга – до крайни мерки за гражданско мобилизиране на колари, аптекари и т. н. То не даде или даде много малък резултат. Защото обстоятелствата са по-силни от всички книжни мерки. Министрите се спус­наха да държат речи, да разправят - нека ми е позволено да кажа - глупости. Вме­сто да вземем сериозни мерки за борба с врага, който ни превъзхождаше във всяко отношение, ние не престанахме да го провокираме и в тия трагични дни, най-лекомислено да говорим какви ли не работи. Ние си давахме вид, че нападението не ни е причинило големи злини, че София бързо се възстановява, че всички служби са на мястото си, че... че... вместо да признаем, че ударът е много жесток, даже да изтъкнем, че сме слаби, че не можем да се борим... В това отношение според мене правителството е твърде-твърде много виновно. Имаше какво да направи и особе­но имаше какво да не се направи.

Намирайки се между два пожара, между два силни врага, които се борят, ние трябваше още от самото начало да мислим само за себе си и да не се приближава­ме нито към единия, нито много към другия.

Голяма грешка бе извършена, че след смъртта на царя управлението се повери на хора съвършено нови, дилетанти, дори нещо по-лошо, в политиката. Тъкмо сега, когато България имаше нужда от своите най-големи политици, управлението е в ръцете на крайно посредствени хора, без политическо гледище, без кураж, без воля, в ръцете на малки хора, чиновници или политически кариеристи, какъвто е на първо място днешният министър на вътрешните работи.

Ето според мен как трябваше да се отговори на горните два въпроса.

Не само ние, но и целият български народ напразно се пита, защо толкова жестоко бяхме наказани? Каква е нашата вина? За това, че пуснахме германците да минат през България? Но те много добре знаят, че не ние ги пуснахме, а те сами си минаха. Тъй както минаха през Полша, през Франция, през Югославия, през Гърция, през Русия. Какво можехме да направим ние? Да се бием? Но ние бяхме малка, бедна и обезоръжена страна, без никакви средства, без силна армия, с никаква на­дежда за по-добро бъдеще.

Виновни сме за това, че ги продоволствахме? Но какво друго можехме да направим, когато бяха в страната ни и можеха, ако не им дадем, което искаха, сами да си го вземат, и то по много по-ефикасен начин? При това не разполагахме с друг пазар за нашите стоки и от който да си набавим онова, от което имахме нужда. Може ли някой да обвини един народ за това, че е искал да живее и че не се е самоубил?

За това ли, че завзехме Тракия и Македония? Цял свят знае, че върху тия земи имаме претенции не от вчера, а от векове, че за тях българският народ е пролял потоци кръв, жертвали сме най-добрите свои синове. Нещо повече, водачите на Англия и Америка знаят най-добре, кому принадлежат тия земи. Може ли някой да ни съди, че когато тия земи са били освободени от нашите вековни врагове и са ни били предложени, ние сме ги завзели? Какво биха направили други народи на наше място? Какво биха направили Англия, Америка, Русия, ако се окажеха в подобно положение? Ние виждаме какви кървави и вековни борби водят те за разширяване. За това ли, че постигнахме нашето обединение и взехме мерки да го запазим, да го утвърдим? Кой може да обвини една майка, която след дълга раздяла вижда своя син в своите обятия? Има ли нещо по-естествено, по-човешко от това?

За това ли, че сме се радвали на успехите на германците? Как можеше българ­ският народ да не се радва, когато, отритнат от всички велики сили – Англия, Фран­ция, Италия, от Америка, от Русия дори – той вижда единствена възможност за своето освобождаване и обединение след победата на Германия? Криви ли сме ние, че минали международни договори ни поставиха в такова едно изключително по­ложение, че трябваше да се радваме на успехите на Германия? Ние сме се радвали в миналото и на успехите на нашите освободители, на успехите на Англия, която е дала един от най-големите покровители на България в лицето на Гладстон, на успе­хите на Франция, която винаги е вдигала глас в защита на слабите народи и от която ни дойде най-големият протест срещу някогашните кланета по време на Ап­рилското въстание.

Не бива да се забравя, че ние никъде не се бием. Ние не последвахме нито Фин­ландия, нито Унгария, нито Хърватско, нито Румъния. Ние сме единствената стра­на, която през всичкото време на войната остана извън войната. Нещо повече, ние изрично бяхме уговорили, че няма да се бием на никой фронт. На германския фронт се биха даже френски доброволци, испански, руски – ние никъде не взехме участие. Какво по-голямо доказателство, че ние в тая война не сме се намесили да се бием с някоя от воюващите страни. Но, казват някои, защо обявихте война на Англия и Америка? Обявяването война на Англия и Америка е един въпрос на нашата политика, наложена от обстоятелствата на оня момент, едно последствие от факта на минаването на германците през България и присъединяването ни към пакта. Ние пък сме виновни в тоя момент, виновни сме и в последващия момент – в това число и за обявяването на война на Англия и Америка. Ако обаче ние сме следвали пътя на една необходимост, на една неизбежност, тогава както за присъединяване­то ни към Пакта, така и за обявяването война на Америка и Англия никой не може да ни държи отговорни. Важното в случая обаче не е това, че ние им обявихме война – книжна, символична, както някои казват, а това, че въпреки тоя акт ние фактически не се бихме с тях, никъде не влязохме в положение на воюваща страна по наша вина. И ако ние нямаме вина или ако нашата вина не е толкова голяма, колкото е голямо наказанието, което ни се налага, тогава няма ли отговорност защо тогава така безогледно и безчовечно ни нападнаха. Кой ще поправи загубите, кои­то се причиниха на толкова бедни български семейства? Кой ще изкупи страдания­та и мъките на толкова човешки същества, останали без подслон, загубили своите спомени, своите радости, за цял живот? Аз не вярвам и не допускам, че това може да мине така, без възмездие. „Не прави на другите това, което не желаете да напра­вят на вас – казва един велик учител на човечеството – „Който вади нож, от нож умира, който копае гроб другиму, сам пада в него.“ Аз винаги съм вярвал в тая премъдрост на човешкия род и на вековете, в която милиони хора също така вярват и следват в своя живот. Това е волята на оня, който ни е пратил, който ни е създал. Аз дълбоко вярвам в закона на възмездието, за отплатата, която всяко добро или зло на земята влече след себе си фатално и неизбежно въпреки всичко и независи­мо от всичко.

Васил Митаков, Дневник на правосъдния министър в правителството на Георги Кьосеиванов и Богдан Филов, издателство „Труд”, 2002, стр.855-859


Няма коментари:

Публикуване на коментар