БАЛКАНСКИЯ ЩИТ ІІІ....

ТРЕТА  ЧАСТ НА ПРЕВОДА.

Политическа идеология и отбранителна политика: в търсене на националния интерес 1955-1968 г.

§1. Определяне на „стартовите позиции”

......

 Към средата на 1964 г. дислоцираните на територията на държавите от Балканския полуостров съединения и части от въоръжените сили и въоръжени формирования на органите за сигурност на СССР са незначителни. По американски разузнавателни данни най-голямо е присъствието в Румъния – две дивизии с обща численост 30000 души, 2000 човека във формированията на съветските органи за сигурност и 190 самолета от различен тип. На второ място е България – 2000 военнослужещи и 1000 човека във въоръжените формирования на съветските органи за сигурност. В Албания присъстват само 500 военнослужещи. Американските експерти правят извод, че въоръжените сили на сателитите (страните-участнички в постепенно формиращия се Варшавски договор – бел.авт.) най-вероятно биха се сражавали добре срещу традиционните си врагове, но тяхната надеждност остава под въпрос в случай на всеобща война.

В тази връзка особено значение придобива  т.нар. „югославски фактор”. Белград запазвайки формалното си членство в Балканския съюз, никога официално не е обявявал своята поддръжка на двата противостоящи блока – НАТО и ОВД. През 1955 г. Вашингтон внимателно следи поведението на югославското партийно и държавно ръководство, тъй като от позицията на Белград относно противопоставянето на Източния и Западния блок зависи отбранителната политика на НАТО в южно направление. Изводите на анализаторите на ЦРУ не са еднозначни. От една страна Титовите действия са ситуативни и са насочени към укрепване ролята на Югославия на международната арена, на която тя се стреми да постигне висока степен на независимост, както от Изтока, така и от Запада,  при това без да скъсва отношения с Балканския съюз – важен елемент от западната отбрана на балканско-средиземноморския сектор. От друга страна не е изключен вариант, при който Москва и Белград подписват секретни договори и Югославия се завръща в Източния блок.

Подобряването на съветско-югославските отношения през пролетта-лятото на 1955 г. се отразява сериозно на междусъюзническите отношения в Балканския съюз. Тито обаче има интерес да не допусне ново изостряне на отношенията с Кремъл и води политика на лавиране между Източния и Западния военнополитически блока, виждайки в това възможност за затвърждаване на международната позиция на Югославия, която формално не принадлежи нито към НАТО, нито към ОВД.

Първа стъпка по пътя на утвърждаване на „особената позиция” на Югославия в система от международни отношения е създаването на Движението на необвързаните държави (конференцията за учредяването се провежда от 18 до 24.04.1955 г. в Бандунг¹,по инициатива на Тито, президента на Египет Ануар Садат², премиер-министъра на Индия Джавархарлал Неру³ и индонезийския президент Сукарно⁴. Активно участие в конференцията взема и делегацията на Китайската народна република.

Действията на Тито предизвикват сериозна загриженост не само в Анкара, но и в Атина. Турските политици смятат, че САЩ не бива да ограничават отношенията си с Югославия и трябва да подпомогнат възобновяване на дейността на Балканския пакт, който е гарант, че Югославия няма да попадне под влиянието на СССР.

На свой ред в Тирана са твърдо убедени, че една от  задачите на Балканския пакт е ликвидиране на съществуващия в Албания режим и извършване на териториални отстъпки в полза на Гърция. През 1956 г. американски анализатори смятат, че съветския контрол  над сателитите в Източна Европа (Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния, Албания и Източна Германия) има сериозно влияние върху дисбаланса на силите в Европа и представлява опасност за САЩ..

 Създаването на ОВД през май 1955 г.като противовес на НАТО, който току що е приел Западна Германия в състава си, структурира и разширява  съветската координация и контрол над военния потенциал на Източноевропейския блок.

...

Укрепването на комунистическите режими в страните от Източна Европа, в т.ч и на Балканите води до стремеж да бъдат по-самостоятелни, който се проявява в различни форми. Това намира отражение и в отбранителната им политика. Например през 1955 г. румънските власти се стремят да подчертаят своята  самостоятелност в биполярния свят, независимо от факта, че страната е съюзник на СССР. Американският дипломат Р. Тайър, след разговор  с партийно-държавното ръководство на страната донася в Държавния департамент, че Румъния е независима страна, която има свой почерк в решаването на проблемите  си.  Според тях, независимо че СССР й оказва различна икономическа и политическа помощ, тя не бива да се възприема от САЩ като придатък на Москва. През декември 1955 г. Г.Георгиу-Деж на прием в посолството на Югославия демонстративно в продължение на два часа беседва с посланик Тайър, който по-късно споделя, че целта му е да попречи на разговор с посланика на СССР. През 1957 и 1959 румънският премиер Киву Стойка⁵ обявява румънската инициатива за балканско сътрудничество. Издигането на т.нар. балкански мирни инициативи, макар и да съответстват на плановете на Москва се приема крайно отрицателно от Кремъл. В тях той вижда опити за създаване на неконтролиран регионален съюз от страна на сателитите си в ОВД и Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ)⁶. В тази връзка съветската преса оставя без внимание инициативите на Стойка.

Действията  на румънското правителство са възприети по различен начин от останалите балкански държави – Албания и България ги подкрепят, Турция ги подминава с мълчание, Гърция настоява първо да бъдат уредени двустранните отношения, а Югославия смята че без участието на Турция и Гърция инициативата за балканско сътрудничество е безсмислена.

......

България и Румъния, отговарящи във Варшавския пакт  за контрол и мониторинг на ситуацията в балканско-черноморско-средиземноморската част на Югозападния театър на военните действия (ЮЗТВД) се стремят да водят отбранителна политика, съответстваща на техните интереси. През декември 1957 г. българското ръководство се обръща към Москва с инициатива за създаване на нови организационни форми на сътрудничество между ВМФ на България, Румъния и СССР в Черно море.  Българската страна смята, че това се налага от характера на началния период на войната. София използва формулировката, отчитайки господстващото в съветските партийни и военни кръгове схващане за неизбежното използване от НАТО на ядрено оръжие при военнополитически конфликт с Варшавския пакт. Обратно на това, възможните действия на съветското ръководство се оценяват във военнополитическите кръгове на НАТО като готовност на съветската страна да използва ядрено оръжие само в краен случай.  Експерти твърдят, че главна задача на СССР си остава подриването на отбранителни усиля на Запада, което да доведе до разпускане на НАТО (това да ви наподобява днешната конфронтация между РФ и Западния свят? – бел.Н.К.) Те твърдят, че съветските вождове разбират и се страхуват от последствията от ядрена война и няма да прибягнат до използване на ядрено оръжие докато не са сигурни, че Западът е готов да отговори с ефективен ядрен удар за унищожаване на СССР. Според експертите, риска от всеобща ядрена война може да се увеличи от погрешни разчети или на недооценка на западната реакция на агресивните действия на съветите или неправилна оценка на намеренията му. Следователно въпросите за вероятната заплаха и нейните форми са от изключително значение за НАТО вот гледна точка на изработката на оперативни и дълговременни решения (тук ще си позволя да препоръчам да се прочете „България в НАТО и европейската отбрана“, визия за отбранителната политика до 2030 г. на Атлантическия съвет на България, която съм нарекъл „Документ от 8693 думи, без практическа полза”.  Ако откриете регионалните и глобални заплахи, които за НАТО и ЕС, които изискват военен отговор, подчертавам ВОЕНЕН, ще почерпя – бел.Н.К.)

....

Отбранителната политика на България в много отношения се определя от разпределението  на зоните за отговорност.  Те зависят не само от собствените регионални интереси на София, но са подчинени и на осигуряване на отбранителната стратегия на Източния блок на гръцкото, турското и югославско направление (да сте чули нещо за регионалните отбранителни интереси на България в контекста на глобалните такива на НАТО и ЕС? Защото аз не съм чувал друго освен порой от щампи и не се надявам да чуя – бел.Н.К.)

София активизира разузнавателните си усилия върху придобиване и предаване Москва на информация за ракетното и ядрено присъствие в Турция и Гърция, в които има американски военни бази и които влизат в кръга от държави, в които се планира разполагане на подобно оръжие (не ми е известно къде трябва да са съсредоточени днес разузнавателните усилия в интерес на отбранителната сигурност на България в контекста на членството ни в НАТО, а изводите оставям на читателя – бел.Н.К.) През цялата 1957 г.тази тема доминира в обмена на разузнавателни данни между София и Москва. Американските ракети „Nike”, разположени във военноморската база Гюлджук (Турция), за осигуряване на ПВО на базата, са оценени от българската страна като опасно настъпателно, а не отбранително оръжие. Това се използва от властите в София за предявяване на искане към Москва за безвъзмездно получаване на патрулни и торпедни катери и подводници.

....

Оценката на международната обстановка от Разузнавателно управление на Генералния щаб на Министерството на отбраната на Румъния през декември 1957 г. е в типичен за страните от ОВД стил. Основният извод в нея е, че в дадения момент най-агресивни и най-важни от военна гледна точка са САЩ, Западна Германия, Англия, Италия, Франция, Турция Гърция и Испания,  а държавата, представляваща най-сериозна военна, политическа и каноническа сила е САЩ.

 ....

Суецката криза сериозно засяга комунистическите държави на Балканския полуостров, вкл. и България. В момента тя се занимава с военнотехническото осигуряване на алжирската съпротива – Фронта за национално освобождение (ФНО), борещ се срещу френския колонизатор за независимост на страната.

Военните доставки и подготовката на кадри за ФНО вдигат „цената” на София както в ОВД, така и в НАТО. Т. Живков смята, че подобно участие е сериозен аргумент за привличане на вниманието на САЩ към България и ролята й във ОВД и комунистически блок като цяло като цяло. Опитите на българската страна да възстанови скъсаните отношения с Вашингтон през 1950 г., предприети в началото на 1957 г. по дипломатически канали в Париж , стават публични през 1957 г., което намира потвърждение в специалното интервю на Живков за авторитетния вестник „New York Times” през септември същата година.

Край на третата част на превода и на § 1 от достъпния текст от книгата на Улунян⁸.

БЕЛЕЖКИ:

¹ – град в Индонезия, на около 140 км югоизточно от Джакарта.

² – Мохамед Ануар Садат (1918-1981) е египетски политик, президент на Египет от 1970 до убийството му през 1981 г. Бивш офицер, маршал. През 1978 г. получава Нобелова награда за мир, заедно с израелския лидер Менахем Бегин, заради сключеното между тях Кемпдейвидско споразумение, първият мирен договор между Израел и арабска страна.

³  – Джавархарлал Неру (1889-1964) — виден световен политически лидер, ръководител на лявото крило на индийското националноосвободително движение. Под ръководството на Махатма Ганди става  председател на Индийския национален конгрес, а след извоюване на независимостта на страната става първия министър председател на Индия. Остава на тоя пост до смъртта си. Баща на Индира Ганди и дядо на Раджив Ганди, които са съответно три и седми министър председател на страната.

⁴ – Сукарно (1901-1970) е първият президент на Индонезия (1945-1967)  след извоюване на независимостта на страната от Холандия. Свален с военен преврат от генерал Сухарто през март 1967 г. През 1960 г. получава Ленинска награда за мир от правителството на СССР.

⁵ – Киву Стойка (1908-1975) е приближен на Георге Георгиу-Деж от времето, през което двамата са в затвора в Търгу Жиу, член на ЦК на Румънската комунистическа партия между 1945 и 1975 г. и на Политбюро, министър-председател на Румъния (1955-1961) и председател на Държавния съвет на Румъния (1965-1967). Изпада в немилост при управлението на Николае Чаушеску. Самоубива се на 18.02.1975.

⁶ – СИВ е бивша икономическа организация на социалистически страни, съществувала от 1949 до 1991 г. , създаден като отговор на Европейската общност. Истинската му дейност започва да се реализира от 60-те години на ХХ век, което допълва военнополитическото противопоставяне НАТО-ОВД с икономическо съперничество.

⁷  –  Суецката криза е въоръжено нахлуването в Египет на Израел, Великобритания и Франция в края на 1956 г., което цели въвеждане на контрол от страна на Запада в Суецкия канал и премахване на египетския президент Насър, който е национализирал канала. След началото на сраженията, политически натиск от САЩ, СССР и ООН води до изтеглянето на войските на агресорите, унижава Великобритания и Франция и заздравява позициите на Насър.

⁸  – в пропуснатите текстове има оценка на състоянието на югославската армия към есента 1957 г. според телеграма на маршал Г. К. Жуков до ЦК на КПСС за хода на визитата и преговорите му с ръководителите на Югославия (16.11.1957 г.): „Югославската армия е най-добрата армия от всички социалистически страни в Източна Европа и отстъпва само на Чехословашката армия по моторизация и механизация. Добро  впечатление прави личния състав на въоръжените сили, бойната подготовка е издигната на високо ниво, много добро е впечатлението от генералите, офицерите и сержантите. Добре е организирана подготовката ва младите войници, различни специалисти и офицери в учебните центрове на армията (става дума за събития преди 70-т години – бел.Н.К.), както и системата за донаборна подготовка и подготовката на запасни кадри за мобилизационното развръщане и комплектуване на войските в случай на бойни действия. Във военното обучение в мирно време е обхванато цялото мъжко население, което е длъжно по всяко време да застане във военния строй, което в съчетание с природните (планински) условия на страната създава предпоставки за сериозна военна мощ и способност за водене на продължителна война даже срещу значително превъзхождащи сили на противника. В това отношение оценките на нашия Генерален щаб са занижени и неправилни. Независимо от това отбранителните способности на Югославия страдат от редица слабости. Това се отнася преди всичко за противовъздушната отбрана на старата и войсковата ПВО, които не са сериозна преграда пред въздушния противник. Слабо е и въоръжението на бронетанковите войски, въоръжени с танкове на САЩ и Англия, макар че част от тях имат вертикални стабилизатори. Във ВВС прави впечатление самолета тип „Сейбър”(най-вероятно става дума за самолета на САЩ F–86 Sabre – бел.Н.К.), който разполага с реактивно оръжие.” (от библиографската справка на Улунян към § 1 на книгата).