В навечерието на Националния празник Божидар
Димитров публикува статия във в-к „Труд” (02.03.2018), посветена на швейцареца,
български гражданин и поручик от Българската войска Луи Айер, починал по време
на Първата световна война на Македонския фронт.
В статията се засяга и темата за военно-полевите
болници на войската. Текстът за тях е издържан в типичния за професора
еклектичен стил. Обяснимо е. Той не е специалист, макар и от доста време да се
прави на ПЕНКИЛЕР ИСТОРИК. А и консултантът му, Бог да го прости, НИКОГА НЕ СЕ
Е ЗАНИМАВАЛ с изследване на историята на българската военна медицина и НЕ Е
ПИСАЛ ПО ТЕМАТА [1].
Към историята на военно-медицинската служба на
войската Димитров е подходил в стил „болгар, болгар”. За съжаление подобно
отношение към родната история е типично за нас. Не знам кой е автор на мисълта,
че „колкото е по-мизерно настоящето, толкова е по-велико миналото ни”, но е
абсолютно прав.
С тези няколко изречения, искам да ви обясня
защо се заех да развенчая мита, който внушава Божидар ДИМИТРОВ.
За да не съм голословен, ще премина към
фактите.
До Сръбско-българската война, медицинската служба е
заета предимно с мирновременните проблеми на войската. През разглеждания период
не е създаден ръководен документ за действие във военно време и при полеви
условия. Според действащите щатове само за частите на княжеската войска (без
милициите на Източна Румелия) са нужни над 50 лекари, а армията ни разполага с
26. Действащата армия не разполага с ПОЛЕВИ БОЛНИЦИ.
След 1885 г. България живее 30-т години в
мир. Време достатъчно за планомерно
изграждане на санитарната служба на войската.
Уви! То е пропуснато.
Както справедливо пише Ст. Кутинчев –
представител на Червения кръст към действащата армия по време на Първата
Балканска война, цитирам:
„Военната подготовка на официална България винаги
е била предмет на внимание и грижи, тя е дело на редица последователни години. Това обаче не може да се каже и за
най-важната спътница на войната – военната санитарна организация. Третирана
като пето колело във военното дело, санитарната организация е била обречена на
забрава. По сетнешната съдба на хилядите герои, които градят величието на
България не е била предмет на сериозно внимание. Санитарната служба, която
непосредствено участва във всяка война и е призвана да облекчи злата участ на
героя, продал собствената си кръв за тържеството на благоденствието на своето
отечество, не е била предмет на сериозна подготовка и на сериозна организация в
продължение на редица години” [2].
Вижданията за строителството на санитарната
служба на войската непрекъснато се променят – в Закона за войската от 1891 г. се
предвижда, освен развърнатите в мирно време шест дивизионни болници, в случай
на война да се развърнат още шест, през 1901 г. излиза Положение за санитарната
служба (устав – бел.моя), което не е
утвърдено, със
заповед № 212 от 1903 г. се обявява Временна инструкция за санитарната служба
във военно време, през 1910 г. на
военния министър се предлага ново „Положение…”, което е копие на немския
санитарен устав от 1907 г., но остава неутвърдено да началото на мобилизацията…
Даже и когато последния проект на “Положение …” се утвърждава, то пристига в
щабовете на армии и дивизии много късно, така че започва да се изучава (на
коляно – бел.моя), когато войските са на държавната граница Нормативните
документи, поради мобилизационна тайна не се познават и от действащите и от
мобилизираните военни лекари. Въведените през 1910 г. щатове за военно време и
утвърденото “Наставление за мобилизация” не са адекватни на “Положението…” от
1910 г. [3].
По време на продължителния мир, не е
по-различна и съдбата на Санитарното управление към Министерството на войната.
То претърпява различни метаморфози, за да се стигне до 1895 г., когато
длъжността главен лекар се закрива и се учредява длъжност инспектор за
немедицинско лице. Или както хапливо отбелязва д-р Димитър Моллов: “…бе настанало
време, когато военните лекари се управляваха или от аптекар, или от ветеринар,
а войската насмалко не бе оставена да я лекуват хомеопати” [3].
За да не отегчавам читателите, ще посоча само
един пример от началото на Първата балканска война: „В Лозенградската операция
(5-11.10.1912 г.), проведена от 1-ва и 3-та армии, само две пехотни дивизии – 3-та
Балканска и 4-та Преславска дивизии, разполагат с полагащите им се по щатовете ПОЛЕВИ
БОЛНИЦИ. Те поемат задачата да организират медицинското осигуряване на всички
пехотни дивизии от двете армии и да се справят с оказването на МЕДИЦИНСКА ПОМОЩ
НА ОКОЛО 3800 РАНЕНИ ЗА 6-7 ДЕНОНОЩИЯ.
Подценена е доставката на медицинско
имущество. Средства за това са отпуснати едва през м. февруари 1912 г.
Направените поръчки се очаква да бъдат изпълнени към края на годината. Едва
месец по-късно военния министър иска заявените количества да се преразгледат и да
се разчетат само за 2-3 месеца бойни действия. Два два дни преди началото на
войната са доставени първите 176 000 лични превързочни пакети от Русия….50% от
полевите болници заминават на бойното поле неокомплектувани със санитарно имущество.
Толкова за „ГОЛЕМИТЕ УСПЕХИ” на полевите
болници, осигурени от ръководството на държавата и от военно-медицинските ръководители!
А иначе - ПОКЛОН пред саможертвата на лекари и сестри, действали по фронтовете на войните, които води България!
ДА БЯХТЕ ПИСАЛИ САМО ЗА ЛУИ АЙЕР, ПРОФЕСОРЕ!
ТОЙ ЗАСЛУЖАВА!
Бележки:
[1] Единственият системен изследовател на историята на българската военно-медицинска
служба е Вълчо КУРТЕВ, светла му памет, когото познавах лично. ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ СМЕ САМО ДРЕБНИ ПИСАЧИ.
[2] Ст.Кутинчев, Санитарната служба,
Червеният кръст и Балканската война, Библиотека „Съвременна хигиена”, С., 1914
[3] Вълчо Куртев, Българското
военномедицинско дело”, С., ВИ, 1990 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар