По време на Втората световна война научната военномедицинска книжнина, посветена на полевото медицинско осигуряване на войските, у нас е била оскъдна по причина на Ньойския договор. Това не ни пречи да окажем ефективна полева медицинска помощ на Третия райх по линия на Българския Червен кръст. В дневника си Богдан Филов пише: “9.Х.Четвъртък..Тази сутрин бяхме четиримата при Царя.. Одобри се да вземе при нас около 2000 ранени германски войници От руския фронт, които са на оздравяване.., а така също да изпратим Санитарен влак в Русия..” ([i]При Цар Борис ІІІ освен Филов присъстват: Иван Попов – външен министър, Никола Габровски – министър на вътрешните работи и генерал Теодоси Даскалов – министър на войната – бел. авт.[/i]). За целта излиза и Специално Постановление на Министерския съвет № 7 от 22. ХІ. 1941, с което се разпорежда “Българският Червен Кръст да подготви и обзаведе изцяло един санитарен влак и една Полска ([i]По днешната терминология „полева” – бел. авт.[/i]) хирургическа болница, осигури и да мобилизира граждански съответния персонал за тях.” Мобилизацията на персонала се извършва по Закон за гражданската мобилизация. Между другото, нямаме ли нужда и днес от подобен закон, за да изпълним съюзните си ангажименти в алианса за поддръжка от страната домакин? Ще спестя проблемите по сертификацията, особено на влака. За днешните сертификатори от армията обаче ще цитирам думите на неговия началник доцент д-р Спас Разбойников: „При липсата на опит в това отношение нашият Санитарен влак № 1 беше съставен в първия си вариант съвсем неудачно. Той замина в началото на декември 1941 год., но след прегледа и преценката на немските специалисти в Букурещ беше върнат обратно за основно преустройство. То продължи до края на февруари 1942 год.” Както и да е. Подробности може да намерите в книгата „Българският червен кръст на Източния фронт 1941-1945 г.” на споменатия по-горе доцент. По-важното е, че и без научна книжнина по въпроса, и влакът и болницата успешно изпълняват хуманитарната си мисия и работят до края на войната. Успешно изпълняват задачите си и болниците, санитарните влакове и санитарната авиация, осигуряващи войските, след като България се включва във войната на страната на антихитлеристката коалиция.
Положението с военномедицинската книжнина не е по-добро и през 80-те години на ХХ век. Разполагахме с един учебник по организация и тактика на медицинската служба, две ръководства – за полкови и дивизионен медицински пункт ([i]Съответно роля 1 и 2 по НАТО-ската терминология – бел. авт.[/i]) и едно наставление за медицинското осигуряване „полк-дивизия”. Малък беше и броя на защитените дисертации на организационна военномедицинска тематика – само шест за периода 1983-1998 г. Между другото те и тогава, както и днес не се четяха от овластените да вземат решения. Това обаче не беше пречка медицинската служба на армията да развърне полева терапевтическа болница за обслужване на населението в района на гр. Попово след земетресението през 1986 г. Която независимо от логистичните проблеми и морално и физически остарялата си материална база се справи със задачата. Ако някой не ми вярва, да попита бившия здравен министър и сегашен лекар от болница „Лозенец” г-н Танчо Гугалов. При недостигащата военномедицинска книжнина, можехме да изнесем десет полеви болници от района на Шумен и да ги развърнем източно от Сливен за едно денонощие и т.н. В този ред на мисли ще спомена, че и изпращането на отделни български военномедицински екипи за „подпомагане на братските народи” в Корея, Виетнам, Алжир, Никарагуа и т.н. си беше съвсем рутинна дейност. С администрирането, на която се занимаваха трима души.
В последните 20-на години произвеждаме научна военномедицинска книжнина и докторанти на килограм. То не бяха концепции, раздели от стратегически прегледи, бели книги и планове за развитие, основни и поддържащи доктрини и т.н. Не на последно място са и написаните учебници. Станахме рекордьори по защитени дисертации в областта на управлението на полевите и стационарни военномедицински системи. Само под мое ръководство през 2004-2010 г. във Военна академия бяха защитени пет докторантури. Не броя тези във ВМА. Само ще спомена, че между последните е една дисертация за получаване на научната степен „доктор на науките” или както разговорно я наричаме „голям доктор”. Един от фундаменталните приноси на доктора, а днес и професор, е (цитирам): “За първи път в страната е разработен пълен модулен модел за организационно-щатната структура и функционално устройство на български полеви болници Роля 2 ЛМ ([i]Лек маньовър – бел. авт.[/i]) , Роля 2 У ([i]Усилена – бел. авт.[/i]) и Роля 3, предназначени за осигуряване на болнична помощ в операции с асиметрични бойни действия”. Съмнявам се дали авторът на приноса го е видял материализиран. Е, има закупено оборудване за полева болница за солидна сума, но каква е съдбата му, не ми е дадено да зная. Сигурно и не е необходимо. Като че ли, болницата щеше да бъде пращана в Афганистан? По време на предишното правителство.Напоследък нищо не чувам и за полевия мобилен лечебнодиагностичен комплекс на Военномедицинския отряд за бързо реагиране. Той не може да се мери с фабрично изработените западноевропейски аналози, но никак не беше лош. Апропо, доказа го и в реална обстановка, оказвайки хуманитарна помощ по време на земетресението в Адапазаръ, Р Турция през 1999 г. В замяна на военномедицинските учения в миналото ([i]Такива провежда и 48 FASTT, въздушнопреносим хирургическо-травматологичен екип на US Air Force, гостувал н България през 1996 т. – бел. авт[/i]), днес прегледите на моите връстници от Кърджалийско и Смоленско през 2012 г. се обявяват за крупни военномедицински събития. Нищо че подобна дейност по приляга на Червения кръст.
Днес, в условията на производство на научна военномедицинска книжнина и защити на дисертации на килограм, полевите медицински способности на Българската армия не ме удовлетворяват. Нещо много ми прилича на събития със 100 годишна давност. За тях пише Ст. Кутинчев в книгата си “Санитарната служба, Червеният кръст и Балканската война”, издадена през 1914 г. Цитирам: “Боевата подготовка на официална България е била предмет на внимание и грижи …Това обаче не може точно да се каже и за най-важната спътница войната – военната санитарна организация. Третирана като пето колело във военното дело, санитарната служба е била обречена на забрава…., не е била предмет на сериозна подготовка, на сериозна организация в продължение на редица изтекли години ….Опитът да се изрази, да се систематизира ролята и задачата на санитарната служба във време на война …. бе несполучлив.... Нито персоналът – медицински и санитарен, нито материалната и лечебната част, нито самата организация са отговаряли на съвременните нужди на армията ни..”.
Казват, че историята се повтаря, веднъж като фарс, след това - като трагедия. Искрено се моля последното да не се случи.
А за онези, които не са съгласни с написаното, ще цитирам становище от експертен доклад, финансиран по програма ФАР за нуждите на родното ни Министерство на здравето ([i]Schaapveld, K. and all, Health management in Bulgaria, THO Prevention and Health, Ministry of Health, Sofia, 1995[/i]). По отношение на военната здравна система, авторите препоръчват на тогавашния министър г-жа Мими Виткова да се ограничат функциите на Министерството на отбраната до военновременните такива. Сиреч да се съсредоточат върху полевото осигуряване на войските. Защо ли не ги послушах тогава?
Няма коментари:
Публикуване на коментар