Военновременната медицинска служба на Българската армия - разказ за близкото минало.

Ако днес попитате медицински офицер за военновременната структура на медицинската служба на Българската армия от преди четвърт век,  едва ли ще получите задоволителен отговор. През този период редица от старите теоретични схващания и практически решения бяха напълно отречени или се  интерпретираха неправилно. За извършените промени през 1992 - 1998 г. в продължение на почти петнадесет години откровено се мълчеше и продължава да се мълчи.  На практика успешно се заличаваше и заличава историческата военномедицинска памет от близкото минало. Нещо твърде познато от случилото се след края на Втората световна война. С това не само се прекъсва така необходимата връзка между поколенията, но се обезсмисля и труда на тези медицински офицери, които при политическата вихрушка през 1989 и последвалите я години бяха на върха на управлението на военномедицинското осигуряване. Всички те са отдавна пенсионери, а една част вече не са и между живите. Светла им памет. Ето защо следващите редове не са случайно написани.

Наследството, което, като ръководство на медицинската служба на Българската армия, заварихме в края на 80-те години на миналия век бе предопределено от схващанията за стратегическите цели и задачи, изпълнявани от въоръжените сили в условията на военнополитическото противопоставяне Варшавски договор-НАТО. Ще се опитам накратко да ги разкажа. И двете коалиции планираха разгром на военната сила на противника, лишаването му от средства за продължаване на войната, чрез унищожаване на предприятията на ВПК и окупация или колонизиране на територията на вражеските страни. На тази идея бяха подчинени и планираните голямо мащабни операции в Европа. Очакваше се войските, населението и икономическия потенциал на държавите да понесат колосални загуби. Една от съществените грешки за онова време беше, че в основата на строителството на медицинската служба  - така бяхме обучавани, така и действахме в практиката, се поставяха прогнозните равнища на медицинските загуби  - количеството на ранени и болни. Днес може да изглежда нелогично, а в известен смисъл цинично и античовешко, но тогава беше нещо обичайно да се приеме че загубите на Българската армия само от ранени и болни за петнадесетина дни война могат да достигнат около 112 хил. души. А като прибавим към тях убитите, пленените и безследно изчезналите излизаше, че в рамките на около месец  България може да загуби един град с приблизителната големина на Бургас (около 190 000 души според преброяването през 2009 г. – бел. моя). Само да не си помислите, че тогава сме се впечатлявали от тези числа. Просто търсехме решение как да осигурим медицинската помощ и лечението на ранените и болните. Днес бих казал, че търсехме решение на задача без решение.

Военновременните медицински структури на Българската армия години наред са били и се изграждаха на основата на изложените виждания. От позицията на днешния ден този подход може да се нарече „екстензивен”, а системата –„самозадоволяваща се”. Тогава обаче, отговорно го заявявам, подобни мисли изобщо не ни минаваха през главите. Основните задачи, които преследвахме, поне на хартия бяха да:

•  Подготвим медицинската инфраструктура на страната и армията за работа  в условията на масови медицински загуби;
• Поддържаме на медицинските части и учреждения във висока степен на бойна готовност и да разработваме мероприятия за запазване на тяхната способност за работа във всички условия на бойната и медицинска обстановка, включително и при използване на ядрено оръжие;
• Натрупваме запаси от медицинско имущество, апаратура и техника и т.н.

За да илюстрирам наследството, което годините преди 1989 ни оставиха, ще се позова на някои числови параметри на част от военновременната медицинска служба на Българската армия (таблица 1 и 2). Не претендирам за абсолютна точност на приведените данни, но гарантирам, че грешките, от гледна точка на историческата истина, са пренебрежими.

Таблица 1

Комплектуване на обединенията/ съединенията от Сухопътни войски с  медицински сили средства за военно време*

По обединения/ съединения	Медикосанитарни батальони	БРОМО	Медицински батальони	Санитарни автомобили
В съединенията на общовойсковата армия
Мотострелкови дивизии (3-4)	3-4	-		195-260
Танкови бригади (1-2)	-	1-2		19-38
Всичко в съединенията на общовойсковата армия	3-4	1-2		214-298
В армейски медицински комплект			10	190
Всичко в една армията	3-4	1-2	10
Всичко в 1-ва, 2-ра и 3-та армия	9-12	3-6	30	1200-1500

 *Забележка – Посочени са само част от медицинските сили и средства. Медикосанитарните батальони и БРОМО (бригадни отряди за медицинско осигуряване) са своеобразни болници в тактическите звена за оказване на неотложна, по жизнени показания, хирургическа, терапевтична и реанимационна помощ.

Таблица 2

Количество и тип на болничните легла планирани за развръщане за военно време в периода на блоково противопоставяне.

По подчиненост и тип легла	Количество (бр.)
Тил на Българската народна армия (БНА)
Стационарни легла	52 000
Полеви легла.	12 000
Командване на Сухопътни войски (СВ)
Полеви легла	36 000
Противовъздушна отбрана и военновъздушни сили (ПВО и ВВС)
Стационарни легла	300
Военноморски флот (ВМФ)
Стационарни и полеви	3 000
Всичко в БНА	103 300

Посоченият брой легла се развръщаха в 324 военновременни лечебни заведения -  самостоятелни (на ПВО и ВВС и на ВМФ) или групирани в медицински бригади (на СВ и на ТБНА) и болнични бази (на ТБНА). Ще завърша примерите с още някой данни. Личният състав на болничните бази беше над 29 000 души, от които над 9000 лекари, а на медицинските бригади – над 27 000, от които над 3500 лекари (по това време общият брой на лекари в страната е около 27 000 – бел. моя). По тази причина не бива да ви учудва факта , че за нуждите на всички военновременни медицински структури на Българската армия се мобилизираха 40% от наличните в страната хирурзи и травматолози и 100% от анестезиолозите, гръдните хирурзи и хирурзите по изгаряния, специалистите по кръвопреливане и т.н. При това без да могат да се задоволяват изцяло нуждите на военната система. Ето защо Висшият военномедицински институт (ВМА е негов правоприемник – бел. моя) ежегодно преподготвяше хирурзи и анестезиолози от други медицински специалности. За некомплекта от лекари, който създавахме  в цивилното здравеопазване след привеждане на армията от мирно на военно положение не ми се говори. Само ще спомена, че в Министерството на народното здраве и социалните грижи имаше разчети за ускорено дипломиране на студентите от 4, 5 и 6 курс, за да успее криво-ляво да покрие създадения от нас дефицит.

Колкото и да е странно, промените в наследената военновременна медицинска система започнаха не по наша инициатива, а по разпореждане на тогавашния първи заместник-министър на народната отбрана и началник на Генералния щаб генерал-полковник Атанас Семерджиев. В началото на февруари 1989 г. заедно с генерал-майор Чаушев – началник на Медицинско управление се озовахме в кабинета му. Разговор нямаше, имаше монологично изложение на генерала. По-късно ни стана ясно, че то е било предизвикано от обявеното от нашата страна, Полша, Унгария и Чехословакия в края на януари с.г. допълнително съкращаване на обикновените въоръжени сили и военните бюджети в рамките на преговорите по ОВСЕ. Генералът постави задача за незабавно съкращаване на числеността на военновременния състав на медицинската служба, като разбира се ни приписа и цялата вина за моментното й състояние. Което никак не беше вярно. Структурите бяха наследени. Ако в нещо бяхме частично виновни, то бе започналото формиране на две нови медицински бригади (към момента в схемата за мобилизация бяха включени управленията и осигуряващите батальони на бригадите и по една полева хирургическа болница – бел.моя). Употребявам думата „частично” защото задачата бе поставена от  Щаба на Обединените въоръжени сили в Москва и се изпълняваше в интерес на съюзническите войски при съсредоточаването им на територия на България. За което генерал Семерджиев е нямало как да не знае. Както и да е, заповедта на началника  на Генералния щаб си е заповед и ние започнахме да я изпълняваме. В работата освен отдела, чийто заместник бях се включи активно тогавашния заместник на управлението полковник Михаил Михайлов (починал) и полковник доцент Емануил Манев (починал), по това време зам. началник на катедра „Организация и тактика на медицинската служба” на ВВМИ. Не съм запазил данни за параметрите на извършените съкращения. Спомням си, че снехме от схемата за мобилизация формирането на новите медицински бригади и стационарните болници от облекчен тип (БОТ) – любимото „дете” на първия ми началник генерал-лейтенант Марков. Намалихме броя на болниците в състава на медицинските бригади и болничните бази, а в останалите болници извършихме съкращения на предвидения по щатовете персонал. С това тази, така да се каже „наложена ни” реформа завърши.

През есента на 1989 г. моето служебно положение се промени. Бях повишен и от заместник на отдел станах негов началник. Ще пропусна и някои други събития в Генералния щаб, промяната на подчинеността на Медицинско управление, персонални промени и т.н. Ще спомена само, че се създадоха благоприятни условия да се замислим над наследените военновременни структури на медицинската служба. На практика в управлението започна работа по изследване на състоянието на медицинската служба на Българската армия. Водещ бе отделът, който оглавявах. Обобщеният материал от изследването бе един солиден анализ на широк кръг от проблеми – некомплекта на лекари в съединенията и частите на Българската армия и причините за това, някои неблагоприятни възрастови диспропорции сред медицинските офицери, в резултат но водената кадрова политика, проблеми на мобилизационното напрежение и т.н. Бяха направени съответните изводи и предложения. Докладът бе представен на новия началник на ГЩ генерал-полковник Радньо Минчев и след обсъждане с генерал-лейтенант Младенов и офицери от управление „Организационно-мобилизационно” на ГЩ  започна изпълнението на утвърдените предложения. По-късно постановките от доклада залегнаха и в разработената през 1992 г. „Концепция за реорганизация и развитие на медицинската служба на Българската армия в мирно и военно време в периода 1992 г. до 2000 г.” Тя е един от документите с теоретико-приложен характер, който изцяло се реализира в практиката. За нейното приемане на заседание на ръководния състав на Медицинската служба, за утвърждаването й от тогавашния Висш военен съвет при министъра на отбраната и за перипетиите около изпълнението й няма да разказвам. По темата съм писал и публикувал доста, като се почне от в-к „Българска армия и се стигне до специализирани военни издания. А ако някои проявят специален интерес, мога да им посоча изданията, в които са публикациите или да им ги предоставя в електронен вид. Тук ще си позволя да спомена, че Концепцията препотвърди съществуващите в Българската армия до 1992 г. принципи за организиране на медицинската помощ, лечението и възстановяването на ранени и болни в бойни условия, като единствено бяха преразгледани разчленяването на медицинската помощ и структурата на медицинските формирования. Дванадесет години по-късно, когато станахме членове на алианса се оказа, че сме били съвсем в унисон с конвенционалните схващания на НАТО за медицинското осигуряване. И за това няма да прочетете никъде.

Днес съм  убеден, докладът-анализ липсва  в архивите. Не ми е известна и съдбата на концепцията. Тя имаше две части – некласифицирана и класифицирана. Възможно е втората част да е запазена.. Макар и да имам чувството, че и двете части са сполетени от съдбата на доклада. Съхранил съм едно копие от некласифицирана първа част. С удоволствие ще я предоставя в електронен вид на този, който ми я поиска.

Краткия ми разказът ми за събитията около доклада и концепцията няма как да завърши, без да спомена имената на медицинските офицери, участвали в създаването им – полковник Живко В. Кушев, полковник Рафаел Сп. Стефанов (починал), полковник Георги Петков – фармацевт, подполковник. Ватислав Г. Цеков, майор доц. Камен П. Канев, к.м.н., подполковник Васко Н. Петров,  полк. Димитър Г. Митов, к.м.н., подполковник. Георги М. Генев - фармацевт, подполковник Цветан Ив. Попов, подполковник Петко Ат. Петков – фармацевт, споменатия по-горе полковник доцент Манев, подполковник доцент Николай Чобанов и подполковник Слави Колев от катедрата ОТМС. Принос в създаването на доклада  имат и началниците на Медицински отдели в СВ -  полковник Петър Площаков, ВВС – полковник Драгия Анев и ВМФ – полковник Максим Гюзелев, както и армейските лекари на 1-ва, 2-ра и 3-та армия.

Накрая ми се иска с няколко думи да разкажа за събитията от есента на 1997 г. За тежката икономическа криза, сполетяла страната в края на 1996 г. няма да говоря. Ще кажа само, че нямаше как Българската армия и в частност нейната медицинска служба да остане встрани от мерките които трябваше да се предприемат за ограничаване на разходите. Подминавам проблемите с 10% съкращение съпроводено с преобразуване (на мирновременните военни здравни заведения), а в определени случаи - сливане или пълно ликвидиране на медицински структури (става дума за медицински складови бази, които бяха прекалено много, даже и след редукцията от 1992-1993 г.). По тежкото решение беше свързано с военновременните медицински структури. Макар и оптимизирани в резултат на Концепцията те по мое лично мнение не съответстваха на новите задачи на Българската армия. Това показваше и придобития опит от срещи с колеги от армиите членки на НАТО. Сериозен проблем бе и огромното количество материални средства, които поддържахме за тяхното развръщане. Решението за промените взех еднолично, като поех и целия риск от неговото прилагане. И досега си спомням обсъждането, което Военния съвет на ГЩ организира в учебния команден център на Военна академия „Г.С. Раковски” (на снимката, само че в друго време - бел.моя) с участието на СВ, ВВС и ВМС . 

Докато съм жив няма да забравя въпроса на генерал-лейтенант Никола Колев,  по това време командващ ВВС дали не се боя от сриване на медицинското осигуряване при война. И отговора, който му дадох: „Не се боя г-н генерал. И без това съществуващите структури са по-скоро на хартия и при това ниво на мобилизационна подготовка (което беше сведено почти до нула – бел.моя). Поддържането им струва пари. А за модернизирането им въобще не мога да мисля. През есента на 1997 г. в резултат на моето решение бяха снети от схемата за мобилизация медицинските полкове на 1, 2 и 3 армейски корпуси, полевите и стационарни болнични бази на ГЩ на БА и  флотската медицинска бригада на ВМС. Запазваха се структурите за медицинско осигуряване на механизираните и танкови бригади – медицински роти със същото предназначение, но с различна структура от тази на медикосанитарните батальони и БРОМО. На Медицинския отдел на ГЩ се възлагаше да формира 16 самостоятелни полеви болници, а ВВМИ (ВМА във военно време се разпадаше на съставните си части – бел. моя), мирновременните военни болници и военните поликлиники се запазваха с известни съкращения на персонала. По този начин за медицинското осигуряване на театъра на вероятните военни действия (ТВД) се разчиташе на медицинските роти на бригадите, мирновременните военни болници, попадащи в него и на всички полеви болници. Предвиждаше се и широко използване на гражданските болници. Извън ТВД, колкото и това да е условни за нашата страна, действаха ВВМИ, военни и граждански болници. 

Решението ми се оказа правилно. В резултат на това беше рязко намалено количеството на висши медицински кадрите, които се рекрутират в БА за военно време. Здравната система на страната запазваше своите възможности и при евентуална война. По този начин тя можеше да обслужва както населението, така и въоръжените сили.

За интегриране на националната здравна система в отбранителните способности на страната трябваше да се променят текстове в Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България и в някои от здравните закони.

Промените така и не ги видях. Чух само говоренето по медиите, че изпълняваме стандартите на НАТО и че сме готови за гражданско-военно сътрудничество. Което между другото се отнася и за здравеопазването!

Родна реч "о...МАЙНА.....?

След като си “вейп”-нах два пъти от електронната цигара, отворих поканите за „ваканцуване”. Избрах си един не много известен зимен курорт, защото там предлагат меню за „флекситарианци”. С гаджето си направихме едно „релфи”, а следобед ще си правим с компанията от новогодишното тържество „юси”. Получила се е покана за участие в състезания по „октопуш”, но май че няма да отида. Предпочитам по същото време да гледам финалите по „сламбол”. Някакъв непознат рекламира курсове за „алокаджии”. Гаджето ме кандърдисва да се запиша, ама на мен хич не ми се ще да имам работа с хората на Зетьовото. От домофона съседът ме уведомява, че един „паякаджия” се е прицелил в колата ми. Слязох долу да се оправям. Малко по-късно на имейла си откривам съобщение от един „банкстер”, което ми докарва доста на брой неприлични думи в устата. Гаджето щяло да ходи на „хоротека” в съседната кооперация, но преди това ми донесе едно „смути” и ми съобщи, че от утре тръгва на уроци за „бюфетиер”. В момента получавам съобщение на мобилния телефон, как по нов начин да използвам „хаштаг”-а си.

Такива ми ти работи ми се случиха на 1 януари 2015 г.

Който не е разбрал разказа ми, да погледне в-к „Монитор” от 31.12.2014 г. 

PS - Забравих, че довечера имам клас по "зумба". Ще играем по песни на Кидика майна. А картинката е от Държавна психиатрична болница Раднево, колекция на д-р Тодор Толев.

 

Критични бележки по План 2004 (бележки за бъдеща статия, която така и не написах)

Историята на войните и военното дело трябва да се чете и препрочита. И не за да съдим тези, които със своето действие или бездействие са я писали. А за да не повтаряме след десетилетия грешки, причините за които отдавна са изяснени. Със съжалени констатирам, че подобни съждения остават обикновено в сферата на интелектуалните занимания. Те обикновено са трудно чуваеми, за да не употребя по-силни изрази за хората, които носят отговорност за вземане на решения и за практическото им изпълнение.

Тъй като считам, че професионалните ми компетенции са ограничени, ще си позволя да коментирам План 2004 само в неговата военномедицинска част. За да не бъда обвинен в политически или други пристрастия и за да докажа връзката между история и съвременност ще се възползвам от събития и факти, скрупульозно описани от Ст. Кутинчев в книгата му “Санитарната служба, Червеният кръст и Балканската война” .

Да започнем с историческите аналогии:

1. “Боевата подготовка на официална България е била предмет на влияние  и грижи …Това обаче не може точно да се каже и за най-важната спътница войната – военната санитарна организация. Третирана като пето колело във военното дело, санитарната служба е била обречена на забрава…., не е била предмет на сериозна подготовка, на сериозна организация в продължение на редица изтекли години ….“ Като оставим настрана някои по-рядко употребявани думи, не е ли положението същото и днес? За какво се разходва творческата потенция на военномедицинския персонал днес? За изграждане на стройна военномедицинска организация, съответна на съвременните военни конфликти или за постигане на лична власт, за съхраняване на едни структури за сметка на други? Нима и днес военната медицина не е “пето” колело, след като години наред се търпи да има два “синода” в управлението й? (визират се ВМА и Медицинско управление, впоследствие отдел – бележка от 2009 г.).

2. ”Опитът да се изрази, да се систематизира ролята и задачата на санитарната служба във време на война ….бе несполучлив”. Бих искал да попитам след май.1992 г. (тогава е приета Концепцията за реформа ….. – бележка от 2009 г.) правен ли е подобен опит и ако не е защо? Само грешка на военномедицинските специалисти е това или и на тези, които ги ръководеха, по-точно осигуряваха среда за работа? За какво говорят безнадеждно остарелите учебници и наставления по медицинското осигуряване с повече от двадесет годишна давност (през 2008 г. издадохме съвместно със Стефан Узунов и Стамен Чупетловски учебник по медицинското осигуряване на въоръжените сили в съвременните операции, но това не е заслуга на ВМА или на цивилното и военното ръководство на отбраната – бележка от 2009 г.)?

3. “Нито персоналът – медицински и санитарен, нито материалната и лечебната част, нито самата организация са отговаряли на съвременните нужди на армията ни..” А предвидените в следващите години структурни промени (визира се план 2004 – бележка от 2009 г.) отговарят ли? А каква е медицинската и санитарна подготовка във войските и съответства ли на съвременните изисквания? Ако не, то има ли визия за решаване на проблема? “…уредбата на военно санитарната част вече не търпи по-нататъшно отлагане без това да бъде съдбоносно за армията и страната---“. Няма ли и днес основание да поставим подобно настойчиво искане?

4. “Въпреки обстоятелството, че изрично е подчертано….., че санитарните неприкосновени складове са празни и че санитарните учреждения и болници рискуват да заминат на бойното поле празни, даже и без минимум от необходимите медикаменти…”. По-добро ли е положението днес, след като от десет години медицинската служба получава средства само за покриване на текущите разходи от тези материали?

5. “При обявяване на войната и почване на военните действия болниците …заминаха за частите късно..”. Днес болници на частите не се полагат. Но не се ли отнася този извод за медицинските пунктове и роти, поне в силите за бързо реагиране (визират се военновременните медицински формирования в батальоните/ дивизионите и общовойсковите съединения от Сухопътни войски – бележка от 2009 г.)?

6. “Липсата на уредена транспортно-евакуационна система, липсата на порядъчни транспортни средства бяха върхът на санитарния недостатък във войната..”. Жалко е, че този извод можем да отнесе и за Българската армия (днес – бележка от 2009 г.)

7. “Снабдителната санитарна служба (разбирай днешните военни фармацевти -  бел. авт.) бе тъй анемична, тъй безжизнена…., че може спокойно да се каже: тя не служеше, а боледуваше от мизерия….”. Замисля ли се някои какво ще донесе бъдещата реформа на тази служба?

8. “Избухването на холера… се дължи на бездушието на тъй наречените хигиенически отряди…Те не изпълниха своята задача и за това, че самите военно началници не им отдадоха нужното значение и ги парализираха..” Нима днес отношението на военно началниците е различно?

Не искам да спестя и критичните думи на автора към самият медицински и санитарен персонал – “…неподготвен за служба в полето на действащата армия…, използваха своята неизчерпаема енергия повече за взаимни интриги.., недоброкачественост и недобросъвестност…”. Такива навярно има (става дума за днешните военно медицински специалисти – бележка от 2009 г.) и макар да е жалко ще има и в бъдеще.

Колкото и [да не – редактирано през 2009 г.] ми се иска, едва ли бих могъл да сложа по-добър край на тези редове от думите на самия Ст. Кутинчев:

“За бъдещата военно-санитарна организация трябва да се уреди малко повечко внимание, повече доблест”. Последните две думи нека добре се осмислят от тия военномедицински специалисти, които са отговорни за нейното бъдеще.

Неискана рецензия по един автореферат

С Георгий Василевич Циганок - началник на Медицинско управление на Министерството на отбраната на Украйна се запознах в далечната вече 1994 г. във военния комплекс „Святошин” край Киев. След това той ми гостува в София. За последен път се срещнахме отново в Киев – генералът вече беше пенсионер. По време на срещите ни сме говорили за ликвидиране на последствията от аварията в АЕЦ „Ленин”, в които генералът беше взел дейно участие. Няма да ви занимавам с подробности. Ще спомена нещо, което винаги ще помня - „Драги Николай, на нас ни беше добре известно, че разкривайки медико-санитарните батальони (полеви болници за оказване на спешна хирургическа помощ в близост да бойното поле – бел.моя) в района на аварията, ние няма да постигнем нищо. Но трябваше някак си да успокоим населението, че правим нещо”.

Сетих се за тези думи,  когато случайно попаднах на едни автореферат на дисертация на д-р Вили Славчев Захариев (http://career.mu-sofia.bg/attachments/article/353/Avtoreferat-Dr.V.Zahariev.pdf). Заглавието ми се видя твърде помпозно – „Ролята и мястото на общопрактикуващите лекари в медицинското осигуряване на населението при радиационен тероризъм”. Не за друго, а защото от почти четвърт век се занимавам с проблемите на бедствията, авариите и катастрофите, в т.ч. и тероризма. Реших обаче, че отново ме е обхванало критикарството и се зачетох.

Още с първите думи във въведението и аха-аха да се убедя, че не съм прав, цитирам: „Данните от специално проведено проучване на назначена от Сената на САЩ работна група от експерти по тероризма и оръжията за масово поразяване през 2005 г., недвусмислено посочват, че „рискът от използването на ядрено оръжие е сигнификантно по-голям от риска за използването на химическо и биологично оръжие от терористите (почти двойно)". През 2008 г. на заседание на Сенатския комитет за национална сигурност на тема „Ядрен тероризъм -медицински аспекти, посрещане на основните нужди и последствия", неговият директор, сенатор Joe Lieberman определя риска за радиационен тероризъм толкова реален, че трябва да започнат незабавно сериозни подготвителни мероприятия. Сенатор Susan Collins изтъква факта, че болшинството от медицинските специалисти и общопрактикуващи лекари нямат необходимата компетенция и готовност в случай на ядрен тероризъм (край на цитата)”. Нямаше как да не се съглася с мастите, задокеански братя. Червейчето на съмнението обаче си остана. Независимо и от това, че в дисертацията се намесиха и другите братя, цитирам: „Експерти по сигурността от научния център Belfer на САЩ и водещи руски специалисти по радиационна и ядрена безопасност, в резултат на едногодишно партньорство, публикуват на 6 юни 2011 г. в Кеймбридж, Масачузетс и в Москва, резултатите от своите проучвания в специален доклад озаглавен: „САЩ и Русия съвместна оценка на заплахата от радиологичен тероризъм". Основният извод е, че „радиологичният тероризъм е реална заплаха" и се предлагат мероприятия за нейното намаляване (край на цитата)”.

Продължих нататък. Целта на дисертацията наглед добре определена – „да се разработи принципна концепция за ролята и мястото на общопрактикуващите лекари при медицинското осигуряване на населението в случай на радиационен тероризъм, съобразена с конкретните условия в страната”. Като прочетох част от задачите ми стана ясно, че нещо не съм разбрал както трябва. Защото изведнъж се появи понятието „радиационни инциденти”, които не са присъщи за използването на ядрено оръжие. Срещат се при аварии на АЕЦ и се предполага, че могат да се наблюдават и при използване на т.нар. „мръсни бомби”. Само че такива не ми е известно да са ползвани. И дали ще бъдат използвани? След като е по-евтино да блъснеш два самолета в Кулите-близнаци в Ню Йорк (смята се, че атентата струва около US $ 500 хил.) при което загиват на място 3000 души, 790 са пострадалите, а щетите се оценяват на около US$135 млн. Или да взривиш няколко тенджери с пирони на маратона в Бостън? Ама за целта трябва да се прочетат и други автори. От там можеше да се научи и че при взривяване на „мръсни бомби”, медицинската система едва ли може да бъде изведена от равновесие, тъй като рисковете голяма част от поразени да получат  на дози над 6 грей е минимална, а преодоляването на първичната реакция е възможно да се извърши за голяма част от поразените в условията на домашно-амбулаторен режим. Това се потвърждава и от данните за аварията в АЕЦ “Чернобил”.

 Много ме впечатлиха материалите и методите за изследване при решаване на отделните научно изследователски задачи – провеждане на „единично крос-секционно изследване с цел събиране на информация за анализ на компетентността, готовността и обучението на общопрактикуващите лекари да участват в медицинското осигуряване на пострадали при радиационен тероризъм”, използване на „метода на пряката индивидуална анкета чрез разработена специална анкетна карта, адаптирана съобразно реално съществуващите условия в България, на базата на извършения документен анализ и препоръките на водещите национални и международни организации”  и т.н. И отново се зачудих! Как може да разрешават амбициозни задачи, цитирам:„Да се анализират здравните последици за населението... Да се изготви алгоритъм за действие на общопрактикуващите лекари при радиационен тероризъм (край на цитата)” след като не се познава характеристиката на „радиационния тероризъм”, начините за приготвяне и използване на „мръсни бомби”, къде могат да бъдат използвани и т.н.

И още тук реших, че постановката на дисертационния труд е сбъркана. Което разбира се не е вина на докторанта, а на научното звено, определило темата на дисертационния труд и на научни ръководител. Защото е методично погрешно да разработваш теоретични модели за медицинско осигуряване при радиационен тероризъм, стъпвайки върху опита от аварии в АЕЦ. Най-малкото защото и последствията от тези аварии са различни. Справка АЕЦ в Чернобил и Фукушима.

Пропускам описанието на анкетните карти и описанието на анализа получените резултати. Статистическите изследвания не са от силните ми страни, пък и се надявам, че те са извършени точно.

Ще разгледам някои моменти от обсъждане на получените резултати, изводите, предложенията и приносите в дисертационния труд.

Да заявиш, че „...Понастоящем в страната няма официално приета цялостна организация на медицинската помощ при тероризъм. Предложени са само основните организационни принципи на тази дейност, но не са изградени все още никакви организационни структури”, означава, че изобщо не познаваш тероризма, камо ли проявлението му в конкретните условия на България” е меко казано неточно. Ако авторът се беше сетил за терористичния акт на летището в Сарафово, най-вероятно нямаше да напише цитираните изречения.

Други изречения на автора са си направо декларации, цитирам: „в случай на радиационен тероризъм се очаква значителен брой пострадали и болни с Multiple Idiopathic Physical Symptoms „MIPS” (до момента това никъде не е описано – бел. моя) да се насочат към общопрактикуващите лекари (кой ги насочва или се самонасочват? – бел. моя). Обикновено те са първото ниво на търсене на помощ (какво излиза, масови загуби, търсене на помощ по обращаемост? – бел.моя). В тези случаи лекарят трябва да е в състояние да: диагностицира и започне предварително лечение (на кое по-точно? – бел.моя), когато той е единствения възможен лекар; проведе при необходимост първична индивидуална дезактивация (къде колега? – бел.моя); даде консултации на пациенти, които се страхуват от появата на евентуални радиационни ефекти; обръща внимание на съмнителни клинични симптоми, които може да имат радиационен произход (край на цитата)”.

По-нататък докторанта прави сериозна екскурзия върху подходите за диагностика, лечение, прогноза и поведение при радиационни увреждания, цитирам: „Американският подход, добре очертан от David Weinstock и сътр., се базира предимно на биодозиметрията (хромозомни аберации в лимфоцити от периферна кръв). Европейският подход е различен. През март 2005 г. Европейската асоциация по трансплантация на костен мозък (EBMT) с консенсус одобри единна стандартизирана процедура за диагностика и лечение на пострадалите. В основата на тази процедура е програмата METREPOL (Medical Treatment Protocols for Radiation Accident Victims). Експерти от Франция, Германия, Великобритания и Холандия под ръководството на германския проф. Theodor Fliedner от университета в Улм, разработват ръководство за медицинско осигуряване на пострадали при радиационни инциденти публикуван от Британския радиологичен институт..... Анализират се четири системи: хемопоетична, гастроинтестинална, кожна и невро-васкуларна въз основа на данни от станали 81 инцидента в 19 страни през периода 1945 - 2001 г. и общо 824 случаи с радиационни увреждания (да попитам за масовите загуби  в течение на 56 години – бел. моя) Предлаганият подход, позволява чрез алгоритъм от кодове за оценка на тежестта на симптомите да се сортира пострадалия в определена „категория за отговор”. Категориите за отговор са четири и съответстват на степените на тежест на острия радиационен синдром.. ... подробните и обстойни прегледи, и изследвания, които се препоръчват от авторите изискват значително количество високо квалифициран персонал и сложна апаратура, които не винаги са на разположение дори в МБАЛ. За общопрактикуващите лекари в по-голямата си част са неприложими. Въпреки това тази система за оценка на радиационните увреждания и поведение на медицинския персонал е приета от Европейския съюз и ние задължително трябва да се съобразим с нейните изисквания  (край на цитата)”

Е, тука я втасахме. Ще ме извинявате за дългия цитат, ама защо трябваше да има толкова дълги „научни екскурзии” За да кажем, че нещо го има и ние ще се съобразяваме с него, но неизвестно как?!

Следват текстове за лечение на различни по тежест радиационни увреждания за мониторинг на облъчването и как е добре общопрактикуващите лекари по препоръките на IAEA, ICRP, NCRP и REAC трябва да разполагат с „някои по-елементарни и лесни за работа, дозиметри и радиометри, които могат да бъдат много полезни, както за мониторинг на пострадалите, така и за намаляване на психологичното напрежение. Нашето проучване показа, че едва 2,3% от лекарите разполагат с дозиметър-радиометър и само 10% могат да работят с тях (край на цитата)”.

Продължава се с разсъждения върху деконтаминацията и лечението, цитирам: „Специфичните методи за лечение, които личните лекари трябва да имат предвид включват: Насищане на органа - например KI при йодни изотопи, Хелатни агенти - Са - DTPA при трансураниеви елементи и тежки метали (Mn, Fe, Zn, Ru, Ри, In, Cd, Th и други); пенициламин (PCA) при полоний, кобалт, мед, живак; димеркапрол (BAL) при олово, бисмут, злато, хром, никел; дифероксамин (DFOA) при желязо..и т.н. (край на цитата)”. Не оспорвам написаното, но то не е резултат от изследванията на докторанта.

Пропускам част от обсъждането на резултатите, за да се съглася с една теза на автора, цитирам: „Провежданото сега обучение на студентите - медици по дисциплината „Медицина на бедствените ситуации" от 10 часа практически упражнения и 6 часа лекции, не е достатъчно по обем и трудно удовлетворява изискванията на МААЕ по отношение на тази подготовка (край на цитата)” Уважаеми колега, само в едно ще ви възразя. Бедствените ситуации не са само и единствено радиационните увреждания. По същата логика друг може да пише за бедствените ситуации при използване на отровни вещества и да направи същия извод. Медицината на бедствените ситуации не е клинична, а организационна дисциплина. Тя трябва да обхваща всички аспекти на бедствията – от терористични актове до наводнения горски пожари, разливане на опасни течности и т.н. Но вие си я карате както от времето на „Медико-санитарната защита”. Което разбира се не е Ваша вина.

Ще спра до тук с обсъждане на резултатите в автореферата.

От изводите ще се спра на следните, цитирам: „Събраните и анализирани данни дават основание да твърдим, че знанията и уменията на общопрактикуващите лекари са фрагментирани и повърхностни, без какъвто и да е практически опит. Готовността е на ниско ниво. Липсват инструкции и алгоритми за действие, които да подпомогнат общопрактикуващите лекари в изпълнението на медицинската помощ. Личните лекари не са включени в подготовката по радиационна защита. Необходимо е да се разработи цялостна програма за обучение по въпросите на медицинското осигуряване при радиационен тероризъм (край на цитата)”.

Вероятно сте прав непознати колега. Само че и тук не сте откривател. В друг български дисертационен труд, защитен през 2004 г. съществува подобна констатация. Вярно, че тя не касае частта програмите, свързана с радиационните поражения. Трябва да споделя, че няма и как личните лекари да имат практически опит, по причина че радиационни аварии не стават всеки ден, да не говоря за радиационен тероризъм.  Личните лекари сигурно са и изключени от системата за подготовка по  радиационна защита. А включени ли са в системата за защита при използване на импровизирани взривни устройства? Или в защитата на пострадали при горски пожари?

Мога и да продължа, но няма нужда.

Все ми се струва, че личните лекари трябва да владеят основните диагностични и лечебни техники при заплашващи живота състояния, а не са пенкилер специалисти. Но това си е мое мнение.

Много са претенциозни и предложенията Ви.

А за приносите да не говоря! Значителна част от тях просто не са Ваши. Изключвам проведеното и анализирано единично крос-секционно изследване с цел събиране на информация за анализ на компетентността, готовността и обучението на общопрактикуващите лекари да участват в медицинското осигуряване на пострадали при радиационен тероризъм по метода на пряката индивидуална анкета.

Все пак имате късмет, че днешните научни журита работят на принципа „ти на мене, аз на тебе”!

Късметлия сте и, че някой заядливец като мен, не Ви е бил рецензент. Поне на вътрешната защита!

Понеделнишки драскулки

Размишления върху мениджмънта и  мениджърите на Гламаздин („Библия g-модератора, том І, Ветхий завет”

Разсъждавайки върху мениджмънта и мениджърите Гламаздин акцентира върху използване на понятието, методите за управление и външните белези на мениджърите. Той пише:

• “ ...Не знам защо всички смятат, че мениджмънтът е различен – търговски медицински производствен, финансов, антикризисен и т.н.” И е много прав. Убедете се сами. Просто седнете пред компютъра, влезте в Интернет и се запознайте с магистърските програми на висшите училища в България по МЕНИДЖМЪНТ. В това число и здравен.

• “..Мениджмънтът обикновено не е съпроводен с бесилки и показни разстрели. Пред мениджъра има три цели: да застави сътрудниците си да изпълнят някаква задача, плащайки им грошове; да убеди потребителите да се отблагодарят за тази работа чрез парите или гласовете си и да прибере за себе си разликите между печалбата и изплатените заплати във фирмата.” Вярно е, че днес в България, с малки изключения не разстрелват. Но ефектът от това да ти съсипят фирмата или да те уволнят, защото мислиш и говориш различно е същия.

• .“...Те са облечени с нови костюми и с вратовръзки, а понякога и със зацапано специално облекло, ако мениджърът е бригадир или началник на смяна. Днес всеки служител със замислена физиономия, бележник и писалка в ръка се нарича мениджър..” Посетете който и да е офис и ще се убедите в това.

И накрая едно стихче от Гламаздин (преводът е мой):

"Но всуе, няма да пропадне

на мениджъра скромний труд.

От него ще избухне пламък

и просветени мениджъри

ще се сберат под свято знаме".

ДА ЖИВЕЕ МЕНИДЖМЪНТА! ДОЛУ УПРАВЛЕНИЕТО!

ЗА ЗДРАВНОТО МИНИСТЕРСТВО

Първото българско Министерство на народното здраве е формирано в правителството на Кимон Кимон Георгиев, веднага след преврата на 09.09.1944 г. До тогава управлението се осъществява от дирекция в състава на Министерството на вътрешните работи и народното здраве. За министър е назначен запасният санитарен полковник д-р Рачо Ангелов, участник във войните за национално обединение, комунист, член на ЦК на БКП, интерниран за това че не уведомява властта за готвения атентат в църквата „Св.Крал (16.04.1925 г.), председател на БЛС. По негово време се поставят основите на здравния модел на Семашко. Акцентира се върху профилактиката на заразните заболявания. Изкореняват се маларията като се пресушават блатата  и бесът, чрез избиване на бездомните кучета.

Сетих се за тези неща покрай един филм за комунизма, качен във Facebook и пренията покрай спешната помощ.

През ума ми минаха и някои други мисли:

•      Че по брой на пострадалите при атентата в църквата сме „световен рекордьор” в продължение на 70 години. Убити са 213 души, от които 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-ма капитани, 3 депутати и множество граждани, включително деца. Ранените са 500 души . И че ”рекордът” по жертви е “подобрен” на 19.04.1995 г. при атентата в Оклахома сити, САЩ – ранени  - 705, убити – 164 души;

 •      Че в Царство България не е било срамно да се говори за „народно здраве”. За разлика от демократична България, в която в името на министерството се съдържа една буквална заемка от руския език (здравоохранение);

•      Че д-р Р. Ангелов ще остани в историята с делата си. Добри или лоши. За разлика от една професорка, намерена по кръстопътищата български.

За другите здравни министри просто не ми се пише.

ЛЮБОПИТНО ЧЕТИВО ЗА БЪЛГАРСКИ ПОЛИТИЦИ ИЛИ ЗАЩО „ЗАГИНА” ХИЛЯДОКРИЛИЯ ЖЕРАВ JAL

Успешното съчетаване на японската корпоративна култура с принципите на западноевропейската и американска икономическа политика е възможно само до момента, до който те се компенсират от други японски преимущества – например млада и евтина работна сила.

Рано или късно населението започва да застарява, да забогатява, да става по-лениво.

И тогава сте изправен пред избора – или ПО НАТАТЪШНО РАЗВИТИЕ или съхраняване на ЯПОНСКИТЕ ЦЕННОСТИ.

АКО ТОЗИ ИЗБОР ЗАКЪСНЕЕ ВИ ЧАКА СЪДБАТА НА JAPAN AIRLINES (JAL) – БАНКРУТ И БОЛЕЗНЕН ПЛАН ЗА ПРЕСТРУКТУРИРАНЕ.

КАКВО Е JAL?

Това  не е просто авиокомпания, а ключов елемент на японското икономическо чудо;

•      Основана е през 1951 г. и израства заедно със следвоенна Япония;

•      Превозва членовете на императорската фамилия, премиер-министрите и римския Папа;

•      През 2000 г. е четвърти авиопревозвач в света и най-големия в Азия;

•      През 2008 г. превозва 52,9 млн пътници (три четвърти от тях по вътрешни линии) и 1,2 млн тона товари.

КАКВО СЕ СЛУЧВА С JAL?

•      През 2001–2009 г. правителството на Япония на три пъти спасява гиганта от банкрут. С бюджетни пари. За последен път  през 2009 г. чрез $900 млн кредит от Държавната банка за развитие;

•      2009 г. е черна за компанията. Това е четвъртата година, в която тя е на загуба за последните пет години. На 19.01.2010 г. компанията  подава в Токийския окръжен съд заявление за банкрут;

•      Общата задлъжнялост на авиопревозвача е повече от $25 млрд.

ЗАЩО „ЗАГИВА” ХИЛЯДОКРИЛИЯ ЖЕРАВ??

1.Моделът на компанията JAL, условно наречен от мен “Мицуи” престава да работи във века на тоталната специализация !!

 В какво се състои моделът??

Представете си че заминавате в командировка в град Кицуи. До там пътувате със самолет на авиокомпанията“Мицуи”. От летището в Кицуи с такси “Мицуи” отивате в хотел “Мицуи”. По телефона наемате компаньонка от компанията за гейши “Мицуи”. В хотелската стая използвате удобните легла и мебели  на “Мицуи”. Преди сън отпивате чаша уиски от мини барчето “Мицуи”. След това прочитате няколко страници от последния бестселър на книгоиздателство “Мицуи”. Може и  да гледате ток шоу по кабелната телевизия “Мицуи” на телевизор “Мицуи”.

По тази причина империята JAL трябва да се освободи от 53 от 110 си дъщерни компании

2. Фалира концепцията за пожизнено наемане на работници.  Японското преклонение пред възрастните хора е най-голямата жертва поднесена пред олтара на банкрута на JAL.

•      През 1960 г. щедрите пенсионни планове на компанията са облагодетелствани от малкия брой пенсионирани служители от JAL  и ниската цена на младата работна сила на трудовия пазар. Те са и стимул за новите работници;

•      През 2010 г. самата компания е вече в пенсионна възраст, а броя на корпоративните пенсионери е достигнал 9000. Пенсионните разходи на JAL  са около $2,2 млрд годишно.

КАКВО ПРЕДПРИЕМАТ В JAL?

Първоначално компанията планира да съкрати 6800 служители, след това 7300, а по-късно 8400. През 2010 г. се оказва че трябва да се уволнят  15 700 от 47 000 служители на компанията.

Но тъй като трудовото законодателство на Япония забранява ЕДНОСТРАННО прекратяване на трудовите договори, даже и при банкрут, се налага първоначално работниците ДА БЪДАТ УБЕДЕНИ, че трябва да бъдат съкратени.

КАК ВИ СЕ СТРУВА?ТРЯБВА ЛИ ДА СЕ КОПИРАТ СЛЯПО МОДЕЛИ?

НЯКОГА ПРЕПОДАВАХ И ТАКИВА НЕЩА НА СТУДЕНТИТЕ СИ!

На вниманието на г-н министъра на здравеопазването д-р Петър Москов

Относно: Концепцията за спешна помощ

Уважаеми г-н Министре,

Позволявам си да предложа на Вашето внимание цитати от един доклад:

„...Днес в България проблемът за създаване на апарата на парамедиците е актуален поради желанието да бъде усъвършенствана медицинската помощ на нуждаещите се от мястото на инцидента до постъпване на пациента в болнично заведение – т.нар. доболничен период. За значението на този период за първи път се акцентира в САЩ през 70-те години на миналото столетие. През 1966 г. е публикуван доклад със заглавие “Случайната смърт и увреждания: Пренебрегнатите болести на съвременното общество”. Той отчита по-добра преживяемост сред ранените американски военнослужещи във Виетнам в сравнение с тежко пострадалите при пътнотранспортни произшествия по магистралите на Калифорния. Според него ключови фактори за по-добрата преживяемост при войниците са бързата евакуация от мястото на инцидента (използване на вертолетни линейки – за първи път е приложена по време на Корейската война) и подготовка на бойните спасители от военните формирования да изпълняват ефективни процедури по управление на травмата.....

........ За разлика от други социални проблеми, по отношение на необходимостта от създаване на института на парамедиците съществува политически консенсус (Годишен доклад за състоянието на националната сигурност през 2011 г., Предизборната програма на партия Демократи за силна България, раздел „Здравеопазването качествено и солидарно”, т. ІІ, т. 8, 2009, с. 14, Програма на ПП ГЕРБ за Европейско развитие на България, 1 юни 2009, с. 43, Писмо на Българска стопанска камара до вицепремиера и министър на финансите Симеон Дянков относно включване в заседание на Националния съвет за тристранно сътрудничество на предложения за реформи в областите пенсионна реформа, здравеопазване и образование, изх. № 04-00-69/31.08.2011 г. и др. - бел.моя).......... ”

Докладът „Парамедиците в медицинската система на България – между историята, намеренията и бъдещето” е изнесен на Юбилейна научна конференция с международно участие на Пловдивския университет, филиал Смолян, по повод 50 години научно-образователна институция в  Средните Родопи „Традиции, посоки, предизвикателства”, 19-21 октомври 2012 г., гр. Смолян Авторите са Николай Колев, Александър Димитров, и Стефан Узунов – военни лекари пенсионери.

Докладът и други подобни публикации по темата за спешната помощ предоставям безплатно. При поискване.

Те са по-смислени от становището на Вашия национален консултант и някои тези в концепцията!

С уважение: доцент Николай Колев, д.м., стипендиант на НОИ