четвъртък, 26 ноември 2015 г.

Спомени за едно загубено време - с. Виден



Тези, които ще прочетат след време следващите редове, вероятно ще се учудят на преклонението към баби, дядовци, роднини и съседи, в което моето поколение беше възпитавано. Може би няма да ме разберат и когато разказвам за любимите си учители от началното, прогимназиалното и гимназиално образование. За които и до днес си спомням с признателност и умиление.

Нашите баби и дядовци, родители и ние самите живяхме разделени между отломките на т.нар буржоазно минало, чиито патриархалност и морал вече безвъзвратно си отиваха и различното от него социалистическо настояще. Днес, за съжаление историята се повтаря. Разграничителната линия минава между комунизма и демокрацията. Това ме амбицира да разкажа за живяното между 1951-1973 година.

След уволнението на татко, семейството ми се прибира в родното му село Виден. От 15 януари 1951 г. летецът-пилот започва работа като счетоводител в местното ТКЗС (трудово кооперативно земеделско стопанство – бел. моя) Виден се намира на 3 км. от днешния град, а в детството ми село - Павел баня. Пътят между двете тогавашни села се пресича от река Турийска, близо до  която дядо ми имаше градина. 



Днес от Виден е останала само една махала, разположена южно от къщата на дядо ми към училището.  Причината е, че заради вдигане на преливника на тогавашния язовир „Г. Димитров”, днес „Копринка”, е решено част от селото да бъде изселено (Постановление № 110  на Министерския  от 1960 г.). В него попада и бащината ми къща. Парадоксът е, че тя оцелява и съществува и до днес. През късната есен на 1991 г. заведох татко да я види. Не зная какво го е вълнувало, когато се е върнал години назад. По пътя да София не сме разговаряли по темата. На следващата година татко си отиде от този свят. За последен път бях във Виден през 2007 г.
Споменът за къщата и двора на родителите на татко са много ярки. Вероятно поради фактът, че след като се преместихме в Сливен (1955 г.) почти всяко лято гостувах на баба и дядо. Къщата беше разположена на 100-150 м. южно от центъра на селото, на един ъгъл в който се събираха четири селски улици. От към пътя беше оградена с висока, колкото човешки ръст ограда. И къщата и оградата бяха от кирпич (неизпечени тухли – бел. моя). Дворът беше разделен на две част – жилищна и стопанска. Жилищната, освен новата къща, строена някъде около 1930 г. имаше и стара пристройка към нея. Тя представляваше една голяма стая с вградени долапи. Тук живееха баба и дядо. Разбира се за нас децата най- интересни бяха долапите. Много обичахме да ровим из тях. Макар и никога да не открихме „съкровища”.
В жилищната част, срещу къщата имаше сайвант с пещ, която никога не се ползваше. Интересни работи  имаше в подпокривното пространство на сайванта. Веднъж открих там една съвсем запазена пушка. Вероятно е била донесена от дядо, участник в двете Балкански и Първата световна война. Баща ми бързо ме лиши от удоволствието да имам истинско оръжие, като строши дървената й част. За съдбата на цевта и другите метални части нямам спомен.

 

Семейството на баща ми пред  новата къща, вероятно около 1930 г. Баба Ана (втори ред вдясно с пендари на врата), дядо Кольо (седналият  с бялата риза). В ляво от него е татко. Другото семейство не го познавам. Когато снимката ми попадна, баща ми вече не беше жив, за да го попитам. На следващата снимка - дядо като войник (седналия вляво)





Покрай пътеките в двора имаше пояс от чемшир. Баба го поддържаше винаги добре подрязан. Земята в тази част на двора не се използваше за селскостопански нужди. Баба ми сееше цветя, в ъгъла към улицата имаше дрян, а до чешмата в центъра – бряст. Заварих го при едно от посещенията ми на село през 90-те години. По-късно новия собственик на къщата, също виденчанин го отряза.

Новата къща беше едноетажна. В средата й имаше широк коридор с прозорец към улицата, която водеше към центъра на селото. Интересна вещ в него беше масивна квадратна маса, на която имаше щемпел на Вермахта. От едната страна на коридора бяха две стаи – в едната, към двора живеехме ние, а другата, към улицата така си остана недостроена. Там баба съхраняваше през есента ябълки, къснозрейни круши, дюли и чепки грозде. Третата стая, в противоположната част на коридора, беше почти колкото останалите две. Прозорецът й гледаше към двора (на снимката по-горе е покрит с платнище – бел.моя). В нея беше спалният комплект на родителите ми (легло, две нощни шкафчета и гардероб) и един бял кухненски бюфет. Интересната вещ, която открих в бюфета беше пистолет „Валтер”. За съжаление и това ми откритие изчезна много бързо. Вероятно баща ми беше взел мерки да не се докосвам в бъдеще  до него. Спалният комплект, бюфетът и „германската маса” оцеляха до смъртта на татко през 1992 г. После сестра ми Антоанета ги затри, макар и да бяха интересни антики от онова време. И след реставрация можеха да се ползват и днес.

Добре си спомням и устройството на стопанската част на двора. От жилищната ги разделяше телена ограда. До къщата беше залепен покрит със стряха вход за влизане откъм улицата в двора. Беше с две врати, една  голяма двукрила – за влизане на каруцата и добитъка и друга малка – за хората. Стрехата беше толкова голяма, че даваше възможност под нея да се извършват селскостопански дейности. Там пърлеха и разфасоваха прасето преди Нова година. От другата страна на входа беше залепена плевнята. Първият етаж от кирпич се състоеше от една голяма стая за съхраняване на продукти, зимнина, вино и ракия. Над него беше мястото за сеното, изцяло от дърво. Под плевнята дядо ми гледаше няколко овце. Тук стоеше и ръчната веялка (горе) и диканята  (долу)



 

Оборът за конете и биволицата, мястото за гледане на прасето и хамбарът бяха в отделни постройки.
Дядо ми е бил среден селянин.  Явно е обичал селския труд и дома си. Домът му, без да е богато подреден беше спретнат и добре поддържан. Убеден съм че заслуга за това имаше и баба Ана.
Спомените ми за първите години на село са смътни. Чудя се дали са мои или са неща, които са останали в съзнанието ми благодарение на разказите на баба, дядо и майка. Селото не беше електрифицирано. В късите зимни нощи си светехме с газена лампа. Като че ли и в момента виждам татко наведен над счетоводните книги на ТКЗС. Пишеше с автоматична писалка. Изхвърлена по-късно от практиката, за да претърпи ренесанс през 80-те години на ХХ век. Газената лампа ми рисува картината за последните дни на болния ми брат Васил. Васко, кръстен на бащата на майка ми е роден през 1951 г. в Павел баня. Заболява от пневмония. Като че ли виждам как майка го носеше из стаята, за да не плаче и нещо му говореше. Смъртта го отнесе преди да навърши една година. Липсата на електричество не позволяваше да ползваме красивия радиоапарат ВЕФ, който татко беше донесъл от обучението си в СССР. Тази антика се затри благодарение на моя милост в медицинския пункт на 12 мсп в Елхово. От това време се спомням и за един брой на вестник „Работническо дело”. На първата му страница беше публикувана огромна траурна снимка със саркофага на Сталин. Едва ли споменът е от март 1953 г. Най-вероятно съм намерил вестника като по-голям, при гостуването ми през летните ваканции във Виден.
През 1952 г. се роди сестра ми Анета. Тогава не се питах защо не я бяха кръстили на името на баба Ана. Днес това може да бъде обяснено с модата от онова време. Или с прикритата или скрита вражда между българските снахи и свекърви. Тя не беше подминала и майка ми. Мисля че и днес шефства из българската земя. Докога – не зная. Доста по-късно разбрах, че баба Ана не е долюбвала майка ми. Модата за промяната на имената на баби и дядовци засегна и малката ми сестра, родена в Сливен през 1956 г. Вместо хубавото име Дона, на баба ми по майчина линия, бе записана Антоанета.
Баба и дядо ни обичаха много, както и ние тях (на снимката съм седнал в дядо, а сестра ми - в баба). Баба беше по-строга, а дядо – много милозлив. Ние със сестра ми Ани бяхме послушни. Играехме си в двора или на улицата със съседските деца. Тогавашните селски, а по-късно и градски улици бяха безопасни за децата. От която и гледна точка да се погледне.



Много обичах да се возя с дядо в каруцата. По-късно, когато поотраснах ми даваше поводите, за да управлявам конете. От онова време са ми спомените за жътвата със сърпове и паламарки. Сърпът е ръчно земеделско сечиво с къса дървена дръжка и извито острие наподобяващо формата на буквата „С“, а паламарката – дървена ръкавица за последните три пръста на лявата ръка, която се използва при жътва със сърп. Интересно беше и по време на вършитба. Беше ми много хубаво когато дядо ме вземеше при себе на диканята.  Тя представлява е прост уред, който се тегли от животни по хармана – специално подготвеното място за вършеене на ечемика или пшеницата. Изработва се от надлъжни дъски и напречно поставени скрепващи греди. Предната й част е извита нагоре и заоблена като шейна, за да се плъзга върху сламата за вършеене. Отдолу в шахматен ред са закрепени остри кремъци, които очукват зърното и нарязват сламата.

В двора на ТКЗС гледах как силажират храна за преживните животни. В предварително изкопани ями хвърляха свежи царевични стъбла, които се валираха отгоре с верижен трактор. Единствен в селото. Най-накрая силажната яма се засипваше с пръст.

И по онова време, животът на село не беше само труд. Имаше самодеен драматичен състав, в който майка и татко участваха. Представленията се изнасяха в малката театрална зала на училището. През лятото на селския площад се устройваха летни кинопрожекции. Електроагрегат осигуряваше електрозахранването. Помня и манифестациите на селския площад, арките, портретите и лозунгите по тях.  Манифестираха учениците и възрастните. Нямаше начин обаче и ние със сестра ми да не сме в строя

По онова време млекокомбинати и хлебозаводи нямаше. Млякото се заквасваше в къщи. В един продълговат дървен цилиндър баба избиваше масло от биволското мляко.

Олиото не беше рафинирано, готвеше се с т.нар шарлан. Баба месеше хляб един път седмично. Днес „нощви” – дървени съдове за замесване и втасване на тестото и „месали” – кърпи, с които се завива тестото, за да втаса са архаични думи.

Печаха хляба във фурната на улицата, водеща към центъра на селото. За мен беше голямо удоволствие когато от току що опечения хляб си отчупвах крайче. Вкусът и уханието му бяха прекрасни.

Много интересно се пътуваше на гости до родния град на майка ми Сливен. Дядо ни натоварваше на каруцата и през река Тунджа ни откарваше на ж.п. спирката в Горно Сахране. Защо не на спирката на  Павел баня не зная, а и не съм питал. Влаковата композиция се теглеше от парни локомотиви. Вагоните бях с дървени седалки и без купета. По някой локални линии ги експлоатираха до 1970 г. Пътували сме с тях със съпругата ми от Харманли до Нова Загора. По онова време вагоните почти винаги бяха претъпкани с правостоящи пътници. Кавгите, за да си намериш място за сядане бяха нещо обичайно. Пътуването не беше особено приятно.

Обичах да гостувам на баба и дядо през лятната ваканция – сам или със сестра ми Анета. В началото си играехме със съседските деца, докато комшиите не започнаха да се изселват. Кой в Казанлък, сой в Павел баня. Много обичах да си играя със сина на татков братовчед - Христо. А като поотраснахме 1960-1961 г., започнахме да правим и магарии – да пушим цигари. Баба имаше навика да ме души, та по този повод съм издъвкал доста джоджен. Гълчеше ме, но не докладваше на майка и татко.

В последните години от живота си баба Ана боледуваше от някаква форма на хронична левкоза. Помня, че на два пъти беше в Сливен, за да я лекуват в болница. През лятото на 1962 г. (31.07) се спомина. За село заминахме с майка и татко.




Опелото беше в селската църква „Св. Анастасий”, чиито останки стърчат и до днес. 
За първи път видях татко да плаче. Вечерта в къщи дойде попа, някаква рода на баба. Събрахме се в пристройката, където живееха баба и дядо. По едно време попа, вероятно подпийнал се разпя, като говореше на дядо, че покойната ми баба много обичала да пее. Дядо нищо не отговори, само очите му се насълзиха. Осем месеца  по-късно, на 31.03.1963 г той  последва баба. Все си мисля, че беше от мъка. Не помня да беше боледувал. Тръгнахме за село. Оказа се, че чичо ми е побързал да го погреба в Стара Загора, където го бяха оперирали по повод рак на стомаха. Защо беше постъпил така – не зная, а и никога не се опитах да узная!





Няма коментари:

Публикуване на коментар