Из „ТАЙНАТА НА ПРИМИТИВА“ (със съкращения)

Сирак Скитник* (1883-1943)

Когато след време по-спокойно бъде направена преценка на съвременното изкуство, ще стане ясно, че то е било най-непосредният и верен изразител на трагедията, която преживява нашата култура, че то първо е уяснило смътните съмнения и крушения на човешката душа сега. Никога изкуството не е било тъй малко „естетично" и толкова човечно, както днес. То даже като че не иска да създава нова естетика, а да освободи само човешката душа.

Да бъдат изгорени картинните галерии, да бъдат унищожени литературните богатства, натрупани с векове - чудовищна, варварска смелост! Но страшното е, че в нея има истина. Тая истина е страшна за съвременника: всяко ново поколение иде подавено от придобитията на миналото. Вековна култура, традиции, обществени условности, авторитети - всичко това смазва непосредното у човека, и създава от него някакъв фабричен артикул в милиони еднакви екземпляри. И ако за грамадна част от хората това е съвсем обикновен исторически процес, за отделни личности то е - обида за човешкото съществуване. Откъде почваме ний и къде свършват онези, които за живели преди нас? Нашата мисъл е чужда - понякога до ужас еднаква, ний я чуваме от чужди уста: хващаме себе си в жест, по който знаем другиго; виждаме една и съща, сякаш от векове позната усмивка, която ний сме усвоили - може би завещана от някоя пра- прабаба или дядо. Цял живот заучаваме, а своето и себе си не знаем. Нашето виждане е чуждо: Оскар Уайлд казваше, че художниците ни учат да виждаме природата, но нима не е обидно, че цяло поколение виждаше водата само синя! И трябваше да дойдат импресионистите - да я напълнят със светлини, отражения и отблясъци.

Съвременният човек чувства смътно властта на миналото, своето робство, безсилието да бъде сам, единствен творец на днешния ден и идва до безумието: убийте миналото! - наместо да го преодолее.

Най-типичен израз днес на жаждата да намерим отново изгубената си непосредственост е - възвръщането към примитива. Човечеството преживява умората от себе си; то прилича на човек, който е пил твърде много подправени вина и със засъхнали уста чака да му подадат чаша чиста вода. То е преситено на сложност, лъжливост, условност, макар че не може без тях. И търси живата вода, която ще го възкреси, поне за няколко мига, за едно по-непосредно, дори грубо чувство. От тук и любопитстващата любов към примитива.

Примитивът винаги има цената на една изповед. Той не е построение, не е знание, спекулация, а - чисто вълнение, едно нетърсено движение на душата. И там е тайната на неговата хипноза. Той е чувство, живият човек. Той е: „дал ти Бог добро”, казано с пълно чувстване смисъла на всяка дума, а не формалното „добър ден" на човека от града, който е изгубил смисъла на фразата. Той е подвигът на човек, който спасява давещия се, без да знае да плава. Потърсете го в безумието на поета, който обяви себе си капитан на „Радецки", спира парахода на българския бряг и с шепа хора отива да събаря вековна империя; в подвига на ония деца, които топяха олово в селските оджаци, да правят куршуми за въстаниците. Потърсете го на Шипка, или в похода на една неекипирана армия, която в няколко дни стига пред крепостите на Чаталджа. Неговата същност е непосредното - поривът, който не спекулира с форми. Даден в живота - той не се забравя; внесен в изкуството - той не умира. Защото е жив трепет на душата. Именно тая първична сила е изгубена днес в изкуството и живота. Смътно почувствало това, човечеството днес простира ръце към нея, за да се зарадва и стопли от някогашната яснота и искреност на собствената си душа.

След като пи от суетата на богатството и славата, Толстой написа „Що е изкуство". Той отрече жестоката, подла, сложна машинария на съвременното изкуство с ясното съзнание, че тя не може да бъде отречена, но направи това, за да отмъсти на „напредналото" човечество, което е убило примитива в изкуството и живота, и отнело чистата радост на човека. Последователен, заживя отшелнически в Ясна Поляна и после избяга от своите, за да бъде съвършено сам. Без да подозира, човечеството го обикна още повече, заради примитива, с който украси последните дни на живота си. Заради това и преситена Европа днес посреща Рабиндранат Тагор като пророк. Нима той казва неща, които ний не знаем? Пред него са минали други, но той с първичната сила на своята душа възстановява думите и те ни се струват нови - ето неговото „откровение". Преди много години Рембо пише: не мога да търпя съвременните картини, искам да гледам стари табели, щампи, неграмотни олеографии... Втръсване от тая разляна, ритмираща навсякъде, посредствена заимстваност го е накарала да се върне назад и да търси живото чувство на човека в дюкянските табели.

Всяко детство е примитив със своята неочакваност, изненадващи хрумвания и искреност. Ний несъзнателно го обичаме, защото у нас никога съвсем не умира любовта към постъпката, към порива и творчеството, в които е вложено непосредно движение на човешкия дух. И сега посредством младенчеството на човечеството поискахме да обновим света. Желанието към едно възвръщане приема най-странни форми в съвременния живот, а в изкуството създаде: многото течения, които при всичкото си различие имат една неизменна общност: освобождението от външната форма - изкуството да престане да бъде украса, да се върнем към първичното ясновидство!

В наши дни, изгубили разликата между подвиг и спекула, само душата на примитива би възвърнала величието на човешката постъпка и самобитността на творческото прозрение. Тая душа живее във всяка истинска творба на изкуството, във всяка смелост, във всеки порив. Не ще бъде парадоксално, ако кажем, че всяко голямо произведение на изкуството е примитив. И тъкмо затова го сближаваме и ценим наред с безизкусните рисунки, които срещаме, чертани с острие на каменните и костени сечива и оръжия на нашите праотци, с иконописите, с народните песни и примитиви на всички народи.

Трагедията на съвременния човек и творец е: че той в пъстротата, в приетата фалшивост на сегашния живот, вечно ще се стреми към онова, което е изгубил, без да може достатъчно да го приближи. Това е „изгубеният рай" на човечеството. При всичката жажда на човечеството да стане по-правдиво, по-непосредно, само малцина ще достигнат тая изгубена святост. Ний ще ги наричаме големи художници, герои, за да поддържаме вярата в собствената си душа.

Бележки:

*–Сливналията Панайот Тодоров Христов (артистичен псевдоним Сирак Скитник, за който публицистът Стефан Станчев пише в „Златорог“: „Сирак, защото се освобождава от властта на миналото, и скитник, защото пътува извън позволения синор на бъдещето.“) е първия директор на държавното радио („Радио София“, създадено с Наредба-закон от 1935 г.). Той е един от ръководителите на строежа на първия национален предавател на средни вълни край Вакарел с мощност 100 киловата. Значителен е приносът на Сирак Скитник за издигане авторитета на радиото, със стремеж да е сред първостепенните ни културни институции - Народния театър, Народната опера, Народната библиотека, Народния музей. Това добре проличава и от програмното съдържание на емисиите на Радио София – беседи за българската литература, история, народно творчество, изобразително изкуство, музика, религия. През 1938 г. се ражда и радиотеатърът. Сирак Скитник се оказва творец-градител на отечественото ни радио, а Петър Увалиев казва: „Радиото на Сирака излъчваше мечти”. 

НАЕМНИЦИ ЗА ГЕНЕРАЛА

Süddeutsche Zeitung.

„С подкрепата на Русия Халифа Хафтар може да превземе Триполи. Нарастващото участие на чуждестранни бойци ожесточава борбата за столицата на Либия“.

Цивилният, отбелязан с кръг е Евгений Пригожин

„Промените на фронта станаха видими най-напред в полевите болници в Триполи“, отбелязва авторът на статията Пол-Антон Крюгер. Ако преди в тях постъпваха войници, които бяха ранени от осколки от гранати, то сега войниците бяха ранени от изстрели в главата или гърдите от куршуми, които не излизат от тялото. „Това е отличителният белег на наемниците от частната руска военна група „Вагнер“, тясно свързана с Кремъл. Това вече беше наблюдавано в Сирия и особено в Източна Украйна, където снайперисти от групата „Вагнер“ също участваха в боевете, използвайки специални боеприпаси“ – посочва изданието.

 „Официално Хафтар отрича участието на чуждестранни наемници. Кремъл също се преструва, че не знае нищо. Само че участието на руски наемници има потенциал да подкопае военния баланс", заяви Волфрам Лахер от берлинската фондация „Наука и политика“, признат експерт по Либия. Според него въоръжените формирования, които се бият на страната на международно признатото правителство на националното съгласие, водено от премиера Фаиз Сарадж, все още не са намерили начин да противодействат във военен смисъл на бойците на „Вагнер“. Руските наемниците използват артилерия, радари и системи за противовъздушна отбрана и благодарение на своето подготовка и съвременната военна тактика очевидно превъзхождат воюващите на страната на правителството с техните остарели „калашници“.

„Както предполагат западните разузнавателни агенции, най-малко 1300 руснаци се бият на страната на Хафтар, но може вече да са 2000. Повечето от тях не воюват непосредствено на фронта. Те обслужват самолети Су-22, които нанасят въздушни удари, координират ракетните атаки и ударите с високоточни оръжия, които преди това не са били използвани на бойното поле по време на гражданската война в Либия“ – се казва в статията.

Наскоро специалният представител на генералния секретар на ООН в Либия Гасан Салам предупреди, че нарастващото участие на чуждестранни наемници и частни военни групи ожесточава военните действия в Либия. „Чуждите наемници, приличат на гости, които веднъж поканени, се настаняват в къщата и започват да контролират всичко“ – каза той.

 „Войната в Либия отдавна се превърна в прокси война, в която регионалните сили открито се борят за геополитическо влияние“, подчертава изданието. „Хафтар (...) получава подкрепа от ОАЕ и Египет, които въпреки всички резолюции на ООН доставят оръжие и отчасти извършват въздушни нападения за либийската национална армия на Хафтар, Абу Даби доставя китайски бойни дронове Wing Loon, с които се извършват хиляда въздушни атаки в района на Триполи, както и съвременните руски системи за противоракетна отбрана „Панцир“. Подкрепа оказват и наемниците от групата „Вагнер“, зад която стои Евгений Пригожин, близък довереник на президента Владимир Путин. Саудитска Арабия обеща на Хафтар десетки милиони долари. (...) Френският президент Еманюел Макрон подкрепя Хафтар поне политически. Освен това американският президент Доналд Тръмп проведе през април телефонен разговор с него, който Хафтар смята за одобрение на плановете му от САЩ“..

 „Правителствените въоръжените формирования, предимно от Мисрата, пристанищен град на Средиземноморския бряг, получават оръжие от Турция. (...) Парите идват от Катар, а политическата подкрепа – от Италия. Присъствието на наемниците от „Вагнер“ и с оглед на „опитите на Русия да използва конфликта в своя полза“, принуди наскоро САЩ да потвърдят подкрепата си за международно признатото правителство на Сарадж, нещо което беше твърде съмнително след разговора Тръмп-Хафтар“.

 „Хафтар залага на изтощаването на противниците си. (...) Той се надява да насърчи правителствените милиции да преминат на негова страна, защото има напрежение между отделните групи от правителствените сили. (...) Но също така е вероятно, някои групи решително се бият срещу Хафтар, ако той започне настъпление. Тогава в Триполи могат да започнат многомесечни улични боеве в гъсто населени райони – „с много убити и ранени сред цивилното население“,  – констатира Süddeutsche Zeitung.