Исторически преглед на войната на България срещу всички балкански държави – 1913 г.[1]

Полковник А. Христов, Военна библиотека № 26, Печатница на Армейския военно-издателски фонд, София, 1922

Предговор

От последните три войни, които нашия народ води за своето обединение, последната е най-важна, както по сво­ята продължителност, тъй и по своето богатство от поуки. Но при изучаване причините за нашата намеса в тази война, ние ще изпаднем в грешка, ако не вземем в внимание последствията на войната между балканските съюзници в 1913 год. В тази война, след едно страшно напрягане, за да се противопостави на петима силни съседи, нашето отечество бе заставено да се помири с най-пристрастните постановления на Букурещкия и Цариградския договори за мир. Там нашите делегати бяха третирани като такива из победена страна, а победителите казваха, че правото е винаги на страната на силния. Независимо от това, след обидната печатна кампания, водена от нашите врагове по един най-безсъвестен начин, нашата национална гордост бе чувствително засегната. Ние приключихме благородната освободителна война, ограбени от бившите ни съюзници и охулени пред общественото мнение на цивилизования свят.

Пълно и подробно описание на войната на всички балкански държави срещу България в 1913 година не ще имаме наскоро, защото за такова описание трябва да се подредят и изучат множество официални документи, да се взе­мат в пред вид мемоарите, записките, дневниците на маса действуващи лица, да се появят на бял свят материалите по войната у нашите противници. Участниците в тази война току що бяха се върнали по домовете си, започна се Общоевропейската, която погълна всецяло вниманието на чове­чеството и всякакъв интерес към войните на Балканския полуострова изчезна. Нашите противници, кои веднага (Сърбия и Черна-гора), кои по-после (Турция, Румъния и Гърция) се намесиха в Общоевропейската война, в която скоро биде въвлечено и нашето отечество. В 1914 год., преди из­бухването на Общоевропейската война, в печата се появиха съвсем малко откъслечни сведения по Балканската война. У нас се започна една силна вестникарска полемика между някои от ръководните лица, която целеше уж да установи истината по неуспешния край на войната, а в същност всеки гледаше да отхвърли от себе   си   отговорността   за погрома. Вследствие на това, много от събитията получиха едно тенденциозно обяснение, не годно никакъв за историческата правда. И парламентарната анкета предприета у нас се увлече в търсене виновните за започването на войната и не допринесе нищо за историята.

..... (не се чете).

 Въпреки това, аз си позволих да направя един преглед на тази война, като разглеждам по-подробно нашите действия, а за действията на противниците споменавам само онова, което се вижда и може да се провери по съществуващите у нас документи. Този преглед е нагоден да послужи за основа на беседите по военна история в Шуменския  гарнизон.

Той може да бъде използван и от ония офицери, които са натоварени да напишат популярна история на своите части.  .

Октомври  1922 год., Шумен

Глава I

Причини и цели на войната.

Освободителната война срещу Турция се завърши с Лондонския мир. Но сключения в Лондон договор не удовлетвори и двете договорящи се страни. Той съдържаше само една завършена мисъл, че Турция се отказва от Европейските си владения, като ги отстъпваше на колективното цяло — Балканския съюз. Разпределението на тези територии бе оставено за после.

Великите сили, под ръководството на които са водеха преговорите в Лондон, веднага се оттеглиха и оставиха съюзниците сами да се споразумеят по най-важните въпроси — раздела на плячката. Посланиците на великите сили сметнаха, че са изпълнили добре мисията си и са успели да загасят опасния за Европа пожар на Балканите. Те и не подозираха, че станаха оръдия на Австрия и със горещата си "защита на новосформираната държава — Албания — подкладоха нов пожар.  Балканският съюз в краткото си съществуване не можа да унищожи взаимната омраза   и   борба   между   съставящите го   балкански   държавици.   Идеята   за   национализма бе дълбоко заседнала у всички балкански народи, както и у всички европейски народи. Тя ставаше причина тези   народи да    действат    един    срещу    друг,  дори  инстинктивно. На повърхностния наблюдатели се хвърля  в очи бесния шовинизъм на българи, сърби, румънци,   гърци, който   изглежда дори безсмислен. Но този шовинизъм се  обяснява с    стремлението    на всеки народ да   живее   в   духа   на времето.    Не    само у   нас   на    Балканите,   но   и   в   цяла Европа,    народите се    стремят да   се    обединят   в   едно етническо цяло, да   съберат    под    един    общ    режим всички свои сънародници и така обединени   да   влязат   в общото семейство на народите, в което да вложат своята национална   мощ   за   културен   напредък.   Въпреки   проповядваните противни идеи, историята на народите   ни   сочи единствения добър  път към съвършенство   и   култура  — обединение на всеки народ, след    това   да   се   работи   да обединение на  расите и най-после — за обединение на човечеството. Стремлението кьм обединение в нашия век е развито у всички народи на Европа, а още повече между размесените балканци. За българинът пък то имаше значение за съществуването им като отделен народ и това .стремление не трябва прибързано да се нарича шовинизъм. До войната с Турция, свободните балкански държави имаха следното число жители от своето племе:

България-4 милиона;

Сърбия-3 милиона;

Гърция-2,5 милиона;

Румъните-6 милиона.

Ако тия държави сполучат да обединят всички разпръснати свои едноплеменници в едно политическо цяло, то племената им ще имат следната численост: 6.5 милиона българи от   България,   Македония   Тракия, Добруджа. 8.5 милиона сърби от Сърбия, Черна   гора, Хърватско, Босна—Херцеговина, Словения, Далмация. 8.5 милиона гърци от Гърция, Епир.    Албания,   (не се чете) ....... 10 милиона румънци от   Румъния,    Буковина,    Източна  Сърбия, .... (не се чете).

От простото сравнение на тези цифри   се   вижда,    че когато всичките балкански народи, тласкани от   съвременността, достигнат своите идеали и станат пълни етнически единици, българския народ ще бъде най малобройния. Така щото обвинението на нашите съседи, че България се стреми към хегемония на Балканския полуостров,   пада   от само-себе си. Ето защо не  трябва да  си   обясняваме    ..... (не се чете).

Ревността на българите   са  подсказваше от най-близката история: населението на завладените от нашите съседи български земи   (Ниш,   Пирот,   Враня, Добруджа) с непозволени от   днешната   култура   средства са претопяваше и ставаше чуждо   на    българската    култура. Такава етническа загуба българският народ   не   трябваше вече да позволява, защото се отиваше кьм   изгубването на цяло едно племе, което според историята, когато се е   раз­вивало самостоятелно, е внасяло в общочовешката   съкровищница ценни културни придобивки.

След разгромяването на Турция, малките балканска държавици се видяха  пред една грамадна плячка. Ръководните фактори изгубиха чувството на мярка и си поставиха задачата да вземат колкото се може повече от нея. Гърция искаше да задържи окупираните от нейната армия обширни територии. Тя искаше освен това да изтика колкото се може по на север опасните българи. Всъщност, гръцките управници не искаха да допуснат Бъл­гария на Егейско море, за да не застава тя на пътя им за Цариград. Разпаления гръцки патриотизъм смяташе сегаш­ната придобивка за предпоследна. Следващата стъпка на Гърция трябва да бъде завладяването на Цариград и въз­становяване Великата Византийска империя.

Сърбия имаше за цел да задържи в свои ръце кол­кото са може по-голяма част от Македония, с което се постигаха двойни резултати: от една страна сърбизма се засилваше на юг, понеже не можеше под натиска на силната Австрия да отива на север; от друга страна българските придобивки се намаляваха и България трябваше да престане да мечтае за хегемония на Балканите, каквото постоянно се мяркаше пред очите на бесния шовинизъм на сръбската интелигенция. След като Австрия осуети излизането на Сър­бия на Адриатическо море, сръбските ръководни фактори обърнаха погледите си на Вардарската долина, през която можеха      по-после    да се доберат и до Солун.

......................... (не се чете).

Румъния се стремеше да си обезпечи по-голяма част от Добруджа и да спечели   по-добра    стратегическа    граница, а най важното ,ла    разшири    територията   си   отсам  Дунава, за да може по-после да организира едно нападение срещу България, без да бъде принудена да минава широката   река.   

......Турция не можеше да не са стреми да си възвърне всичко изгубено във войната...... (не се чете).

.....или да дочакат междусъюзническия конфликт  и да се помъчат да си върнат повече земи..... (не се чете).

 .... (не се чете).

Великите сили макар и да не се интересуваха много от начина, по   който ще се разпределят   отнетите   от  Турция територии, бояха се от нови усложнения на   Балканите. Защото една нова война лесно можеше да стане   причина за разпространение на пожара по цяла Европа. Затова те се мъчеха  с  предупреждения да я направят невъзможна, а когато тя избухна, отнесоха се най-благосклонно към умиротворителната акция на Румъния. Интерес да се започне война между   бившите   съюзници   имаше   само Австрия, защото тогава се унищожаваше за винаги  един мощен съюз, насочен и против разноплеменната монархия.

България се противопоставяше на всички желания на своите съседи. Тя искаше да изтласка сърби и гърци из окупираната от тях Македония, да обедини всички бъл­гари в една държава, след което да се предаде на мирно усъвършенствуване и културен живот в общото семейство на народите.

Договорът със Сърбия почти начертаваше бъдещите сръбско-български граници. С една линия от Егри Паланка до Охридското езеро се определяше етническата граница на българския елемент; с друга линия отиваща по гребена на Шар планина, се разграничаваше сръбското племе. Меж­ду тези две линии остана зоната Скопско, Кумановско, Тетовско, Дебърско и Струга, населена почти изключителна с българи. Тук сърбите развиваха в последните години усилена пропаганда и бяха успели да привлекат доста­тъчно сърбомани. Въпросът за раздела на тази зона бе оставен да се разреши след войната с Турция. Руският цар трябваше да разреши всички възникнали спорове и двете страни се задължаваха, да се подчинят на решението на арбитъра. След войната обаче, сърбите повдигнаха въпроса за ревизия на целия договор и изявиха претенции за цялата спорна зона.

В сключения с Гърция договор не бяха определени бъдещите граници между България и Гърция, защото ис­канията и на двете страни бяха прекомерно големи. Бълга­рия искаше границата да отива от Охридското езеро, по р. Бистрица до устието на Вардара, като включваше в себе си и Солун с неговия хинтерланд. Българското правителство подържеше тази граница, като твърдеше, че на­селението в включените краища е компактно българско, а премълчаваше факта, че в големите градове и по брега на морето живееха много гърци. Гръцкото правителство нари­чаше населението в солунско българогласни елини и предлагаше една линия от Охридското езеро   на запад по Беласица планина и от там до устието на Места. Всъщност, гръцките претенции се простираха върху Солун и голямата част от морския  бряг.

България поддържаше изпълнението на Лондонския договор, който определяше линията  Мидия—Енос, като бъдеща граница   Но и след подписване на   Лондонския мир, Гърция   не   престана   да   претендира   за   свещения   турски  град Одрин и за граница — течението на р. Марица.

Най после и Румъния не беше доволна от отстъпеният й гр. Силистра. Румънското обществено мнение в Букурещ и други големи градове беше силно възбудено и обвиняваше правителството, че не е използувало добре за­трудненията на България и че не трябва да се отстъпва от исканата линия Балчик—Тутракан.

И тъй държавите съставляващи балканския  съюз   изненадани от обширните придобивки, от   голямото   турско наследство, надценяваха своите заслуги и  всеки   искаше по-голям дял от него, срещу понесените усилия   и   жертви. Около границите на   България   изникнаха   обширни   спорни зони, за владението на които се  почна   усилена   дипломатическа борба. С малки отстъпки от двете   страни   войната можеше да се избегне.   Но   малките   балкански   държавици скоро попаднаха в мрежите на великите   сили, половината от които (Русия и Съглашението) искаха да запазят съюза, за да го използуват за свои цели, а другата   половина (Австрия и Тройния  съюз),   искаха   да   го   разстроят, защото беше насочен срещу тях. В започнатата дипломатическа борба България остана самичка срещу грамадния фронт на всичките й съюзници, на Турция и Румъния, а така също и на по-голямата част от великите сили.

Глава  ІІ.

Дипломатическата борба. Съюзните договори.

Базата на всички дипломатически преговори, които се водиха преди избухването на междусъюзническата война, бяха договорите, конвенциите и спогодбите сключени между бал­канските държави. За да разберем по-добре същността на повдигнатите спорове, ще изложим краткото съдържание на тези документи.

Съюзният договор между България и Сърбия съ­държа следните по-важни точки:

1) Сърбия и България ще си помагат, ако бъдат нападнати от други държави;

2) Те ще си помагат ако някоя велика сила окупира турена област и ако с това се накърняват техните жизнени ин­тереси;

3) Двете страни ще сключват мир всякога заедно;

4) Ще се сключват специални конвенции за употреблението на въоръжените сили на двете държави;

5) този договор ще трае до 1920 година и е таен.

Добавката към този договор постановява:

1) ко­гато Турция е вътрешно разклатена, двете страни ща се съгласят, ще съобщят на Русия и ще почнат войната Ако не се съгласят и едната страна започне война с Тур­ция, другата е длъжна да мобилизира и ще остане приятел­ски неутрална; тя ще се намеси веднага, ако трета държава нападне воюващата;

2) всички отнети от Турция земи се владеят с кондоминиум от  двете съюзни държави, Разпределението им ще стане най късно 3 месеца след сключването на мира върху тази основа: земите източно от Родопите и р. Струма еж български, а тези—западно от Шар планина — сръбски; ако земите между Охрид, Архи­пелага и Шар планина не могат да образуват автономна държава, с тях ще се постъпи така: Сърбия няма да иска нищо оттатък линията Голям връх, в югозападно на­правление до Охридското езеро, а България ще се съгласи на тази граница, ако руския цар се изкаже за нея; двете страни еж длъжни да приемат онази граница,   която   арбитъра—руския цар ще им посочи, като най-отговаряща на интересите на двете страни;

3) всеки спор при прилагане на договора, прибавката и военната конвенция ща се раз­решава от Русия, ако една от страните намери, че не ще могат да се споразумеят с преговори помежду си.

Военна конвенция от 10 юли 1912 год. гласи:

1) В случай на война България мобилизира 200 хиляди, а Сърбия 150 хиляди войници за действия на границите или в чужда земя. В тези числа не влизат допълняющите части, опълчението и сръбския трети призив. Тези или трябва да бъдат готови 21 дни след обявяването на войната. Ако военните условия изискват по-малки части, такива могат да бъдат изпращани и по-рано;

2)  Ако Румъния нападне България, Сър­бия веднага й обявява война и изпраща 100 хиляди войника в средния Дунав или в Добруджа. Ако Турция нападне България, Сърбия отделя най-малко 100 хиляди войника за действие на Вардарския фронт;

3) Ако Австрия нападне Сърбия, България веднага й обявява война и изпраща 200 хиляди войника, които ще действуват заедно с сръбската армия. Същото ще стане и ако Австрия настъпи в Новопазарския санджак, и Сърбия бъде принудена да защити своите права с оръжие. Ако Турция нападне Сърбия, бъл­гарската армия веднага ще премине турската граница, като отдали 100 хиляди войника за Вардарския театър. Ако Ру­мъния нападне Сърбия, България ще нападне румънската армия щом тя премине Дунава;

4) Ако България и Сърбия се споразумеят да нападнат заедно Турция, и двете отделят по 100 хиляди войника за действие на Вардарския фронт;

5) Ако едната страна обяви война без да се спо­разумее с другата, то последната не е задължена да воюва,но трябва да мобилизира 50 000 войника, които да постави така, че да обезпечи най добре свободата на действията на воюващата;

6) При съвместно воюване, страните не могат без взаимно споразумение да сключват примирие по-дълго от 24 часа. За мир трябва двете страни предварително ще се споразумеят.

Споразумение между генералните щабове на Сър­бия и България от 19. юли 1912 год. гласи:

1) При предположе­ние че турската армия ще се съсредоточи в района Скопие, Куманово, Братово, Кочани, Велес, съюзническите войски на Вардарския оперативен театър ще се разпределят така: две дивизии ще действуват срещу левия турски фланг в посока към Скопие; пет пехотни и една конна дивизии ще действуват по фронта към Куманово, Братово; една българска армия от 3 дивизии ще действува през Кюстендил към Скопие и през Църно село към Кочани;

2) Ако местността позволява, тогава и първите две сръбски дивизии ще се преместят в Кюстендил   за   действие против Скопие

3) Ако стане нужда да се усили българ­ската армия на Тракийския театър и ако не е нужно да се удържи всичката определена за Вардарския театър вой­ска, то част от нея да бъде изпратена на помощ. Ако ли стане необходимо да се усили войската на Вардарския театър, то част от тази на Тракийския ще се изпрати на помощ.

Споразумението между военните щабове от 15 септември 1912 година:

1) Цялата сръбска армия ще действува на Македонския театър, като се задължава да пази и посоката Куманово —Кюстендил;

2) Цялата българска армия ще действува по долината на р. Марица. Една дивизия от нея ще остане на линията Дупница—Кюстендил;

3) Една сръб­ска дивизия ще се превози по железницата до Кюстендил. Заедно с българската дивизия образуват една отделна армия, която ще действува съвместно с цялата сръбска армия. Ако турците бъдат отблъснати зад линията Скопие— Велес, Щип, българската дивизия може да се прехвърли на Тракийския оперативен театър.

Съюзния договор между България и Гърция.

1) Ако Турция нападне една от договарящите страни, било на нейна територия, било тъпчейки систематично правата, които произтичат от договорите и международното право, те се задължават да се защитават с целите си армии и след това да не сключват мир, освен заедно;

2) Двете страни се задължават да повлияят на своите сънародници в Турция да живеят задружно помежду си и да действуват пред турското правителство и пред великите сили за за­пазване правата, произтичащи от договорите или признати по друг начин на гръцката и българските народности.

2. България и Сърбия

Още когато се водеха преговорите за сключване на Балканския съюз, България употреби всички усилия, за да отклони разделянето на Македония и предлагаше да се ра­боти само за добиване автономно управление за тази област. Когато, вследствие сръбската неотстъпчивост, тя бе прину­дена да отстъпи, надяваше се на общественото мнение в Европа и на предвидения в договора арбитър. Водейки политика на ......нашето правителство неоснователно се е надявало, че висшата справедливост ще ръководи онези, които имаше да се произнасят по Сръбско-Българския спор. Защото договорите  имат своето значение само когато зад тях стои една реална сила, способна да наложи изпълне­нието им. А такава сила зад договорите на балканските държави нямаше. Сръбското правителство, освободено от чувства, во­деше една реална политика То работеше непрекъснато, за да изправи България и арбитъра пред свършени факти. Затова то даде на армията задача да окупира земите до Вардара, като смяташе, че при разрешението на спора, този факт ще има по-голямо значение, отколкото справедливите доводи. Това правителство от началото боязливо, по-после открито започна да говори за ревизия на договора, изтъквайки пове­чето пъти съвсем неоснователни доводи. То поддържаше, че България е получила много земи на изток, което не се предвиждаше в договора, че на Сърбия е отказано да излезе на Адриатическо море, че на българите е помогнато на тракий­ския оперативен театър с войски и тежка артилерия.

Веднага след мобилизацията срещу Турция, на всички сръбски пълномощни министри бе изпратено едно окръжно писмо, според което Битолско, Кичевско, Прилепско трябва непременно да принадлежат на Сърбия. На пълномощните министри се заповядваше да направят всичко възможно, за да спечелят по този въпрос поддръжката на правителствата на великите сили, при които са акредитирани. Това окръжно писмо стана известно чрез печата и повдигна цяла буря от негодувание между българския народ. Но прави­телството ни, макар да подозираше злите намерения на най-главния съюзник, пак работеше, ръководено от чувства за закрепване на съюза и за постигане искрени отношения между съюзниците.

През време на военните действия срещу Турция, нашето правителство поиска да се пренесе част от свободната вече сръбска войска от Македония на Тракийския оперативен театър. Това искане се основаваше на договора и на предварително сключеното споразумение. Сърбите из­пратиха две непълни дивизии за усилване на обсадната армия при Одрин, но в техния печат често започна да се из­тъква тази помощ, като нарушение на договора. Срещаха се вече недвусмислени загатвания, че срещу дадената помощ Сърбия трябва да получи компенсация и че договора трябва да се ревизира.

Българското правителство бе принудено да поиска от Сърбия и една част от нейната тежка артилерия, като предложи да я заплати. Сърбите се отказаха от заплаща­нето и изпратиха няколко тежки батареи за усилване обсад­ната артилерия при Одрин. Но и тази помощ те сметнаха като дадена вън от договора и очакваха и срещу нея компенсации.

Отношенията на сръбските военни власти към македонските четници показваха едва скриваното намерение на сърбите да завладеят чрез предварителна окупация цяла Македония и в края на войната   да   претендират   за оставането им там. Българските чети, водени от   опитни македонски революционери войводи, спомогнаха  много за   разстройството на турската Вардарска армия в периода на мобилизацията. По време   на   операциите, те  действуваха   в тила на турците, разстройваха значителни техни части и до­ставяха ценни сведения на сръбските щабове. Но   щом   се завършиха операциите, сръбските военни власти започнаха систематически да преследват българските войводи   и  тех­ните четници. Те им предложиха да напуснат своите рай­они и Македония, за да могат свободно и без   тяхна   помощ да устройват администрацията на окупираната област. Въстаналите още в началото на войната македонски   градове, преди идването на  сръбската   войска,   бяха изгонили турските управници, бяха се   провъзгласили   за   свободни и бяха си организирали българско   административно управление. Още с идването си сръбските окупационни войски разтуряха българските общини и насилствено въвеждаха   сръб­ско управление. Тези    войски   с   ожесточение   преследваха всяка проява на българщината в завоювания край.   Те нео­хотно си спомняха задълженията по договора и  заявяваха на местното население, че никога не   ще   изпразнят   вече   земите до Вардара.

В завладените земи сръбските войски започнаха со­лидно да се укрепяват и укрепленията им се строяха ви­наги с оглед, за да се противопоставят на едно настъпление от българска страна. А това ставаше в момента, когато българската армия сама стоеше срещу главните турски маси на Чаталджа   и Булаир.

Под диктовката на Русия в договора между България и   Сърбия бе предвидено, че България ще помогне на   Сърбия с всичката си военна сила, ако последната бъде нападната от Австрия. Австро-Унгарското правителство по неизвестни за нас пътища скоро узна, че съюзът е насочен срещу Австрия и поведе енергична борба за разтурянето му. При преговорите в Лондон и от изнесените в печата на двете страни пререкания, австрийската дипломация схвана, че отношенията между българи   и   сърби не са  добри, че взаимната неотстъпчивост   още   повече ги изостря и че ако тя се продължи до край, въоръжения конфликт,  с който ще се тури край на балканския съюз, е неизбежен. Затова тя се мъчеше всячески да подхранва   тази   неотстъпчивост. След като даваше да се разбере, че българските претенции се намират за основателни, Австрия направи всичко, за да тласне сърбите към Македония. Тя с жар защитаваше ин­тересите на новосъздадената Албанска държава и сполучи да привлече на своя страна почти всички велики   сили.   Интимната й мисъл при това беше да се отнеме от Сърбия всяка надежда за изход на Адриатическото море. Даже и Шкодра бе отнета от Черна Гора, за да не би и сърбите да я използуват. Сърбите по този начин изгубиха всички очаквани придобивки на запад, станаха още по-неотстъпчиви в Македония и повдигнаха вече открито въпроса за ревизията на договора, в който не бе предвидено създаването на самостоятелна Албания.

Сръбското правителство настояваше да се започнат преки преговори между двете страни по ревизията на дого­вора и разпределението на земите на спорната зона. Но бъл­гарското правителство, роб на една политика на чувства. се надаваше на европейското обществено мнение, настояваше за точното изпълнение на договора и допущаше арбитраж само по въпроса предвиден в същия договор (спорната зона). Наместо да се занимават сериозно с разрешението на въпроса, и двете правителства го дадоха в ръцете на неотговорни фактори. В печата на двете страни се повдигна не­чувано остра полемика, която раздухваше враждата между двата народа. Силната македонска емиграция в България, която и попреди често се налагаше на правителствата по македонския въпрос, раздухваше тази словесна борба с всички възможни средства От пресата въпроса се пренесе в пар­ламентите на двете страни, и там изпъкна още по-ясно непримиримостта на двете правителства уж подкрепени от своите народи.

Но догдето нашето правителство търсеше своите хиляди доводи за да доказва правотата на своето становище, почти от никого неоспорвана, сръбското усилено заработи върху създаването на една сила. с която да подкрепи своите пре­тенции. Щом се убеди, че с доводи не ще убеди Бълга­рия за ревизията на договора, то потърси съюз с Гърция, която също очакваше големи затруднения с България по определение на границата.

3. България и Гърция.

Балканския съюз дойде тъкмо на време, за да спаси нова Гърция, която след несполучливата Гръцко-Турска война в 1897 година преживяваше последните дни на своето политическо съществуване. Тя беше толкова разслабена вътрешно, че не можеше да използува затрудненията на Турция в Триполи и да си присъедини освободения с чужда намеса остров Крит. Но когато се започнаха преговорите за сключването на Балканския съюз, гръцкото правителство пак успя да избегне въпроса, за автономията на Македония. То предвиждаше, че в една война с Турция   всичката   тежест ще падне върху сърби и българи, а за Гърция се изис­ква само повече ловкост, за да използува   добре   победата. С хитро протакане преговорите до   последния   решителен момент, то запази за гръцката армия свобода на действията. В сключения договор не бяха предвидени границите между двете държави, ако турците бъдат изгонени от Македония,   но  гръцкото правителство настоятелно искаше това, като определяше своето искане  неясно и желаеше по­вече Солунското пристанище да остане на Гърция. Българ­ското правителство поддържаше, че  хинтерланда на   Солун е    населен   с   компактна   маса   българи   и   пристанището трябва   да   принадлежи  на България. Цяла дивизия получи второстепенно   назначение   да   бърза   да   влезе   в Солун преди гръцката армии,   с  цел  да   се   подкрепят   нашите претенции.

Както при предварителните преговори, тъй и по-после гърците предлагаха да се определят поне основните начала, от които ще стане разпределението на отнетите от Турция земи. Те предложиха даже   една граница, която   да   минава западно от Кавала, по Боздаг, Беласица планина, Демир Капия, Крушево,   Охридското   езеро,   Адриатическия    бряг южно от Валона. Българското правителство ясно   виждаше, че центъра на гръцките претенции е Солун. Ако то бе   отстъпило пристанището, гърците може би също щяха да отстъпят от своите максимални искания. Но отстъпката    не бе направена своевременно. По-после българското правителство изтъкваше грамадните усилия, които се вложиха след прекъсване преговорите и продължаване на   войната   срещу Турция. Колкото основателен да беше този довод спрямо гръцката армия, която вече бездействуваше,   ние   изпущахме из вид, че гръцкия флот през всичкото време  на пър­вото примирие и до края на войната блокираше Дарданелите и ни обезпечаваше една нова база на Дедеагачкото   прис­танище, чрез което се продоволствуваха нашите армии при Чаталджа.

За да не дадат никаква помощ за борба с турците на тракийския оперативен театър, гърците придадоха голямо значение на нищожния укрепен пункт Янина и насочиха голяма част от своята армия там. Останалите гръцки войски бяха оставени в Македония и започнаха постепенно да се разпространяват североизточно от Солун с очевидното намерение да окупират земите, за които гър­ците претендираха. Нейде с хитрост, нейде с сила, гърци­те изтласкаха постепенно нашите незначителни гарнизони и проникнаха чак в долината на Струма. Това проникване се спря едва когато се сключи мира с  Турция    и   освободените  …..

Бележки:

[1] Открих книгата на полковник Христов през зимата на 2010 г. Беше качена в Интернет в PDF формат. Преформатирах я  в Microsoft Word, а след това започнах да осъвременявам правописа. Тогава силите ми стигнаха до публикуваните страници в блога. Днес се опитах да я открия в мрежата, но не успях. Запазил съм некоригирания файл в Word и ако някой прояви интерес мога да му го предоставя.

РАЗВИТИЕ НА ВОЕННОВРЕМЕННАТА БОЛНИЧНА СИСТЕМА НА ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ НА БЪЛГАРИЯ

Полковник СТЕФАН УЗУНОВ - ВМА;

доц. д-р НИКОЛАЙ КОЛЕВ - ВА „Г. С. Раковски";

майор ВЕНЕЛИН КЪНЕВ - ВА „Г. С. Раковски"

Военновременната болнична система на въоръжените сили има ключово значение за съхраняване на живота и възстановяване на здравето на ранените и болните по време на война. Тя е важен фактор за поддържане на моралния дух на войските и едновременно с това е източник за попълване на загубите, пона­сяни от съединенията и частите. По данни на Лобастов в хода на Втората световна война около 17 млн. ранени и болни от бившата Съветска армия са се върнали към военните си задължения. Подобни данни има и в немски архивни източници. Така например в началото на 1944 г. за попълване на резервната армия ръководството на Вермахта разчита на повече от 300 000 оздравели или оздравяващи военнослужещи. Успешното функциониране на болничната система е от решаващо значение и за следвоенния период за смекчаване на де­мографската криза, съпътстваща всяка война, и за снижаване на социално-икономическите разходи за издръжка на военноинвалидите.

Настоящият доклад анализира развитието на военновременната болнич­на система в един кратък исторически период – последните 15 години на XX век. Той обаче е белязан от значими за съдбата на Европа и света събития от политически и военен характер. Във външнополитически план по-важните от тях са: преговорите между САЩ и СССР за контрол върху въоръженията, в които са включени отбранителните космически системи, стратегическите ядрени и такива със среден обсег на действие - март 1985 г.; Стокхолмската конференция по мерките за укрепване на доверието и сигурността и разоръ­жаването на Европа – септември 1986 г.; подписването на договора между САЩ и СССР за ракетите със среден радиус на действие, според който тези с наземно базиране трябва да бъдат унищожени - декември 1987 г.; началото на изтегляне на съветските войски от Афганистан - май 1988 г.; обявяването на едностранни ограничения на съветските обикновени въоръжени сили – де­кември 1988 г.; новият мандат за преговори за съкращаване на въоръжените сили и за укрепване на доверието и сигурността в Европа – януари 1989 г.; декларацията на България съвместно с други източноевропейски страни за по-нататъшни съкращения на обикновените въоръжени сили и отбранителни бюджети – януари 1989 г.; падането на Берлинската стена – 9-10 ноември 1989 г.; подписването на ДОВСЕ на среща на високо равнище в Париж между държавите, участнички във Варшавския договор, и НАТО; официалното раз­пускане на военните структури на Варшавския договор – 31 март 1991 г. Изброените външнополитически събития са от значение за оценка на влиянието им върху схващанията за войната в периода 1985-1989 г. и от там върху строителството на въоръжените сили, респективно на болничните им системи за военно време.

От вътрешнополитическите събития се открояват: падането от власт на Т. Живков и началото на демократичния процес у нас – 10 декември 1989 г.; създаването, развитието и утвърждаването на многопартийна демокрация в страната – от 1990 г. и продължава; приемането на Закона за отбраната и Въоръжените сили на Република България (ЗОВС) – 1995 г.; Приемане на Концепцията за националната сигурност (КНС) – 1997 г. и Военната доктрина на Република България; кризата във финансовата и икономическата система на страната и въвеждането на валутен борд – 1996-1997 г.; трайната външнополитическа ориентация на страната към членство в НАТО и ЕС - пролетта на 1997 г. Посочените събития се отразяват не само върху военностратегическите възгледи за функциите на БА в променената среда, но и позволяват в съвкуп­ност с международните промени да се периодизира развитието на военновре­менната болнична система на БА. Проучването на архивни данни и научни публикации дават основание да се очертаят три основни етапа.

Първият етап обхваща годините 1985-1991 г. и приключва с разпуска­нето на военните структури на Варшавския договор. В политически план той се характеризира с разведряване в сферата на сигурността и укрепване на мерките за сигурност и доверие във военната област, при запазване на блоко­вото противопоставяне в чисто военен аспект (стратегически възгледи за войната, за строителството на въоръжените сили, за началния период на вой­ната и т.н.).

Вторият етап е етап на фактически политически и военен неутралитет на страната (март 1991-март 1997 г.). През него възгледите за националната сигурност и отбраната са много често противоположни и в значителна степен – политически оцветени. Липсват дълготрайни, политичес­ки стабилни и целесъобразни от гледна точка на цели и ресурси политически решения за функциите на БА в новата регионална и международна среда.

Третият етап, водещ началото си от март 1997 г. и продължаващ и в наши дни, е свързан с необратима политическа ориентация на страната в об­ластта на външнополитическата сигурност чрез заявеното желание за членст­во в НАТО и ЕС. Той се характеризира и с промяната на военностратегичес­ките възгледи за характера на бъдещата война, новите заплахи, ролята и мястото на БА, като тяхната еволюция излиза извън предела на настоящето из­следване (края на 2000 г.).

При изследването на развитието на военновременната болнична систе­ма са анализирани по етапи: официално възприетите възгледи за нейното строителство, основаващи се на схващанията за бъдещата война и тяхното отражение върху задачите за медицинското осигуряване на въоръжените сили във военно време; измененията в количествените параметри на системата и произтичащите от това проблеми с мобилизационното развръщане, привли­чания ресурс от резерва и материално техническото осигуряване; развитие­то на взаимните връзки и колаборация с гражданското здравеопазване при криза и война.

Изследването се основава на данни от теоретични разработки, проучване на архивни материали и собствения ни опит по строителството и реформирането на медицинската служба на Българската армия в периода 1985-2000;

Развитие на военновременната болнична система в периода на блоково противопоставяне (1985-1991 г.)

В политически план 1985 е година на разширяване на разведряването доверието в европейски и трансатлантически план. Предприети са широк кръг от мерки за увеличаване на доверието и прозрачността във военната област. Тези положителни стъпки за укрепване на регионалната и международна сигурност обаче оказват незначително влияние върху възгледите за бъдещата война. Въоръженият конфликт между НАТО и Варшавския догове продължава да се разглежда като такъв с висока интензивност. Пред Българската народна армия (БНА) се поставят решителни цели за окончателен разгром на противника в условията на използване на конвенционални средства или ограничено или неограничено използване на ядрено оръжие. Смята се, че войната ще бъде ожесточена и изтребителна. Стратегическата отбрана на Балканския театър на военните действия се разглежда като временна и принудителна с цел сриване внезапното нападение на противника и създаване на условия за преминаване в решително настъпление. Приемането на внезапността като основен способ за започване на войната поставя високи изисквания към бойната и мобилизационната готовност на въоръжените сили. Операциите се планират в коалиционен състав и с голям пространствен и времеви размах. По време на учения се проиграват фронтови настъпателни операции с дълбочина на задачата 350-400 км, (извън територията на страната), широчина на полосата за настъпление – 150-200 км, продължителност – 12-13 денонощия и среден темп настъпление 30-35 км в денонощие.

При тези условия е логично да се планират и значителни по-количество медицински загуби, които се очаква да бъдат в границите на 70-110 хил. ранени и болни само в рамките на стратегическата отбранителна операция БНА в началото на войната.

Възгледите за характера на войната и за очакваните медицински загуби операцията са първият и основополагащ фактор в строителството на военновременната болнична система на БНА. Те доминират при определянето нейните количествени и качествени параметри. Акцентирането върху внезапността от своя страна оказва влияние върху способите за мобилизация и оперативно  развръщане на лечебните заведения.

Вторият фактор е свързан със схващанията за основните елементи системата за медицинско осигуряване. Те се зараждат с появата на масовите армии и са основани на два диаметрално противоположни процеса – лечение и евакуация. Лечението на пострадалите предполага покой и обратното – ева­куацията е противопоказана, тъй като допълнително травмира ранените и болните. Примиряване на посочените противоположности се налага по обек­тивни причини, произтичащи от: маневрения характер на действията на вой­ските; високите количества на ранени и болни; липса на подходящи условия за завършващо лечение в близост до зоната на бойни действия. По същество единният процес на медицинска помощ, лечение и възстановяване се разчленява на отделни елементи, ешелонирани по оста „бойна линия-тил", и се съче­тава с евакуация на пострадалите.

В Сухопътните войски се развръщат шест ешелона, обхващащи команд­ните звена: рота, батальон, полк, дивизия, армия и фронт. Военновременните болнични учреждения са включени в състава на шести ешелон и са предназна­чени да оказват квалифицирана и отчасти специализирана медицинска помощ и да задържат за лечение ранени и болни, които могат да се върнат в строя в рамките на фронтовата операция. Предвижда се да се използват основно в настъпателни и контранастъпателни операции. Проучените описания на уче­ния от този период показват, че те могат да се използват и в стратегическата отбранителна операция в началото на войната на направлението на главния удар на противника.

Ешелонирането на медицинската помощ, лечението и възстановяването на ранените и болните във ВМФ се отличават от това на СВ. На море те включ­ват ресурси, равни на тези от първите три командни нива на СВ. На суша ВМФ разполага с възможностите на дивизиите от СВ (ресурсите са в състава на военноморските бази). Групировката от полеви и стационарни болни заведения на ВМФ е към щаба на флота. Изказаните съображения за полевите болници на СВ се отнася и за тези на флота .

ПВО (с) на командно ниво съединения и части разполага с описаните по-горе възможности на корабните групировки, а към щаба и се развръща една стационарна авиационна болница.

Паралелно с посочените военновременни болници, се разкриват и стаци­онарни. Те са включени на командно равнище Тил на БНА, и по същество представляват последен етап от системата за лечение и възстановяване на ранените и болните. Поради общата граница на страната с държави, членки на НАТО, в стратегическата отбранителна операция в началото на войната раз­положените южно от Стара планина стационарни болници решават и задачи, които обикновено са присъщи на полеви болници. Освен това Тилът на БНА формира и полеви болници, предназначени за осигуряване на съюзни войски при съсредоточаването им на територията на страната.

Към началото на 1985 г. в БНА е планирано да се развърнат 103 300 болнични легла, като основна тежест е разпределена върху Тила на БНА (ТБНА) и Командването на Сухопътните войски (КСВ). В същия период страната разполага в мирно време с около 85 000 легла, кои­то по тогавашните народностопански планове е предвидено да нараснат до около 100 000 към 2000 г.

Полевите и стационарните болници са обединени в групировки с цел цен­трализираното им управление в операциите. Изключение прави авиационна­та болница. В изследвания период се планира въоръжените сили на страната да разполагат във военно време със: седем болнични бази от стационарен тип на ТБНА, от които две с по 5500 болнични легла и пет с по 8000 легла; девет медицински бригади от полеви тип, от които три на ТБНА и шест на КСВ, с еднотипен брой легла – всяка по 6000; една флотска медицинска бригада от комбиниран тип (стационарни и полеви лечебни заведения).

Съставът на посочените групировки включва общо 322 военновременни болнични заведения, а с авиационната болница на ПВО (с) и Висшия военномедицински институт на ТБНА – 324.

Една част от стационарните заведения на ББ са профилирани, а остана­лите са от общ профил. Съотношението между профилирани към непрофилирани болници е 1:1,7 за базите с 5500 легла и 1:2,5 за тези с 8000 легла. Липсва обяснение, които да обосновават разликите в тези съотношения между двата типа бази. Едно от възможните е,че те да се дължат на различия в прогнозите за структурата на очакваните загуби на различните оперативни направления на Балканския театър на войната. Това съотношение при меди­цинските бригади е 1:2,8 в полза на общо профилните болници, а във флот­ската медицинска бригада съотношението е в полза на специализираните болници (3:1), И в тези случаи не могат да се открият обосновани доводи за взетите решения.

Проблемът за специализацията на общо профилните заведения съгласно официалните схващания се решава на базата на развръщащите се в състава на КСВ и ТБНА батальони за специализирана медицинска помощ (бсмп). Те са предназначени да специализират при необходимост полевите болници на ме­дицинските бригади и флотската медицинска бригада. В състава им са вклю­чени групи (модули), снабдени със съответната екипировка, които са в състо­яние да профилират за определен период от време всяка общопрофилна бол­ница. Счита се. че групите работят само в периода на активно постъпване на ранени и болни, който се предвижда да не надвишава 5-7 денонощия. Основ­ни специализиращи групи (модули) са: радиологична; токсикологична; неврохирургична; за изгаряния. По този начин се решава проблемът с невъзможността  за щатна специализация. Независимо от това, че са налице и други подобни решения, общият ресурс от медицински специалисти с висше образование, необходим за създаването на 324 болнични заведения, е значителен - над 6990 души, което е приблизително 27 % от наличния в националното здравеопазване. Потребностите нарастват още повече, ако се отчетат и ресурсите мобилизиращи се за: нуждите на съединенията и частите на БНА (полкови медицински пунктове, роти за медицинско усилване на армиите и фронта, отряди за медицинско осигуря­ване на вмб и др.). Тук е необходимо да се посочи, че по същото това време Бундесвера (ФРГ) при значително по-големи национални ресурси от България планира за военно време да развърне около 130 000 болнични легла, с 27 000 повече от тези в БА. Изчислените процентни потребности от висши медицински кадри по различните медицински специалности показват значими отклонения от осреднените такива. Поради непълнота на сведенията, събирани от националната статистика, следващите по-долу данни в известна степен са условни. Мобилизиращите се във въоръжените сили лекари, стоматолози и фармацевти се дви­жат в границите от 3 до 100 % от наличните специалисти в държавата. Особено висок е процентът на мобилизираните анестезиолози, специалистите по трансфузионна хематология, изгаряния и гръдна хирургия – 100 % и на общи хирурзи и травматолози (около 40 %). Те се отнасят към категорията на т.нар. дефицитни медицински специалисти. Компенсирането на общия недостиг за БНА се извършва чрез така наречената преподготовка, включваща провежда­нето на първоначални и поддържащи курсове. Провеждането на мобилизация се планира в срокове, съответстващи на стратегическото виждане за внезапно начало на войната. Южно от Стара пла­нина мобилизационният срок не надхвърля 42 часа, а северно – 72. Мобили­зационното формиране на военновременните болнични групировки е възло­жено на съществуващите деветнайсет медицински заведения на МНО в мир­но време. Освен това те са отговорни и за формиране на значителен брой други медицински подразделения. В тази ситуация планово е заложено съот­ношение между мобилизиращи и мобилизирани средно за БНА да бъде 1:10, а за отделни заведения да достигне и до 1:16-17. Както мобилизацията, така и развръщането на стационарните военновременни болници се осъществяват извън големите населени пунктове и в повечето от случаите в пригодени сгра­ди – училища, читалища, общежития, хотели и др. Неравномерното мирновременно разпределение на висшия медицински персонал също оказва влияние върху планирането на мобилизацията и опера­тивното развръщане на болничната система за военно време. Добре известно е, че здравните кадри са съсредоточени в университетските центрове в Со­фия, Пловдив, Стара Загора, Варна и Плевен, като близо 28,7 % от всички лекари в страната са на територията на София. Това налага да се планират значителни пренасочвания на здравен персонал от един регион в друг, тъй като в някои райони потребностите на БА надхвърлят от 1,34 до 3,56 пъти наличните местни ресурси. В такива региони се мобилизират и до 61 % от интернистите, 70 % от невролозите, независимо от сравнително ниските по­казатели за осреднените потребности на БНА от тези специалисти. По опита на Втората световна война такава мобилизация се характеризира като деструктивна.

През първия етап взаимните връзки между болничната система на стра­ната и планираната за въоръжените сили при криза и война са твърде ограни­чени. Националното здравеопазване се явява единствено и главно източник на ресурси (медицински персонал), като се изключи частичното използване на здравни заведения (най-вече в приграничната полоса) в началото на война­та. На практика след провеждане на мобилизация цивилната система се „обезкървява", което създава планови предпоставки да не е в състояние да осигури населението на страната в условията на война.

Развръщането на военновременна болнична система в такъв размер предпо­лага и създаването на адекватни запаси от материални средства за функционира­нето й. Макар системата да се е изграждала поетапно, то разходите по натрупването, поддържането и опресняването на материалните средства са изключително високи и практически блокират технологичното обновление, което през този период на практика е спряло.

В края на първия период в резултат на инициатива на страната в рамките на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа относно едно­странно съкращение на въоръжените сили военновременната болнична сис­тема претърпява около 15 % съкращение.

Това не довежда до съществени изменения, макар че в края на първия период, за първи път на вниманието на вис­шето военно ръководство са поставени проблемите на т.нар. „деструктивна мобилизация", произтичаща от: ограничените ресурси на националното здра­веопазване; нереалните срокове за мобилизация и неблагоприятното съотно­шение между мобилизиращи и мобилизирани; районите за мобилизация и др. Взетите решения са палиативни.

Разпускането на военната организация на Варшавския договор не довежда автоматично както до промени във военностратегическите и оперативни схващания, така и във военномедицинските такива. Болничната военновременна система се запазва в описания по-горе вид до края на 1991 г.

Развитие на военновременната болнична система в условията на фактически неутралитет (1992-март 1997 г.)

В последните месеци на 1991 г. и в началото на 1992 г. демократичните процеси в страната навлизат в нова фаза. В областта на националната сигурност акцентът се поставя върху първенстващото значение на политически фактор, но не се отрича и значението и на военния. Република България декларира, че няма териториални претенции към своите съседи. От страна на военното ръководство са предприети военно-дипломатически стъпки, които довеждат до установяване на по-голяма прозрачност и доверие във военната област с Турция и Гърция.  

Възгледите за войната започват постепенно да еволюират. Приема се, че тя ще бъде най-вероятно локална и с ограничени политически цели. Отбраната се счита за основна форма на отговарящи действия, а контранастъплението – като средство за възстановяване на държавните граници. Планира се опе­рациите да се провеждат само със силите и средствата на БА; на територията на страната; с използване на конвенционални средства и на един театър на военните действия. Внезапността в началото на войната не се изключва. Едновременно с това все повече се налага виждането, че военнополитическата криза ще ескалира постепенно. Размахът на операциите във времето и про­странството е по-ограничен спрямо първия период.

Измененията във военностратегическите схващания са съпроводени и с практически мерки. Пристъпва се към постепенно ограничаване на военно­временната численост на въоръжените сили. На стратегическо равнище – МО и ГЩ, се въвежда разделение между цивилното (политическото) и военното ръководство на армията. В сухопътни войски се възприема бригадно-корпусната организация. ПВО и ВВС се преобразуват във ВВС, включващи два кор­пуса (ТА и ПВО), всеки от които е съставен от авиационни бази, а този за противовъздушна отбрана – и от съединения и части на ЗРВ и РТВ. ВМФ се реорганизира във ВМС, като се запазва базовата организация за дивизионите надводни и подводни кораби.

Посочените промени водят до преразглеждане на въпроса за прогнозните равнища на медицински загуби, понасяни от войските в новите условия. При­ема се, че те ще бъдат преди всичко резултат от използване на конвенционално оръжие. По данни от проведени учения и тренировки за отбранителната опера­ция се планират общо за БА между 14 000 и 25 000 ранени и болни, които са около пет пъти по-ниски спрямо предходния период. В теоретичен план не се изключват и радиационни и химически поражения, но само като резултат от аварии на ядрени и химически производствени мощности на територията на страната. Биологичното оръжие се отхвърля като възможен поразяващ фактор.

В първата половина на 1992 г. (януари-май) е разработена и приета Концеп­ция за реформа на медицинската служба на БА. Процесът протича в изклю­чително противоречива среда. Възгледите за характера на бъдещата война и за строителството на ВС са в процес на съзряване. Липсва ясна политическа визия за политическата и военната ориентация на страната. Авторите на концепцията не са достатъчно ориентирани относно международния опит в медицинското оси­гуряване на ВС при криза и война. Към изложеното се прибавя и традиционната за военните, включително и за военните медици, консервативност. По тази при­чина концепцията не извършва коренна ревизия на съществуващите схващания за медицинското осигуряване, в т.ч. и за строителството на военновременната болнична система. Независимо от това редица от нейните постановки са адекват­ни на променящата се среда и позволяват да се планира и практически реализира реорганизация на военновременните медицински структури.

Концепцията потвърждава валидността на принципа за разчленяване и ешелониране на медицинската помощ, лечението и възстановяването на ране­ните и болните и при новите условия. На преразглеждане обаче са поставени йерархичните равнища на ешелониране. За СВ се възприема триетапното ешелониране. На батальонно ниво се развръщат сили и средства, присъщи за предишните командни нива: рота, батальон и полк. Бригадното равнище реализира функциите на предишните дивизии. Силите и средствата на корпу­са на практика подпомагат предходните два етапа и по същество не се раз­глеждат като самостоятелен такъв. Болничните заведения са на командно рав­нище полева армия (заменила бившия фронт) и са трети ешелон. В съедине­нията и частите на ВВС и ВМС не настъпват съществени изменения, с изклю­чение на съкращаване на авиационната болница и на полевите болници от флотската медицинска бригада. Приема се, че функциите на авиационната болница могат да се поемат от ВВМИ по отношение високоспециализираната помощ и експертиза и от военновременни болници в близост до авиационни­те бази (съединенията и частите от ЗРВ и РТВ). На тях се възлага животоспа­сяващата хирургия и трайното стабилизиране на жизнените функции, а в оп­ределени случаи и окончателното лечение на ранени и болни. Полевите бол­ници на ВМС стават излишни от гледна точка на факта, че корабните диви­зиони изпълняват основните си задачи в границите на териториалното море. В комплекта на ГЩ е планирано да се формират полеви и стационарни военни болници като последен, четвърти ешелон в общата система за медицинска помощ, лечение и възстановяване на ранените и болните в БА. Териториално­то им разпределение не се различава от това през първия етап. Ето защо в началото на войната те могат да изпълняват и задачи, присъщи за третия ешелон, ако попадат в границите на ТВД.

Преразглеждането на ешелонирането е съчетано с принципа на „възмож­ната достатъчност”. Според него формулираните прогнозни равнища на медицински загуби не могат и не бива да бъдат единствен критерий за опреде­ляне на количествените параметри на военновременната болнична система. Тя трябва да бъде съобразена и с ресурсните възможности на гражданското здравеопазване, така че да не нарушава неговата жизнеспособност при криза и война. В резултат на посочените концептуални постановки през 1992 г. стационарните и полеви легла се редуцират до 56 900. По командни нива те се раз­пределят както следва: ГЩ на БА - 46 300 легла (шест стационарни болнични бази с по 6000 болнични легла всяка; три полеви болнични бази с по 3100 легла всяка и ВВМИ с 1000 легла; на КСВ - 9300 легла в три полеви болнични бази и на ВМС - четири военноморски болници с 1300 легла. Об­щият брой на военновременните болнични заведения в БА е 144, което пред­ставлява 56 % намаление спрямо предходния период. С около 45 % е намале­но и общото количество на болнични легла, в резултат на което се променя в благоприятна посока и съотношението между болничните легла в национал­ната здравна мрежа и тези, развръщани за БА при криза и война. Общата потребност от медицински персонал от резерва се съкращава с 55 % и намалява от 6990 на 3150 души. За нуждите на БА вече се мобилизират около 12 % от наличните лекари в страната. Спада количеството на мобилизираните хирурзи (от 40 на 19 %), анестезиолози (от 100 на 49 %) и т.н. Не намира разре­шение проблемът с хирурзите по изгаряния и гръдните хирурзи. Причината е, че потребностите от такива специалисти във военно време са изключително високи спрямо тези в мирно. Това противоречие между другото не е намерило задоволи­телно разрешение в армиите на развитите европейски държави.

За разлика от предходния период военновременните болници са щатно специализирани. Това прави излишен маньовъра с временна специализация чрез нарочно изградени структури, прилаган през първия етап. Остава обаче открит проблемът за специализацията при евентуално използване на ядрени и химически агенти за поразяване. Причината за това е общата еуфория от де­мокрацията и наивните вярвания, че с разпадането на комунистическата сис­тема светът е станал необратимо мирен.

Подобрени са условията за мобилизация чрез: оптимизиране на срокове­те за мобилизационно и оперативно развръщане; запазване на съществува­щите мирновременни лечебни учреждения на БА и подобряване на съотноше­нието между мобилизиращи и мобилизирани от 1:10 през първия етап до 1:4,5-5 през втория.

Възприетият принцип за възможната достатъчност в съчетание с една от водещите идеи на концепцията за сътрудничество с гражданската система, наричана „цивилно-военна интеграция", слага началото на развитие на друг тип отношения между националната и военната здравна система при криза и война. Националното здравеопазване престава да се разглежда само като из­точник на ресурси за ВС. Отчетени са неговите възможности за подготовка на потребните във военно време специалисти. В областта на болничното дело акцентът се поставя върху съвместното използване на ресурсите на двете си­стеми както на ТВД, така и извън него. Тези виждания са изключително про­гресивни за времето си (актуални са и в наши дни), но за съжаление остават на концептуално ниво близо 4 години. Едва през 1995г. в приетия Закон за от­браната и Въоръжените сили на Република България са включени разпоред­би, регламентиращи задълженията на Министерството на здравеопазването в областта на отбраната на страната и рамките на взаимодействието с ГЩ на БА. Поради субективни причини разпоредбите на закона не са приведени в изпълнение, а през 1999 г. са отменени с мотива, че ще бъдат включени в бъдещия Закон за управление на кризи.

Съкращаването на количествените параметри на системата намалява количеството на необходимите запаси от материални средства за развръщането и функционирането и във военно време. При това положение значителни количества от медицинско и други видови имущества стават излишни. Реализирането им обаче е невъзможно поради липса на нормативна уредба. По тази причина разходите за издръжка на медицинските формирования, съхранява­щи излишъците, се запазват непроменени спрямо първия период.

Годините между 1992 г. и началото на 1997 г. са белязани от постепенно ескалираща финансово-икономическа криза. Рестриктивният военен бюджет не само, че не позволява технологично обновление на системата, но е и пречка за възстановяване на разходваните ведомствени запаси от медицински мате­риали поради изтичане на срока им за годност.

След 1992 г. системата практически изпада в застой. Не се предприемат нови стъпки за по нататъшното й реорганизиране, макар да е натрупан значи­телен опит за организационното изграждане на подобни структури в НАТО.

Военновременната болнична система на Българската армия след 1997 г.

Периодът 1997-2000 г. е изключително интересен, както във външнопо­литически, така и във вътрешнополитически и военен план. Част от събития­та обаче, произтичащи от приемането на основополагащи документи в об­ластта на националната сигурност и отбрана, протичат в годините след 1999 г., т.е. те се случват след извършената реорганизация на медицинската служба на армията. По тази причина изследването е съсредоточено върху процесите през 1997 г.

По своите икономически, финансови и политически противоречия тя е изключително динамична. Започналите в последните месеци на 1996 г. сътре­сения във финансовата сфера достигат своя апогей през месеците януари-февруари на следващата и довеждат до правителствена криза.

Нейното разрешаване освен положителен ефект върху икономиката и финансите (въвеждане на валутен борд) има и важен външнополитически ефект. Служебното правителство ясно и недвусмислено заявява за желанието \на Република България за пълноправно членство в НАТО и ЕС и предприема практически стъпки за реализирането му. Поетият външнополитически курс е продължен след предсрочните парламентарни избори за 38-о Обикновено народно събрание от избраното правителство на мнозинството.

През есента на същата година медицинската служба на БА предприема радикално съкращение на военновременната болнична система. Предложено е и е утвърдено решение за разформиране на всички болнични бази. Решени­ето е мотивирано от: оценката за липса на конкретни военни заплахи за стра­ната; активизирането на процесите по присъединяването на страната към НАТО; ниските прогнозни равнища на медицински загуби в условията на ко­алиционна отбрана; високите разходи за материална подготовка на мобилиза­цията, оперативното развръщане и функциониране на болничната система в параметрите и от предходния период; спрялата след 1992 г. подготовка на учрежденията и персонала от резерва поради липса на финансови ресурси за провеждане на УМС и курсове; заложената интеграция между цивилното и военното здравеопазване.

Планира се за нуждите на БА при криза и война да се използват налич­ните от мирно време военни болнични заведения и да се развърнат ограни­чено количество полеви болници. При разработката на организационно-щатната структура на последните е използван опитът от подготовката на военно­полева болница за участие в операцията на НАТО в Босна и Херцеговина Във военните операции полевите болници се планират за развръщане в направления, където гражданската система не е добре развита, както и за участие в медицинското осигуряване в операции, различни от война, на територията на страната и извън нея. Общото количество на полеви и стационарни легла в БА е редуцирано до 6000-7500 легла. При това положени съотношението между цивилната и военната система става изключителна благоприятно и позволява първата да бъде пълноценно ангажирана в отбраната на страната. Общата потребност от висши медицински кадри от резерва е рязко съкратена. По отношение на всички медицински кадри за нуждите в БА се мобилизират 0,6-1,0 % от наличните в страната. По специалности процентът на мобилизиращите се резервисти е съответно: анестезиолози – 1,4-2,4 %; ортопеди и травматолози – 0,9-1,5 %; неврохирурзи – 3,7-6,0 %; уролози – 1,8-3,0 % и т.н.

Полевите болници са изцяло мобилизационни, тъй като не са възприети идеите една част от тях да се формират още от мирно време в рамките на определената численост на медицинската служба за мирно време за осигуря­ване на новите мисии на ВС.

Материално-техническото осигуряване на полевите болници остава на равнището на първия период поради ограничените финансови ресурси за превъоръжаване.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

^1.                  Асклепий. Международен ежегодник по история и обща теория на медицината, том IX,  1995

^2.                  Апостолов, Евг., П. Петков, Здравеопазване - темпове и пропорции. Медицина и физкултура, София, 1986

^3.                  Военна доктрина на Република България, ДВ, бр. 34, 1999

^4.                  Возненко, В. В., Основные етапы Советской военной стратегии, Военная мысл, кн. 4, 1979

^5.                  Воробъев, И. Н., Соотношение и взаимосвяз наступления и оборонм, Военная мысл,  кн. 4, 1980

^6.                  Генов, Я., В търсене на нови виждания за отбранителните действия, Военен журнал, кн. 2,1993

^7.                  Грибков, А. И., Взаимодействие войск союзннх армии в операциях, Военная мысл, кн. 5, 1982

^8.                  Доклад-анализ за състоянието, тенденциите за развитие и проблемите пред военното здравеопазване за мирно и военно време, под. 22420, инв. № 50, 1991

^9.                  Завъялов, И. Г., Оборонительная направленность советской военной доктрини, Военная мысл, 11, 1981

^10.              Закон за отбраната и Въоръжените сили, Издателство на Министерството на отбраната, София,  1996

^11.              Здравеопазване (статистически справочник), ЦСИ, 1986

^12.              Здравеопазване (статистически справочник), ЦСИ, 1993

^13.              Колев, Н., Лечебно-евакуационно осигуряване на общовойсковата армия в отбранителната операция за отразяване на внезапното настъпление на противника на Приморското опиративно направление, дисертация, 1989

^14.              Концепция за национална сигурност, ДВ, 1997.

^15.              Концепция за реорганизация и развитие на Медицинската служба на БА за мирно и юенно време в периода 1992 г. и до 2000 г., ВМА, София, 1992

^16.              Кушев, Ж., Н. Колев, Ем. Манев, По някои въпроси на организацията на медицинско­то осигуряване на сухопътните сили на ФРГ, Сборник № 9, Военно издателство, София, 1992

^17.              Кушев, Ж., Ем. Манев, Н. Колев, По структурата на медицинските загуби, постъпва­щи в ББ в първата отбранителна операция на БА при бойни действия с използване на ОМП, Сборник № 9, Военно издателство, София 1992

^18.              Ломов, Н. А., С. С. Алферов, Некоторые вопросы послевоенного развития советской военной доктринн, Военная мысл, кн. 12, 1980

^19.              Лютов, И. С., Маневр в наступательньгх операции, Военная мысл, кн. 5, 1982

^20.              Люцканов, А., Реформата в сухопътните войски, Военен журнал, кн. 5-6, 1992

^21.              Митев, А. Военните доктрини на страните, участнички във Варшавския договор -доктрини за защита на социализма и мира, Военна мисъл, кн. 5, 1986

^22.              Минков, Т. Характерни черти на общовойсковите операции в периода на реформата, Военен журнал, кн. 1, 1993

^23.              Мозолев, В. Ф., Общих основах теории советского оперативного искусства, Военная мысл, кн. 2, 1979

^24.              НАТО, справочник. София, 1996

^25.              Нормативно-справочна информация за вземане на решение и планиране на медицин­ското осигуряване на войските, Военно издателство, София, 1988

^26.              Организация и тактика на медицинската служба. Част първа. Военно издателство, София, 1985

^27.              Павлов, Вл., По въпроса за евентуалната война срещу Република България, ВЖ, кн. 5-6, 1992

^28.              Попов, Н. П, Н. И. Мальчинов, Тенденции развития теории фронтовой наступательной операции, Военная мысл, кн. 1, 1982

^29.              Соловъев, С. П., Стратегическая внезапность, Военная мысл, кн. 1, 1979

^30.              Строго секретно, само за командването. Документи и материали, Държавно военно издателство, София, 1970

^31.              Тотомиров, Цв., Българската армия в условията на преход. Издателство на Министерството на отбраната, София, 1997

^32.              Турченко, В. В., О стратегической оборони, Военная мысл, кн. 7, 1982

^33.              Чаушев, В., М. Михайлов, Н. Колев, В. Цеков, Ж. Кушев, Особености на медицинско­то осигуряване на войските (силите) на БА, продиктувани от новата отбранителна доктрина, Сборник № 9, Военно издателство, София, 1992

^34.              Янчев, Я., Ж. Кушев, Н. Колев, По някои проблеми на освобождаването на развърна­тите медбр на фронта в настъпателната операция, Сборник № 6, Военно издателство, София, 1988