вторник, 21 август 2018 г.

Прага, 20 август 1968 г. 23:00 ч.

От спомените на Зденек Млинарж (секретар на ЦК на ЧКП в периода 1969-1970, един от лидерите на Пражката пролет – бел. моя):

„На среща на Политбюро на КПЧ (Комунистическата партия на Чехословакия), което се проточи до полунощ на 20 август 1968 г., Черник (Олдржих, министър председател на ЧССР от 08.04.1968 до 28.01.1970 г. – бел.моя)  бе извикан внезапно на телефона. Звънеше министърът на отбраната Дзур (Мартин – бел.моя). Той му съобщи, че войски на Съветския съюз и военните части на четири страни от Варшавския договор са преминали границите на Чехословакия. Почувствах шок, подобно на този, който преживях при автомобилна катастрофа. В съзнанието ми се редуваха някакви изображения: военни сцени – барикади, танкове, ранени и мъртви по улиците на Прага – се сменяха с лицата на моите близки, с пейзажи от Южна Чехия, с грозната фасада на Московския университет. Физически почувствах края на живота ми като комунист. Всичко се оказа безсмислено – и идеи и действия. Малко по-късно се върнах в реалността. Същата заседателна зала, същите хора - но само за няколко минути светът стана друг. Чух гласа на Дубчек (Александър, първи секретар на ЧКП в периода януари 1968-април 1969 г – бел.моя.): „ Така значи, решиха се. Така постъпиха и спрямо мен!” За него окупацията беше лично поражение. Предложих проекторезолюцията или по-скоро обръщение „Към народа на Чехословашката социалистическа република”

….

Внезапно вратите на кабинета на Дубчек се отвориха, нахлуха около осем войници и младши офицери, обкръжиха ни отзад и насочиха автоматите си в гърбовете ни. След тях влязоха двама офицери, единият от тях полковник. Полковникът се държеше нагло. Заяви, че има задача „да ни охранява” и започва да дава заповеди. Някой, струва ми се, Дубчек, каза нещо и полковникът се разкрещя: „Не разговаряйте, стойте тихо! Не говорете на чешки!” Тези думи бях толкова възмутителни, че не можах да сдържа чувствата си на гняв, унижение, и страх, и със самочувствие на човек, вече лишен от власт, му казах със заповеден тон: „Дръжте се както ви е наредено. Разбирате ли къде сте? Вие сте в кабинета на Първия секретар на Комунистическата партия. Имате ли заповед да ни запушите устите? Не! Така че изпълнявайте дадените Ви заповеди!” Полковникът беше изненадан, искаше да каже нещо, но замълча. ... войниците отрязаха всички телефонни кабели в кабинета, затвориха прозорците, за да не се чуват виковете на тълпата, събрала се около Централния комитет зад кордона от съветски парашутисти, хората пееха националния химн и скандираха лозунги и името на Дубчек. Чуваше се и през затворените прозорци. Седяхме мълчаливо около масата, с автомати, насочени в гърбовете ни. Франтишек Кригел (лекар, член на ЦК на КПЧ, единствен от депортираните в Москва членове на чехословашкото партийно и държавно ръководство отказва да подпише т.нар. „московски протокол”, разрешаващ пребиваването на окупационната армия на територията на ЧССР – бел.моя) погледна часовника си. Часът беше пет и нещо в утрото  на 21 август 1968 година…”

От ляво надясно: Млинарж, Черник, Дзур, Дубчек, Кригел

..........

До гражданите на Чехословашката социалистическа република!

 

….

Централния комитет на Комунистическата партия на Чехословакия призовава гражданите на страната да не оказват съпротива, тъй като отбраната на нашите граници е невъзможна. По тази причина нашата армия, органите за безопасност и народната милиция, не получиха заповед да отбраняват земята ни…..

..........

Със съпругата ми Пенка, студенти по медицина във ВМИ „Ив.П.Павлов”, Пловдив, посрещнахме вестта за навлизането на войските на Варшавския договор в ЧССР в дома на родителите й в с.Иваново, окр. Хасковски. Най-после разбрахме къде е баща й Митко Т. Митев, Бог да го прости, старшина на рота в 22 мсп …..

Години по-късно щях да служа с участници в събитието от медицинската служба на 12 мсп в Елхово, а по-късно и с д-р Кръстьо Бойчев (през 1968 г. е войник в 22 мсп), лекар в 20 ап в Ямбол, завършил кариерата си като началник на медицинска служба на 3 ак в Сливен.


 

 


понеделник, 20 август 2018 г.

ЗА КРИТИКАТА И КРИТИКУВАЩИТЕ....

В „Дневник” професор Георги ОНЧЕВ1 (психиатър) прави на пух и прах предложените изменения в Закона за здравето, касаещи раздела за психичното здраве на българина (глава пета, раздел първи „Опазване на психичното здраве” – бел.моя). Критиката му е „напоителна” – 931 думи, макар че една част от тях са извън предмета на разговора, както е обявен подзаглавието на публикацията. 

Ще си позволя да цитирам част от отговорите му на интервюто на вестника: „Една обща информационна система в психиатричното обслужване може да бъде полезна за….. Но не и милиционерски…. издава нагласи за контрол, поредните ограничения... или "озаптяване" в лексиката на един министър. В идеята за регистъра е заложен контрол, не грижа….. Защо се прави това? За да се изпрати до всеки болен социален работник, който да го покани да посещава дневен център и да си поставя редовно депо инжекциите? Или да бъдат "профилактирани", като се прибират при посещението на виден държавен глава, за да не развалят обстановката около Орлов мост?....”(край на цитата, подробности може да четете на www.dnevnik.bg/intervju/2018/08/20/3297726).
Четейки интервюто, непрофесионалистът по медицината ще остане с чувството, че в здравното министерство са се настанили едни некадърници, отгоре на всичко „жадни по милиционерски да стигматизират едни нещастни люде” (апропо, професорът май не е далеч от тази мисъл, защото в края на интервюто си заявява, че възгледите, за които говори интервюиращия цитирам: „….са плод на невежество, предразсъдъци и изводимото от тях свръхобобщаване” (край на цитата).
Въпросът за създаване на единна информационна система не е нов. Най-малкото от м. май 2009 г., когато с Указ № 142 на президента Георги Първанов е публикуван ЗИД на Закона за здравето, приет от 40-тото ОбНС (за по-младите ще припомня, че мнозинството в него беше на БСП, НДСВ и ДПС плюс „златния пръст” на Волен Сидеров). И с него е въведен новият член 147а, който гласи, цитирам: „(1) Министерството на здравеопазването създава и поддържа Национален служебен регистър на лица с психични разстройства. Редът и условията на водене и ползване на данни от регистъра се определят с наредба на министъра на здравеопазването. (2) Редът и условията за служебен обмен на информация за лицата с психични разстройства, кандидатстващи за работа с общоопасни средства, се определят с наредба на министъра на здравеопазването съгласувано с министъра на вътрешните работи при спазване на изискванията за конфиденциалност”, влязъл в сила от 2 юни същата година.
Нямам спомени тази разпоредба на закона да е била критикувана или оспорена от психиатри за изминалите девет години. Нямам спомени за „профилактирани”, през същите тези девет години, български граждани, за да не развалят обстановката в София, включително и по време на Европредседателството
В глава пета, раздел първи на действащия Закон за здравето има още двадесет   члена, без цитирания 147а и предлагания да отпадне чл.152 (по неясни причини и без мотиви– бел.моя), но те са останали извън вниманието на професора. Вероятно ги одобрява?!
Иначе и на мен, предложеният от министър Ананиев текст не ми харесва, нищо че се е опитал да го защити. Многословно, с цели 503 думи. И за да не съм голословен, щ цитирам предложението от ЗИД:
„Чл. 147а. (1) Националният център по обществено здраве и анализи създава и поддържа Национален регистър на пациентите с психични заболявания в Република България, преминали на лечение през лечебни заведения за стационарна психиатрична помощ, центрове за психично здраве, психиатрични клиники или отделения на лечебни заведения за болнична помощ и/или в лечебни заведения за специализирана психиатрична извънболнична помощ.
(2) Националният регистър на пациентите с психични заболявания се създава и поддържа като електронна база данни с цел системно събиране, съхранение, анализ и интерпретация на данни за пациентите с психични заболявания в Република България и има служебен характер.
(3) Редът и условията на водене и ползване на данни от Националния регистър на пациентите с психични заболявания и за служебен обмен на информация се определят с наредба на министъра на здравеопазването.
(4) С наредбата по ал. 3 се определят и условията, при които лица с психични заболявания, преминали на лечение през лечебните заведения по ал. 1, подлежат на вписване в Националния регистър на пациентите с психични заболявания, както и условията за заличаване от регистъра на данните за тези лица.“
Не ми стана ясно как предложението ще осигури, цитирам думите на Ананиев: „…. по-пълна и своевременна информация за психичните заболявания, установени в лечебните заведения, както и осигуряване на административен контрол на дейността по регистрацията на психичните заболявания в България. …. ще се формира национална база данни, даваща възможност за генериране на различни справки за броя на регистрираните случаи на лица с психични разстройства, броя на регистрираните лица със суицидно поведение, както и възможност за ползване на оперативна информация и от лечебните заведения, имащи пряко отношение към лечението на пациентите с психични заболявания….ще даде възможност за вземане на информирани решения. В средносрочен план регистърът ще може да предостави на отговорните за вземане на решения лица информация за ефективното планиране и обслужването на хората с психични заболявания по региони и на национално ниво.”
В заключение.
Хубаво е да се критикува. Но критиката трябва да бъде конкретна. И да се придружава от още по-конкретни предложения.
Даже и когато се прави в СМИ, че даже и то от професори.
В противен случай остават подозрения……

Бележка:
1-професорът е и писател, книгата му „Култура и психопатология. Антропология на психичната болест” бе издадена през 2017 г. от издателство „Рива”,  но това  друга тема