Познай кой е автор на текста?

Жокери за приятели и неприятели:
1.Авторът е военен лекар.
2.Текстът е публикуван 2009 г.
3.Заглавието на текста е: „Да премерим, не да ругаем срещу ресора на Желева”
Въпрос:
Каква е съдбата на автора на текста?
Може да ви се стори необичайно, но по повод някои непремерени негативни реакции за ресора на новия български еврокомисар ще припомня един случай с нашите възрожденци. Когато през 1887 г. заради русофилските бунтове арестуват и хвърлят в Черната джамия бившия вече министър-председател Петко Каравелов, журналисти от западни и руски вестници го питат: "Господин Каравелов, ще съдите ли сегашното правителство заради проявената към вас особена жестокост при мъченията?" Все още със следи от побоя, Каравелов отхвърля всякаква мисъл за насилие: "Господа! В моето отечество България такива работи не стават!" Сещам се за този пример тъкмо сега, защото буквално часове след като Румяна Желева беше номинирана да поеме ресора "Международно сътрудничество, хуманитарна помощ и реакция при кризи" в Еврокомисията, се появиха коментари, че това било “обида” и “шамар” за България. ВМА е единствената структура, която е работила с генерална дирекция "Хуманитарна помощ" през последните няколко години. Още при първата ни среща преди 5 години с Едуард Макмилън-Скот, дългогодишен вицепрезидент на Европарламента, който отговаряше за нея, той посочи, че Евросъюзът е един от най-големите донори в света. Но помощта, която се оказва на различни страни, не е достатъчно ефективна по организационни причини. И даде два примера: когато изпращат помощи в Конго и в Пакистан след едно голямо земетресение, се оказва, че част от помощта е открадната на място. Затова идеята му беше да се направят 12 реални болници в Европа, които да са в резерв и когато се наложи, да се изпраща в съответната страна, а след като си свърши работата, да се прибере обратно. Ще посоча тук и още един коментар на Макмилън-Скот, който е от евродепутатите с най-дълъг стаж. Когато обясняваше защо "Хуманитарна помощ" е една от най-важните дирекции, той я определяше като “лицето на Европа в останалия свят” Останалият свят малко се интересува от вътрешните проблеми на Европа, а се вълнува доколко ЕС се ангажира с останалия свят, бяха аргументите му. Ще подкрепя неговото мнение с няколко цифри. Само за 2007 г. тази дирекция, която отговаря за предоставянето на хуманитарна помощ на пострадалите при конфликти или бедствия, е помогнала на 127 милиона души в трети страни. Освен това е подготвила други 19,5 милиона души как да реагират при потенциални рискове. Тъкмо тези цифри нареждат ЕС като основен донор на хуманитарна помощ в света От друга страна, в държавите от ЕС също стават аварии, бедствия, наводнения. Затова съюзът иска да има постоянно действаща структура, която да му осигурява адекватна реакция. Заради всичко казано дотук твърдя, че в никакъв случай тази дирекция не е периферна. Напротив, тя е много по-важна от 90 процента от останалите комисии. Ако трябва да съм точен - по-важни са единствено комисиите за бюджет и за външна политика. България има известен опит и работи много добре с тази генерална дирекция, от която досега сме получили 3 милиона евро за наши участия в различни мисии. Този опит и натрупаната практика биха могли да бъдат солидна опора за българския еврокомисар в практически смисъл. А че някои твърдят, че Румяна Желева е на никаква позиции, това си остава за самите нас. По същия начин не бива да се омаловажава и приносът на Меглена Кунева като първи български еврокомисар. Обективно погледнато, тя допринесе за авторитета на България на европейска сцена повече от всеки отделен български евродепутат. Затова предлагам - когато говорим за представител на България на тази сцена, нека всяка критика да е премерена и в никакъв случай да не придобива махленски характер. На последната конференция на ЕС и НАТО една от критиките към България беше, че ние много добре участваме в мисиите на НАТО, но в хуманитарните мисии приносът ни е малък. Не приемам определението, че българският еврокомисар ще е "вожд на гръмотевиците". Най-малкото защото хуманитарната помощ освен за трети страни може да е необходима и на страни в Евросъюза. А и преди да се запитаме кой от коя партия е, да си отговорим на въпроса каква полза ще има за страната ни една или друга позиция. Полза, и то реална, ще има, защото България тепърва ще изгражда авторитет на европейска сцена. Това че Меглена Кунева се представи по добър начин, проправи едно важно трасе, е хубаво - ще бъде по-лесно и на новия ни еврокомисар. Щом ще имаме еврокомисар по кризите, това може да ни помогне и да станем по-добри при реакции на вътрешен терен, когато се случи нещо такова в България. И пак казвам - трябва да си хвалим нашите хора на международна сцена. Иначе става като в онзи хубав виц: "Сталин отива на театър, играят "Животът на вожда". Пиесата му харесва, той пляска, после слиза да поздрави артистите. И казва: Много хубаво, чудесно! Единствено ме притеснява, че артистът много приличаше на мен. Дали това е разумно? Нека да се разстреля! Артистът припада, режисьорът, който допреди минути си е пробивал дупка на ревера за орден "Червено знаме", се доближава много внимателно и казва: Другарю Сталин, а не може ли само да си обръсне мустаците? Сталин го поглежда и казва: Да, това също е добър вариант. Да си обръсне мустаците!"

„Представлението свърши”.

 Този материал е писан преди около 14 г. Замислен е като уводна глава на книга със спомените ми. Дали някога ще я завърша и още повече - издам не зная.
Зная, че е обичайна практика книгите, които имат автобиографичен характер да започват с детството, юношеските и младежки години и т.н. на автора. Нямам намерение да прескачам тези моменти от своя живот и ще им отделя място, доколкото ги смятам за важни, а защо не – и доколкото съм ги запомнил, защото честно казано, не съм си водил дневници за тях. Започвам с края на кариерата ми на професионален военен лекар по две причини. Първо. Текстовете за това са писани преди десет години, което им придава по-голяма автентичност и най-добре изразява онова, което съм чувствал тогава (по тази причина ги предавам в оригиналния им вид). Второ. Смятам, че тези текстове, в съчетание с коментарите, които съм направил днес, ще бъдат полезни за по-добро разбиране на оценките ми за събития и хора, направени на следващите страници на книгата.
Ще започна с посещението ми в Р. Турция, което се оказа последното в служебната ми кариера.

 Ръкопис за посещението ми в Турция


Че се организира такова на генерал-полковник Михов бе известно отдавна. Но точните дати на визитата и това, че в състава на делегацията ще има военен лекар ми станаха известни по време на командно-щабното учение „Юни-98”. Съобщението получих на ОУК (оперативен-учебен комплекс-бел. моя). Отдел „Съвместни операции и военни контакти на ГЩ искаше да съобщя имената на офицера от Медицинската служба, който ще придружава началника на Генералния щаб.

Преди да продължа с проблемите на посещението, ще споделя няколко думи за учението. Учението беше мащабно, разбира се от гледна точка на критериите след 1989 г. По предварителни разчети, цената му бе около 40 млрд. неденоминирани лева, което никак не бе малка сума за времето. Планирано бе в него да вземат участие над 3000 офицери, сержанти и войници от трите вида въоръжени сили - Сухопътни войски, Военновъздушните и Военноморските сили. За първи път трябваше да се проверят възможностите на новосъздадения корпус за бързо реагиране (на базата на бившия 2-ри армейски корпус в гр. Пловдив). Президентът Петър Стоя¬нов бе заявил, че ще участва в учението в качество¬то си на върховен главнокомандващ. По план трябваше да посети полигоните в Шабла и Крапец, където се демонстрираше организация на противодесантна отбрана на Черноморското крайбрежие. В рамките на действията на войските (силите) за първи път от десетина години насам се отработваха и въпроси по медицинското осигуряване на тактическо равнище.
Генералния щаб, като орган на върховното главно командване участваше активно в учението.

 Момент от учението. На преден план - вляво генерал-лейтенант Захарин Илиев, вдясно - генерал-полковник Михов. Моя милост е зад Михов


По този повод в-к „Българска армия” в броя си от 04.06. пише: „..Близо 400 офицери, сержанти и волнонаемни служители от Генералния щаб продължават „да дърпат конците” на отбранителната операция под ръководството на първия заместник-началник на Генералния щаб генерал-лейтенант Захарин Илиев... Спокойно, точно и уверено реагират на новите вводни и промени в обстановката офицерите от управленията и отделите на... полковниците.....доц. Николай Колев и др.

След тези кратки бележки по учението се връщам към предстоящата командировка и към въпроса, кой медицински офицер да придружава генерал Михов. Имаше две възможности – да се самопредложа или да предложа друг колета. Като правило през последните две години (1997 и 1998) бях свел командировките си в чужбина до минимум, което позволи и на други мои колеги да излязат зад граница и да почерпят опит в медицинското осигуряване. Не исках в конкретния случай да нарушавам възприетата от мен политика. Едновременно с това си давах сметка, че посещението е на най-високо военно равнище, което изискваше съответния ранг и от военния медик. Притегляйки всички „за” и „против” реших, че е целесъобразно с генерал-полковник Михов да замина аз. Оказа се, че идеята ми не се възприе с възторг. Наложи се да проведа няколко разговора с офицери от Канцеларията на Генералния щаб и най-после кандидатурата ми бе одобрена. Такъв прецедент не познавах от миналия си опит при пътуване зад граница. Не ми беше приятен факта, че почти силово наложих включването ми в състава на делегацията. Но и не се замислях върху причините за това. Едва по-късно, на 03.07. нещата се наместиха. Оказа се, че появата на името ми в списъка на делегацията отново е подразнило министъра на отбраната Георги Ананиев, който за пореден път е поставил въпроса за моето освобождаване от длъжност. До събитията на тази дата имаше обаче повече от 20 дни и аз спокойно изпълнявах служебните си задължения и се подготвях за предстоящата визита.
За нуждите на Началника на Генералния щаб, офицерите от Медицинския отдел подготвиха справочен документ със заглавие „Преглед върху състоянието и перспективите за развитие на сътрудничеството между военномедицинските служби на Р. България и Р. Турция”. Към документа приложихме Меморандума за разбирателство на Балканския военномедицински комитет от 1995 г. и Справка за центровете за рехабилитация и профилактика на Министерството на отбраната на Р.България.

 Факсимиле на документа, който изготвихме за генерал-полковник Михов


Ще си позволя да цитирам текста на Прегледа: „Двустранните отношения между двете медицински служби възникват в периода 1992-1993 година и имат неформален характер. Първите контакти са установени между ВМА на Българската армия и Турската ВМА „Гюлхание" и са основно в областта на кардиологията и кардио-хирургията.

През 1993 година по наша инициатива и с разрешение на Началника на Генералния щаб на Българската армия в София е организирана работна среща с участието на представители на медицинските служби на Р.Гърция, Румъния и Р.Турция. Поставено е началото на разговорите за създаване на Балкански военномедицински комитет. Идеята се финализира през м. декември 1995 година с подписване в Букурещ на меморандум. С разрешение на Правителството, Медицинската служба на Българската армия подписва меморандума и става съучредител на комитета.
От турска страна особено активна роля по време на преговорите има полк.доц. Хасан Туре от ВМА "Гюлхание", ръководител на делегацията. Той съдейства активно за налагане на част от нашите износвания при окончателното оформяне на текстовете на меморандума .
През 1996 година в Истанбул, при много добра организация се проведе Първия конгрес на Балканския военномедицински комитет. И до днес сътрудничество между двете страни се развива предимно в рамките на комитета.
Турски военни лекари вземаха участие и в проведеното в Р.България в края на м. март 1996 година българо-американско военномедицинско учение "Партньорство за мир-96".
При оценка на възможностите за развитие на двустранните отношения трябва да се има предвид, че военната медицина, стоматология и фармация в Р.Турция са изключително добре развити. ВМА "Гюлхание" е мощно учебно, научно и лечебно учреждение, в което са създадени и функционират почти всички съвременни клонове на медицинската наука и практика.
По наше мнение бъдещите насоки за сътрудничество биха могли да се реализират в следните области:
Следдипломно обучение на лекари от двете армии във ВМА на ГЩ на БА и ВМА "Гюлхание".
Обмяна на опит в учебната и научноизследователска работа, в т.ч. съвместни научни разработки.
Взаимен обмен на делегации от млади военни лекари и запознаването им с особеностите в медицинското осигуряване на двете армии.
Лечение на български военнослужещи в Р.Турция, когато нашата страна липсват условия за това. В тази област възможностите трябва да се преценяват критично, тъй като имаме един неуспешен опит да изпратим двама наши офицери за бъбречна трансплантация.
Размяна на военнослужещи за санаториално лечение. Не
разполагаме с данни за наличие на санаториални заведения във Въоръжените сили на Турция. От българска страна можем да предоставим целогодишни бази в центровете за рехабилитация и профилактика в гр. Поморие, Хисаря и Банкя (прилагам подробна справка за всички центрове на Българската армия). Размяната може и е желателно, с оглед на разликите в икономическото положение да се осъществи на бартерен принцип. Броят на лекуващите се трябва да се уточнява ежегодно.
Възможен е и обмен на почиващи във военно почивните домове, но тук не можем да дадем конкретни идеи, поради това, че те не са в наше подчинение.
За посочените области на сътрудничество е желателно да се подпише отделен документ от упълномощени представители на двете военномедицински служби. Такава е практиката ни и с други страни.
Определено смятам, че задълбочаване на връзките между двете медицински служби ще бъде от полза за нашата страна.”
Общо взето връзките ни с турските колеги бяха по линия на Балканския военномедицински комитет. Имаше и регулярни контакти между двете военномедицински академии. Медицинската служба на турските въоръжени сили ни превъзхождаше значително не само по численост, но и по качествени показатели. Военномедицинската академия „Гюлхание” в Анкара бе от европейска величина (в това се убедих и по време на посещението ми). Независимо от всичко, определено считах, че двустранното сътрудничество на равноправна основа е възможно. Ние също имахме какво да предложим на турската страна – нашите санаториални заведения, с каквито те не разполагаха и които по чужди оценки предлагаха високо качествена рехабилитация и профилактика. Резерви имаше и в курортното дело. Ще избързам малко напред, за да кажа, че програмата на посещението бе така организирана, че по нито един от горните въпроси не се обели дума, а камо ли да стане дискусия. И днес си мисля, че вината за това беше само наша.
Посещението на Михов бе насрочено за 25 и 26.06. Рано сутринта бяхме на самолетната стоянка на летище „Враждебна.”, което бе и първото ми учудване. Изборът на военния сектор на летище София нарушаваше обичайната практика, според която началникът на Генералния щаб използваше Правителствената сграда на аерогарата и съответния, макар и скромен церемониал по изпращане от представително гвардейско подразделение. Не ми е ясно в чий „здрав” щабен ум (освен на самия Михов – бел. моя) се бе родила тази „гениална” идея.
За изпращането на генерал Михов на летището пристигна Негово превъзходителство посланикът на Р. Турция у нас, придружен от съпругата си и заместниците на началника на Генералния щаб – Захарин Илиев и Никола Колев. По време на посещението, генерал Михов щеше да бъде съпровождан от аташето по отбрана на Р. Турция полковник Саит Кара и съпругата му. Сред изпращачите бяха и офицери от Генералния щаб и от Транспортната авиационна база, дислоцирана във Враждебна. Бе изключително жалка картина – присъствие на дипломати и висши военни на фона на не особено приветливите (на външен вид – бел. моя) двор, плац и постройки на авиобазата. Неприятно впечатление правеше и включването в състава на делегацията на старшина Иван Иванов от Генералния щаб (говореха, че е „селски” на Михов) в качеството му на представител на протокола. Каква огромна разлика между него (простотията му личеше, от която и страна да го погледнеш) и представителите на протокола от турска страна - очарователната г-жа Аслъ Паласка и интелигентния майор Метин Халваджъоглу. Струва ми се, че домакините бързо схвана ха и „ранга” и интелектуалния багаж на „представителя” на българския военен протокол. Със съжаление трябва да отбележа, че подобни волности не си бяха позволявали предишните шефове на ГЩ.
Между 7,30 и 08,00 ч. Излетяхме от летище София. Времето беше чудесно. Пътуването мина в четене на вестници и приятни разговори с останалите членове на делегацията – подполковник Георги Цветков от управление „Личен състав” - ГЩ и подполковник Митко Троански от „Разузнавателно управление” - ГЩ и майор Валентин Инчев от отдел „Съвместни операции и военни контакти” - ГЩ. Около 10,45 самолетът „Як-40” на родните ВВС се приземи летище „Есенбооа” в Анкара. Посрещането, което бях устроили домакините надмина всичките ми очаквания. Освен началника на Генералния щаб на въоръжените сили на Турция армейски генерал Исмаил Карадайъ и командващите трите вида въоръжени сили в редицата от посрещачи бе и българския посланик – Виктор Вълков и цялото военно-дипломатическо представителство на страната ни. Обстановката пред залата за посрещане, както и самата зала беше изключително тържествена. Блясъкът и красотата не можеха да се сравнят нито с нашата Правителствена сграда, нито с ВИП – салоните на летище София. Генерал полковник Михов и армейски генерал Карадайъ и съпругите им заедно с преводачите се отделиха в една от залите за кратка среща, а останалите, разговаряйки ги изчаквахме в общия салон. Тук бях сюрпризиран неприятно, че от 13,40 ч. Тръгвам по отделна програма, включваща посещение на ВМА. З а подобна програма не се бях готвил предварително – не ми беше известно с кого и на какъв ранг ще се срещна, по какви теми ще разговаряме и нещо съвсем елементарно – не носех и подаръци за размяна с домакините, каквато е практиката в целия свят. Освен това познанията ми за ГАТА (турската абревиатура на академията) бяха най-общи и нямаше как да ги попълня. Не мие ясно какво да поискам от домакините да разгледам. Българският „военен протокол” старшина Иванов бързо попари надеждата ми, че поне проблемът с някакъв сувенир може да бъде решен. Не съм убеден, че не е бил в състояние да помогне.
След настаняването и обяда в Централния военен дом (един изключително красив хотел) се отправих с кола на Военната жандармерия към ГАТА. Притеснението от времето на посрещането на летището не бе отминало. Пътувах със свито сърце. За лошото настроение допринасяше и изключително високата температура, която (по решение на Михов) трябваше да изтърпя облечен в куртка и пристегнат с вратовръзка. С влизането в академията ми направиха впечатление изключително стриктните мерки за сигурност. Независимо, че колата бе на жандармерията, преминахме всички предвидени по процедура проверки. Малко по-късно станах свидетел и на засилените мерки за сигурност в поликлиниката, където пациентите и личният им багаж преминаваха през рентгенов контрол, както на летищата.

В турската ВМА

 За съжаление не съм запазил листчето (а и не съм запомнил) с имената на турските колеги, с които разговарях. Още веднъж ще повторя, че притеснението ми не ме напусна през цялото време, макар това да не бе първата ми задгранична командировка. За известно време си отдъхнах, когато домакините се съгласиха да ми организират среща с моя стар познайник от Балканския военномедицински комитет полковник доцент Хасан Туре. С него бяхме стари познайници от Букурещ и София (виж главата, посветена на Балканския военномедицински комитет – бел. моя). При това Хасан бе не само великолепен интервенционален кардиолог, но и бохем и шегаджия. Оказа се, че срещата е възможна. В клиниката, в която се срещнахме, бяха най-приятните тридесет минути от посещението ми в ГАТА. Не зная доколко домакините са били подготвени за тази среща или те като мен са научили за нея в последния момент. Трябва обаче да им отдам дължимото за проявеното гостоприемство и любезност. Запознаха ме с дейността на поликлиниката, разгледах клиниката по кардиология, посетих Центъра за образна диагностика (ядрено-магнитен резонанс, компютърни томографи, конвенционални рентгенови апарати, ултразвукова диагностика). Особено ме впечатли фактът, че независимо от късния следобеден час потокът от пациенти в поликлиниката не намаляваше (българските граждански цивилни поликлиники спират приема в 13,00 часа или малко по-късно). Всички пациенти в поликлиниката бяха в цивилно облекло. Според домакините това се налага поради заплахите за нападения от страна на тюркски активисти на ПКК срещу офицери и сержанти от армията. Домакините подробно ме запознаха с механизмите на финансиране на военното здравеопазване. Можех само да им завиждам. Онова, което аз и колегите ми заложихме в ЗОВС по отношение на здравното осигуряване в нашите въоръжени сили за турските ми колеги бе рутинна практика и неотменими права. А в България правителството на Иван Костов вече бе започнало да подготвя отмяната на текстовете за финансиране на здравното осигуряване на военнослужещите от кадъра и запаса и членовете на техните семейства, приети само преди две години преди това с парламентарен консенсус (този въпрос се разглежда подробно в главата за реформи в медицинска служба – бел. моя).
Около 16,00 часа посещението в ГАТА завърши. Отдъхна с облекчение и едновременно с това си мислех, колко по-полезна би била тази среща, ако българските военни дипломати я бяха организирали предварително. Тук трябва да спомена, че в момента на посещението ми, в ГАТА (а и в останалите турски военни болници) се бе отворила твърде много работа по приемане на лечение на ранени турски военнослужещи, резултат от боевете с партизаните на ПКК на територията на Ирак. С очите си наблюдавах как ги доставят в двора на академията със санитарни вертолети, директно от зоната на сраженията.
В Централния военен дом, колегите, придружавали генерал Михов ми разказаха за военните почести, с които е бил приет в турския Генерален щаб и при посещението му при министъра на националната отбрана - Сезгин и при председателя на Великото народно събрание на Турция - Хикмет Четин. Искрено съжалявах, че не бях с тях, защото тогава си мислех, че ГАТА мога са посетя в бъдеще и при по-спокойна обстановка, а да бъда там, където се кове турската политика едва ли ще ми се отдаде. Нямаше да мине много време, за да разбера, че и двете неща стават вече невъзможни за мен. Вечерта на 25.06 генерал Карадайъ даде в един от салоните на Централния военен дом официална вечеря за българската делегация. Обстановката бе изключително стилна и тържествена. По време на аперитива имах възможност да разменя няколко най-общи фрази с посланик Виктор Вълков. Мандатът му в Анкара бе изтекъл и очакваше в скоро време да предаде поста си на новия посланик Стоян Сталев. Направи ми впечатление, че Вълков добре се справя с високо алкохолно питие, подобно на нашата мастика, при това, без да му личи. Вечерята премина строго по протокола. Бях настанен в края на масата до госпожа Филиз Ергьонен, съпруга на бригаден генерал Ахмет Ергьонен, който бе натоварен с мисията на почетен домакин и заедно със съпругата си съпровождаше Михови до напускането на Р. Турция. Възползвах се от факта, че срещу мен на масата бе настане полковник Студенков – аташе по отбраната (днес генерал-майор и началник на служба „Военна информация”, разбирай разузнаване – бел. моя), за да разменя няколко думи със симпатичната госпожа Ергьонен. Оказа се, че и двамата сме страстни пушачи, но заради протокола трябва да подтискаме никотиновия си глад. Вечерята бе изключително изискана. През цялото време камерен оркестър изпълняваше тихо класическа музика (музикантите бяха наборни войници, какъвто бе и целия персонал на хотела). И едновременно с това бе ужасно скучна, каквито между другото са и всички официални мероприятия от подобен тип. В най-затруднено положени бе нашият преводач – подполковник Троански. Седнал зад и малко в страни от генерал Карадайъ той имаше задача само да превежда, т.е нямаше как да се храни. Домакините бяха забравили да го нахранят предварително. Сутринта ни разказа, че отстранили грешката се чак в 22 часа. По време на вечерята, а и до края на посещението ни в Турция имах възможност да се вгледам от близо в съпругите на турските военачалници. Всички, до една имаха достолепен вид, с грижливо поддържани коси и лица. Облечени елегантно, но строго те излъчваха увереност и интелигентност. И разбира се изглеждаха по-млади от съпрузите си (Студенков се шегуваше, че в турските въоръжени сили всеки ново произведен генерал трябва да смени съпругата си с по-млада, което навярно не бе вярно). За петнадесет години работа в Генералния щаб познавах съпругите на доста български военни от висшия ешелон. Сравнявайки ги с дамите на турския военен елит констатирах, че резултатът не бе в полза на българките. Тези разсъждения се отнасяха в пълна степен и за г-жа Михова. Не искам да я обиждам, защото навярно е любвеобилна съпруга и майка и разбира се много добър човек. Но да се облечеш като провинциална домакиня, да обуеш старо, доста износено сабо при посещението на Долма бахче сарай и да отделиш два часа за посещение на Капалъ чарши (известен истанбулски пазар, на който се продава всичко и от който пазарят българските „куфарни търговци” - бел. моя) бе най-малкото проява на лош вкус.
На 26.06 сутринта излетяхме с турски военен самолет за Истанбул от военното летище на Анкара „Етимесгут”.

Залата на военното летище в Анкара „Етимесгут”.  В дъното на снимката – генерал полковник Михов и армейски генерал Карадайъ.

Залата и церемонията по изпращането не отстъпваха по организация и красота на тези при посрещането. Дано дойде време и ние разполагаме с подобни условия.

Кацнахме на летище „Ататюрк”и с вертолет се отправихме към Обединените военни академии на въоръжените сили на Турция. Полетът над града се оказа единствената възможност да го разгледам, макар и от птичи поглед. Пред очите ми се разкри един мегаполис (население по това време 12 млн., повече от това на България). Гледката беше много красива. Обединените военни академии се оказаха малък град. Онова, което видяхме показваше, че са създадени всички условия за един модерен учебен процес и за живот и бит на обучаемите (дали това ще се случи някога в българските военноучебни заведения. Посещението бе изключително напрегнато. От зала на зала в учебните корпуси се движехме едва ли не бегом. Независимо от това, няма как да не забележиш, че редом с компютърните зали и съвременните аудитории е съхранен духът на историята и приемствеността. Турците, като че ли по-добре са схванали истината, че светът не започва от нас. Колко много ни липсва на нас, българите това чувство за историзъм. Времето от 14.00 до 16,30 часа бе посветено на разглеждането на Долма бахче сарай и за разходка по Босфора.

Пред Долма бахче сарай.

Дворецът те пленява с изключителната си архитектурата. В него е завършил дните си Кемал Ататюрк – основателят на съвременната светска турска държава. И отново се сблъсках с онова чувство на приемственост и историзъм, за които споменах по-горе.
. Разходката по Босфора също бе впечатляваща. Между впрочем онова, което видях ми дава основание да си мисля, че съвременните български и турски политици твърде много си приличат в желанието добре да се устроят докато са на власт. Повод за тези мисли ми даде кокетната и запомняща се като архитектура и големина вила на Тансу Чилер (бивша министър-председателка на страната) на брега на Босфора . Да се пише за онова, което преживях като наслаждение по време на разходката е трудно. Липсват ми достатъчно думи. Според мен това просто трябва да се види.

На разходка в Босфора. От ляво на дясно – старшина Иванов, генерал полковник Михова, майор Инчев, автора и подполковник Троански. На преден план – съпругата на Михов – Бонка, както ми се представи при запознаването ни.

В 17,00 часа с вертолет излетяхме за Одрин. Летяхме сравнително ниско Гледката под нас изключително много напомняше за България. След около един час кацнахме в града на района на 3-та механизирана дивизия. Неволно си припомних, че като военен лекар в 7-ма мотострелкова дивизия в Ямбол многократно съм участвал в учения срещу части на същата тази дивизия. Важното бе, че след толкова много години насаждана омраза, можем да се срещаме, ако не като приятели, то поне като добри съседи. Командирът на дивизията посрещна делегацията, след което с автомобили се отправихме към турския ГКПП Капъкуле. На границата последва прощален разговор на генерал Михов и раздяла с домакините.

На турско-българската граница, минути преди да влезем в България. От ляво на дясно майор Инчев, моя милост и подполковник Цветков.

След малко пресякохме границата и се озовахме на българския ГКПП Капитан Андреево.

. Още на турска територия да посрещне генерал Михов бе дошъл генерал-майор Димитър Цветков - командир на Корпус Тактическа авиация на ВВС. Турците любезно бяха предоставили възможност през границата да преминат и военните автомобили, които да ни отведат до вертолета в околностите на с. Ново село, с който щяхме да прелетим до София. От момента, в който стъпихме на българска земя до прибирането ме в къщи не се случи нещо особено. Може би единственото, което ме впечатли бе, че нито един от местните ръководители не дойде да посрещне Михов. Все едно, че се прибираше редови военнослужещ от Българската армия, а не нейния началник на Генерален щаб. Да не говоря за това, че на Капитан Андреево бе невъзможно да си купиш кафе или безалкохолно. След като атмосферните условия се подобриха излетяхме за София. Към 20,00 часа се прибрах вкъщи.
С това завърши първото ми и последно посещение в Р. Турция и последната ми задгранична командировка. В професионален план тя не беше плодотворна нито за мен, нито за медицинската служба, която ръководех. Може би генерал Михов също е съзнавал това. Вземайки ме със себе си, той бе осигурил няколко приятни часа на своя началник на медицинска служба, на когото скоро предстоеше да стане бивш. Вероятно по тази причина не прояви интерес нито тогава, нито в следващите десетина дни за проведените разговори в турската Военномедицинска академия и за вижданията ми за бъдещето българо-турско военномедицинско сътрудничество. Вече не бях един от екипа му. Раздялата предстоеше.
Датата 03. Юли. 1998 г. с нищо не предвещаваше, че ще бъде превратен ден в моята кариера. Иначе казано беше горещ летен ден, петък, края на една нормална работна седмица. Около 15,00 часа по телефона ми се обади началникът на Генералния щаб. Не ме учуди и въпросът му: „. Имате ли възможност да дойдете при мен?”. Генерал Михов обичаше понякога, а може би – в повечето случаи, да се показва като военачалник от нов тип. Спокойно се отправих към Генералния щаб.
Случилото се в последствие и днес още ми се струва като лош сън. След кратка размяна на дежурни и нищо не значещи реплики ми бе съобщено, че трябва да се оттегля от длъжността, която заемам. Такова било желанието, изразено от г-н президента Петър Стоянов, чиято майка имала изключително негативно мнение за мен. Въпросът няколкократно поставял и военният министър г-н Георги Ананиев, а за последен път – преди заминаването на генерал Михов за Р. Турция (в състава на делегацията бе и моя милост). Според шефа на Генералния щаб съдбата ми е била предрешена още в края на м. април. Пак по негови думи, при разговор с полковник Цвятко Иванов, в който го уведомява, че е отменил заповедта си относно назначаването му на моето място, съдбата ми е решена по-рано. Не зная кое от тези твърдения е вярно.
Успях да запазя самообладание и даже да покажа, че е нещо, което съм очаквал. Разговорът ни, в съвсем добронамерен тон продължи повече от половин час. Обсъдихме различни теми – за моето бъдеще, за моите приемници, за ролята и мястото на органите за управление на Медицинската служба и какво ли не още. Разделихме се нормално. Михов – отдъхвайки, че е свършил една неприятна все пак работа и вероятно доволен, че нямам намерение да оказвам съпротива. Аз – видимо спокоен, независимо че в главата ми като на лента преминаваше цялата ми служебна кариера на фона на сакралния въпрос: ”А сега накъде?”.
Следващите дни почивни дни преживях изключително трудно. Отговорът на горния въпрос не беше никак лек. При всичките си терзания трябваше да запазя спокойствие пред семейството си, а и пред подчинените си. Имах ли особен избор? Теоретично да.

 Факсимиле на "Краят"

Можех да откажа да се оттегля доброволно от заеманата длъжност, още повече че след предвидената реорганизация от 01.09.1998 г. тя се запазваше (за сведение на читателя трябва да кажа, че от м. септември 1997 г. Медицинско управление на ГЩ бе понижено в ранг на самостоятелен отдел, аз бях освободен от длъжността негов началник с указ на президента и преназначен със заповед на Михов начело на преобразуваната структура). Самият Михов ме бе атестирал в „първа” атестационна група и нямаше формални юридически причини по Закона за отбраната и въоръжените сили и Правилника за кадровата военна служба да бъда отстранен. Да, но имаше неформални. От есента на 1997 бях подложен на непрекъснати проверки – административни, финансова ревизия, ревизия от Сметната палата, като второстепенен разпоредител с бюджетни средства (виж по-горе коментара за генерал-майор Манев. Положението му през лятото на 2008 г. бе аналогично – бел. моя). Те не показаха нищо, но практиката от последните години показваше, че компромати в армията (а и в държавата) се спрятат лесно. А и аз едва ли бях безгрешен ангел. Следователно този изход бе затворен за мен. Противното означаваше да сложа сам край на онова, което сам бях градил в продължение на близо четвърт век. Реших, че няма да увеличавам бройката на генералите и полковниците, които оплюти и унижени, напускаха Българската армия.
Възможно бе да остана на кадрова военна служба и да премина на по-ниска и не толкова публична длъжност. От финансова гледна точка решението бе изгодно. Но пред очите ми бе съдбата на генералите Чаушев и Александров (бивши началници съответно на Медицинско управление и на Военномедицинска академия), приели този изход и платили за това с цената на редица унижения, причинени от бивши „приятели” и новоизлюпени началници. При моя характер едва ли бих могъл да понеса такова отношение безропотно (оказа се, че тази моя преценка е била изключително точна, но за това – по-нататък).
Оставаше ми единствен и по мое мнение достоен изход – да подам рапорт за освобождаване от кадрова военна служба. През изминалата година вече го бях правил веднъж (мой рапорт до началника на ГЩ с вх. № 412 от 26.02.1998 г.).

 Първият ми рапорт за освобождаване от кадрова военна служба - февруари 1998 г.


Поводът беше свързан с методите на работа на работна група, ръководена от генерал-лейтенант Захарин Илиев - първи заместник-началник на Генералния щаб. В нейният състава, освен мен влизаха полковник, професор Милан Петров - началник на ВМА и технически сътрудници от академията, както и офицери от управления и отдел „Медицински” на ГЩ. Групата имаше задача да разработи и предложи промени в структурата на Медицинската служба на армията. Ще си позволя да цитирам мотивите си в рапорта, за да разбере читателя за какво става дума:

„ ...От материалите (заместник началникът на управление личен състав полковник Михаил Арнаудов, зад гърба на председателя на комисията, ми беше дал да прочета готовите съображения до генерал Михов) е видно, че е взето под внимание становището само на едната страна, като аз и ръководения от мен отдел са били напълно изолирани. Такъв подход на работа не кореспондира с личния ми морал. Предложената структура на Медицинската служба на БА е уникална и непозната в Европа и света (през 2000 г и това се случи, но за това по-късно), и е в пълно противоречие с моите професионални възгледи. Поради последното считам, че нямам основание да продължа да работя повече в Българската армия.
Моля на основание на чл. 128, т. 1 от ЗОВСРБ да бъда освободен от кадрова военна служба...” .
Разсъждавайки си давах добра сметка за финансовите последствия за семейството ми от решението да напусна армията (при заплата от над 600000 лв. - преди деноминацията им, първата ми пенсия бе 90000 лв. - бел. моя). Но друг път нямаше. Почти пет години бях начело на Медицинската служба на армията. По същото това време се смениха четирима министри на отбраната и трима началници на Генералния щаб. Успях да проведа реформата в Медицинската служба, такава, каквато я виждахме и планирахме през 1992 г. За много от трите хиляди души, които ръководех тя означаваше само едно – безработица. За други – понижаване в длъжност и ранг. За тези години бях грешил, макар и не от зъл умисъл. Бях и уморен от твърде дългото плаване между подводните рифове на нашата си, българска, демокрация.
На 10.07.1998 г., преди обяд рапортът им за освобождаване от кадрова военна служба с едномесечно предизвестие бе депозиран в Канцеларията на Генералния щаб. В тези почти седем дни на размисли и терзания получих пълната подкрепа от децата си и съпругата ми. Искрените ми благодарности за това.
София, 12.11.1998 г.
Послепис от 11.07.2008 г.
През 2000 г. приятели ми предоставиха документи разработени от полковник доц. Румен Златев (по това време За началник на ВМА, в последствие бригаден генерал и началник на академията, а по настоящем пенсионер) и полковник доц. Николай Чобанов (по това време началник на катедра „Военно здравеопазване” на ВМА, впоследствие началник на Медицинското осигуряване на БА, завършил военната си кариера като заместник-началник на управление „Материално-техническо и медицинско осигуряване” на Генералния щаб). От входящите им номера в Канцеларията на ГЩ съответно 1794 от 15.07.1998 г. и 1796 от 16.07.1998 г. (респективно пет и шест дни след като съм подал рапорт за освобождаване от кадрова военна служба) е видно, че съдбата ми е била решена много преди разговора ми с Михов на 03.07.1998 г. Това се потвърждава и от първото изречение в документа на Златев (цитирам): „Във връзка с Ваша устна заповед от 22.05.1998 год. Ви докладвам моите виждания за развитието на медицинското осигуряване в Българската армия и ВМА...”.

Факсимилета от цитираните документи от господата Златев и Чобанов

Това що годе може и да се понесе – искали му мнение на човека, дал такова. Нека обаче се спрем на наглостта и лицемерието на Чобанов (цитирам, без да коригирам граматическите грешки): „Тези свои виждания предлагам на Вашето внимание без да претендирам за отговорно място в йерархията, а като човек и офицер, който е разтревожен и съпричастен към състоянието на медицинската служба в която тя се намира в момента”. Ето това уважаеми читателю наричам „гьон суратлък”. Да се откажеш от ръководството на катедра „Военно здравеопазване” в негова полза през 1993 г., да го пращаш в задгранични командировки (виж главата за Балканския военномедицински комитет) и какво ли още не. Като не си искал пост, защо дойде в санаториума в Нареченски бани, за да се консултираш с мен за бъдещата си нова длъжност при положение, че още нямах заповед за освобождаване от кадрова военна служба.? И от какво си разтревожен? От това, че един офицер, който не е от вашата черга (без баща генерал или активен борец) стигна до най-високия пост в Медицинската служба и не ви дава във ВМА да си разигравате коня? Но за това – по нататък. Намирам послеписа за уместен, тъй като когато фактите говорят и офицерите трябва да помълчат!

Е ли психологичното осигуряване при атентати приоритет?

Повод за следващите редове е интервюто на Дина Христова с психолога Христо Монов (в-к „Сега”, брой 4448 /168/,23.07.2012) по повод атентата в Сарафово и психологичното осигуряване на пострадалите. Първоначално се зарадвах, че в публичното пространство се повдига един малко познат на широката аудитория проблем – за т.нар. “ситуационно обусловени загуби”, наричани още “опосредствани загуби”, които се наблюдават при бедствия, аварии и катастрофи. Но ентусиазмът ми се изпари непосредствено след отговора на третия журналистически въпрос. Преди да разкажа защо, ще трябва да спомена няколко думи за посочените специфични загуби.

И в теорията и в практиката, проблемите с тези загуби, не са нови, да не казвам, че са добре известни. Става дума за лица, свидетели на трагичните събития, при които в резултат преживения стрес се развиват посттравматични стресови разстройства, изострят се съществуващи хронични заболявания, могат да настъпят на спонтанни аборти или преждевременни раждания и др. Тяхното количество, особено при атентати никак не е малко. По данни от проучени атентати в Руската федерация за периода 1999-2001 г., ситуационно обусловените загуби са от 19 до 70% от общите. За посттравматичните стресови разстройства при атентати липсват статистически данни. Доколкото обаче механизмът за възникването им е сходен с този при военни действия, ще се позова на опита на въоръжените сили на САЩ и Руската федерация. И тук броят на засегнатите никак не е малък – от 8 до 30% от участвалите в сраженията военнослужещи. В тази връзка ще спомена и за т. нар. "соматични маски” на посттравматичния стрес – главоболие и световъртеж, ускорено сърцебиене и болки зад гръдната кост и т.н. И дотук ще спра с теорията. И ще се опитам да отговоря на въпроса за изпарения ми ентусиазъм.

Казано накратко, вина за “изпарението“ е самохвалството на психолога Монов.

На въпрос на журналистката, свързан с рисковите групи при атентатите, г-н Монов смело заявява, че  “ако сме модерна и нормална държава, с тях трябва да се работи професионално. А професионалисти по психологическа кризисна интервенция има само в нашата професионална организация - Дружеството на психолозите в България и Секцията по кризисна психологическа интервенция към него. Ние сме подготвени да действаме в кризисни ситуации... “. Цитираният текст показва, че на автора не му липсва самочувствие. А дали е основателно и дали само в тяхната организация има подобни специалисти ще видим по-късно.

Доколкото обаче смятам, че не живея в немодерна и ненормална държава бих го попитал:

“1. Не знаехте ли господин Монов за съществуващите в страната центрове за психично здраве? Ако бяхте проверили в “Google”, щяхте да научите, че в Бургас има два – един на името на професор “Иван Темков” (Център за психично здраве) в жк “Лазур” и друг (Информационно консултативен център за психично здраве) зад Драматичния театър “Адриана Будевска”. Вие следва да сте по-осведомен от мен, доколкото “Само в последната година сме обучили над 60 души в цяла България.”

2. Какво Ви попречи г-н Монов да отидете в Бургас като доброволец и да предложите помощта си на персонала на летище “Сарафово”, който е бил на смяна по време на атентата и който според Вас е сред рисковите за посттравматични увреждания контингенти?”.

По-нататък г-н Монов продължава: “...  Аз отделно чета лекции и в Софийския, и в Пловдивския университет на студенти. Така че има достатъчно подготвени хора и недоумение буди в мен защо никой не ни използва. От време на време излиза в медиите: "С тях работят и психолози". Е, кои са тези психолози? Някакви ведомствени психолози, да речем, от Института по психология на МВР. Но аз не знам там да има обучени такива хора. Не знам кой ги е сертифицирал...”.

Не зная колко психолози сте подготвили г-н Монов. По Вашите думи достатъчно. А какво и къде работят след дипломирането си? Не знаете или информацията за това е досадна подробност?

Трудно ми е да приема г-н Монов, че вие (дружеството и секцията) сте единствената институция, при това сертифицирана, която е способна да се справи с кризисната интервенция. Не приемам и иронията Ви към Института по психология на МВР. Няма обаче да го коментирам, по причина че не го познавам. Учудвам се, че със същите мотиви не сте иронизирали Центъра за психично здраве на Министерството на отбраната. За него подробно съм писал в блога си. В контекста на вашите отговори на журналистическите въпроси, искам да Ви съобщя, че вероятно не знаете “там да има обучени такива хора” и това “кой ги е сертифицирал”. Те не са имали щастието да познават правилата, “по които работят кризисните психолози” и не са обучени от Вас, както например “украинците, македонците, че даже и австрийците”. Между другото служителите на същия този център проведоха първите масови кризисни психологични интервенции с военнослужещите от тогавашните Войски на Министерството на транспорта, участвали в ликвидиране на последствията от ж. п. катастрофата на гара Казичане (на 17.08.1992 г. неправилно маневриращ товарен влак удари странично експресния влак от Бургас за София, при което загинаха   8 и бяха ранени 52 пътници). И със свидетелите на разстрела на военнослужещи във Военна академия “Г. С. Раковски” през есента на 1993 г. (четирима убити и двама тежко ранени).

.

С едно няма как да не се съглася с Вас г-н Монов. И това е свързано със значенето на кризисната психологична интервенция. Която трябва да започне веднага след спасяването на пострадалите – ранени, обгорени и контузени.

Останалото в интервюто Ви е евтин PR на собствените Ви постижения в областта на кризисното психологично интервениране. Област, в която се съмнявам да имате практически опит. Препоръчвам Ви да не правите и на специалист в атентатите.

Не ме разбирайте грешно г-н Монов. Не съм против PR-а. Но не обичам да се прави на фона на една трагедия и с премълчаване на факти за състоянието на нещата в България.

Което не само изпари ентусиазма ми, но ми направи и крайно лошо впечатление.

А относно приоритета на психологичното осигуряване ще Ви кажа, че не става въпрос само на съществуване на адекватни структури в страната. А и за формиране на лична потребност от подобна помощ. Което не става за двадесет години...

Чипът, чипът, г-н Монов, както казваше един наш политик.....

Следващият текст е проект за доклад, който смятам да изнеса на юбилейната научно-практическа конференция във ВМА по повод 20 години от създаването на Центъра за психично здраве, правоприемник на създадения през 1992 г. и не без мое участие Център по психопрофилактика.До времето за провеждане има обаче много време (19-21.11.2012 г.). Освен това не съм убеден, че докладът ще да бъде допуснат да изнасяне на пленарно заседания. ПСИХОЛОГИЧНОТО ОСИГУРЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ – МЕЖДУ МИНАЛОТО И БЪДЕЩЕТО.
След 1992 г. военномедицинската служба претърпя сериозни структурни промени. Те се нуждаят от оценка, каквато не е давана и до днес. Нещо повече. След 1998 г. за теоретичните постановки и практически действия от онова време откровено се мълчи, а някои факти се преиначават. Разбира се премълчаването или пренаписването на историята по посока на новите управленски ръководства не е нещо ново. Разликата е в степента на интелигентност, с която се прави. Такава не може да се отрече на следващия цитат от публикация във вестник „24 часа” от януари 2009 г.:
„Трите основни крачки в здравната реформа - доболнична помощ, болнична и профилактика, при нас бяха извършени за 3 години, до 2005 г. Трябваше още в началото да заложим повече на профилактиката, трудовата медицина, но както обикновено, започнахме от всичко по малко..”.
Разработването на теоретичните постановки за промени в Медицинската служба на Българската армия стартира веднага след 01.01.1992 г. Трябва да се подчертаят обаче два факта. Липса на достатъчна информационна осигуреност за международната теория и практика на запад от Калотина. Както и на желание за пълна ревизия на постигнатото до момента, което не беше трудно във водовъртежа на политическите събития от онова време.
Работата по документа, озаглавен “Концепция за реорганизация и развитие на Медицинската служба на Българската армия за мирно и военно в периода 1992 г. и до 2000 г.” завърши за около два месеца. Той е твърде голям, за да бъде цитиран. В аспекта на темата на доклада, ще си позволя да припомня няколко реда от разширеното работно съвещание по приемане на Концепцията от 17 до 19 март 1992 г. с участието на ръководния състав на Медицинско управление, ВМА, медицинските служби от Видовете въоръжени сили, обединенията и останалите медицински учреждения:
“Предлаганите в концепцията нови звена като Център по психо-профилактика и Център по информатика се приеха като необходими на съвременния етап от развитието на медицинската служба...”
В интерес на истината задачата за опазване на психическото здраве на военнослужещите не бе принципно нова за армията. Още от времето, в което бях началник на полкови медицински пункт в Елхово (1976-1978 г.) съществуваше инструкция за организацията на психо-профилактиката. Тя бе предназначена да подпомогне дейността на командирите при контрола на някои дисциплинарни нарушения, злоупотребата с алкохол, самоубийствата и др. На специален отчет се водеха наборните войници от т.нар. проблемни семейства – разведени родители и сираци. Във всяка част се отдаваха в заповед комисии по психо-профилактика, които освен медицинската служба ангажираха политическите и строеви офицери и органите на контраразузнаването. За съжаление собствения ми опит и този на колегите ми от управлението показваха, че създадените процедури не даваха необходимия ефект, а работата протичаше и се отчиташе формално. Така заложените основи на психологичната работа не съответстваха и на настъпилите обществено-политически промени в България – департизацията на армията, ликвидиране на политическия апарат и насочване на дейността на контраразузнаването към присъщите му задачи. Работата по темата най-вероятно щеше да остане в т.нар. мъртва точка, ако през есента на 1991 г. в Лечебно-профилактичния отдел на управлението не беше започнал работа капитан Илия Маринов, лекар в мотострелковия полк на 16 мсд в гр. Мичурин (днес Царево) и току що приключил обучението си слушател по психиатрия във ВМА. Той бе и инициатора и двигателя за създаване на първообраза на днешния Център по психично здраве.
Концепцията беше докладвана и приета от Военния съвет на министъра на отбраната, а за реализирането й беше подписана организационна заповед № 00162 от 18.05.1992 г. На тази дата е положено началото на съвременната медицинска служба на Българската армия. В последващите дни и месеци до лятото на 1993 г. концепцията доби плът и кръв. Независимо от перипетиите по изпълнение на заповедта след като Димитър Луджев напусна правителството на Филип Димитров и съпротивата на част от висшия офицерски състав на армията.
В края на 1992 г. бе подписана заповед на министъра на отбраната № 00395 от 02 октомври за създаване на Център по психопрофилактика. С това се постави началото на модерното психологично осигуряване във Въоръжените сили. Седем месеца по-късно началникът на Генералния щаб на Българската армия утвърди правилника за работата му. Основната заслуга за разработването е на д-р Маринов, а моята помощ бе в оформянето и организационните въпроси. Не е необходимо да се преразказва правилника, но на някои негови текстове трябва да се акцентира.
По замисъл Центърът бе мирновоенновременна структура, а в традицията на съвременния новобългарски военен говор имаше мисията да осъществява „социалната политика на МО по опазване и укрепване психичното здраве на военнослужещите, военните служители и работници и техните семейства”. Тази мисия едва ли може да се оспори днес. Трудно оспорими от днешна гледна точка, а и от гледна точка на членството ни в НАТО и ЕС са и основните задачи на Центъра, дефинирани преди 20 години. Без да бъда изчерпателен ще подчертая, че тя бяха свързани с:
• Изучаване на рисковите фактори във военната среда, свързани с
човешкото поведение, които влияят върху здравето на военнослужещите и разработка на програми за превенция;
• Разработка на регламентиращи документи и други помагала по психо-профилактика в БА;
• Обучение, специализация и преподготовка на различните категории командири и военномедицински специалисти в умения за психо-социална работа;
• Анализиране и прогнозиране на психо-социалните проблеми в Българската армия;
• Разработка на специализирани програми за обучение на курсантския и сержантския състав във военните училища;
• Реализиране на тренировъчни програми за обучение в психо-социални умения;
• Разработка на програми за повишаване психическата устойчивост при екстремални условия и подготовка на контингенти за работа в такива условия;
• Участие в разрешаване на психологични и психо-социални проблеми при кризи на личността, конфликтни ситуации и др.;
• Провеждане на психотерапия при болнични и извънболнични контингенти;
• Анализиране на междуетническите взаимоотношения в Българската армия и подготовка на съответни програми за превенция и т.н.
Разбира се всяка самооценка може да бъде прекалено украсена. В тази връзка ще си позволя да цитирам думите на полковник Джордж Лоурънс, старши изследовател в Научноизследователския институт за социални и поведенчески науки в Александрия, щата Джорджия, САЩ. Те са публикувани във в-к „Българска армия” на втората година от създаването на Центъра:
„Впечатлен съм от ентусиазма и мотивацията, с които работят хората в този нов институт. Той е много необходим на армията ви и има шанса да успее в начинанието си. Много важно условие за успеха му е да бъде правилно разбран и подпомогнат от командирите и цялата армия. Специалистите са много добре обучени... А опитът им, който е уникален за страната ви, би послужил за ценен пример за приложението на психологията и в други области на българското общество”.
В контекста на казаното няма как да пропусна и данни от отчета за дейността на Центъра в периода януари-декември 1993 г. Като се има предвид, че това е година на изграждане му, изпълнените задачи никак не са малко:
• Изготвяне на програма за психо-профилактика в българския батальон „Сини каски” в операцията на ООН в Камбоджа;
• Подготовка и провеждане на психо-социален тренинг на военнослужещите, участващи в българския батальон „Сини каски” в операцията на ООН в Камбоджа;
• Изготвяне на „Методично ръководство за психологическа работа на офицерите с войнишкия състав”;
• Изучаване на психо-социалните проблеми в съединенията и частите на БА и подготовка на анализи и препоръки до командирите (в изпълнение на тази задача са посетени 82 поделения и са консултирани 3200 военнослужещи);
• Кризисна интервенция сред свидетелите на масовото убийство във Военна академия ”Г. С. Раковски” в гр. София;
• Подготовка и проверка на тестове за изследване на адаптацията на младия набор;
• Изготвяне и апробиране на анкетна карта за изследване на психологическия климат в частите;
• Психологични консултации в клиниките на ВВМИ и Военноморска болница Варна;
• Обучение на началник-щабовете на Граничните отряди.
През годините, изследователите от Центъра издадоха много практични помагала за нуждите на Българската армия. Тук ще си позволя да цитирам едно от първите – „Приложно ръководство и методики за психологична работа на командния състав от Българската армия. Психопрофилактични и изследователски програми”, издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец”, 1995 г. Отговорно мога да заявя, че тематиката, застъпена в ръководството бе съвсем нова по съдържание. Тя обхващаше въпроси свързани с методическото ръководство на практическата психо-профилактична и психологична работа, осъществяване от командния състав; методиките за провеждане на психологическа работа в рамките на малката войскова единица и за водене на разговори и преговори, основани на взаимните интереси; програмите за профилактика на наркоманно поведение и алкохолизъм във войските и за постоянно действащата профилактика на самоубийствата и опитите за самоубийства; изследователските програми за възможностите за професионално и културно-личностно развитие на офицерите и за войнишкият начин на живот и т.н.
Изложението ми по темата ще бъде непълно, ако не спомена задълбочено разработения доклад от Центъра за състоянието на психопрофилактиката в Българската армия, който изнесох на сбора на началника на Генералния щаб на Българската армия през есента на 1995 г., както и интересната и до днес тематика от двата научни форума, организирани от Медицинско управление - "Предизвикателствата на стреса", Хисаря, 1996 г. и „Предизвикателства на човешките отношения -индивид, група, организация”, Банкя, 1997 г. Общият брой на изнесените доклади, в т.ч и на постерната сесия на първия симпозиум бе 75. Забележително бе външното участие във втората научна проява - Научен институт по спешна медицина „Н. И. Пирогов”, 2-ри армейски корпус, ВВУАПВО „П. Волов”, Шумен, Министерство на отбраната, Институт по социология на БАН, Медицинска академия, гр. София, Тракийски университет, гр. Ст. Загора, Главно управление за изтърпяване на наказанията към Министерството на правосъдието, Старозагорски затвор, ВМИ, гр. Пловдив, Национален център по наркоманиите, неправителствената организация „Студио за аналитична психотерапия”. Бяха изнесени 44 научни доклада.
Със съзнанието за възможни упреци, ще цитирам част от приветствието си до участниците в първия симпозиум, още повече, че то съществува в началните страници на издадената книга с доклади:
„...Непосредствената идея за организиране на симпозиума дойде в началото на годината, когато заедно с подполковник Иванов, зам. началник на ЦПП, взехме участие в конференция на НАТО и „Партньорство за мир” в Брюксел, посветена на контрол на стреса при умиротворителни мисии. Тогава имахме повод да осъзнаем, че това, което се прави в БА през последните години в насока на контрол на стреса и превенция на стресовите нарушения съответства на световните тенденции. Същевременно имам основание да мисля, че усилията в страната са твърде несинхронизирани и често различните специалисти и заинтересовани организации действат в изолация, без да знаят какво са постигнали колегите им. В случаите на стихийни бедствия и промишлени аварии често липсва приемственост при оказването на психологична и психиатрична помощ на пострадалите, ако изобщо се планира и провежда такава..”.
В днешния ден няма как да не спомена и за приноса на служителите от някогашния Център по психопрофилактика. Задължен съм в името на историческата памет. Подредил съм ги така, както си ги спомням и без претенции за прецизност в научните им степени и звания от онова време - н. с. Д. Станчев, н. с. А. Варсанова, ст. н. с. Д. Йерохам, Р. Матеева, Кр. Иванов, н. с. М. Димитрова, ст. н. с. М. Вълкова, к. ф. н., Р. Крумова, н. с. Д. Велкова, Св. Шаламанов, к. м. н., В. Вътов, н. с. В. Иларионов, Й. Йорданов, ст. н. с. Д. Пейчева. Поднасям извиненията си на пропуснатите.
Завършвайки ще отбележа, че историята е нещо много интересно. Особено за хора, завършили своята професионална кариера. За съжаление от нея можем да се поучим, но с нея е невъзможно да живеем непрекъснато.
Пред Центъра по психично здраве е бъдещето. Той трябва да отговори на въпроса какво трябва да очакваме от психологичното осигуряване на Българската армия в следващото десетилетие. Аз нямам идеи в това отношение, още повече че винаги съм бил скаран с ясновидството. Най-вероятно няма да прилича на това, което е днес. Имам основание да се съмнявам, че ще бъде и това, което беше в близкото минало.
Питър Дракър пише, че най-добрият начин да предвидиш бъдещето е да го създадеш. Надявам се лекарите и психолозите от Центъра по психично здраве да реагират проактивно на промените и да ги използват като възможност за съзидание. За да изградят бъдещето на психологичното осигуряване на Българската армия в името на психичното здраве на българския войник. И за да не допуснат да се сбъдне една руска поговорка – „Ние искахме да стане добре, а то стана както обикновено”.

Нищо лично доцент Младенов..........
„Няколко пъти сме имали сериозни инциденти с пострадали. Не може да се забрави 1996 година с аварията в Нефтохим и пострадалите хора. Но такава касапница след атентат в България се случва за първи път (Не е съвсем точно.Само че касапницата в София от преди почти век е забравена отдавна – бел.моя). Оперирах една от пострадалите – жена с тежка травма на гръдния кош, разкъсана диафрагма и разкъсан черен дроб. Тогава дойде и началникът на Клиниката по чернодробна хирургия във Военномедицинска академия в София. Почивал по Черноморието и дойде съвсем доброволно, за да оперира и да помогне на бургаските си колеги...”
Д-р Веселин Джендов, хирург в МБАЛ гр. Бургас, По http://www.factor-bs.com
Има една приказка.
За художника, обувките и обущарят....
Не зная по чия вина доцент Николай Младенов, собствена или на интервюиращата го журналистка Веселина Фотева, е вкаран в подобно положение (прочетете интервюто на доцента в електронния вариант „Дневник” от 20.07.2012 г.).....
Но нека да започна подред....
Учудвам се на лексиката на г-н Михайлов за „гадните условия”, в които работи българския лекар. Може би в някои райони, например в т.нар. „Северозападнала България”, условията в болниците да не са от най-съвременните, но чак да са гадни.... Спокоен съм, че поне във ВМА не са такива. И се чудя как при тези условия, българите все пак оживяваме....
Да твърдиш, че ”..Медицината отсрами България” е нелепо. Не само поради подтекста на израза. Той ме навежда на мисълта, че вероятно други българи са засрамили родината ни. Не е маловажен факта, че българските лекари ежедневно се „отсрамват”, като връщат пациентите от пътя им към отвъдното. Без значение на пол, религия, раса и партийни пристрастия....
Според доцент Младенов, един голям проблем на българските болници е липсата на „шокови зали”. Но дали става дума за шокови зали или за зали за „масова сортировка на пострадали”, в които започва и първоначалната реанимация на пациентите? Като тази във фоайето на Кралската военна болница „Кралица Астрид” в Брюксел, която посетих пред 15-на години. Май че иде реч за второто. Простено да му е на интервюирания. Може и да не знае, че такива липсват и в софийската и във варненската военни болници. Нищо че са проектирани през 80-те години на ХХ век...
В интервюто следва популярно изложение за медицинското поведение при атентати и за увреждащите фактори от използването на импровизирани взривни устройства. Оставям на страна ползата от подобна „здравна просвета” за българския читател. Може би по-добре щеше да бъде, ако доцентът беше коментирал, как БЧК за един ден подготвя кандидатите за водачи на моторни превозни в техниките за първа медицинска помощ. Ще си позволя да го коригирам и чисто професионално. Например, че спирането на външното кръвотечение се отнася към т.нар. „платинени минути”, а не към „златния час”. Ако обаче неточността е допусната от журналистката, поднасям своите извинения...
Следват хвалби от страна на Михайлов за възможностите на израелската здравна система. В случая бих казал, че от адмирации се нуждаят действията на израелското правителство в грижата за собствените му пострадали граждани, но това е друга тема. Не съм черноглед и не подценявам и отричам способността на израелската медицинска система да се справя с последствия ог терористични атаки. За Държавата Израел те са по-скоро ежедневие, отколкото казуистика. Ако обаче доцентът се беше поровил малко в Интернет, щеше да научи, че по време на Втората ливанска война (2006 г.), израелското здравеопазване не е било напълно адекватно. Включително и действията на небезизвестната болница с травма център „Рамбам” в гр. Хайфа. В която по субективни причини не работи бункерът за оказване на хирургическа и реанимационна помощ и настаняване на пациенти.....
Не знаех, че доцент Младенов има ясновидски качества. Може би, защото самият аз съм скаран с врачуването. Жалко е, че компетентните органи не са прочели интервюто му от 2010 г. в "Дневник", в което казва, „че българските болници нямат подготовка за реакция при атентати и само "Господ ни пази". Чудно ми е, след като сме оставили в Божите ръце медицинското кризисно реагиране, как се справихме с днешната трагедия в Сарафово и тази при Бакаджика през 2009 г. Или с последствията от атентата на ж.п.гара Буново. Да не споменавам атентата в църквата „Свети Крал” на 16 април 1925 г. когато комунистически екстремисти взривяват купол на църквата “Свети Крал”. Общият брой на жертвите е 213 (между тях 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-ма капитани, 3 депутати и множество граждани, включително деца), а ранените са 500.”Рекордът” по жертви е “подобрен” при атентат с импровизирано взривно устройство (камион-бомба) през април 1995 г. в Оклахома сити, САЩ......
Не познавам „мнемоничните системи”, за да ги коментирам. Чудя се в коя чужда здравна организация съществуват. И дали за лошата координация на евакуационните потоци между болниците в Хайфа (спомената война през 2006 г.) не са виновни те. Когато персоналът на болницата „Кармел” бездейства, а този на „Рамбам” - физически изнемогва. Чудя се дали „мнемоничните системи” няма да се окажат химери, подобно на други идеи от близкото минало. Като тази за специалните видеосистеми, които ще „свързват спешните екипи в линейките със сърдечни медици от ... Модерните уреди тръгват на помощ още от днес (02.06.2009 г. – бел. моя), като първоначално с тях ще се оборудват 10 линейки. Камерите ще докладват на дежурните кардиолози в болницата за пулса, сатурацията и електрокардиограмата на пациента, а те ще вземат спешни решения”. Или на екипите за спешна помощ, качени на мотори и скутери. Или за 100 000 електронни карти, срещу които българската войска ще бъде церена у нас, в Европа и по време на мисии. Дано да доживея посочените нововъведения. А до тогава да ме пази Господ....
Оставям разсъжденията на доцента в областта на националната сигурност. Надхвърля компетенциите ми. Чудя се обаче на израза „България разчита на отделни хора, които могат да компенсират дефицити”. В коя област г-н Младенов? В медицинската? И ако визирате нея в недоизказаната си мисъл, можете ли да обясните каква беше ролята на екипите, пътували с министъра на здравеопазването и началника на ВМА, в обработката на пострадалите. Доколкото ми е известно задачата за полет на „Спартан”-ите до Бургас е поставена в 18,30 часа, а готовността за полет е обявена в 19,30 часа. Та какво свършихте в МБАЛ Бургас г-н доцент около два часа след взрива, като не Ви броя минутите за полет и пътя от летището до болницата? Това в рамките на кое време беше? На платинените минути или на златния час?........
Няма да коментирам изложените идеи на г-н Михайлов относно "травма системите". Не защото са недостатъчно добре разбрани азбучни истини. Ще му препоръчам обаче да прочете две дисертации от 2006 и 2010 г. на лекари от ВМА. В които черно на бяло и с аргументите на научното дирене се доказва, как трябва да се подготви националната здравна система за кризисно реагиране. Макар и ние българите да не обичаме да четем нещо, което не е написано от нас...
Накрая искам искрено и колегиално да се поклоня пред медиците от:
• ЦСМП и МБАЛ "Св. Пантелеймон", гр. Ямбол, които на 28.05.2009 г. обслужиха 15 ранени (10 от които в тежко състояние) при катастрофата по време на събора на тракийските дружества в местността Бакаджик, край града;
• ЦСМП и МБАЛ в гр.Бургас, които на 18.07.2012 г. обслужиха ранените при атентата на летище „Сарафово” израелски граждани, както и на тези лекари, които почивайки в района, се отзоваха да помагат без заповед.....
Да се поклоня пред безименните лекари и сестри, които изпълниха дълга си без търчат по радио и телевизионни студия, за да парадират с направеното.....
Ще завърша с думи на Никълъс Талеб от книгата му “Черният лебед. Въздействието на слабо вероятното в живота и на пазара” (издателска къща ИнфоДАР, 2009 – бел. моя). Та въпросният автор твърди, че „хората от определени професии, които смятат себе си за експерти, всъщност не са такива. Ако съдим по емпирично преживяното от тях, те не са по-запознати с материята от останалото население, но пък са много по-добри в разказа или още по-зле в замъгляването на съзнанието...”.
Нищо лично господин доцент Михайлов....
Останете си добър анестезиолог. Това е достатъчно!
И бъдете жив и здрав!

В памeт на родителите ми

През 2012 г. се навършват 35 години от смърта на майка и 20 години от смъртта на татко. Бог да ги прости!
 Следващите редове са посветени на тях. Те са от книга, която може би някога ще издам....

Роден съм на 07.04.1948 г. в с. Васил Левски, Карловска околия, област Пловдив в семейството на военния летец Недьо Колев Недев от с. Виден, Казанлъшка околия (Селото е на 1 км. източно от гр. Павел Баня и през 1963 г. част от него е изселено, заради покачване на преливника на язовир „Г. Димитров”, днес „Копринка” – бел. моя) и домакинята Люба Василева Добрева, коренячка от гр. Сливен, кв. „Клуцохор”. Родителите ми се запознават в Сливен, където временно е базиран изтребителния авиационен полк на баща ми. Когато съм се родил, баща ми вече е командир на полка, който е дислоциран на летището „Марино поле” до гр. Карлово. Колеги и приятели винаги са се шегували, че съм се появил на този свят два пъти орисан – веднъж от лекарската професия (На 07.07.1948 г. е подписана Хартата на Световната здравна организация към ООН, а денят е обявен за Световен ден на здравето – бел моя) и втори път - от военното минало на баща ми.

Със селото, в което съм роден не ме свързва нищо, просто там е бил най-близкият до летището родилен дом. Нямам и никакви спомени за с. Васил Левски, освен за името от акта си за раждане и от шосейната табела, когато съм пътувал по подбалканското шосе. Между другото е известно с това, че ж. п. спирката му на Подбалканската ж. п. линия се нарича „Христо Ботев”. През 1996 г., когато определена група полковници носехме по право генералски лампази, на път за Сливен се отбих в Карловския районен съд, за да си извадя свидетелство за съдимост. Обслужи ме около 20-25 годишно красиво момиче. То остана крайно учудено, че не познава именития си съселянин. Най-вероятно са го впечатлили лампазите, които даже и по това време не срещаха на път и под път. Нямам спомени и от Марино поле, освен от няколкото детски и на баща ми снимки от онова време.

Майка ми и баща не обичаха да разказват подробности за живота си. В името на паметта им ще разкажа онова, което зная за тях. За съжаление, част него научих твърде късно, години след смъртта им.

 Майка ми Люба е третото дете в семейството на Донка и Васил Симеонови. от гр. Сливен. Родена е на 05.03.1920 г. в дядовата ми къща в кв. Клуцохор. Според местния дипломат, правист и краевед д-р Симеон Табаков името на квартала идва от гръцкия превод на турското Кадъкьой - Съдийско село. Той се аргументира с факта, че кварталът е израснал на мястото на село, собственост на местен турски съдия.

 Баба ми успяла да отгледа и четирите си дъщери – Мария (? г.), Милка (1911 г.), майка и Елена (1925 г.). Без леля Милка, която преболедувала менингит, но оцеляла и останала с дефект – тежко заекване, всички останали бяха получили гимназиално образование. Леля Мара бе завършила и Учителския институт в Пловдив. Когато семейството ми се премести в Сливен беше директор на Второ основно училище „Хр. Ботев”  – на 50-на метра от къщата на баба и дядо. Леля Елена бе най-красивата от четирите сестри. Беше избрала пътя на актриса. Заедно със съпруга си Кирил Манчев работеха в театъра в родния  му Кюстендил. По-късно се преместиха в Силистра и завършиха кариерата си в местния Драматичен театър. Свако Кирил почина през 1972 г. Леля Елена се оказа дълголетница. За последен бяхме със съпругата ми при нея през 2002 г.  Посрещна ни с турско кафе. Поиска ми цигара. Имаше свеж вид. Със смях говореше, че най-вероятно ще надживее папата Йоан Павел Втори. Позна (Папата почина през 2005 г. – бел. моя). Разказваше, че обикновено си стои в къщи и не обича да излиза на улицата. Причината за това беше във вродената и суета. Тя не я изостави до дълбока старост. “Как да изляза Коле (Така се обръщаха към мен майка, татко, роднините и съпругата ми – бел. моя), като съседите ми ще кажат – леле, колко е остаряла Манчева” (Фамилното й име по съпруг – бел. моя). Почина през 2007 г.

С родословието на баба се запознах едва през 2008 г. Родителите й Маламка и Иван Маджарови имали четири деца – баба ми и братята й Иван, Филип и Никола. Живи спомени имам само от вуйчо Никола и леля Милка – съпруга на брат й Филип и техните семейства. С техните деца и внуци и до днес поддържаме връзки. За да не отегчавам читателя, съм публикувал родословието на баба като приложение (Същото направих и с родословието на баба Анна – татковата майка – бел. моя).

За дядо Васил не зная почти нищо. Участвал е като предприемач в строителството на продължението на железопътната линия Зимница-Сливен до Твърдица. Явно не е бил беден, след като къща му се намираше в почти в идеалния център на града, до т.нар. Клуцохорски мост на река Коруча, днес Асеновска. Реката отделя “Клуцохор” от друг сливенски квартал“Комлука” (от турски –“пясъчник). Във вътрешната част на квартала, особено в подножието на планината преобладаващото население е циганско.

Майка завършва реална гимназия. Известно време работи като нередовна учителка в с. Блатец, Сливенско. От това време датира и познанството и с рода Тамахкярови. Възрастни членове на рода са били преследвани от властта за комунистически убеждения и за укриване на партизани. Има и убити и между тях и бащата на бъдещия ми учител по химия във Второ основно училище и преподавател на мен и сестрите Стефан Тамахкяров (Негов братовчед, полковник и също Стефан беше директор на Театъра на Българската народна армия – бел. моя). Като млада жена, майка ми е помагала в грижите за малкия Стефан, което той никога не забрави. Имаше я като по-голяма сестра.

След сватбата, майка и татко се установяват в Марино поле. В ония години съпругите на офицерите не работят, а се грижат за отглеждането и възпитанието на децата си. И майка не прави изключение от това правило. В тази връзка като гимназист и студент в графата “професия” за майка винаги записвах “домакиня”. Днес това понятие не съществува и едва ли има офицерска съпруга, която да не работи. Мисля, че причината за това не е само в потребността на съвременната българка да се реализират професионално. А и в невъзможността със заплата на младши офицер да поддържа един сносен живот. По този повод си спомням отговора на един чужденец, военен лекар, майор по време на прием в българското посолство в Бон по повод посещението на наша делегация при генерал-инспектора на Бундесвера Гюнтер Деш. На въпроса ми какво работи съпругата му, той по военному отговори – “Не работи господин полковник. Моята заплата е напълно достатъчна, за да издържам семейството си. Жена ми се грижи за децата”. Годината беше 1994.

 След уволнението на баща ми, семейството се прибира в родното му село. През 1952 г. се ражда сестра ми Анета. Майка ми отново не работи, ако грижата за децата, къщата и селския двор не се броят за работа. Това продължава и в Сливен, където през 1956 г. се роди втората ми сестра Антоанета. Когато Тони поотрасна майка започна работа като касиер-домакин във Второ основно училище. Там я срещна смъртта. Само на 57 години. Трудно ще забравя последните й дни. Тогава работната седмица завършваше в събота на обед. Работех в Елхово и в съботния ден придружавах войници за консултации във Военната болница в Сливен. На обратния път се отбих в къщи. Нямаше никой. Тръгнах обратно към линейката. И на улицата пред кооперацията се срещнах с майка. Връщаше се от работа. Поприказвахме на крак. Нищо не подсказваше, че това ще бъде последната ни среща. Обещах й, че следващия път ще и гостувам по-дълго. В неделя късно вечерта в къщи позвъни дежурния по полкови медицински пункт - капитан Васил Димитров. Съобщи ми, че от Сливен са се обадили, че майка ми е починала внезапно (Тогава не разполагах с домашен телефон - бел. моя).

Татко е роден на 20.10.1915 г. в с. Виден (Селото и днес може да се открие върху някои карти – бел. моя) в семейството на Анна и Колю Ялъмови. Виден се намира на около един километър от днешния гр. Павел баня (В детските ми години беше село. Там е родена и сестра ми Анета – бел. моя). Баба ми Анна е родена в семейството на Хаджи Илия и Пенка Пондеви. Дядо Хаджия вероятно е бил заможен селянин, за да отиде в онези години на хаджилък на Божи гроб в Йерусалим, днешната държава Израел. Баба има трима братя – Васил, Димитър и Иван и четири сестри – Ангелина, Гана, Йорданка и Съба. За съжаление роднинските ми връзки с татковия род по незнайни за мен причини се прекъснаха. Благодарение на г-жа Тодора Илиева Хаджиилиева, снаха на Васил - син на дядо хаджи Илия и с помощта на Ангелина Лалю Пиперова, внучка на Ангелина Караиванова, дъщеря на дядо хаджи Илия, през 2009 г. бе съставено родословно дърво на бабиния род. За рода на дядо не зная почти нищо. Наследниците по дядова линия направиха родова среща през 1991 г.в Казанлък. Татко беше на нея, а аз бях служебно възпрепятстван да присъствам. Съжалявам, че не намерих време да го разпитам за роднините му.

През 1934 г. татко завършва реалния отдел на народната гимназия в Стара Загора. Не е бил отличник, но това не му пречеше да пише красиво и без грешки. До края на февруари 1936 г. помага на дядо ми в земеделската работа (този период от живота си е означил в нещо като бележки за автобиография с една единствена дума свободен”). След това зад гърба на родителите си се записва войник и ученик-пилот на летището в гр. Казанлък, където прослужва двадесет месеца (от 01.03.1936 г. до 31.12.1937 г.).  Не мога да кажа какъв войник и ученик-пилот е бил баща ми. По едно частично запазено донесение до началника на Въздушните войски (На Царство България, в което татко е под № 9 – бел. моя) мога да съдя, че е отговарял и на физическите и на интелектуални изисквания за летците по онова време. Ще си позволя буквално да цитирам донесението.

СТРОГО ПОВЕРИТЕЛНО

СОФИЯ - НАЧАЛНИКУ ВЪЗДУШНИТЕ ВОЙСКИ.

Донасям, че от 6.Х. до 9.Х. във въздушната здравна служба – Здравно изпитателната станция извърших приемния изпит на кандидат-летците въздушници.

Годните кандидат летци са наредени № по ред, като най-напред са поставени, показалите най-добър здравен резултат и най-добър коефициент на интелигентност.

Резултата от здравния подбор е следният:

І. Отговарят на медицинските условия за въздухоплавателна годност:

1. редник Йордан Фердинандов Петров 1-ви У.О.

...

9. редник Недю Колев Недев 2-ри У.О. (Вероятно означава 2-ри учебен орляк - бел. моя).

...

Забележка: От № 48 нагоре (Да се разбира след № 48. В списъка има 56 имена. Документът е запазен частично, липсва подписи и година на издаване, но е твърде вероятно да е от 1936 г. – бел. моя) кандидат-летците са показали незадоволителен интелект. Военната кариера на татко започва на 01.03.1936 г. в Казанлък и приключва само за 14 г.  - на 30.10.1950 г. когато е уволнен.  Публикувам отделните моменти от тази кариера, така както е описана от татко на 30.10.1956 г., както и малкото от саморъчно написани от него биографични данни.

“...От месец август 1944 г. до м. март 1945 бях преместен в бойно ято в летище Божурище, където взех участие в боевете срещу американците и след това в първата фаза на Отечествената война...”

“ ...От 1947 год. до края на 1948 г. съм на служба в лет. Карлово, като командир на крило, а след това като командир на 36 изтреб. полк.

В началото на 1947 г. завърших съкратен курс на Военното на Негово Величество училище в София....

От 1.І. до края на същата година бях изпратен на специализация в С.С.С.Р.......През 1950 год. съм наново назначен в лет.Карлово за к-р на полк и октомври същата година уволнен от служба.....”

Срок на службата		Място на военната служба		Длъжност
1.ІІІ. 36	31.ХІІ. 37	Летище	Казанлък	Войник и ученик-пилот
1.І­.38	30.VІІІ. 38	-“-	Пловдив	Курсист изтребителна школа
1.ІХ. 38	1.ІІ.42	-“-	Марино поле	Летец пилот
1.ІІ.42	30.VІІ.44	-“-	Д. Митрополия	Инструктор
1.VІІІ.44	15.ІІ.45	-“-	Божурище	Летец-пилот
15.ІІ.45	31.ХІІ.48	-“-	Марино поле	Командир на звено/ командир на полк
1.І.49	30.ХІІ.49	СССР	Липецк	Курсист
1.І.50	30.Х.50	-“-	Марино поле	Командир на полк, уволнен

За участието на баща ми във Втората световна война не зная почти нищо. Спомням си, че преди много години във вестник “Патриот”, орган на Доброволната организация за съдействие на отбраната (ДОСО) имаше някаква статия посветена на този момент от живота му. За съжаление вестникът не е запазен.

Ето защо си позволявам да публикувам само онова, което успях да открия в исторически списания и Интернет. Ето какво пише по повод българските Въздушни войски Любомир Величков във Военно исторически сборник, бр.2, 2005 г. в материала „Въздушните удари на българската изтребителна авиация срещу летище Прищина на 12 и 18 ноември 1944 г.”:

“През последните години дейността на българските Въздушни войски по време на Втората световна война предизвиква сериозен интерес както сред военните историци, така и сред голяма част от обществото. Подвизите на българските летци изтребители при отбраната на София и родното небе през 1943–1944 г. срещу англо-американската авиация и днес будят възхищение.

С не по-малко ентусиазъм те воюват и след 9 септември 1944 г. срещу своя довчерашен съюзник – Германия. .....

Въпреки че дейността на българската изтребителна авиация във войната срещу Германия е сравнително добре проучена, все още има отделни епизоди, които не са достатъчно осветлени, ...

 Два от тях стават в края на първата фаза на войната срещу Германия.

На 12 ноември 1944 г. на 6-и изтребителен полк от щаба на Въздушната ескадра е заповядано да щурмува и унищожи намиращите се на летище Прищина германски самолети, изтеглени от Гърция и островите. За планирания удар са предвидени 18 изтребителя „Месершмит 109 „Густав“ (11 от 3/6 изтребителен орляк и 7 от 2/6 изтребителен орляк).

Същия ден в 10,00 ч. излита 3/6 изтребителен орляк, воден от командира на 6-и изтребителен полк капитан Кръстьо Атанасов, за да щурмува летище Прищина. Още с приближаването на летището орлякът е посрещнат със силен противовъздушен огън от германските батареи. Летците от 3/6 орляк атакуват от южна посока. По окрайнината на летището те забелязват около 17 германски самолета от най-различни типове.

Охраната на орляка е поета от четворката от 692-ро ято, водена от офицерски кандидат Цветан Груев.

Първа атакува щабната четворка начело с капитан Атанасов, който унищожава един бомбардировач „Юнкерс-88“. Подофицер Димитър Сомов от 672-ро ято атакува три самолета, които са разположени един зад друг в северния край на летището. Първият самолет е „Фи­зелер - Щорх“, вторият е „някаква двуплощна машина, подобна на „Бюкер-Юнгман“, а третият е двуплощник, който летецът не може да определи. Поради стрелбата на германската противовъздушна артилерия той е принуден да проведе атаката си почти от бръснещ полет, но успява да види, че „Щорх“-ът запушва.

........

Между щабната четворка и тройката от 682-ро ято от 3/6 орляк се нареждат самолети от 2/6 изтребителен орляк. Тройката е водена от поручик Петър Манолев и в нея влизат още: подпоручик Михаил Банов и офицерски кандидат Недю Колев Недев. Поручик Манолев не успява да проследи последната машина от 2/6 орляк, спускаща се пред него поради силния противовъздушен огън.

Той атакува един транспортен самолет „Юнкерс-52“ в югозападната част на летището, но поради силния противовъздушен огън от запад е принуден да направи завой надясно – в североизточна посока, откъдето се насочва източно с цел да намери щабната четворка. Същият самолет е атакуван и от подпоручик Михаил Банов и офицерски кандидат Недю К. Недев. Последният атакува и един двуплощник, но в момента не забелязва видими резултати. Подпоручик Банов също не успява да види резултата от своята стрелба. При оттеглянето си той забелязва силна експлозия югозападно от гр. Прищина. Завръщането на летище Божурище на тройката от 682-ро ято на 3/6 изтребителен орляк е извънредно трудно поради ниската и плътна облачност. ..........

В сайта „forum.mediapool.bg” от 17.05.2005 г. открих статия от неизвестен автор под заглавието “Героите изтребители, които браниха българското небе през 1943-1944 г.”, в която е споменато и името на баща ми  Авторът пише:

“ ...Подредил съм ги по азбучен ред на малките имена, независимо от званията и от делата им, всички заедно – и загиналите във въздуха, и убитите след 9.9.1944, и умрелите след войната, и оцелелите...

...По тогавашните орденски статути ордените за храброст се делят на войнишки (за всички без офицерите) и офицерски.
Обаче за особена лична храброст, проявена в бой, на офицер може да бъде даден войнишки Орден за храброст. Той е особено ценено отличие. Шапки долу пред тези големи българи и патриоти! От тях са още живи само неколцина.

.........

Подпоручик Недю Колев Недев – войнишки Орден за храброст....”

За да завърша с военната кариера на татко ще си позволя да споделя онова, което научих за съдбата на авиационния полк, в който е завършила кариерата му. Използвам спомените на генерал-майор от резерва Тодор Трифонов, публикувани във вестник “Българска армия”, бр. 15365, 2002 г. под заглавието „За приемствеността, признателността и историята в авиацията”:

“През 1946 г. полковете от въздушни войски стават рояци. През 1948 г. 6-и изтребителен става 6-а изтребителна дивизия (ИД), на летище Карлово се създава 36-и изтребителен полк. През 1949 г. 6-а ИД става 6-а изтребително-щурмова дивизия с два изтребителни, един щурмови, 25-и минноторпеден, 15-и разузнавателен и един преносен (транспортен) авиополк заедно с водосамолетна разузнавателна ескадрила. През 1950 г. от 6-а ИЩАД се създават 4-а ИАД и 5-а ЩАД, с което символът -"шестицата" на полка изчезва окончателно от ВВС. През май същата година 32 млади летци от 70-и випуск попълнихме 36-и ИАП на летище Марино поле край Карлово. В авиополка още служеха трима офицери летци: капитан Тодор Розев с 3 въздушни победи (вече оператор), старши лейтенант Стефан Димитров Конзов с една въздушна победа (командир на 2-ра изтребителна авиоескадрила) и старши лейтенант Димитър Рачев Сомов с една въздушна победа (офицер в щаба). В авиополка работеше майор Михаил Георгиев Григоров с 5 въздушни победи. Той беше инспектор по техниката на пилотирането в щаба на 4 ИАД. За това, че всички те са воювали и че е съществувал 6-и ИАП, аз поне научих 40 години по-късно”.

Няма да коментирам написаното от генерала. Вероятно е честен човек. Чудно ми е как е забравил името на командира на полка, който го е посрещнал през м. май 1950 г. в Марино поле. На 03.10.1950 г. със Заповед на Министъра на народната отбрана на Народна република България № 1235 баща ми е уволнен. Дали спомените на генерала имат нещо с приемствеността оставям да преценят читателите.

 “Сл. Препис от препис извлечение

Поверителна

ЗАПОВЕД

НА МИНИСТЪРА НА НАРОДНАТА ОТБРАНА

НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

3.октомври. 1950 год.                  № 1235                            гр. София

Съдържание: Уволнение на офицери от Военно въздушните сили

...............................................................................................................

УВОЛНЯВАМ.

8. Капитан Недю Колев НЕДЕВ – “командир на 36-и изтребителен полк”.

.........................

МИНИСТЪР НА НАРОДНАТА ОТБРАНА

ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ: (п) Панчевски

НАЧАЛНИК УПРАВЛЕНИЕ “КАДРИ”-МНО

ГЕНЕРАЛ-МАЙОР (п) Атанасов

КОМАНДИР НА ВОЕННО ВЪЗДУШНИТЕ СИЛИ

ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ (п) ЗАХАРИЕВ

ВЕРНО:

НАЧАЛНИК НА СЕКРЕТНА СЕКЦИЯ ПРИ ПОДЕЛЕНИЕ 2435

Лейтенант (п) Сомов”

Повод за уволнението на татко е донесение срещу него от негов съселянин, летец и заместник по политическата част на полка (Така и никога не научих името му – бел. моя), че той е син на селски кулак, който не желае влезе в социалистическото ТКЗС. По-кратко казано – враг на народа.  За това какъв кулак е дядо ми навярно ще ви помогнат да се ориентирате следните ми спомени. Те се отнасят до годините 1957-1960, през които той се грижеше за два коня, една биволица и няколко овце. В двора на село отглеждаха прасе и кокошки. След 1989 г. се оказа, че татко и чичо наследиха от дядо 60 декара, не много плодородни ниви, 1 декар градина и 500 кв.м. лозе. Това е бил „кулака” Колю Ялъмов. Вероятно при уволнението е използван и един случай от биографията на баща ми, който цитирам така, както той го е записал:

 “ ...През есента на 1941 год. участвувах в групата, която води в балкана др. Симо Петров, работещ като доброволче в летището и обвинен като участник в разкритата нелегална група, който е знаел скривалището на партизаните. Ходихме през деня, но нищо не се откри и ние се върнахме. Посоченият другар е от с. В. Левски, Левскиградско (Днес Карловско – бел. моя) и по настоящем е офицер в едно от поделенията в същия град.

След уволнението, семейството ми се прибира в родното село на татко. На 15.01.1950 г. той започва работа като счетоводител в местното ТКЗС. Такава, в следващите почти пет години, е съдбата на военния летец, участникът във Втората световна война, носителят на войнишки орден „За храброст” и човека, обичал до последните си дни авиацията и летенето.

През 1955 г. късметът на баща ми като че ли отново изгрява. Появява се възможност да работи в един от Аероклубовете на Доброволната организация за съдействие на отбраната (ДОСО) във Варна, Казанлък или Сливен. Майка и татко избират Сливен. Не зная мотивите им, но през същата година аз трябва да бъда ученик, а в родния град на майка поне има къде да се живее, макар и временно. Казват, че у нас временните неща са много постоянни. Така се случи и с родителите ми. Последни напуснаха къщата на баба и дядо през 1974 г. и се нанесоха в собствен апартамент.

На 26.02.1955 г. татко предава длъжността счетоводител на ТКЗС с. Виден на Иван Начев Ганчев, а касата – на Танка Николова Велева. Комисията по предаването и приемането не открива нито една стотинка липса или пропуски във водене на счетоводните книги.

В аероклуба в Сливен постъпва като звеневи инструктор. На мен ми е трудно да преценявам професионалните качества на баща ми. Тези, които с негова помощ са излетели за първи път говореха суперлативи. Сред тях е и съученикът ми от Второ основно училище Димитър Видев, който се пенсионира като военен летец. Трябва да е бил много добър в занаята, след като в периода 1978/1979 г. е международен съдия по въздушна акробатика. Татко се пенсионира през 1978 г. Летя до последния си работен ден. Ровейки се в документите му открих, че е подправял здравните си документи, за да не му наложат летателна забрана заради глаукомата, от която страдаше от 1976 г.Мисля си, че са малкото пилотите в България с такова летателно дълголетие – близо четиридесет години.

Той спря да лети, но с летището в Бършен, самолетите и колегите си така и не се раздели. Ходеше там винаги, когато имаше възможност.

Докато напусна този свят на 10.06.1992 г. Внезапно, както и майка ми. Като че ли преживях смъртта му по-тежка. Може би, защото с него си отиде и един етап от живота ми.