„Представлението свърши”.

 Този материал е писан преди около 14 г. Замислен е като уводна глава на книга със спомените ми. Дали някога ще я завърша и още повече - издам не зная.
Зная, че е обичайна практика книгите, които имат автобиографичен характер да започват с детството, юношеските и младежки години и т.н. на автора. Нямам намерение да прескачам тези моменти от своя живот и ще им отделя място, доколкото ги смятам за важни, а защо не – и доколкото съм ги запомнил, защото честно казано, не съм си водил дневници за тях. Започвам с края на кариерата ми на професионален военен лекар по две причини. Първо. Текстовете за това са писани преди десет години, което им придава по-голяма автентичност и най-добре изразява онова, което съм чувствал тогава (по тази причина ги предавам в оригиналния им вид). Второ. Смятам, че тези текстове, в съчетание с коментарите, които съм направил днес, ще бъдат полезни за по-добро разбиране на оценките ми за събития и хора, направени на следващите страници на книгата.
Ще започна с посещението ми в Р. Турция, което се оказа последното в служебната ми кариера.

 Ръкопис за посещението ми в Турция


Че се организира такова на генерал-полковник Михов бе известно отдавна. Но точните дати на визитата и това, че в състава на делегацията ще има военен лекар ми станаха известни по време на командно-щабното учение „Юни-98”. Съобщението получих на ОУК (оперативен-учебен комплекс-бел. моя). Отдел „Съвместни операции и военни контакти на ГЩ искаше да съобщя имената на офицера от Медицинската служба, който ще придружава началника на Генералния щаб.

Преди да продължа с проблемите на посещението, ще споделя няколко думи за учението. Учението беше мащабно, разбира се от гледна точка на критериите след 1989 г. По предварителни разчети, цената му бе около 40 млрд. неденоминирани лева, което никак не бе малка сума за времето. Планирано бе в него да вземат участие над 3000 офицери, сержанти и войници от трите вида въоръжени сили - Сухопътни войски, Военновъздушните и Военноморските сили. За първи път трябваше да се проверят възможностите на новосъздадения корпус за бързо реагиране (на базата на бившия 2-ри армейски корпус в гр. Пловдив). Президентът Петър Стоя¬нов бе заявил, че ще участва в учението в качество¬то си на върховен главнокомандващ. По план трябваше да посети полигоните в Шабла и Крапец, където се демонстрираше организация на противодесантна отбрана на Черноморското крайбрежие. В рамките на действията на войските (силите) за първи път от десетина години насам се отработваха и въпроси по медицинското осигуряване на тактическо равнище.
Генералния щаб, като орган на върховното главно командване участваше активно в учението.

 Момент от учението. На преден план - вляво генерал-лейтенант Захарин Илиев, вдясно - генерал-полковник Михов. Моя милост е зад Михов


По този повод в-к „Българска армия” в броя си от 04.06. пише: „..Близо 400 офицери, сержанти и волнонаемни служители от Генералния щаб продължават „да дърпат конците” на отбранителната операция под ръководството на първия заместник-началник на Генералния щаб генерал-лейтенант Захарин Илиев... Спокойно, точно и уверено реагират на новите вводни и промени в обстановката офицерите от управленията и отделите на... полковниците.....доц. Николай Колев и др.

След тези кратки бележки по учението се връщам към предстоящата командировка и към въпроса, кой медицински офицер да придружава генерал Михов. Имаше две възможности – да се самопредложа или да предложа друг колета. Като правило през последните две години (1997 и 1998) бях свел командировките си в чужбина до минимум, което позволи и на други мои колеги да излязат зад граница и да почерпят опит в медицинското осигуряване. Не исках в конкретния случай да нарушавам възприетата от мен политика. Едновременно с това си давах сметка, че посещението е на най-високо военно равнище, което изискваше съответния ранг и от военния медик. Притегляйки всички „за” и „против” реших, че е целесъобразно с генерал-полковник Михов да замина аз. Оказа се, че идеята ми не се възприе с възторг. Наложи се да проведа няколко разговора с офицери от Канцеларията на Генералния щаб и най-после кандидатурата ми бе одобрена. Такъв прецедент не познавах от миналия си опит при пътуване зад граница. Не ми беше приятен факта, че почти силово наложих включването ми в състава на делегацията. Но и не се замислях върху причините за това. Едва по-късно, на 03.07. нещата се наместиха. Оказа се, че появата на името ми в списъка на делегацията отново е подразнило министъра на отбраната Георги Ананиев, който за пореден път е поставил въпроса за моето освобождаване от длъжност. До събитията на тази дата имаше обаче повече от 20 дни и аз спокойно изпълнявах служебните си задължения и се подготвях за предстоящата визита.
За нуждите на Началника на Генералния щаб, офицерите от Медицинския отдел подготвиха справочен документ със заглавие „Преглед върху състоянието и перспективите за развитие на сътрудничеството между военномедицинските служби на Р. България и Р. Турция”. Към документа приложихме Меморандума за разбирателство на Балканския военномедицински комитет от 1995 г. и Справка за центровете за рехабилитация и профилактика на Министерството на отбраната на Р.България.

 Факсимиле на документа, който изготвихме за генерал-полковник Михов


Ще си позволя да цитирам текста на Прегледа: „Двустранните отношения между двете медицински служби възникват в периода 1992-1993 година и имат неформален характер. Първите контакти са установени между ВМА на Българската армия и Турската ВМА „Гюлхание" и са основно в областта на кардиологията и кардио-хирургията.

През 1993 година по наша инициатива и с разрешение на Началника на Генералния щаб на Българската армия в София е организирана работна среща с участието на представители на медицинските служби на Р.Гърция, Румъния и Р.Турция. Поставено е началото на разговорите за създаване на Балкански военномедицински комитет. Идеята се финализира през м. декември 1995 година с подписване в Букурещ на меморандум. С разрешение на Правителството, Медицинската служба на Българската армия подписва меморандума и става съучредител на комитета.
От турска страна особено активна роля по време на преговорите има полк.доц. Хасан Туре от ВМА "Гюлхание", ръководител на делегацията. Той съдейства активно за налагане на част от нашите износвания при окончателното оформяне на текстовете на меморандума .
През 1996 година в Истанбул, при много добра организация се проведе Първия конгрес на Балканския военномедицински комитет. И до днес сътрудничество между двете страни се развива предимно в рамките на комитета.
Турски военни лекари вземаха участие и в проведеното в Р.България в края на м. март 1996 година българо-американско военномедицинско учение "Партньорство за мир-96".
При оценка на възможностите за развитие на двустранните отношения трябва да се има предвид, че военната медицина, стоматология и фармация в Р.Турция са изключително добре развити. ВМА "Гюлхание" е мощно учебно, научно и лечебно учреждение, в което са създадени и функционират почти всички съвременни клонове на медицинската наука и практика.
По наше мнение бъдещите насоки за сътрудничество биха могли да се реализират в следните области:
Следдипломно обучение на лекари от двете армии във ВМА на ГЩ на БА и ВМА "Гюлхание".
Обмяна на опит в учебната и научноизследователска работа, в т.ч. съвместни научни разработки.
Взаимен обмен на делегации от млади военни лекари и запознаването им с особеностите в медицинското осигуряване на двете армии.
Лечение на български военнослужещи в Р.Турция, когато нашата страна липсват условия за това. В тази област възможностите трябва да се преценяват критично, тъй като имаме един неуспешен опит да изпратим двама наши офицери за бъбречна трансплантация.
Размяна на военнослужещи за санаториално лечение. Не
разполагаме с данни за наличие на санаториални заведения във Въоръжените сили на Турция. От българска страна можем да предоставим целогодишни бази в центровете за рехабилитация и профилактика в гр. Поморие, Хисаря и Банкя (прилагам подробна справка за всички центрове на Българската армия). Размяната може и е желателно, с оглед на разликите в икономическото положение да се осъществи на бартерен принцип. Броят на лекуващите се трябва да се уточнява ежегодно.
Възможен е и обмен на почиващи във военно почивните домове, но тук не можем да дадем конкретни идеи, поради това, че те не са в наше подчинение.
За посочените области на сътрудничество е желателно да се подпише отделен документ от упълномощени представители на двете военномедицински служби. Такава е практиката ни и с други страни.
Определено смятам, че задълбочаване на връзките между двете медицински служби ще бъде от полза за нашата страна.”
Общо взето връзките ни с турските колеги бяха по линия на Балканския военномедицински комитет. Имаше и регулярни контакти между двете военномедицински академии. Медицинската служба на турските въоръжени сили ни превъзхождаше значително не само по численост, но и по качествени показатели. Военномедицинската академия „Гюлхание” в Анкара бе от европейска величина (в това се убедих и по време на посещението ми). Независимо от всичко, определено считах, че двустранното сътрудничество на равноправна основа е възможно. Ние също имахме какво да предложим на турската страна – нашите санаториални заведения, с каквито те не разполагаха и които по чужди оценки предлагаха високо качествена рехабилитация и профилактика. Резерви имаше и в курортното дело. Ще избързам малко напред, за да кажа, че програмата на посещението бе така организирана, че по нито един от горните въпроси не се обели дума, а камо ли да стане дискусия. И днес си мисля, че вината за това беше само наша.
Посещението на Михов бе насрочено за 25 и 26.06. Рано сутринта бяхме на самолетната стоянка на летище „Враждебна.”, което бе и първото ми учудване. Изборът на военния сектор на летище София нарушаваше обичайната практика, според която началникът на Генералния щаб използваше Правителствената сграда на аерогарата и съответния, макар и скромен церемониал по изпращане от представително гвардейско подразделение. Не ми е ясно в чий „здрав” щабен ум (освен на самия Михов – бел. моя) се бе родила тази „гениална” идея.
За изпращането на генерал Михов на летището пристигна Негово превъзходителство посланикът на Р. Турция у нас, придружен от съпругата си и заместниците на началника на Генералния щаб – Захарин Илиев и Никола Колев. По време на посещението, генерал Михов щеше да бъде съпровождан от аташето по отбрана на Р. Турция полковник Саит Кара и съпругата му. Сред изпращачите бяха и офицери от Генералния щаб и от Транспортната авиационна база, дислоцирана във Враждебна. Бе изключително жалка картина – присъствие на дипломати и висши военни на фона на не особено приветливите (на външен вид – бел. моя) двор, плац и постройки на авиобазата. Неприятно впечатление правеше и включването в състава на делегацията на старшина Иван Иванов от Генералния щаб (говореха, че е „селски” на Михов) в качеството му на представител на протокола. Каква огромна разлика между него (простотията му личеше, от която и страна да го погледнеш) и представителите на протокола от турска страна - очарователната г-жа Аслъ Паласка и интелигентния майор Метин Халваджъоглу. Струва ми се, че домакините бързо схвана ха и „ранга” и интелектуалния багаж на „представителя” на българския военен протокол. Със съжаление трябва да отбележа, че подобни волности не си бяха позволявали предишните шефове на ГЩ.
Между 7,30 и 08,00 ч. Излетяхме от летище София. Времето беше чудесно. Пътуването мина в четене на вестници и приятни разговори с останалите членове на делегацията – подполковник Георги Цветков от управление „Личен състав” - ГЩ и подполковник Митко Троански от „Разузнавателно управление” - ГЩ и майор Валентин Инчев от отдел „Съвместни операции и военни контакти” - ГЩ. Около 10,45 самолетът „Як-40” на родните ВВС се приземи летище „Есенбооа” в Анкара. Посрещането, което бях устроили домакините надмина всичките ми очаквания. Освен началника на Генералния щаб на въоръжените сили на Турция армейски генерал Исмаил Карадайъ и командващите трите вида въоръжени сили в редицата от посрещачи бе и българския посланик – Виктор Вълков и цялото военно-дипломатическо представителство на страната ни. Обстановката пред залата за посрещане, както и самата зала беше изключително тържествена. Блясъкът и красотата не можеха да се сравнят нито с нашата Правителствена сграда, нито с ВИП – салоните на летище София. Генерал полковник Михов и армейски генерал Карадайъ и съпругите им заедно с преводачите се отделиха в една от залите за кратка среща, а останалите, разговаряйки ги изчаквахме в общия салон. Тук бях сюрпризиран неприятно, че от 13,40 ч. Тръгвам по отделна програма, включваща посещение на ВМА. З а подобна програма не се бях готвил предварително – не ми беше известно с кого и на какъв ранг ще се срещна, по какви теми ще разговаряме и нещо съвсем елементарно – не носех и подаръци за размяна с домакините, каквато е практиката в целия свят. Освен това познанията ми за ГАТА (турската абревиатура на академията) бяха най-общи и нямаше как да ги попълня. Не мие ясно какво да поискам от домакините да разгледам. Българският „военен протокол” старшина Иванов бързо попари надеждата ми, че поне проблемът с някакъв сувенир може да бъде решен. Не съм убеден, че не е бил в състояние да помогне.
След настаняването и обяда в Централния военен дом (един изключително красив хотел) се отправих с кола на Военната жандармерия към ГАТА. Притеснението от времето на посрещането на летището не бе отминало. Пътувах със свито сърце. За лошото настроение допринасяше и изключително високата температура, която (по решение на Михов) трябваше да изтърпя облечен в куртка и пристегнат с вратовръзка. С влизането в академията ми направиха впечатление изключително стриктните мерки за сигурност. Независимо, че колата бе на жандармерията, преминахме всички предвидени по процедура проверки. Малко по-късно станах свидетел и на засилените мерки за сигурност в поликлиниката, където пациентите и личният им багаж преминаваха през рентгенов контрол, както на летищата.

В турската ВМА

 За съжаление не съм запазил листчето (а и не съм запомнил) с имената на турските колеги, с които разговарях. Още веднъж ще повторя, че притеснението ми не ме напусна през цялото време, макар това да не бе първата ми задгранична командировка. За известно време си отдъхнах, когато домакините се съгласиха да ми организират среща с моя стар познайник от Балканския военномедицински комитет полковник доцент Хасан Туре. С него бяхме стари познайници от Букурещ и София (виж главата, посветена на Балканския военномедицински комитет – бел. моя). При това Хасан бе не само великолепен интервенционален кардиолог, но и бохем и шегаджия. Оказа се, че срещата е възможна. В клиниката, в която се срещнахме, бяха най-приятните тридесет минути от посещението ми в ГАТА. Не зная доколко домакините са били подготвени за тази среща или те като мен са научили за нея в последния момент. Трябва обаче да им отдам дължимото за проявеното гостоприемство и любезност. Запознаха ме с дейността на поликлиниката, разгледах клиниката по кардиология, посетих Центъра за образна диагностика (ядрено-магнитен резонанс, компютърни томографи, конвенционални рентгенови апарати, ултразвукова диагностика). Особено ме впечатли фактът, че независимо от късния следобеден час потокът от пациенти в поликлиниката не намаляваше (българските граждански цивилни поликлиники спират приема в 13,00 часа или малко по-късно). Всички пациенти в поликлиниката бяха в цивилно облекло. Според домакините това се налага поради заплахите за нападения от страна на тюркски активисти на ПКК срещу офицери и сержанти от армията. Домакините подробно ме запознаха с механизмите на финансиране на военното здравеопазване. Можех само да им завиждам. Онова, което аз и колегите ми заложихме в ЗОВС по отношение на здравното осигуряване в нашите въоръжени сили за турските ми колеги бе рутинна практика и неотменими права. А в България правителството на Иван Костов вече бе започнало да подготвя отмяната на текстовете за финансиране на здравното осигуряване на военнослужещите от кадъра и запаса и членовете на техните семейства, приети само преди две години преди това с парламентарен консенсус (този въпрос се разглежда подробно в главата за реформи в медицинска служба – бел. моя).
Около 16,00 часа посещението в ГАТА завърши. Отдъхна с облекчение и едновременно с това си мислех, колко по-полезна би била тази среща, ако българските военни дипломати я бяха организирали предварително. Тук трябва да спомена, че в момента на посещението ми, в ГАТА (а и в останалите турски военни болници) се бе отворила твърде много работа по приемане на лечение на ранени турски военнослужещи, резултат от боевете с партизаните на ПКК на територията на Ирак. С очите си наблюдавах как ги доставят в двора на академията със санитарни вертолети, директно от зоната на сраженията.
В Централния военен дом, колегите, придружавали генерал Михов ми разказаха за военните почести, с които е бил приет в турския Генерален щаб и при посещението му при министъра на националната отбрана - Сезгин и при председателя на Великото народно събрание на Турция - Хикмет Четин. Искрено съжалявах, че не бях с тях, защото тогава си мислех, че ГАТА мога са посетя в бъдеще и при по-спокойна обстановка, а да бъда там, където се кове турската политика едва ли ще ми се отдаде. Нямаше да мине много време, за да разбера, че и двете неща стават вече невъзможни за мен. Вечерта на 25.06 генерал Карадайъ даде в един от салоните на Централния военен дом официална вечеря за българската делегация. Обстановката бе изключително стилна и тържествена. По време на аперитива имах възможност да разменя няколко най-общи фрази с посланик Виктор Вълков. Мандатът му в Анкара бе изтекъл и очакваше в скоро време да предаде поста си на новия посланик Стоян Сталев. Направи ми впечатление, че Вълков добре се справя с високо алкохолно питие, подобно на нашата мастика, при това, без да му личи. Вечерята премина строго по протокола. Бях настанен в края на масата до госпожа Филиз Ергьонен, съпруга на бригаден генерал Ахмет Ергьонен, който бе натоварен с мисията на почетен домакин и заедно със съпругата си съпровождаше Михови до напускането на Р. Турция. Възползвах се от факта, че срещу мен на масата бе настане полковник Студенков – аташе по отбраната (днес генерал-майор и началник на служба „Военна информация”, разбирай разузнаване – бел. моя), за да разменя няколко думи със симпатичната госпожа Ергьонен. Оказа се, че и двамата сме страстни пушачи, но заради протокола трябва да подтискаме никотиновия си глад. Вечерята бе изключително изискана. През цялото време камерен оркестър изпълняваше тихо класическа музика (музикантите бяха наборни войници, какъвто бе и целия персонал на хотела). И едновременно с това бе ужасно скучна, каквито между другото са и всички официални мероприятия от подобен тип. В най-затруднено положени бе нашият преводач – подполковник Троански. Седнал зад и малко в страни от генерал Карадайъ той имаше задача само да превежда, т.е нямаше как да се храни. Домакините бяха забравили да го нахранят предварително. Сутринта ни разказа, че отстранили грешката се чак в 22 часа. По време на вечерята, а и до края на посещението ни в Турция имах възможност да се вгледам от близо в съпругите на турските военачалници. Всички, до една имаха достолепен вид, с грижливо поддържани коси и лица. Облечени елегантно, но строго те излъчваха увереност и интелигентност. И разбира се изглеждаха по-млади от съпрузите си (Студенков се шегуваше, че в турските въоръжени сили всеки ново произведен генерал трябва да смени съпругата си с по-млада, което навярно не бе вярно). За петнадесет години работа в Генералния щаб познавах съпругите на доста български военни от висшия ешелон. Сравнявайки ги с дамите на турския военен елит констатирах, че резултатът не бе в полза на българките. Тези разсъждения се отнасяха в пълна степен и за г-жа Михова. Не искам да я обиждам, защото навярно е любвеобилна съпруга и майка и разбира се много добър човек. Но да се облечеш като провинциална домакиня, да обуеш старо, доста износено сабо при посещението на Долма бахче сарай и да отделиш два часа за посещение на Капалъ чарши (известен истанбулски пазар, на който се продава всичко и от който пазарят българските „куфарни търговци” - бел. моя) бе най-малкото проява на лош вкус.
На 26.06 сутринта излетяхме с турски военен самолет за Истанбул от военното летище на Анкара „Етимесгут”.

Залата на военното летище в Анкара „Етимесгут”.  В дъното на снимката – генерал полковник Михов и армейски генерал Карадайъ.

Залата и церемонията по изпращането не отстъпваха по организация и красота на тези при посрещането. Дано дойде време и ние разполагаме с подобни условия.

Кацнахме на летище „Ататюрк”и с вертолет се отправихме към Обединените военни академии на въоръжените сили на Турция. Полетът над града се оказа единствената възможност да го разгледам, макар и от птичи поглед. Пред очите ми се разкри един мегаполис (население по това време 12 млн., повече от това на България). Гледката беше много красива. Обединените военни академии се оказаха малък град. Онова, което видяхме показваше, че са създадени всички условия за един модерен учебен процес и за живот и бит на обучаемите (дали това ще се случи някога в българските военноучебни заведения. Посещението бе изключително напрегнато. От зала на зала в учебните корпуси се движехме едва ли не бегом. Независимо от това, няма как да не забележиш, че редом с компютърните зали и съвременните аудитории е съхранен духът на историята и приемствеността. Турците, като че ли по-добре са схванали истината, че светът не започва от нас. Колко много ни липсва на нас, българите това чувство за историзъм. Времето от 14.00 до 16,30 часа бе посветено на разглеждането на Долма бахче сарай и за разходка по Босфора.

Пред Долма бахче сарай.

Дворецът те пленява с изключителната си архитектурата. В него е завършил дните си Кемал Ататюрк – основателят на съвременната светска турска държава. И отново се сблъсках с онова чувство на приемственост и историзъм, за които споменах по-горе.
. Разходката по Босфора също бе впечатляваща. Между впрочем онова, което видях ми дава основание да си мисля, че съвременните български и турски политици твърде много си приличат в желанието добре да се устроят докато са на власт. Повод за тези мисли ми даде кокетната и запомняща се като архитектура и големина вила на Тансу Чилер (бивша министър-председателка на страната) на брега на Босфора . Да се пише за онова, което преживях като наслаждение по време на разходката е трудно. Липсват ми достатъчно думи. Според мен това просто трябва да се види.

На разходка в Босфора. От ляво на дясно – старшина Иванов, генерал полковник Михова, майор Инчев, автора и подполковник Троански. На преден план – съпругата на Михов – Бонка, както ми се представи при запознаването ни.

В 17,00 часа с вертолет излетяхме за Одрин. Летяхме сравнително ниско Гледката под нас изключително много напомняше за България. След около един час кацнахме в града на района на 3-та механизирана дивизия. Неволно си припомних, че като военен лекар в 7-ма мотострелкова дивизия в Ямбол многократно съм участвал в учения срещу части на същата тази дивизия. Важното бе, че след толкова много години насаждана омраза, можем да се срещаме, ако не като приятели, то поне като добри съседи. Командирът на дивизията посрещна делегацията, след което с автомобили се отправихме към турския ГКПП Капъкуле. На границата последва прощален разговор на генерал Михов и раздяла с домакините.

На турско-българската граница, минути преди да влезем в България. От ляво на дясно майор Инчев, моя милост и подполковник Цветков.

След малко пресякохме границата и се озовахме на българския ГКПП Капитан Андреево.

. Още на турска територия да посрещне генерал Михов бе дошъл генерал-майор Димитър Цветков - командир на Корпус Тактическа авиация на ВВС. Турците любезно бяха предоставили възможност през границата да преминат и военните автомобили, които да ни отведат до вертолета в околностите на с. Ново село, с който щяхме да прелетим до София. От момента, в който стъпихме на българска земя до прибирането ме в къщи не се случи нещо особено. Може би единственото, което ме впечатли бе, че нито един от местните ръководители не дойде да посрещне Михов. Все едно, че се прибираше редови военнослужещ от Българската армия, а не нейния началник на Генерален щаб. Да не говоря за това, че на Капитан Андреево бе невъзможно да си купиш кафе или безалкохолно. След като атмосферните условия се подобриха излетяхме за София. Към 20,00 часа се прибрах вкъщи.
С това завърши първото ми и последно посещение в Р. Турция и последната ми задгранична командировка. В професионален план тя не беше плодотворна нито за мен, нито за медицинската служба, която ръководех. Може би генерал Михов също е съзнавал това. Вземайки ме със себе си, той бе осигурил няколко приятни часа на своя началник на медицинска служба, на когото скоро предстоеше да стане бивш. Вероятно по тази причина не прояви интерес нито тогава, нито в следващите десетина дни за проведените разговори в турската Военномедицинска академия и за вижданията ми за бъдещето българо-турско военномедицинско сътрудничество. Вече не бях един от екипа му. Раздялата предстоеше.
Датата 03. Юли. 1998 г. с нищо не предвещаваше, че ще бъде превратен ден в моята кариера. Иначе казано беше горещ летен ден, петък, края на една нормална работна седмица. Около 15,00 часа по телефона ми се обади началникът на Генералния щаб. Не ме учуди и въпросът му: „. Имате ли възможност да дойдете при мен?”. Генерал Михов обичаше понякога, а може би – в повечето случаи, да се показва като военачалник от нов тип. Спокойно се отправих към Генералния щаб.
Случилото се в последствие и днес още ми се струва като лош сън. След кратка размяна на дежурни и нищо не значещи реплики ми бе съобщено, че трябва да се оттегля от длъжността, която заемам. Такова било желанието, изразено от г-н президента Петър Стоянов, чиято майка имала изключително негативно мнение за мен. Въпросът няколкократно поставял и военният министър г-н Георги Ананиев, а за последен път – преди заминаването на генерал Михов за Р. Турция (в състава на делегацията бе и моя милост). Според шефа на Генералния щаб съдбата ми е била предрешена още в края на м. април. Пак по негови думи, при разговор с полковник Цвятко Иванов, в който го уведомява, че е отменил заповедта си относно назначаването му на моето място, съдбата ми е решена по-рано. Не зная кое от тези твърдения е вярно.
Успях да запазя самообладание и даже да покажа, че е нещо, което съм очаквал. Разговорът ни, в съвсем добронамерен тон продължи повече от половин час. Обсъдихме различни теми – за моето бъдеще, за моите приемници, за ролята и мястото на органите за управление на Медицинската служба и какво ли не още. Разделихме се нормално. Михов – отдъхвайки, че е свършил една неприятна все пак работа и вероятно доволен, че нямам намерение да оказвам съпротива. Аз – видимо спокоен, независимо че в главата ми като на лента преминаваше цялата ми служебна кариера на фона на сакралния въпрос: ”А сега накъде?”.
Следващите дни почивни дни преживях изключително трудно. Отговорът на горния въпрос не беше никак лек. При всичките си терзания трябваше да запазя спокойствие пред семейството си, а и пред подчинените си. Имах ли особен избор? Теоретично да.

 Факсимиле на "Краят"

Можех да откажа да се оттегля доброволно от заеманата длъжност, още повече че след предвидената реорганизация от 01.09.1998 г. тя се запазваше (за сведение на читателя трябва да кажа, че от м. септември 1997 г. Медицинско управление на ГЩ бе понижено в ранг на самостоятелен отдел, аз бях освободен от длъжността негов началник с указ на президента и преназначен със заповед на Михов начело на преобразуваната структура). Самият Михов ме бе атестирал в „първа” атестационна група и нямаше формални юридически причини по Закона за отбраната и въоръжените сили и Правилника за кадровата военна служба да бъда отстранен. Да, но имаше неформални. От есента на 1997 бях подложен на непрекъснати проверки – административни, финансова ревизия, ревизия от Сметната палата, като второстепенен разпоредител с бюджетни средства (виж по-горе коментара за генерал-майор Манев. Положението му през лятото на 2008 г. бе аналогично – бел. моя). Те не показаха нищо, но практиката от последните години показваше, че компромати в армията (а и в държавата) се спрятат лесно. А и аз едва ли бях безгрешен ангел. Следователно този изход бе затворен за мен. Противното означаваше да сложа сам край на онова, което сам бях градил в продължение на близо четвърт век. Реших, че няма да увеличавам бройката на генералите и полковниците, които оплюти и унижени, напускаха Българската армия.
Възможно бе да остана на кадрова военна служба и да премина на по-ниска и не толкова публична длъжност. От финансова гледна точка решението бе изгодно. Но пред очите ми бе съдбата на генералите Чаушев и Александров (бивши началници съответно на Медицинско управление и на Военномедицинска академия), приели този изход и платили за това с цената на редица унижения, причинени от бивши „приятели” и новоизлюпени началници. При моя характер едва ли бих могъл да понеса такова отношение безропотно (оказа се, че тази моя преценка е била изключително точна, но за това – по-нататък).
Оставаше ми единствен и по мое мнение достоен изход – да подам рапорт за освобождаване от кадрова военна служба. През изминалата година вече го бях правил веднъж (мой рапорт до началника на ГЩ с вх. № 412 от 26.02.1998 г.).

 Първият ми рапорт за освобождаване от кадрова военна служба - февруари 1998 г.


Поводът беше свързан с методите на работа на работна група, ръководена от генерал-лейтенант Захарин Илиев - първи заместник-началник на Генералния щаб. В нейният състава, освен мен влизаха полковник, професор Милан Петров - началник на ВМА и технически сътрудници от академията, както и офицери от управления и отдел „Медицински” на ГЩ. Групата имаше задача да разработи и предложи промени в структурата на Медицинската служба на армията. Ще си позволя да цитирам мотивите си в рапорта, за да разбере читателя за какво става дума:

„ ...От материалите (заместник началникът на управление личен състав полковник Михаил Арнаудов, зад гърба на председателя на комисията, ми беше дал да прочета готовите съображения до генерал Михов) е видно, че е взето под внимание становището само на едната страна, като аз и ръководения от мен отдел са били напълно изолирани. Такъв подход на работа не кореспондира с личния ми морал. Предложената структура на Медицинската служба на БА е уникална и непозната в Европа и света (през 2000 г и това се случи, но за това по-късно), и е в пълно противоречие с моите професионални възгледи. Поради последното считам, че нямам основание да продължа да работя повече в Българската армия.
Моля на основание на чл. 128, т. 1 от ЗОВСРБ да бъда освободен от кадрова военна служба...” .
Разсъждавайки си давах добра сметка за финансовите последствия за семейството ми от решението да напусна армията (при заплата от над 600000 лв. - преди деноминацията им, първата ми пенсия бе 90000 лв. - бел. моя). Но друг път нямаше. Почти пет години бях начело на Медицинската служба на армията. По същото това време се смениха четирима министри на отбраната и трима началници на Генералния щаб. Успях да проведа реформата в Медицинската служба, такава, каквато я виждахме и планирахме през 1992 г. За много от трите хиляди души, които ръководех тя означаваше само едно – безработица. За други – понижаване в длъжност и ранг. За тези години бях грешил, макар и не от зъл умисъл. Бях и уморен от твърде дългото плаване между подводните рифове на нашата си, българска, демокрация.
На 10.07.1998 г., преди обяд рапортът им за освобождаване от кадрова военна служба с едномесечно предизвестие бе депозиран в Канцеларията на Генералния щаб. В тези почти седем дни на размисли и терзания получих пълната подкрепа от децата си и съпругата ми. Искрените ми благодарности за това.
София, 12.11.1998 г.
Послепис от 11.07.2008 г.
През 2000 г. приятели ми предоставиха документи разработени от полковник доц. Румен Златев (по това време За началник на ВМА, в последствие бригаден генерал и началник на академията, а по настоящем пенсионер) и полковник доц. Николай Чобанов (по това време началник на катедра „Военно здравеопазване” на ВМА, впоследствие началник на Медицинското осигуряване на БА, завършил военната си кариера като заместник-началник на управление „Материално-техническо и медицинско осигуряване” на Генералния щаб). От входящите им номера в Канцеларията на ГЩ съответно 1794 от 15.07.1998 г. и 1796 от 16.07.1998 г. (респективно пет и шест дни след като съм подал рапорт за освобождаване от кадрова военна служба) е видно, че съдбата ми е била решена много преди разговора ми с Михов на 03.07.1998 г. Това се потвърждава и от първото изречение в документа на Златев (цитирам): „Във връзка с Ваша устна заповед от 22.05.1998 год. Ви докладвам моите виждания за развитието на медицинското осигуряване в Българската армия и ВМА...”.

Факсимилета от цитираните документи от господата Златев и Чобанов

Това що годе може и да се понесе – искали му мнение на човека, дал такова. Нека обаче се спрем на наглостта и лицемерието на Чобанов (цитирам, без да коригирам граматическите грешки): „Тези свои виждания предлагам на Вашето внимание без да претендирам за отговорно място в йерархията, а като човек и офицер, който е разтревожен и съпричастен към състоянието на медицинската служба в която тя се намира в момента”. Ето това уважаеми читателю наричам „гьон суратлък”. Да се откажеш от ръководството на катедра „Военно здравеопазване” в негова полза през 1993 г., да го пращаш в задгранични командировки (виж главата за Балканския военномедицински комитет) и какво ли още не. Като не си искал пост, защо дойде в санаториума в Нареченски бани, за да се консултираш с мен за бъдещата си нова длъжност при положение, че още нямах заповед за освобождаване от кадрова военна служба.? И от какво си разтревожен? От това, че един офицер, който не е от вашата черга (без баща генерал или активен борец) стигна до най-високия пост в Медицинската служба и не ви дава във ВМА да си разигравате коня? Но за това – по нататък. Намирам послеписа за уместен, тъй като когато фактите говорят и офицерите трябва да помълчат!