„НАПОЛЕОНКИ“* И „СЕМЕЙНИ ДОЛНИ ГАЩИ“

Източник: Марианна МАРОВСКАЯ, https://russian7.ru

С настъпването на епохата на Сталин, която се стреми да изравни максимално жената с мъжа, в историята на съветското бельо започва период на строг унисекс и аскетизъм както в цветовете, така и в моделите. През 1929 г. с решение на правителството и Централния комитет на партията се създава предприятие „Главодежда“, което поглъща „Мосбельё“, „Ленбельё“ и почти всички частни работилници за долно бельо. Основната задача е подготовката за война, няма време за дизайн и разнообразие. Разнообразието е намалено до минимум: четири вида долни гащи и памучни долни ризи, а цветовата гама – бял, черен и от време на време син цвят. Ако „наполеонките“ са били предназначени предимно за войската, то сред „цивилните“ широко се използват „къси долни гащи опростени гладки“, които по-късно стават известни под името „семейни“. Името се ражда от факта, че мъжете в семейството не смятат за срамно да ги носят като къси панталони, в комплект с тениска. Първоначално такъв модел бельо е предназначен за спорт и физическо възпитание –  гащите се държат на ластична лента, свободни са и имат универсален размер (дължина, измерена от талията надолу 48-50 см, ширина на крачолите 65 см). Тази характеристика на модела също допринася за прозвището „семейни“, защото всички членове на семейството биха могли да ги носят. Дамските долни гащи всъщност не се различават от мъжкото бельо, а от сутиените се произвежда само един модел в три размера до 50-те години на миналия век.. По това време модното бельо е достъпно изключително за съпругите на висшите чиновници и се прави по поръчка в ателиетата на „Мосшвей“ или от „нелегални“ шивачки. Обикновените съветски жени често си шият нестандартно бельо, използвайки кройките от женските списания.

*- дълги мъжки долни гащи до стъпалото или до под коляното

ВЕГЕТАРИАНЕЦ

Чудомир

Баща му беше в положение човек, имотен беше и гледаше съответно на живота, а то какво прави, какво струва, не зная, ама замина момче младо и хубаво, като цъфнал гюл, наука да учи в София, стоя колкото стоя, току се върна един ден смачкано, рошаво, мършаво, гаче ли като свети Ивана се е хранило със скакалци и див мед само. Заряза и наука, и всичко и започна със земята да се бори като нас. Питам го веднъж:

-Стефко бе, че какво, такова, си отпаднал в телосложението и бузите ти залесени тук-там на участъци?

-Аз - кай, - бай Димо, тъй си живея, такова ми е - кай - убеждението. По природата се водя - кай.

-Ама не се ли храниш - думам, - не похапнуваш ли си повечко, та си се източил като бобена вейка?

-Храня се, похапвам си, ама месо не ям и каквото взема - сурово го вземам. С плодове - кай, - със зеленчуци, с ядки и сокове поддържам живота. Орехи ям - казва — много, защото те са четири пъти по-хранителни от месото, четири пъти - от яйцата и повече от десет пъти - от млякото. Имат си – кай и тлъстините, и захарите, и белтъците.

Ха сега де! Орех с белтък!

-Е, хубаво - казвам, - сурови ги ядеш, ама боб суров може ли да се яде? Картофи ядат ли се? Сурови тикви, да речем, само прасетата, да прощаваш, такова...

-Тъй - казва, - сурови си ги ям, защото огънят -ж кай - ги разваля. Променя им - кай - химическия и енергическия състав и ги прави - кай - по-мъчно смилаеми.

И това не бях чувал, и това научих! Бря, пуста наука, бря! Побърка ни хубавите момчета и вер селям!

Питам после поп Еня вярно ли е, дето го разправя.

-Вярно е - кай. - Не му знам - кай - каква вяра изповядва, съботник ли е, от жълтото братство ли е, ама и хляб не яде, а кълве житото като мисирек. Леля му Райна разправяла на попадията. Сурово го кълвял, или пък го топял в студена вода и го джвакал като дъвка, песоглавецът му с песоглавец! Сохрани боже!

Кръсти се попът и разправя, а аз се пуля насреща му и се чудя и мая.

-А бе какво се чудиш - обажда се Лъжлив Съби, - и бъзуняк яде момъкът, и млечък, и капикоса, и каквото му попадне. На моята нива - кай, - до гробищата, синора го е опасал като магаре до дъно. Ами! И тръне имаше тук-там, и тях ги няма. Един ден - кай, - като гледал как сладко пасат конете люцерната в хаджи Дончовата ливада, да вземе да се намъкне и той, че да нагъва люцерна, да нагъва, додето му се издул коремът като на малко циганче, кога яде варени тикви. Щял да се пукне момъкът и да експлодира без малко.

Разтривали го, церили го, хеле му преминало.

-А бре, майка - думала му кака Деля, - ами че може ли тъй като добитъка?... Ами че хайде, да речем, прияло ти се е люцерна, ами че посоли си я малко, полей си я с оцет отгоре, че тогава! А то тъй на какво прилича? Оттогава - кай - не е хапвал вече люцерна. Кощрава почна да нагъва и по- добре му е на момчето, заглади му се косъмът и брадата му по-честа стана.

-Ех, Събко - думам му, - смеем се ние и се подиграваме, ама знам ли? Както ми е тръгнало и на мене толкова време без работа, дали няма да се пиша и аз в неговата партия, че да тръгнем кооперативно да пасем по синорите. А?!