БАЛКАНСКИ ЩИТ VІ...

ШЕСТА ЧАСТ НА ПРЕВОДА.

Политическа идеология и отбранителна политика: в търсене на националния интерес 1955-1968 г.

§3. Ядрената стратегия: общи принципи и балкански аспекти

През цялата втора половина на 50-те години на ХХ мек концептуалните основи на отбранителната доктрина на НАТО се основават на два принципа:1) разполагане на въоръжените сили на блока на вероятните направления да удари от Източния блок и изпълнение на задачите в условията на а конвенционален конфликт (неядрен – бел. Улунян); 2) използване на стратегическата бомбардировъчна авиация на САЩ, имаща ролята на „меч” в отбранителните планове на алианса. Във Вашингтон тези схващания са оформени в секретен меморандум на Съвета за национална сигурност от 20.04.1961 г. (NSAM 40), който  предвижда нанасяне на ограничени ядрени удари или масирано конвенционално настъпление. На състоялата се през април 1962 г. в Атина сесия на министрите на отбраната на страните-членки на НАТО се внасят уточнения в приетата стратегия.

При тези условия настъпва и еволюция във военностратегическите възгледи на съветското военно ръководство, която постепенно  се оформя в това военна доктрина. Тя е обявена на съвещание на Щаба на Обединените въоръжени сили (ЩОВС) – октомври 1960 г. от неговия началник армейски генерал А. Антонов¹ и главнокомандващия на ОВС на Варшавския пакт А.Гречко². На войната се гледа като глобален междублоков конфликт между двата блока с неизбирателно (масово – бел.Н.К.) използване на ядрено оръжие. Министърът на отбраната на СССР маршал Малиновски обвързва тези стратегически виждания с необходимостта, при определени условия, да се предостави на източноевропейските съюзници на Москва ракетно-ядрено оръжие.

Теоретичните подходи по проблема за използването на ядреното оръжие в средата на 50-те години на ХХ век са еднакво актуални и за  двата пакта. Проблемът, който на пръв поглед изглежда военнотехнически е силно политизиран, което личи от различната степен на участие на съюзниците в обсъждането му, както от позициите им по използването на ядрено оръжие в условията на военен конфликт. През януари 1960 г. британският контраадмирал в оставка и бивш директор на Управлението за военноморското разузнаване на Адмиралтейството (1951-1954) – сър Антъни Бъзард³ формулира концепцията за „съразмерното сдържане”.

По същество  тя заменя съществуващата във военните кръгове на Запад концепция за „масирания отговарящ удар” (massive retaliation).  Бъзард предлага за създаване на условия за нанасяне на ответен ядрен удар, адекватен на заплахите. Подходът е дефиниран по следния начин: „Външната политика на Запада, от гледна точка възможността за внезапно нападение от Източния блок, трябва да се основава на такава отбранителна политика, която способства за сдържането, необходимо за преговори от позицията на силата, за да бъде сдържана комунистическата агресия и използване на националните разногласия с трети страни. Нашата външна политика, основаваща  се  на масиран ответен удар едва ли е способна на тези изисквания, защото той заплашва да унищожи цивилизацията.....”

Към аналогична гледна точка по същото време (втората половина на 50-те години) се придържат и съпрузите Алберт и Роберта Уолкстетър⁴, влиятелни американски експерти – специалисти по използването на ядреното оръжие, историци и консултанти на американската разузнавателна общност. Те приемат доктрината за „гарантираното взаимно унищожаване” (mutual assured destruction, MAD) като антихуманна и неприемлива и поддържат идеята за локално използване на тактическо ядрено оръжие само срещу въоръжените сили на противника.

Дискусиите във военните и политически кръгове на НАТО за необходимостта от промени в стратегическите и тактически подходи за използване на ядреното оръжие намират отражение в разработката на официалната директива на НАТО по проблемите на военната стратегия и ядреното планиране (ноември 1957 г.). Основните противоречия между Лондон и Вашингтон се състоят в това, че британската страна и Върховното съюзно командване в Европа  (SACEUR), начело на което винаги се е намирал четиризвезден американски генерал/адмирал фактически се придържат към идеята за съразмерното сдържане – „graduated deterrence”, (двете страни имат незначителни различия по отношение на локалните войни – Улунян). SACEUR е склонно да приеме и тезата за „широко сдържане” (broad deterrence). Американската страна продължава да се придържа към доктрината за масирания отговарящ удар. Дискусията за „широкото сдържане” и „всеобхватното сдържане” относно концептуалните възгледи на НАТО  при агресия на СССР и Варшавския договор остава незавършена. Въпросът за подходите за използване на ядрено оръжие запазват своята актуалност. Главният проблем се състои в оценката на възможните действия на съветското ръководство в случай на военен конфликт. Специалистите в Държавния департамент и Пентагона смятат, че ядреното сдържане  е неизгодно за САЩ от гледна точка на щетите, които биха понесли от страна на СССР. Едновременно с това се отчита и фактът, че използването на ядрено оръжие в Европа, макар и в краен случай може да доведе до сериозни, даже катастрофални последствия.

Теоретичните основи на съветската военна концепция се формират под доминиращото влияние на идеологическата доктрина от втората половина  на 50-те години на ХХ век и са отражение на хипертрофиралото възприятие на съветската военна и партийна бюрокрация за ставащото в света и за агресията на Запада срещу СССР. Работата по темата в откритите за масовата общественост издания се осъществява от висши и старши офицери под ръководството на маршал Соколовски⁵, който от 1952 до 1960 г. е началник на Генералния щаб. В началото на 60-те години на ХХ век сред съветските политически и военни кръгове съществуват две коренно противоположни подхода за използване на ядреното оръжие, докато официалната съветската пропаганда издига на преден план необходимостта от „борба за мир и разоръжаване”, в съчетание с „борба против империализма и заплахата от война”!

Един от подходите – този за ядреното сдържане е обявен от Хрушчов, придържащ се към идеята за съкращаване на въоръженията, в т.ч.и ядреното на сесията на Върховния съвет на СССР през януари 1960 г. Не бива обаче да се забравя факта, че именно Хрушчов при разговор с гръцкия посланик по проблемите на разполагането на ядреното оръжие на Балканите (10.08.1960 г.) заявява: „..в случай на война Съветският съюз ще използва ядрено оръжие срещу всички страни от НАТО, вкл. и Гърция”. На въпрос на посланика действително ли е готов „да унищожи безценни културни паметници, като Акропола например”, той отговаря еднозначно: „ще унищожим всичко”. Това изявление трябва да покаже твърдата решимост на Москва да използва ядрено оръжие и на практика е отказ от по-рано заявения „мек подход” при използването му. Тази еволюция във възгледите на Хрушчов способства за усилване на позициите ястребите, преди всичко сред висшите военни кръгове, които изповядват възгледи за неограничено използване на ядрено оръжие.

Това намира отражение в издадения през 1962 г. под редакцията на Соколовски труд „Военна стратегия”. В него се поставя акцент върху превантивното масирано използване на ядрено оръжие срещу САЩ и НАТО. Борбата между привържениците на двете гледни точки за използване на ядрено оръжие, макар и завоалирана, намира израз в проведената закрита дискусия на страниците на списание  „Военна мисъл” – секретно издание. Тази дискусия е предадена на американците от полковник Олег Пенковски⁶, офицер от Главно разузнавателно управление на Министерството на отбраната (ГРУ МО) на СССР.

На основана получените данни ЦРУ изработва класификация на групите за влияние, съществуващи в съветските военнополитически кръгове. Едната от тях, условно наречена „традиционна и консервативна”, изхождайки от уроците на Втората световна война, смята, че бъдещата световна война ще прилича на нея. Към нея са причислени маршалите Гречко и Ротмистров⁷ и армейски генерал Курочкин⁸ – началник на Военната академия „Фрунзе”⁹. Втората група - К. С. Москаленко¹⁰, А. И. Ерьоменко¹¹, и, военният министър Родион Малиновски смята, че бъдещата война ще се различава от предходната и е необходимо да се разработят нови подходи за нейното водене. За това, че съветското ръководство се придържа към концепцията за „съкрушителния удар” свидетелства секретния доклад на началника на ГРУ ГЩ  генерал-полковник П. И. Ивашутин¹², изпратен на 28.08.1964 г. до маршал М. В. Захаров¹³, по това време началник на Академията на  Генералния щаб¹⁴ на министерството на отбраната на СССР. В доклада се казва: „..за осигуряване на сигурността, на социалистическите страни и за да бъде охладена войнствената империалистическа военщина, социалистическите страни трябва да бъда готови за решително провеждане на още по-съкрушителни  стратегически операции на ядрените сили”. Съдейки по съдържанието на документа, съветската страна разглежда и възможността за ограничено използване на ядрено оръжие, което свидетелства за отсъствие на еднозначно решение в полза на масираното използване на ядрено оръжие: „Отбраната на армиите на социалистическите страни трябва да бъде насочена към удържане на важни райони и рубежи и категорично недопускане на нахлуване на противниковите войски в пределите на социалистическите държави.  Тя трябва да се основава на съчетание от ядрени удари, използването на обикновени огневи средства и маневрени действия на войските, както и на широкото използване на заграждения.”

През октомври 1964 г. въпросът за използване на ядрено оръжие срещу НАТО намира отражение в  учебен военен план, предназначен за Централноевропейския ТВД. Според него ядрения удар по войските на НАТО се разглежда като отговор на аналогични действия на алианса.

.....

Ако във Варшавския договор се интересуват от готовността на отделните страни-членки на НАТО да предоставят своята територия за разполагане на ядрено оръжие, то в Северноатлантическия пакт обръщат внимание на запитванията до Москва с молба да бъде разположено ядрено оръжие в страните от ОВД, както в интерес на тяхната сигурност, така и за осигуряване на колективната такава. През януари 1961 г. в доклад на ЦРУ се съобщава, че най-вероятно на заседания на Варшавския договор (вероятно имат предвид заседанието та Политическия консултативен съвет в Москва на 04.02.1960 г. – бел. Улунян) е предприет съвместен китайско-източногермански натиск над русите с цел споделяне на ядрените оръжия, което е посрещнато отрицателно и въпросът за ядрената стратегия остава отморен.”

....

След свалянето на Хрушчов от Брежнев¹⁵  отбранителната политика в държавите от Източния блок продължава да зависи от съветските военнополитически постановки, която доминира при изработката на стратегията и тактиката на международната арена и във военнотехническото осигуряване на въоръжените им сили. Политическият компонент в действията на Москва е решаващ. Много от нещата зависят от приетата от о ръководството на Кремъл отбранителна стратегия, от доктриналните схващания за използване на ядреното и обикновеното оръжие, от съчетанието на отбранителните и настъпателни действия съобразно възможностите и потребностите на СССР въобще, както и на отделните театри на военните действия, от вътреблоковото взаимодействие.

Най-проблемен за Москва и Вашингтон е въпросът за ядрения паритет. Като цяло стратегията им се основава на „сдържането”, а самата концепция на сдържането е построена върху допускането, че агресорът ще бъде жестоко наказан с удари по неговите стратегически важни обекти, макар аналитици да твърдят, че и двете страни нямат еднозначен отговор на този въпрос.

Някои от тях правят извода, че военната доктрина на Москва от началото на 60-те и до 80-те години на миналия век е преднамерена измама както на противника, така и на съюзниците, тъй като е базирана на необходимостта от победа в случай на въоръжен конфликт на контролираното от НАТО геополитическо пространство. Не бива да се забравя, че част от съветското ръководство осъзнава разрушителните последствия от използването на ядрено оръжие и необходимостта то да бъде предотвратено. Това виждане намира израз в специално изследване в съветското отбранително ведомство, проведено през 1968 г., което дава еднозначен отговор – победа в ядрената война е невъзможна.  Проследяването на политиката на СССР показва че до средата на 60-те години на ХХ век доминира концепцията на Хрушчов за глобална ракетно-ядрена война, като в нейното начало се нанасят ракетно-ядрени удари по тиловите обекти на противника. Тази концепция е основана на предположението, че СССР ще бъде нападнат, но ще запази възможността да нанесе ответен удар, а като се имат предвид размера на страната и степента на разсъсредоточаване на населението и въоръжените сили на СССР, неговите загуби ще бъдат по-малко от тези ва САЩ и НАТО. Твърди се, че при адекватна подготовка на страната и въоръжените сили СССР ще бъде победител.

През 60-те години на ХХ век  съветската позиция по ядрената война претърпява сериозни изменения. Това е предизвикано както от политически, така и от военнотехнически причини. По същество се признава възможността за продължителна световна война с поетапно използване на все по-разрушителни средства и се издига изискването за щателна всестранна подготовка на въоръжените сили, икономиката и населението  за сериозна и напрегната въоръжена борба.  Смята се, че бързотечните войни могат да възникнат само в случаите, когато едната от страните придобие решаващо военно превъзходство и успее да осъществи внезапност в началото на конфликта (тезата за внезапната агресия на противника беше много актуална и сред българската военнотеортетична мисъл в средата на 80-те години на ХХ век. Между другото и моята дисертация беше посветена на медицинското осигуряване на отбранителната операция на 3-а армия на Приморското оперативно направления за отразяване на внезапното настъпление на противника в началото на войната – бел.Н.К.).

.....

Военното изкуство в световната война, според съветски военни теоретици ще се основава на настъпателното ядрено оръжие, а в началото на войната, ядреното оръжие ще бъде най-доброто средство за отбрана.

През пролетта на 1965 г. американски военни и цивилни аналитици обръщат внимание на факта, че продължаващият спор във висшите военни кръгове между привържениците на нарастването на ракетно-ядрения потенциал на СССР и опонентите им, които разглеждат сухопътните войски като основен вид въоръжени сили върви към  разрешаване и постигане на консенсус.

На практика това означава, че научноизследователската и опитно-конструкторската дейност в областта на ракетостроенето ще бъде продължена. През 1961 г. на въоръжение постъпва ракетният комплекс „Луна”,  а през 1964 г.започва производството на усъвършенствания модел 9К52 „Луна-М”. В средата на 60-те години една от перспективните, от гледна точка на използването на ядрено оръжие разработки е тази на оперативно-тактическия ракетен  комплекс (ОТРК) 9К76 „Темп-С” с ракета 9М7  (по класификацията на НАТО SS-12 SCALEBOARD mod.l и mod.2),  с далечина на полета до 900 км.

Нарастването на ракетно-ядрения потенциал на съветските въоръжени сили и перспективата за разполагане на носителите на ядрени заряди на територията на страните-членки на ОВД създават предпоставки за нарушаване на баланса на силите на двата блока.

....

Теоретическите дискусии и опитите за формиране на стратегически доктрини за използване на ядреното оръжие както в Западния,така и в Източния блок имат непосредствено влияние върху взаимоотношенията на съюзниците. Те засягат и проблема за „търсене на слабото звено” в блоковата система на опонента. За държавите от Балканския полуостров това има принципно значение, тъй като е известно, че именно в тази зона на междублоково противопоставяне се правят непрекъснати опити за отслабване на съюзническите връзки между участниците в двата пакта (да ви напомня за нещо от съвременността – бел.Н.К.).

На Изток голямо внимание се отделя на възможните действия на САЩ и НАТО в контекста на променящата се доктрина за използване на ядрено оръжие. Разузнавателното управление на Генералния щаб на чехословашката армия анализирайки въпросите на ядреното планиране на в НАТО и стратегическата концепция за използване на ядрено оръжие на Централноевропейския ТВД  както и съотношението на силите между социалистическите и капиталистически държави прави извода, че командването на НАТО предполага както масирано, така и ограничено използване на ядрено оръжие. В съответствие с това е разработената теория за ограничени бойни действия, която намира отражение в оперативната подготовка на съюзните въоръжени сили на ТВД. Чехословашкото военно разузнаване смята, че главното противоречие относно масовото и ограничено използване на ядрено оръжие все още не е решен окончателно. Вижданията на командването на НАТО предполагат алиансът първи да прибегне към използване на ядрено оръжие при конвенционална война само ако: 1) войските понесат сериозни загуби; 2) при загуба на контрол над важни райони; 3) когато политическите цели на войната не могат да бъдат постигнати с обикновени средства. Тази теория (според чехословашкото разузнаване) е проблематична, поне към конкретните условия на Централна Европа.

Край на достъпния текст на Улунян по § 2.

БЕЛЕЖКИ:

¹–Алексей Антонов (1896-1962)– съветски военачалник, армейски генерал, началник на Генералния щаб на Въоръжените сили на СССР в заключителния етап на Втората световна война, кавалер на Орден "Победа" (единственият съветски гражданин с този орден без маршалско звание). Участва в Ялтенската и Потсдамска конференции.

²–Андрей Гречко (1919-1976), съветски военачалник, маршал, командва групата съветски войски в Германия, а по-късно на Сухопътните войски на Съветската армия, министър на отбраната (1967-1976),  член на Политбюро на ЦК на КПСС (1973-1976, първият министър на отбраната, включен в Политбюро, след 16-годишното прекъсване от оставката на Жуков).

³–Сър Антъни Бъзард (1902-1972), контраадмирал, участник в Първата (едва 13-т годишен се присъединява към Кралския военноморски флот, а от 1919 г. служи на бойния кораб HMS Iron Duke) и Втора световни войни, през 1951 г. става най-младият директор на военноморското разузнаване, на който пост е до пенсионирането си през 1954 г., има съществен принос за развитието на ядрената политика за възпиране в началото на 50-те години на миналия век.

 ⁴–Алберт (1913-1997) и Рената (1912-2007, по баща Морган) Уолкстетър работят в RAND Corporation по проблемите на американската ядрена стратегия. През 1985 г. Роналд Рейгън ги награждава с Президентски медал на свободата. При връчването на медалите Рейгън заявява: „Благодарение на нея и съпругът й Алберт проблемът за ядреното възпиране придоби нови позиции и откри нови перспективи пред политиците..”

⁵–Василий Соколовски (1897-1968), съветски военачалник, маршал, по времето на Втората световна война е началник-щаб на фронтовете, командвани от Жуков. ключова фигура в съветското командване, теоретик и автор на труда "Военна стратегия".

⁶–Олег Пенковски (1919-1963), полковник от ГРУ агент на МИ-6 и  ЦРУ, предавал секретна информация на Съединените щати и Великобритания от април 1961 до август 1962 г., благодарение на данните, които предава по време на кубинската ракетна криза, президентът Кенеди добива представа за съветските намерения, осъден на смърт и разстрелян.

⁷–Павел Ротмистров (1901-1982), съветски военен деец, главен маршал на бронетанковите войски, Герой на Съветския Съюз, доктор на военните науки, професор.

⁸ –Павел Курочкин (1900-1989), съветски военен деец, Герой на Съветския Съюз, генерал-полковник, професор, началник на Военна академия „М.Ив.Фрунзе (1958-1964)

⁹–Военна академия „М.В.Фрунзе” е създадена през 1932 г., през 1968 г на базата на Военната академия на бронетанковите войски  „Р. Малиновски“, Военната академия „М. В. Фрунзе“ и Висшите офицерски курсове Изстрел „Б. М. Шапошников“ е образувана Общовойскова академия на Въоръжените сили на Руската федерация.

¹⁰– Кирил Москаленко (1902-1985), съветски военачалник, участник във Втората световна война, два пъти Герой на СССР, маршал, главнокомандващ на ракетните войски със стратегическо предназначение и заместник-министър на отбраната (1960).

¹¹–Андрей Ерьоменко (1892-1970), съветски военачалник, участник във Втората световна война, маршал, след войната  последователно е главнокомандващ на Карпатския (1945-1946 г), Западносибирския (1946-1952) и Севернокавказкия (1953 -1958 ) военни окръзи, през 1958 г. заема длъжността главен инспектор на Министерството на отбраната на СССР.

¹²–Пьотр Ивашутин  (1909-2002),зам.председател та КГБ, началник на ГРУ на МО на СССР (1963-1987), армейски генерал, Герой на Съветския съюз.

¹³–Матвей Захаров съветски военачалник, участник във Втората световна война, маршал, в периода 1960 – 1963 г. е началник на Генералния щаб и първи заместник на министъра на отбраната.

¹⁴–Академия на Генералния щаб – създадена през 1855 г. като Императорска военна академия в Санкт Петербург (Руска империя), от 1992 г. е Военна академия на Генералния щаб на Въоръжените сили на Руската федерация.

¹⁵–Леонид Брежнев (1906-1982), съветски политик и държавник, ръководи Съветския съюз като Генерален секретар на Централния комитет (ЦК) на Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС) от 1964 до смъртта си през 1982 година.