четвъртък, 14 юни 2018 г.

БАЛКАНСКИ ЩИТ VІІІ


ОСМА ЧАСТ НА ПРЕВОДА.
Политическа идеология и отбранителна политика: в търсене на националния интерес 1955-1968 г.
§5. Национални „проекции” на отбранителните интереси от Адриатика до Черноморието.
Значението на Югославия за военностратегическата ситуация на Балканите нараства след сближаването на позициите на Албания и Китай, с които СССР е в партийно-държавен конфликт. Както отбелязват американски експерти (май 1961 г.), когато заплахата за Белград от страна на комунистическия блок беше все още сериозна, югославяните се въздържаха от формални съюзни отношения със западните държави и Балканския пакт (Гърция и Турция), а днес въздържанието им се увеличава, независимо, че тези отношения осигуряват определени гаранции, че няма да се възродят предишните твърди действия (на комунистическия блок –бел.Н.К.). Тези контакти – със западната отбранителна система биха били полезни за Югославия, независимо, че в политическата си риторика често критикуват алианса. Това становище вероятно е повлияно от концепцията на президента Джон Кенеди1 (обявена в речта му при встъпване в длъжност на 20.01.1961 г.), че Вашингтон ще продължава да поддържа силите, които се противопоставят на комунизма.
Позициите на Белград по отношение на Запада и Изтока проличават на първата конференция (1—6 септември 1961 г.) в югославската столица, когато Тито заявява, че възобновяването на съветските ядрени удари предизвиква „загриженост” в югославското ръководство, и едновременно с това яростно критикува възобновяването на френските ядрени опити. Той характеризира Берлинската криза2 като възраждане на фашистките и реваншистки традиции в Западна Германия (ФРГ), а ситуацията в ГДР – като по-нататъшно строителство на социализма. Тази реч предизвиква недоумение в посолството на САЩ в Белград. Посланик Джордж Кенън3 смята, че такава позиция би довело до усложняване  на отношенията между САЩ и Югославия. По тази причина югославското ръководство се опитва да представи случилото си като „неразбиране” от страна на посолството и лично от посланика.
.....
Реализирането на отбранителната политика на ОВД е тясно свързано с икономическото развитие на страните членки. На 29.03.1961 г. ПКК на пакта приема решение (подготвено от съветската страна), в което се казва, че една от най-важните задачи за укрепване на боеспособността на ОВД е подобряване  на работата по мобилизационната подготовка на народното стопанство и особено по създаване на мобилизационни мощности за производство на военна техника и изделия във военно време. На заседание на държавните глави от СИВ (3-5.08.1961 г.), Хрушчов представя план за създаване на наднационален орган за планиране. Идеята е приета крайно негативно от Г. Гастон-Марин4 – зам.председател на Министерския съвет на Румъния. На заседание на представители на СИВ (6-7.06.1962 г.) Москва предлага разделение в специализацията на социалистическите страни в областта на тежката промишленост и селското стопанство.  Това предложение също е прието отрицателно от румънската страта, тъй като Букурещ смята да  развива не само селскостопанския сектор, както настоява Москва, но и промишлеността.
....
Съветско-румънските спорове по проблемите на интеграцията и специализацията и плана за създаване на Придунавска икономическа зона, която включва 150 хил.км2 и 12 млн души, значителна част Румъния, практически 1/3 от България и съветските републики Украйна и Молдова се разглежда от румънския министър председател Г. Георгиу-Деж като опит да се намерят научни аргументи за оправдаване на политическите интереси на Москва. През юни 1964 г. вестник „Известия” публикува серия от статии, които критикуват икономическите планове на Букурещ, но по своето съдържание те свидетелстват за разкола в Източния блок. За да демонстрира своята независимост в отношенията с Москва в рамките на социалистическото съдружие, румънската страна демонстративно кани партийно-правителствена делегация от Албания по повод 20-та годишнина от августовския преврат в страната през 1944 г., наричан в духа на комунистическите традиции „августовско въстание.”
Планът за регионална интеграция се възприема от ръководството на Полша. В. Гомулка характеризира обединението между Полша, Чехия и ГДР като много положително.
.....
Съветското ръководство се стреми да компенсира охладнелите отношения с Румъния чрез задълбочаване на връзките с България Визитата на Хрушчов в София (1962 г.) преминава на фона на острите му критики срещу  разполагането на американски ракети в Турция. Едновременно с това, анализаторите на радио „Свободна Европа”, които внимателно следят посещението акцентират на положителните му оценки за разширяването на сътрудничеството на СССР с Гърция и Турция и одобрението за аналогичните действия на българската страна. В края на лятото на 1962 г. българското партийно-държавно ръководство формулира собствена версия за намаляване на регионалното напрежение. Министърът на външните работи на НРБ Карло Луканов6 изпраща за съгласуване в Москва „Проект на план за провеждане на мероприятия относно отношенията на България с балканските страни в района на Черно море и Адриатика”. Същността му е подобряване на отношенията на страната с балканските държави и превръщане на Балканите и региона на Адриатика в зона свободна от ракетни-ядрено оръжие. Издигайки своя план София добре си дава сметка за подозрителността на Москва към подобни идеи и по тази причина в плана е включен и региона на Адриатика, което трябва да успокои Москва, че не става дума за създаване на закрит Балкански клуб. Планът предвижда консултации с Румъния и Югославия  за издигане на съвместно предложение за свободна от ядрено оръжие зона, за сключване на договор за ненападение, за съкращаване на въоръжените сили и за отказ от провеждане на крупни военни мероприятия и учения на територията на държавите от Черноморския регион и Адриатика, включително и с участие на чужди въоръжени сили. Така изложени, идеите на най-лоялния съюзник на СССР, не съответстват на интересите на съветското ръководство, което се страхува от отслабване на Югозападния ТВД.
Действията на България се следят внимателно от военните разузнавания на Турция и Гърция. Турците се интересуват от предислокацията на български военни сили в близост да общата граница и характера на взаимодействието със Съветската армия по време на учения. През август 1962 г. в Румъния гръцкият и турският военни аташета  обменят мнения по въпроса за мащабните маневри на Варшавския договор на българска територия (на източното крайбрежие на Черно море, известно като Приморско оперативно направление – бел.Н.К.) с участието на съветски и румънски войски.
Често пъти разузнавателните данни за България не съответстват на действителността, което не се дължи на преднамерена дезинформация от българските служи, а на лоша организация на работа на западните разузнавания. Например добитите от италианското разузнаване данни за наличие на планове за нападение на България срещу Югославия и Италия. Не се оказва вярна и информацията за преминаване на сухопътните съединения на БНА от дивизионна на бригадна организация и за районите за разполагане на ракетните поделения. Данните за поделенията за ПВО на България обаче съответстват на действителността и са неприятен факт за българското контраразузнаване.
Връщането към темата за ракетното оръжие в навечерието на Карибската криза7 (октомври 1962 г.) по време на пребиваването на съветското ръководство в София (и по инициатива на българите) правят България неволен участник в конфликта. Пряката връзка между американско-съветското противопоставяне и отбранителните интереси на България проличава още през април 1961 г., когато ЦРУ организира десант на над 1200 кубински емигранти в залива Кочинос с цел свалянето на Фидел Кастро. София донася в Москва, че по повод десанта, подразделения на САЩ, базирани в Турция са приведени в бойна готовност. Българската страна добива информация, че американското ръководство разглежда хипотезата за вероятно нападение от страна на СССР и неговите съюзници на страни, разположени по периметъра на Варшавския договор, в които има американски бази.
Ситуацията е сериозна, което се потвърждава от проведените в периода 5-10.10.1962 г. учения „Балтика-Одер”, на които се отработва взаимодействието на въоръжените сили на Полша, Чехословакия ГДР и СССР на Централноевропейския ТВД. Подобно оперативно тактическо учение (5-10.10.1962 г.) под румънско ръководство се провежда на Югозападния ТВД. В учението в Румъния участват 27500 румънски, 2000 български и 7500 съветски военнослужещи, 310 танка и САУ, 3650 БТР, 60 бомбардировача и 120 изтребителя и щурмови самолети. Участващите в учението са по-малобройни от тези на „Балтика-Одер”, но се явяват достатъчно внушителна сила за южния фланг на Варшавския договор. След скъсването с Тирана, Москва отделя особено внимание на укрепване на стратегическите си позиции ЮЗТВД, особено по взаимодействието между Черноморския ВМФ и СВ за овладяване и контрол над  Проливите.
Плановете на САЩ за разполагане на ракетно-ядрено оръжие в Гърция и Турция са съпроводени от ответни действия. През март 1961 г. в околностите на Самоков, в обстановка на изключителна секретност е разположена ракетна бригада, непосредствено подчинена на на Обединеното командване на ОВД. През 1962 г. край Карлово и Ямбол са разквартирувани две  ракетни бригади, а недалеч от курорта Боровец (в текста неправилно е наречен град – бел.Н.К.) – хранилище за ядрени боеприпаси и ракети.
Съветската страна полага грижи за запазване на строга секретност по въпросите на разполагане на ракети от класа „земя-земя” на българска територия (по този повод Улунян цитира писмо на Антонов до началника на Българския Генерален щаб от 02.05.1962 г. относно политиката на СССР по разполагане на ядрено оръжие в Източна Европа и частност в България – бел.Н.К.).
Противоборството между България и Югославия в края на 50-те и началото на 60-те години има формата на съперничество в пропагандата и в разширяване на разузнавателната дейност на едната страна срещу другата. Белград е особено притеснен за чувствителни за страната регион – Вардарска Македония….
.....
В края на 1962 г. във външната и отбранителна политика на България се активира гръцкото направление. Това се дължи и на факта, че Атина търси морални и дипломатическа поддръжка в споровете й с Турция по кипърския въпрос. През декември 1962 г. Гърция предлага на София провеждането на двустранни преговори по съществуващите между страните проблеми, основният от които е репарациите, които България дължи след Втората световна война. До този момент София е избрала тактиката на изчакването, но падането на правителството на Г. Папандреу8 я принуждава да активизира дейността си.
Българското партийно-държавно ръководство гледа на отношенията си с Гърция от позициите на международната обстановка, но се съобразява и с оценките на съветската страна, като не пропуска момента да реализира собствените си интереси. Започналите през 60-те години промени в БКП са следствие от вътрешнопартийни процеси, свързани с идването  през 1956 г. на Тодор Живков на власт. Най-сериозните кадрови размествания в висшия военен ешелон са направени на 16.03.1962 г. когато, по инициатива на Живков Добри Джуров9 сменя на поста министър на отбраната армейски генерал Иван Михайлов10, който е и член на Политбюро на ЦК на БКП. На 22.03. с.г. е сменен началникът на Генералния щаб на БНА генерал-лейтенант Иван Врачев11, а на негово място е назначен Атанас Семерджиев12. Сменен е началникът на Главно политическо управление на народната армия (ГлПУНА) генерал-лейтенант Мишо Мишев13,  който по поръчение на Кремъл участва в свалянето на Вълко Червенков14 и замяната му с Живков. За зам.министър на народната отбрана е назначен генерал-лейтенант Славчо  Трънски15, репресиран по времето на Червенков. Заместник министъра на народната отбрана генерал-полковник Иван Бъчваров16, става  завеждащ административния отдел на ЦК на БКП и курира не само военното ведомство, но и останалите военизирани ведомства, вкл. МВР, както и правоохранителните органи. Политбюро на ЦК на БКП приема секретно решение „Основни положения за работата, правата и задълженията на МВР и неговите органи по места”, с което се засилва ролята му по контрол върху обществото. Укрепването на режима има непосредствено отношение към проблемите на отбраната. По този повод Главнокомандващият ОВС на Варшавския договор Гречко заявява по време на разбора на оперативно-тактическите учения на пакта през есента на 1962 г., че „победата на народно-демократичният строй в повечето от балканските държави промени обстановката на Балканите в полза на социалистическия лагер”.
Модернизацията и реформирането на българските въоръжени сили  са затруднени поради липса на достатъчно финансови ресурси и икономически възможности. През май 1963 г. ръководството на България е принудено да признае това. То се обръща към Москва с молба да се съкратят разходите за отбранителни нужди, тъй като те сериозно усложняват икономическото състояние в страната (разходите за отбрана през 1963 г. са 12% от бюджета на НРБ). Модернизацията и реформирането не се подобряват и от отпусканите изгодни съветски кредити за доставка на оръжие. Стъпката на българското ръководство вероятно е продиктувана и от желанието да се използва ситуацията за получаване на още повече привилегии от Кремъл. Изхождайки от важното място на България във военнополитическите планове ОВД на Балканското стратегическо мнение, Москва удолетворява искането на София. Хрушчов пише (юли 1963 г.) до Т. Живков, че СССР ще достави на НРБ като "дар от съветското правителство" военна техника и оборудване по номенклатура и количества съгласувани между двете министерства на отбраната в размер на 74,3 млн рубли, и дава съгласието за изплащане на фиксирана сума по предоставените от Москва кредити.
….
През пролетта на 1963 г. настъпва поредния период на затопляне на отношенията между България и Югославия. София отново започва да подчертава близост в идеологическите позиции на двете комунистически държави. Българското правителство отговаря положително и на декемврийското предложение на Атина за подобряване на двустранните отношения. Опитите на София да маневрира в отпуснатия й коридор на възможности са съпроводени от съчетаване на непрекъснато доказване пред Кремъл на съюзническа лоялност с демонстрирана пред западните партньори относителна самостоятелност. В разговор с посланика на САЩ в Българи на 28.11.1962 г. Тодор Живков заявява, че София е заинтересована да поддържа линия на мирно съществуване с всички свои съседи и за подобряване на отношенията си с Турция. Но това, както отбелязва посланикът е опит да се заобиколи фактът, че София изпълнява разпорежданията на Москва и да не се допусне сравняване на позицията на България с независимия курс на титова Югославия.
....
Търсенето от СССР и България на възможни варианти на решение относно отбранителната политика на ОВД на Балканското стратегическо направление се извършва в условията на изостряне на съветско китайския конфликт.
На практика единствените съюзници на Москва в региона на Балканите са България и Румъния, но румънската съюзническа лоялност постепенно започва да отслабва, тъй като Букурещ прави неприкрити опити да отстоява собствен политически курс както на международната арена, така вътре в комунистическия блок. По тази причина взаимодействието с разузнавателните органи и тези за държавна сигурност в Букурещ започва да се ограничава. По повод секретните преговори за установяване на дипломатически отношения с ФРГ  (в края на 1963 г.) са преустановени контактите между Министерството на държавна сигурност на ГДР и МВР на Румъния. Управлението за държавна сигурност на Букурещ (Departamentul Securitalii Statului din Romania – DSS или както е по-известно – Секуритате) е изключено от програмите за съдействие, изпълнявани от КГБ. До 1968 г. КГБ и ГРУ продължават да провеждат секретната операция „Байкал” за проверка на надеждността на сътрудниците на службите за сигурност в държавите-членки на ОВД.
През 1963 г. Букурещ отменя заглушаването на румънската секция на радио „Свободна Европа”, а в  конфиденциално заявление министърът на външните работи на Румъния заявява на държавния секретар на САЩ Ръск, че при конфликт между НАТО и ОВД с използване на ядрено оръжие, страната му ще заеме неутрална позиция.
….
Политическата линия на Букурещ не снема от дневния ред  военнотехническото сътрудничество на страната в рамките на Варшавския договор. В периода 1960-1965 г. правителството заделя 6157 млн леи за придобиване на въоръжение от СССР (основно), Унгария, Полша и ГДР.
…..
БЕЛЕЖКИ:
1–Джон Кенеди (1917-1963), 35-ят президент на САЩ. Заема тази длъжност от 1961 г. до убийството му.  Смята се за икона на американския либерализъм. По време на Втората световна война служи като лейтенант във флота. Най-младият президент в историята на Съединените американски щати – бил е на 43 години, когато е избран на тази пост
2–Берлинската криза започва на 27.11.1958 г. когато Никита Хрушчов, изпраща дипломатическа нота на САЩ, Великобритания и Франция, в която оповестява, че Съветският съюз ще предаде контрола над пътищата, свързващи Западна Германия (ФРГ) със Западен Берлин на Германската демократична република (ГДР), ако в рамките на половин година не бъде постигнато споразумение за превръщане на Берлин в свободен град. Нотата е наречена „Ултиматум на Хрушчов“ или „Берлински ултиматум“.
3–Джордж Кенан (1904-2005), американски дипломат, известен е с т.нар. „дълга телеграма”, която като шарже д`афер в посолството в Москва през 1946 г. изпраща до Вашингтон. В телеграмата Кенан обяснява същността на комунистическия режим в СССР, неговите цели, методи и пропаганда, както и каква политиката трябва да води САЩ по отношение на Кремъл за удържане на съветската експанзия в началото на Студената война.
4–Георге Гастон-Марин (1918-2010), румънски комунистически и държавен деец, по произход евреин, част от румънската делегация на Парижката мирна конференция, съветник на Министерския (1945-1949), министър на икономиката (1948-1949), от 1949 г. до 1954 г. е министър на електроенергийната и електротехническата промишленост, а след това до 1965 г. председател на комисията по планиране . През 1955-1966 г. е председател на Държавния комитет за ядрена енергетика и заместник-председател на министерския съвет (1962-1969), както и министър на металургията, минното дело, химията, транспорта и телекомуникациите, строителството, химическата промишленост и Националната търговия.
5–Владислав Гомулка (1905-1982), полски партиен и държавен деец, генерален секретар на ЦК Полската работническа партия (1943—1948), първи секретар на ЦК Полската обединена работническа партия  (ПОРП) в  периода 1956—1970 г. Има сложна политическа съдба след Втората световна война. Наричан е ,малкия Сталин”. Идеолог на „полския път към социализма”, включващ нова аграрна политика, различна от съветската,  работническо самоуправление, нормализация на отношенията с църквата, но едновремнно с това е идеолог на антисемитската кампания в страната (60-70-те години на ХХ век).
6–Карло Луканов (1897-1982), български политически и държавен деец от БКП, юрист, заместник-председател на Министерския съвет и министър на външните работи на България (1956-1962 г.) Син на Тодор Луканов и баща на Андрей Луканов – също активни дейци на БКП.
7Карибската криза е най-острата международна криза по време на Студената война, възникнала в отношенията между СССР и САЩ във връзка с построяването на съветски установки за изстрелване на балистични ракети в Куба. Кризата започва на 14.10.1962 г., когато американското разузнаване информира американския президент Джон Кенеди за наличието на стартови площадки на съветски атомни ракети на острова и завършва 13 дни по-късно на 28.10. с.г. г., когато Никита Хрушчов обявява, че инсталациите ще бъдат демонтирани. Едновреметто с това САЩ демонтират ракетите си, разположени на територията на Турция в приграничните райони със СССР.
8–Георгиус Папандреу (1888-1968), министър-председател на Гърция в периода 1963-1964 и 1964-1965 г., основател на политическата династия Папандреу, баща е на  Андреас Папандреу (министър председател през 1981-1989 и 1993-1996 г., когато подава оставка по здравословни причини и скоро след това почива). Внукът Георгиус също е бил министър председател в периода 2009-2011 г.
9–Добри Джуров (1916-2002), български военен деец, партизанин, командир на отряда „Чавдар”, армейски генерал, министър на народната отбрана НРБ от 1962 до 1990 г., член на Политбюро на ЦК на БКП, участник в десетоноемврийския преврат през 1989 г. срещу Т. Живков
10–Иван Михайлов (1897-1982),български политик, военен и държавен деец, армейски генерал, активист на Българската комунистическа партия, дълги години член на Политбюро на ЦК на БКП, министър на народната отбрана (1958-1962), брат на дееца на БКП Христо Михайлов, чието име носеше днешния град Монтана.
11–Иван Врачев (1921-1994), член на БКП, партизанин, през 1944 година е командир на Партизанска бригада „Георги Бенковски”, генерал-полковник, през 1960-1962 година е началник на Генералния щаб на БНА, а през 1973-1976 година – председател на Комитета по отдих и туризъм.
12–Атанас Семерджиев (1924-2005), партизанин от отряд „Антон Иванов” и командир на Партизанска бригада „Чепинец“, участник във войната срещу Германия (1944-1945), генерал-полковник,  най-дългогодишният началник на Генералния щаб на БНА (1962-1989), първи заместник-министър на народната отбрана (1966-1989), член на ЦК на БКП (1962 – 1990) и на Висшия съвет на БСП (1990-1992). Министър на вътрешните работи (1989-1990),  вицепрезидент на Желю Желев (1990 – 1992), народен представител в 7-то Велико Народно събрание, автор на мемоарни книги и военно-теоретични трудове.
13–Мишо Мишев (1911-1984), партизанин от Радомирския партизански отряд, генерал-лейтенант от БНА, началник на ГлПУНА (1956-1962), от 1962 до 1968 г. е председател на Комитета по труда и работната заплата, министър на труда и социалните грижи (1968-1974), председател на Централния съвет на Българските професионални съюзи между 1974 и 1981 г., член на Държавния съвет от 1974 г.
14–Вълко Червенков (1900-1980),  български политик, лидер на Българската комунистическа партия от 1949 до 1954 г., министър-председател на НРБ от 1950 до 1956 г., заместник-министър-председател от 1956 до 1961 г., армейски генерал, кандидат на науките.
15–Славчо Трънски (1914-1999), командир на Трънския партизански отряд и Първа Софийска въстаническа оперативна зона на т. нар. Народно освободителна въстаническа армия (НОВА). политик от БРП и БКП, военен деец, генерал-полковник, репресиран по времето на Вълко Червенков, през 1954 г. е реабилитиран и е назначен за началник на ВА „Георги Раковски“ (1954-1962), заместник-министър на народната отбрана (1962-1982), командващ ПВО и военновъздушните сили (1962-1969), през 1982 г. става председател на Комитета за солидарност с народите на Азия и Африка, член на Националния съвет на Отечествения фронт, участник в преврата срещу Т.Живков, участник н Кръглата маса през 1990 г.
16–Иван Бъчваров (1912-1966), партизанин от Горнооряховския партизански отряд, през 1943 година става политкомисар на Осма военна оперативна зона на НОВА, военен деец, завършва Военната академия „Климент Ворошилов“ (Москва), началник на Генералния щаб на БНА (1950-1960),  заместник-министър на отбраната (1960-1962), член на ЦК на БКП, завеждащ военно-административния отдел на ЦК на БКП, член на Държавния комитет по отбрана (1962). На Пленум на ЦК на БКП (декември 1964). предлага да бъде сменен Тодор Живков.  Предложението му е отхвърлено. След опита за преврат срещу Живков (1965), в който той не участва е отстранен от всички постове и е изпратен за посланик в ГДР. На връщане към Берлин от IX конгрес на БКП загива при  самолетна катастрофа на български пътнически самолет край Братислава, в който пътува и оперната прима Катя Попова (твърди се, че певицата е любовница на генерала, а самолетната катастрофа е предизвикана - бел.Н.К.).
17–Дин Ръск (1909-1994), американски държавен деец, по време на Втората световна война служи в разузнаването, достига до чин полковник, държавен секретар на САЩ (1961-1969) по времето на президентите Джон Кенеди и Линдън Джонсън. По време на Карибската криза е против нанасяне на авиационни удари по съветските ракети в Куба, но поддържа американската блокада на островната държава. След оттеглянето от политиката през 1969 г. и до смъртта си преподава международно право в Университета в Джорджия.

Няма коментари:

Публикуване на коментар