ПИСНА МИ…..*

 

Писна ми да живея в ПАТЕРНАЛИСТИЧНА държава.

Държава, в която Той, бащата (израснал по най-бедния начин, играл със скъсани гуменки и ял филия с мас, а дядо му – убит от комунистите):

-идва, вижда и дава още пари;

-увеличава пенсии и заплати, да не говорим за МВР и за учителите;

-успява да плати за двата реактора в Белене;

-от някъде събира пари и плаща на всички вложители в КТБ;

-осигурява най-ниска безработица и най-нисък външен дълг на страната;

-строи и открива детски градини, училища, заводи и магистрали;

-възстановява църкви, манастири и джамии и строи нови;

-прави всичко хубаво в тази държава, така че след него да не може даже да бъде боядисано – от метрото до Северната дъга, Тракия, Марица, Струма;

-справя се с всички предизвикателства на Балканите, в Европа и в света и това го знаят от Париж до Берлин и от Белия дом до Москва;

-благодари на свободните медии в България;

-подготвя и ще ни завещае, когато напусне властта, истинско ядро от интелигентни, можещи, развити и знаещи хора, но си подбира министри по кръстопътищата на България;

-не се страхува, че ще бъде отречен, защото прави толкова много неща, които ще останат;

-в понеделник не се бръсне, не си реже ноктите и не дава пари открай време…;

-ако черна котка му мине път, се върти три пъти и тогава минава, а ако е в джипката – завива и обратно..

И прочие и прочие ……**

Ще се окаже прав Симеон Сакскобургготски, който му рекъл: „Редки са ни керемидите***, та много напича!” Време е да си почине, и то на сянка, защото май много го е напекло за 15 години във властта!

БЕЛЕЖКИ:

*-при написването на текста е използвана публикацията на в-к „Стандарт” от 13.06.2019 г. „60 крилати фрази на Бойко Борисов”.

**-каруцарските изрази и характеристики са спестени умишлено.

***-прен. „нямаме коса”.  

ЗАЩО РУСИЯ ПРЕЧИ НА СЪЕДИНЕНИЕТО?

 

Стефан Стамболов, в-к „Свобода”, бр. 7, 19.XI.1886 г.

 

Мнозина у нас живяха дoскоро време с твърдо убеждение, че наший народ трябваше да очаква доб­ро от Русия; но от 6 септемврий миналата година (1885, б.м.) всеки разбра, доколко тя е била искрено (разположена) в благопожеланията си спрямо нашата страна.

От този знаменит ден 6 септемврий се забелязва постоянно, че политиката на руското правителс­тво е устремена против нашата независимост и самостоятелност.

Всеки здравомислещ человек разсъждава, че ако Русия е желаела една силна, съединена и независи­ма България, тя трябваше освен да се възползва от извършеното на 6 септемврий и да поддържа Съеди­нението. Нейните доброжелателства за наший на­род щяха да се покажат пред целий свят, че са искрени, несвързани с никаква задня мисъл. Обаче Русия какво направи? Тя употреби всички средства само и само да попречи на народний идеал – Съедине­нието. Не искаме да упоменаваме тука за всички интриги и подлости, които се вършеха против интересите на нашето Отечество.

Делото на Съединението беше общонародно, а не частно на княз Александра, както претендираше руското правителство и поради което най-много го обвиняваше, като тръбеше чрез своите органи, че княз Александър щял бил да продаде България ту на англичаните, ту на турците и пр.

Интригите на руското правителство имаха своето зловредно влияние над наша­та интелигенция, която, заслепена от страстта на властолюбието, мереше народните интереси и нужди според своите лични. По този начин кликата на цанковистите проповядваше чрез печата, че зло­то на България бе княз Александър, а министрите Каравелов, Цанов и Никифоров приготовляваха поч­ва измежду войската за свалянието на Негово Ви­сочество, чрез което тези господа искаха да се нап­равят приятни и услужливи на руското правителс­тво, което в замяна на това да ги закрепи на власт­та, тъй като почвата им в народа беше почнала да се изплъзва изпод краката им.

Гнусните замисли на властолюбците се осъ­ществиха посредством легкомислието и клетвопрестъпничеството на някои военни. После сваля­нието на княз Александра от българский престол руската политика захвана все повече и повече да си разкрива картата.

Всеки, който по-напред предполагаше, че мо­же би с отиванието на княз Александра из България ще се премахнат причините за едно сдобрявание с руското правителство, остана смаян, като видя как царский пратеник г. Каулбарса работеше не за едно сближаванье и споразумение, а приготовлява­ше бунтове и смущения в страната с цел да предиз­вика една окупация на България с руски войски и за окончателно завоевание (на) Отечеството ни. За всекиго вече стана ясна тая цел на руските дипло­мати и на царя.

Грубите отношения на руския пратеник спря­мо нашето правителство, неговото незачитанье на законите в страната, приготовлението на бунто­ве посредством подкупничества и още други гнусни работи на този господин, накара всеки един чес­тен и съвестен человек да изгуби всяка симпатия към „покровителката” и да са позамисли върху ней­ните благопожелания за наший народ. Настана ве­че решителний час за нашите ръководящи елемен­ти, нашата интелигенция да покаже пред света до­колко наший народ е достоен за свободен индивиду­ален живот.

И действително, трудно беше да се произнесе човек отстрана като как ще се покаже наший на­род. Борбата беше неравна: от една страна, една велика империя, която разполага с грамадни мате­риални средства, а от друга, млад един беден, малочислен и неопитен народ, току-що излязъл из пелените на политический живот и който нямаше на своята страна друго, освен правдата.

При такава една неравна борба, при такива критически времена, каквито преживя и преживя­ва нашето Отечество, когато нашата независи­мост и самостоятелност са изложени на опаснос­ти да бъдат закопани завинаги, поражда се неволно въпроса: как е възможно да се намерват българи, които под булото на патриотизма да стават още оръдия на чуждите замисли против самостоятелността на своето Отечество, които с четири очи гледaт да дойдат неприятелите по-скоро у нас!

На този въпрос може лесно да се отговори, щом направим една повърхностна анализа върху нравствената самостоятелност на нашата интелигенция. При тази борба за съхранението (на) самостоятелността на Отечеството нашата интелигенция се е поделила тъй: първий ред се състои от хора, снабдени с инициатива и твърда решимост, които се въодушевляват и ръководят от идеята за съхранението на истинската народна независи­мост и самостоятелност, като са в същото време твърдо убедени във високонравствеността и ползотворността на тази идея. Към тази интелиген­ция принадлежи болшинството от нашата инте­лигенция начело с днешното правителство.

Подир това следват личности, които не при­тежават твърди политически убеждения и на кои­то е се едно каквото и да бъде управлението в Отечеството им, стига само техните лични интереси да не бъдат докачени. Тези хора, без всякакво по-­нататъшно разсъждение, са обаяни от блясъка на грубата сила на руското правителство и очакват от него всичко добро за България. Към този ред не принадлежат мнозина.

Последний ред обхваща ония хора, които се явя­ват много пo-активно в полето на политический жи­вот, отколкото тези във вторий ред, които не се ръководят от никакви високонравствени принципи, а мерят народните интереси според своите лични. Те не се спират пред никакви средства, за да мо­гат да си постигнат целта, държението (на) власт­та. Те се обявяват и коленичат пред величието на грубата сила и се стремят да й се представляват угодни и приятни, за да може тази груба сила да ги умилостивява, те са готови да вършат всякакви бе­зобразия, да направят престъпления, да предадат Отечеството си, само да имат милостта на по-силний. От този род са напр. Каравелов, водителите на бившата Источна Румелия — лъжесъединистите.

От характеристиката, която дадохми за на­шите хора, се вижда кой какво върши и кой какво е. Работата е много ясна. Но какъв е в действителност успеха на тази наша борба, ще възразят може би някои. „Ето и досега не се е решило още кой и какъв ще бъде бъдъщий български княз?”

В отговор на това ний ще кажем, че един успе­шен резултат от нашата национална досегашна борба съществува. Той се състои в разкриванието на истинский исторический ход по нашите работи от страна на общественото мнение в образований мир. Да се обясним: в началото на преврата от 9-й август хората в Европа мислеха, че ний българите сми един нищожен народ, който не се ръководи в своя обществен живот от никакви високонравствени по­литически принципи, а инстинктивно и без всякак­ви по-нататъшни разсъждения се покланя пред бля­съка на грубата сила и е в състояние да се откаже от всичко свято и мило като самостоятелна на­ция. Днес общественото мнение за нашите работи не е вече така. То високо признава, че българский народ крие в себе си такива жизнени сили, които му гарантират пълно самостоятелно развитие в политический му живот. Това обществено мнение, в убеждението на тази истина, заставя своите пра­вителства през печата и своите народни предста­вители да помогнат на нашия народ в борбата му за неговата независимост поне чрез морална под­дръжка.

Като видя, че нашия народ не желае да бъде сляпо оръдие на завоевателните стремления на рус­кото правителство, издигна знамето на възражданието и уягчаванието на българите, като прогла­си, че на мястото на болна Турция трябва да се ос­нове силна самостоятелна държава. То казва, (че) европейските интереси не могат да не бъдат ед­накви с тези на нашия народ.

Мислим, прочее, че днешният резултат от на­шата национална борба не е маловажен, и твърдо сме убедени, че българският народ е повикан да играе немаловажна роля в политическия живот на Балкан­ския полуостров.

 

АРХИВИТЕ СА ЖИВИ

 В-к „Култура”, брой 33, 11 ноември 1994 г.

Вестник „Култура”: Какви бихме били, ако 10 ноември 1989 г. беше дошъл пет години по-рано? 

Ани Илков*: Пет години по-рано провалът на поколението (ражданите между 45-та и 68-а) би бил гръмогласно безспорен. Тогава би станало още по-ясно, че това поколение е годно само за едно: с кило памук в шепи да крепи тестикулите на Че Гевара. Каква гавра! Бащата – червена буржоазия, руско-български доносник – прост, много прозд!; майката-генерал, бабата - партизанин (най-вече на своята глупост!). И всички те са идеалисти!

Идеалисти, взели жилища без ред, жителство без право, колбаси без сланина, курви без пари... Всичко, но иначе – идеалисти. Особено идеалистични – децата. Понеже марксизмът нещо вони, те – неомарксисти. Ето тази кастратност на поколението ясно наблюдаваме във фигурата на комсомолското идиотче Андрей Райчев, членството в Партията на Иван Кръстев, Ивайло Дичев, Копринка Червенкова. Ивайло Дичев например пръв заговори (и то в този вестник) за либидна икономия, но се държа през цялото време като страхливец и евтин ироник: малко Томас Ман, малко – не, кастратна история!

Та ако всичко това (1989 г.) беше станало пет години по-рано, и аз сигурно щях по-бързо да се разделя с илюзиите си, че става дума за нещо повече от буря в чаша вода (като за по-лесно водата е излята!) и в кръга на този „Синтез” щях да ви плюя на физиономиите и щях да избягам от тая тъпа страна, където средното поколение е в масов вид поколение на всячески скопци (мечтаещи за Скопие, нали?), чието търсене на Центъра трябва символично да се разбира като търсене на изгубения пол. Впрочем, не ви ли е ясно къде е Центърът – там, отзад на социалното тяло. При Петьо Блъсков, при Андрей Райчев, при Валери Найденов – там, в задника!

Вестник „Култура”: Какви бихме били, ако 10 ноември 1989 г. беше дошъл пет години по-късно?

Ани Илков: Пет години назад, пет години напред – какво е различното за мръсница като Андрей Райчев, че през 1984 г. се е возил в служебна „Волга", а сега - в БМВ, след пет години пък - на вертолет. Много му е зор на този хегелиански оръфляк (жарг. дрипльо – бел.моя), който бърка снемането с отнемането, загледан на баща си в цепката с ужас, на каква кола се вози! Разликата този ще усети едва тогава, когато го хванат някои бедняци и му ударят един бой и му вземат кое вертолет, кое БМВ, с една дума – пълен Aufhebung (нем. отмяна – бел.моя). Тъй! През 1984 г. тези разбойници можехме да бъдем ние, но се оказахме страхливци... След пет години, дай Боже, нашите деца да постъпят както трябва и с изискуемото се за трябването безразсъдство. Райчев, железото, Райчев, майката... Ау!

*- български поет и литератор, род. 1957 г. в с. Ружинци. Учи в родното си село и в английската гимназия във Видин. Завършва „Българска филология“ в Софийския университет, където по-късно – след около година работа в металургичния комбинат в Кремиковци – става преподавател по възрожденска, а после и по българска литература от първата половина на 20 век. Бил е гостуващ лектор във Великобритания (1997-1999 и 2010-2013) и Индия (2006- 2007).

В-к „Култура”, бр. 3 от 17 януари 1997 г.

Стоян Михайловски,  

ЧЕЛОВЕЧЕСТВО

(1895 г.)

Spes inanis!*

В усопшите** столетия апостоли безбройни

едно са проповядвали ученье на тълпите:

„Живейте в мир” – О, купища от стръв в полята бойни,

о, черепи и кокали в гнездата на орлите.

Вий ни показвате таз реч печална – Мир – що значи:

Мир! Сиреч опълчване на брата против брата!

Мир! Сиреч майката, която за сина си плаче!

Мир! Сиреч бунт в колибата и зверщина в палата!

Мир!Сиреч глад наляво и пресищане надясно!

Мир! Сиреч тук несвесен*** стон, там тържество несвесно!

Мир! Сиреч неизменната , ужасната Поема

на Земний хаос – Гнетът на Съдбините – Теглото!...

…Апостоли измамени, не, мир тук долу нема –

човек е за човека вълк – и мощно й само Злото!

*-лат. напразни надежди

**-от усопший, букв. умрял, починал, в случая отминалите;

***- непредумишлено, несъзнателно.

 

Никола Георгиев е роден е на 24 ноември 1937 г. в Казанлък. Завършва гимназия в София (1956) и българска филология в Софийския университет (1961). Доктор на филологическите науки с дисертация на тема „Цитиращият човек в художествената литература“ (1995), професор по теория на литературата в Софийския университет (1995). Ръководител на Катедрата по теория на литературата към Факултета по славянски филологии (1991 – 1995). Лектор по български език и литература в университетите в Прага, Санкт Петербург, Залцбург, Кардиф, Лондон, Киев, Пенсилвания. Чете лекции по обща теория на литературата и културата, поетика, реторика, анализ на литературното произведение, стихознание, фолклор, руска литература, литературознанието на XX век. Въвежда нови тенденции и подходи в интерпретацията на отделните творби. Изследвания на проф. Никола Георгиев са публикувани в множество чуждестранни издания – на немски, полски, словашки, чешки, сърбо-хърватски език.

„Плачете за поругания символ на българската държавност, за изпотрошените му джамове* и за петстотинте милиона лева причинени щети и зарари**. Вайкайте се, че България била вече друга и че демокрацията в нея потъва. Хвърляйте кал и храчки върху освирепялата тълпа, върху лумпените, дегенератите и вандалите.

Вийте венци на доблест и на чест върху каските на достойните мъже, които с гърдите си отстояват на напора на тълпата срещу гражданския мир, законността и държавата.

Плачете, хулете, хвалете, та поне да се разбере що значи за вас граждански мир, законност и държава. Граждански мир – осем милиона души да кротуват и мълчат, докато ги грабят и лъжат. Законност – средство, чрез което агнето омършавява още повече, а вълкът налива двоен врат. Държава – вътре в страната машина за държане на осемте милиона в страх и покорство, навън отчаяно лутане в търсене на опекун. Обичате, зная, и думата „цивилизован“, а изразът „цивилизован диалог“ не слиза от устата ви.

Какво значи за вас цивилизован диалог стана ясно, докато биехте студенти, пеещи и танцуващи студенти. Бихте децата ми, което според скромните си сили докрай няма да ви простя.

И когато част от тези осем милиона грабени, лъгани, унижавани дaде знак за недоволство, веднага ги обявявате за тълпа, а когато някой запрати камък към сградата на Народното събрание, веднага го обявявате за вандалин. А как, моля, да застане пред тази сграда? Да ѝ свали шапка, що ли? Поругали били Народното събрание... Българското Народно събрание досега многократно е бивало поругавано – и не отвън, а отвътре. За последен път от депутатите, надути и самоуверени в досегашните заседания, жалки и разтреперани сега, когато едва се измъкнаха от хорския гняв, щом започна заседанието на същинското българско народно събрание. Тогава за какво леете сълзи? За черчеветата на Народното събрание или за духа вътре в него? През строшените прозорци на българския парламент ясно се видя как и за какво демагогията на модерната държава използва красивите думи конституционализъм, законност, правов ред, социален мир и прочее от този род. Да излезеше сега Маркс от гроба, щеше да ги нарече новия опиум на народите – средство за залъгване и притъпяване на борческия порив на сиромасите и обезправените. И ако някак не се залъжат, да бъдат пребивани и избивани в името на същите тези красиви думи. Българите имат право да връщат обратно камъните, с които ги замерят и млатят господарите им.”

*-стъкло

**-загуба, вреда