Балкански военно-медицински комитет или премълчаваните факти!

В края на миналото столетие (1993-1995 г.) медицинската служба на Българската армия инициира и финализира едно сериозно начинание – учредяването на Балкански комитет по военна медицина (БКВМ). Събитието и тогава и днес може да бъде оценено не само като акт на професионално обединение на военни лекари от съседни страни, но и като принос в процеса на укрепване на мерките за доверие и сигурност във военната област на Балканите. Факт е, че сред основателите са представители на въоръжени сили от страни-членки на НАТО (Р.Гърция и Р. Турция) и такива, за които членството в алианса е въпрос на неясно бъдеще – Р. България и Р. Румъния. Имах шанса и честта да участвам в процеса на създаване на комитета – първоначално като изпълняващ длъжността началник на Медицинско управление на ГЩ на Българската армия (1993-1994 г.), а в последствие – като негов титуляр.

Инициативата за учредяването на подобна организация стартира непосредствено в първите години на демократичните промени в страната и доколкото си спомням това стана след посещение на делегация на Военномедицинска академия (ВМА) на гости на колегите им от ВМА, Анкара, Р. Турция. Тя бе лансирана от генерал-майор, професор Григор Мечков (По това време началник на Военномедицинска академия, впоследствие член-кореспондент на БАН, а малко преди смъртта си и академик – бел. моя) и полковник професор Младен Григоров, но така и не получи развитие.

Първата официална среща за създаване на БКВМ се организира и проведе от 20 до 21 май 1993 г., в гр. София и не мога да си кривя душата, неин инициатор бе генерал-майор Никола Александров – началник на Военномедицинска академия (В архивни документи може да я срещнете под името 1-ва среща на Балканския комитет по военна медицина, но практически неговото правно регламентиране настъпи с подписването на меморандума в Букурещ през 1995 год. Не бива да се пропуска и факта, че срещата бе санкционирана от началника на Генералния щаб на Българската армия армейски генерал Любен Петров  - бел. моя). Съставът на българската военномедицинска делегация включваше: ръководител – генерал-майор доцент д-р Никола Александров и членове – полковник Васко Петров, изпълняващ длъжността заместник началник на Медицинско управление, полковник доцент д-р Надко Величков, полковник доцент д-р Красимир Гигов и полковник доцент д-р Андрей Андреев – заместник-началници на Военномедицинска академия. За срещата бе създаден и секретариат в състав: председател – полковник Милчо Перчински, и членове - майор Георги Давидов, офицер от военното контраразузнаване и д-р Мая Каменова от научния отдел на академията. Съставът на останалите делегации беше съответно: Р. Гърция - генерал-майор Василиус Полименакос (С генерала се бях срещал при посещението ми в Гърция през декември 1991 г. – бел. моя), ръководител и подполковник Христос Даскалопулос, Р. Румъния – полковник Петру Кертик, ръководител и полковник Георге Крънгулеску, Р. Турция – бригаден генерал Шакир Танъндъ, ръководител и полковник професор Фикри Коджабалкан (Двамата се оказаха с  български корени от Североизточна България и изправиха на нокти Военното контраразузнаване с желанието си да посетят родните места – бел. моя).).

 

 Снимка за спомен от първата среща - отляво надясно - полковник Даскалопулус (Гърция), генерал Танандъ (Турция), генерал Александров, полковник Колев, генерал Полименакос (Гърция), полковник Кертик (Румъния)

 В рамките на срещата се проведоха едно пленарно и три работни съвещания. 

 Факсимиле на програмата на първата среща

На пленарното заседание поднесох приветствие към участниците, което цитирам дословно:

„Уважаеми гости, дами и господа,

Особено ми е приятно да ви поздравя с “добре дошли” на българска земя и да ви предам специалните поздрави на министъра на отбраната и началника на ГЩ на БА и техните пожелания за успешното протичане на тази уникална по характера си среща на военните лекари от балканските държави. Положителните политически промени в света и Европа направиха възможно падането на стените на взаимното недоверие и подозрителност.

Днес ние, които стояхме от двете страни на условната фронтова линия имаме възможност да се срещаме, да обсъждаме свободно своите проблеми и да участваме със свой, макар и малък дял в изграждането на мирна, единна и демократична Европа. Ето защо аз не мога да не отдам дължимото на държавните глави, правителствата и висшите военни ръководства на нашите страни, които стъпка по стъпка направиха невъзможното вчера за възможно днес. В Европейската история Балканите не са се ползвали с особено добро име.

Политическата недалновидност нерядко ни е изправяла един срещу друг и което е най-трагично, това противопоставяне се е плащало с цената на човешки жертви и страдания на народите. Днес имаме историческия шанс да изчистим от името на Балканите прозвището “барутен погреб” и да създадем отношения на трайно приятелство, сътрудничество и добросъседство. Мисля, че тази първа по рода си среща на военни лекари от балканските страни е една сериозна крачка в това отношение. Около тази маса можеше да има представители и на останалите балкански държави. Аз искрено съжалява, че те не са между нас. Едновременно с това ми се иска да бъда оптимист и да вярвам, че процесите в нашите западни съседи ще намерят своето мирно разрешение в интерес на народите, които ги населяват. Иска ми се също да вярвам, че в близко бъдеще нашето съобщество ще има нови членове.

Уважаеми колеги,

На прага на ХХІ век задачите и функциите на нашите армии се променят и ще се променят. Значително ще нараства тяхната умиротворителна роля в регионален, а защо не и в световен мащаб. В тази връзка ще се променят и функциите и задачите на медицинските служби, които представляваме с вас тук. Ето защо ми се иска от името на Министерството на отбраната и Генералния щаб на Българската армия и от мое име да ви пожелая ползотворен обмен на мнения и успешно завършване на първата среща на военните лекари от балканските държави.

Благодаря за вниманието!”.

Основните въпроси, които се дискутираха на брифингите на пленарното заседание и при обмяната на мнения на работните бяха свързани с медицинското осигуряване на въоръжените сили на страните участнички, възможности за обмен в областта на научната, учебната и лечебни дейности между страните, ролята и мястото на военномедицинските служби при ликвидиране на последствията от бедствия, аварии и катастрофи и възможностите за взаимодействие. Протоколът за срещата се подписа на 21. май.1993 г., но не разполагам с текста.  

Втората среща на военните лекари от Балканските страни (По документи се води 2-ра среща на Балканския комитет по военна медицина) бе планирана да се проведе в Солун от 9 до 13 ноември 1994 г. Българската делегация трябваше да бъде ръководена от мен, в качеството ми на изпълняващ длъжността началник на Медицинско управление – ГЩ. В нея бяха включени полковник професор Милан Петров, началник на ВМА (Сменил на поста генерал-майор Никола Александров през зимата на същата година – бел. моя) и Маруся Петкова – лекар във ВМА. За съжаление през септември се разразиха скандалите между военния министър Александров и армейски генерал Любен Петров довели правителствена криза, оставката на кабинета на Любен Беров и завръщане в Медицинско управление на д-р Танчо Гугалов титулярният началник. До края на 1994 г. имаше две командировки в чужбина – тази в Гърция и в Китай. С Гугалов се разбрахме той да води делегацията в Солун, а аз – в Пекин.

Какви договорености са били постигнати в Гърция, не ми стана известно. Протокол от срещата така и не постъпи в Медицинско управление.

На 21 – 22 септември 1995 год. в Атина се проведе извънредна среща на Балканския комитет по военна медицина. Вече бях назначен за титулярен началник на Медицинско управление. По мое предложение беше утвърден следния състав на българската делегация: ръководител – полковник Ватислав Цеков, началник на отдел в Медицинско управление, и членове - полковник доцент д-р Николай Чобанов, началник на Катедра „Военно здравеопазване” на ВМА и майор Николай Богданов от Катедра „Военна епидемиология” на ВМА. Богданов беше и преводач (По-късно достигна до началник на Медицинския отдел на Дирекция „Логистика” на Генералния щаб, а в момента е пенсионер и работи в старата си катедра – бел.моя). Останалите страни са били представени от: капитан І ранг Статопулос – медицинска служба на военноморските сили на Р. Гърция, подполковник Михай Санду – медицинска служба на въоръжените сили на Р. Румъния и полковник доцент Хасан Торе - медицинска служба на въоръжените сили на Р. Турция. Подписана е паметна бележка по повод на извънредната среща, чийто пълен текст е поместен по-долу. Подготвен е и окончателен вариант на проект за Меморандум за съгласие, чието подписване в Букурещ през есента на същата година трябва да доведе до основаване на комитета

“ПАМЕТНА БЕЛЕЖКА ЗА ПОСТИГНАТО СЪГЛАСИЕ

на  проведената извънредна среща на Балканския комитет по военна Медицина - 21-22 септември 1995 г. Атина, Гърция (превод)

В допълнение на балканското коопериране в научната област на военната медицина, по което се постигна съгласие по време на първата среща на Балканския военен комитет по медицина, проведена в София на 20,21 май 1993 г. и втората, проведена в Солун от 9-13.11.1994 г. и които са детайлизирани и уточнени в съпровождащите ги протоколи, подписани в края на срещата беше проведена извънредна среща на (БКВМ). Представителите на Военните Медицински Служби, които взеха участие в извънредната среща на БКВМ препотвърдиха своето желание за по-тясно сътрудничество в областите, засегнати в гореизброените протоколи в София и Солун и постигнаха съгласуваност за:

1. Меморандумът за сътрудничество (МС), където са посочени основните дейности на БКВМ следва да бъде официално представен за обсъждане пред Генералните щабове на страните, основателки на БКВМ за утвърждаване. Официално   копие на МС е прикрепено към паметната бележка от срещата в Атина.

2. За изложението от тук нататък ще използуваме термина Меморандум, вместо Протокол, доколкото резултатите от Меморандума на БКВМ се отнасят за това. Ще използуваме термина Допълнителен Протокол за поправки и допълнения към МС. Протоколите от София и Солун остават валидни, толкова, доколкото те не си противоречат с Меморандума  за сътрудничество.

3. Меморандумът, протоколите и тези, отнасящи се към тях  и другите документи, подписани и издадени от БКВМ са задължителни за всички страни, членки на БКВМ.

4. Заключителното подписване на Меморандума за сътрудничество (МU) ще стане в Букурещ, Румъния по време на третата среща на БКВМ (13-15.12.1995 г.) на 15 декември.

5. Страните членки на БКВМ трябва да ускорят своите изследвания върху Работен протокол -3 от втората проведена БКВМ и да предадат техните предложения, отнасящи се до финансовата страна на въпроса на турския официален представител, не по-късно от два месеца, за да се съберат и представят като крайно скица предложение, която ще бъде разисквано по време на четвъртата среща на БКВМ в Истанбул на 9-10.05.1996 г.

6. Очаква се също така, Турция да организира първият конгрес на БКВМ НА 6-8.05.1996 г.

7. Договорено е също, че четвъртата среща на БКВМ ще се проведе в Турция на 9-10.05.1996 г.

8. Одобрено е също така, че Гърция е упълномощена да издаде BBMR за период от 3 години, който стартира заедно с влизането в сила на Меморандума за сътрудничество.

9. Турция и Гърция са упълномощени да направят необходимото за провеждането на 1-вият научен конгрес на БКВМ.

10. Всички делегации трябва незабавно да заявят техните желания за участие в 1-вия конгрес за да могат да бъдат заявени в БКВМ. Очакват се също така и заявки за участие от страна на Турция и Гърция.

11. Наше  мнение е, че всяка от страните членки на БКВМ трябва да проведе съвет за подпомагане на техните собствени представители в БКВМ и тяхната работа между срещите на БКВМ. Началникът на съвета трябва да бъде официален представител в БКВМ. Смятаме че ще бъде добре, ако официалната делегация на БКВМ работи за период от 5 години.

12. Румънската делегация направи уточнение че на допълнителната среща на БКВМ, Меморандума за сътрудничество ще бъде подписан за румънската страна от Началника на медицинския отдел, представляващ Министъра на отбраната.

На основание гореизложеното, тази Паметна бележка за постигнато съгласие, която се проведе на английски език и съдържа 12 точки е написана и подписана  в 4 оригинала, за всяка от страните участнички в БКВМ на 21.09.1995 г.

БЪЛГАРИЯ (п) Полковник Ватислав Цеков

ГЪРЦИЯ (п) Капитан І ранг Статопулус

РУМЪНИЯ (п) Подполковник Михай Санду

ТУРЦИЯ (п) Полковник доцент Хасан Туре»

Полковник Цеков най-подробно ме запозна с резултатите от извънредната среща. За съжаление не анализирах внимателно текста на  меморандума и подцених правните проблеми относно неговото подписване, което щеше без малко да ми изиграе лоша шега.

Времето до срещата в Букурещ отлетя неусетно. В средата на ноември изпратих проекта за Меморандум и проект за мандат за подписване от името на началника на Генералния щаб в канцеларията на генерал Тотомиров. След няколко дни съветниците му по правни въпроси ме уведомиха, че издаването на мандат не е в неговите пълномощия и въпросът следва да се отнесе до министъра на отбраната. Оказа се, че и тук ударих на камък. Г-жа Грета Първанова, началник на управление “Правно” ми съобщи, че в този си вид проектът за Меморандум има характер на международно правен документ, чрез който Министерството на отбраната ангажира правителството и следователно мандатът трябва да бъде даден от Министерския съвет. Обясни ми и стъпките, които трябва да бъдат предприети. До тук добре! Само че, изхождайки от предишните срещи и упълномощаването за подписване, аз бях стартирал процедурата твърде късно. До датата на срещата имаше по малко от един месец.  Както и да е. С помощта на правистите от Министерството на отбраната препятствията бяха преодолени. Министрите на отбраната и вътрешните работи внесоха въпроса за обсъждане от Министерския съвет, но за съжаление точката бе включена едва за заседанието на 11.12. Ако правителството не ми предоставеше мандат щях да бъда непосредствения виновник за провала на една отлична инициатива, защото време за маневриране практически нямаше. От кабинета на министър Павлов ми съобщиха, че трябва да участвам в заседанието на Министерския съвет при обсъждане на въпроса за Балканския военномедицински комитет.

Следобеда на 11.12. се озовах пред заседателната зала на Министерския съвет. Идвах тук за втори път. От залата за заседания на правителството излезе министърът на отбраната Димитър Павлов. Поздравихме се. Министърът напускаше заседанието поради други ангажименти, но ме успокои, че всичко е наред и че в залата е неговия заместник г-н Владимир Пенчев.

В предверието на заседателната зала имаше електронно табло, което показваше коя точка от дневния ред се гледа. Когато дойде ред за разглеждане на доклада за комитета, една от служителките ме покани да вляза. Залата и до днешен си е същата, с изключение на мебелите, но тогава  мястото на министър председателя беше от широката страна на заседателната маса, срещу прозорците. Георги Пирински вече четеше доклада, който бяхме готвили с правистите от Министерството на отбраната. Настаниха ме на един стол вдясно и в страни от  Жан Виденов. След прочитане на доклада, Пирински прочете и проекта за решение за моето упълномощаване. Започнаха дебатите. В подкрепа на доклада се изказаха професор Илчо Димитров – министър на образованието и г-жа Мими Виткова – министър на здравеопазването. Неприятно ме впечатли безцеремонността и грубия тон, с който бяха прекъснати от Виденов. Това вероятно отказа другите министри, включително и заместникът на отбраната Владимир Пенчев да се изказват. Виденов взе думата и кратко и без излишни думи формулира текста на решението на Министерския съвет и условията, при които имам право да подпиша документа. Основните му претенции бяха свързани с  обхвата на договора и правата за представителство пред други международни организации. Според министър-председателят страни по договора трябваше да бъдат само военномедицинските служби. Считаше също така, че е недопустимо бъдещият председател да представлява Балканския комитет пред Комитета на началниците на медицински служби (КОМЕДС) на Военния комитет на НАТО. Според мен абревиатурата на алианса му действаше като мощен алерген. Що се отнася до останалите забележки по Меморандума, те имаха известно основание. Последва процедура по гласуване, след което напуснах залата и сградата на Министерския съвет.

В управлението ме чакаше полковник Георги Генев, който щеше да ме придружава до Букурещ и секретарката ми Теодора Лазарова. Вече се беше стъмнило, но ни предстоеше сериозна работа – да  извършим редакция на текстовете от Меморандума, съобразно решението на Министерския съвет и на моето изказване на срещата. Приключихме към 22 часа. Следващият ден мина в превод и отпечатване на български и на английски език на работните документи.

Рано сутринта на 13.02. отпътувахме за Букурещ с автомобил и около 18.00 пристигнахме в българското посолство. Там ни чакаше военният аташе генерал-майор Наскинов, който ми предаде и програмата за срещата.

След кратък разговор, помощникът му ни отведе до “Haiducului Military Hotel”, където в следващите дни трябваше да обсъдим и подпишем  Меморандума за учредяване на Балканския комитет по военна медицина. С това се финализираше един повече от две годишен труд по създаване на военномедицинско обединение между две натовски и две неутрални балкански държави. Работната вечеря на делегациите бе започнала. От присъстващите познавах само полковник Кертик . По този повод,  с риск да отегча читателите ще си позволя да изредя имената и на останалите участници в срещата: генерал-майор Думас, капитан І ранг Статопулус и подполковник Ефстатиу, представители на Генералния щаб на въоръжените сили на Р. Гърция, полковник Йоан Неделку от Военната болница в Букурещ и подполковник Санду от Медицинската дирекция на Министерството на националната отбрана на Р. Румъния и полковник доцент Хасан Торе, представител на началника на Медицинската служба на Турския Генерален щаб. Вечерята мина в непринудени разговори и шеги.

Очаквах работното заседание на 14.12. със смесени чувства. Бях привърженик на подписване на Меморандума. 

 Гръцка делегация - отляво на дясно Статопулус, Ефстатиу, румънка - преводачка от гръцки

Румънска делегация - от дясно на ляво Неделку, Кертик, Санду

Турска делегация - вляво е турският военен аташе в Букурещ, вдясно -моят приятел от академията Гюлхание Хасан Торе

Това беше важна стъпка в укрепването на доверието между съседи и нещо, което се случваше за първи път във военномедицинската история на Балканите. Едновременно с това трябваше да се съобразя с ограниченията на дадения ми от правителството мандат.

След откриването на работното заседание, полковник Кертик ми предостави думата. (официалните изказвания ставаха по азбучен ред на държавите). По-долу публикувам текста му:

“Уважаеми г-н полковник Кертик,

Уважаеми колеги, дами и господа,

Позволете ми да ви приветствам от името на Министъра на отбраната на република България – г-н Димитър Павлов и началника на Генералния щаб на Българската армия - генерал-полковник Цве­тан Тотомиров и да изразя тяхното задоволство от развитието на отношенията между военномедицинските служби на нашите Въоръжени сили,

Инициативите от София - 93 г, и  Атина - 94 и 95 г., както и на­стоящата среща в Букурещ показват, че между нас съществува дух на добронамереност и готовност за равнопоставено сътрудничество, които са намерили израз и в меморандума.

Българската страна в лицето на Министерския съвет подходи изключително сериозно към този документ и той бе обсъден задълбо­чено на заседание на правителството на 11. декември т.г. Общата оценка на Меморандума е, че това е стъпка в контекста на българска­та външна политика за укрепване на мерките за доверие между бал­канските държави, за установяване на добросъседство и приятелство между тях.

Едновременно с това аз съм упълномощен да споделя пред Вас и някои забележки, които българската страна има към документа, Те не са насочени към неговия дух и съдържание, а имат за цел да внесат повече яснота в терминологията и процедурата, както и да го съобразят с Конституцията и законите на Република България

За какво става дума?

Първо. Ние считаме, че по-точно трябва да се дефинира обхвата на т.А този Меморандум и страните по него. Видно е от предоставения текст, че става дума за сътрудничество между военномедицинските служби, което обаче не е точно дефинирано и предполага и други тълкувания, в т.ч. и че става дума за междудържавен договор.

Второ. По наше мнение не е необходимо да се предоставя на председателя на комитета решаващ вот при т.нар. балотаж. Ако трябва образно да се из­разя, той би следвало да бъде пръв сред равни.

Мисля, че това няма да лиши управлението на БКВМ от гъвка­вост при вземане на решения. Това добре се илюстрира и от досе­гашната ни ползотворна дейност, която успешно се разви и без нали­чието на официално подписан документ и изградени процедури.

Трето. Предлагаме представителството на Председателя да се ограничи само до сродни военномедицински организации, които са си постави­ли еднакви цели с нашите. Разширяването на това представителство, както се предлага в текста би създало трудности, доколкото предсе­дателят,  независимо кой е, е и представител на своята държава. В този смисъл, даже и  хипотетично, той не може да заема на тези срещи позиции, различни от тези на собственото си правителство

Четвърто. Необходимо е да внесем повече яснота и по процедурата за взе­мане на решение. Имам предвид, както присъствието на военномедицинските служби-членки, т.е. при какво присъствие може да се взема решение, така и начина на гласуване - тайно или явно и необходимото мнозинство - обикновено или квалифицирано.

Пето. Бихме желали Меморандума да не поставя нашите военномедицински служби, основателки на комитета, в привилегировано положение, което също налага уточняване на някои текстове. В това отношение добър пример ни дава международния комитет по военна медицина и фармация.

В текста на Меморандума имат място и редица редакционни по­правки,  на които ще се спра в хода на дебатите.

Уважаеми колеги,

Това е принципната позиция на Медицинската служба на Българ­ската армия, която бях упълномощен да изложа пред вас.

Позволете ми да Ви връча нашите предложения писмено. Надявам се в хода на разговорите да постигнем съгласие по спорните проблеми и да изпълним програмата максимум на настоящата ни среща - официално подписване на меморандума за разбирателство.

Благодаря Ви за вниманието.”

След завършване на изказването връчих на полковник Кертик официално предложение от Медицинско управление на Генералният щаб на Българската армия за корекции в проекта за Меморандум. Действията ми предизвикаха смут в залата. Румънските и гръцки колеги с основание попитаха, защо изказаните съображения не са били съобщени на срещата през септември в Атина или поне в периода преди срещата в Букурещ. Особено остри нападки към нашата делегация отправиха помощниците на Петру Кертик. А уж до скоро бяхме съюзници? Изненадваща подкрепа ми оказа полковник Туре. Според него поправките, които предлагахме, не променят същността на документа и той настояваше да се приемат.

Кертик даде почивка, която ние с Генев използвахме, за да прегледаме още веднъж коректността на английските текстове с решението на правителството. След почивката започнаха препирни по всяко изречение, точка и запетайка. И отново най-активните ни опоненти бяха румънците. Както и да е – стигнахме до съгласие. Документите, които трябваше да бъдат подписани на следващия ден бяха готови. Основните опасения на министър-председателя съдържащи се в чл. 2, т.4 и чл. 5, т.3 на Меморандума бяха неутрализирани. Приеха се нашите предложения, че под БКВМ се разбира  „съюз, който се основава на сътрудничество в областта на военната медицина, създаден от медицинските служби на въоръжените сили на страните от Балканския полуостров..”, че неговият председател „...представлява БКВМ пред международни организации, конференции и срещи, относно научни въпроси.. ..„ само ако е упълномощен от страните участнички и т.н.

 Подписване на документа в Букурещ - отляво на дясно: полковник Колев, генерал Думас (Гърция), полковник Кертик (Румъния) и полковник Туре (Турция)

Оригиналният екземпляр на английски език, връчен на нашата делегация в Румъния заедно с превода на български, мои коментари към историята на БКВМ и снимков материал от срещата  в Букурещ подарих на Центъра по военна история към Факултет „Национална сигурност и отбрана” на Военна академия. Те вероятно се съхраняват в библиотека на сектора (Депозитар на Меморандума е Румъния – бел. моя).

На срещата беше подписана и паметна бележка. Договорихме се да предоставим до края на месец януари 1996 г. предложения за  дневен ред на четвъртата среща на БКВМ.. Всички се съгласихме четвъртата среща да се организира от Турция в периода 09 - 10.05.1996 г., непосредствено след Първия научен конгрес на БКВМ, който да се проведе в  периода 06-08.05.1996 г. Оторизирахме гръцката страна да започне работа по първото издание на списанието на комитета. Всички въпроси, свързани с дизайна и оформянето на изданието трябваше да бъдат дискутирани в Истанбул. Уточни се адресът за изпращане на научните публикации.

Денят на подписването беше особено тържествен. Присъстваха военните аташета на държавите, чиито медицински служби основаха  Балканския комитет по военна медицина. Имаше представители на румънската държавна телевизия. Бях развълнуван и удовлетворен. В краткото слово след подписването благодарих на членове на всички делегации за конструктивния подход по време на срещата и им пожелах лични и професионални успехи, а на БКВМ – попътен вятър и успехи в реализиране на амбициозните задачи, които си поставя и разбира се разширяването му с нови членове. Такава е накратко историята по създаването на БКВМ.

Днес много от тези, които допринесохме с нещо за създаването му сме забравени.

Преди време прочетох в сайта novinite.bg следната публикация със заглавие “Конгрес на Балканския военномедицински комитет. Възможни ли са on-line консултации между военните болници на Балканския полуостров? “ Какво пише по този повод журналиста Божидар Спасов: “Преди 15 години - 15 декември 1995 г. в София Военномедицинските служби на четири балкански държави - България, Гърция, Румъния и Турция подписаха Меморандум за разбирателство в областта на военната медицина и създадоха Балкански военномедицински комитет. Понеже той е отворен и за другите съседски страни, преди години към него се присъедини и Сърбия. Днес поглежда и Албания. На домакинстваните последователно от всяка страна-членка ежегодни конгреси се определя президент на форума. Тази година организатор е нашата Военномедицинска академия, а президент на конгреса е началникът на военномедицинската академия генерал-майор доц. Стоян Тонев, под патронажа на министъра на отбраната Николай Цонев“.

Оставям на страна грубата грешка за мястото на подписване и това че не са споменати бащите на комитета. Прочетете внимателно кой е организатора от българска страна, а след това свирете с текста на меморандума и си отговорете сами има ли такъв правен субект в него като „нашата Военномедицинска академия”. Познавам Спасов и неговата пословична честност. Най-вероятно информацията му е почерпена от съобщението на ВМА за пресата.

Да се пренаписва историята, пък било и на военномедицинската служба е жалко. Не ми остава нищо друго освен да завърша с една перифраза от песен на Тодор Колев: “......а когато се подписваше договора за БКВМ, Стоян Тонев и Николай Цонев ги нямаше даже”.

За да приключа с Балканския военномедицински комитет ще разкажа една случка. Българската военномедицинска служба, още от времето на Живков, членуваше във Международния комитет по военна медицина. Основан е през 1921 г., след Първата световна война, като си поставя за цел по-тясното сътрудничество между медицински служби на въоръжените сили в името на ранените. Днес тази международна неправителствена организация включва над 100 държави и е призната от Световната здравна организация като организация специализирана в изучаването и разпространяването на военномедицинското знание.

Началниците на службите по право бяха и негови делегати. Комитетът има свое печатно издание - International Review of the Armed Forces Medical Services. Редакцията му се намира в Брюксел. Покрай посещенията си в Брюксел се познавах с главния му редактор г-н Санабриа. В списанието се публикуваха съобщения за всички новоназначения на медицински началници в държавите членки. По право те присъстваха на ежегодните конгреси по военна медицина. След излизането на указа на президента Желев през септември 1996 г. за назначаването ми за началник на Медицинско управление, генерал Прокопиев, първи заместник началник на Генералния щаб, изпрати в Брюксел кратка биографична справка за моя милост. Публикацията не закъсня. Тя се появи през същата година в брой LXІX, 7/8/9 на стр.270.

Докато бях началник на управлението се проведоха два конгреса – във ФРГ и Китайската народна република. Не се възползвах от правото си да участвам. Предоставих го на колегите си. Като че ли сбърках.

През 2002 г., четири години след като се бях уволнил от кадрова военна служба, във Военна академия се получи странен пакет. Бяха го препратили от Канцеларията на ГЩ. Пакетът беше адресиран до мен, в качеството ми на „началник на Медицинско управление”. В него бяха текущите броеве на списанието за 2002 г. и писмо на посланика на Кралство Белгия в България до мен. Оказа се, че продължавам да съм делегат на България в Комитета. Посланикът ми напомняше най-вежливо, че от няколко години не си плащаме вноските, които по памет не надхвърляха 5-6000 лв. Написах писмо до тогавашния министър на отбраната Николай Свинаров, в което учтиво го молех да предприеме необходимите мерки. Така и не получих отговор.

Наскоро ми попаднаха материали за конгреса на комитета в Санкт-Петербург. За България и Балканския военномедицински комитет  - нито дума.

За Щит-82 без грим

След завръщането си от Ленинград се представих на новия командир на дивизия – генерал-майор Панайотов. Посрещна ме радушно. „Другарю капитан, докладвайте си неизползвания отпуск за 81 г., починете и се адаптирайте към България. Все пак не сте били тук цели  6 месеца”. С тези думи, след като надълго и нашироко му разказах за курса, ме изпрати генерала. Вслушах се и във съвета му. В началото на м.март встъпих практически към изпълнение на задълженията си на дивизионен лекар. И попаднах във вихъра на една много сериозна задача – подготовка на медицинската служба за участие в учението „Щит-82”. С натрупаните знания от Ленинград и с помощта на Асен, Богдан и Драго разработихме подробен план – над 15 страници. Той получи висока оценка от полковник Тончо Янков от Медицинско управление, пристигнал да инспектира подготовката ни. Задачата пред медицинската служба не беше лека. Трябваше да осигурим близо 10000 души личен състав в полеви условия в три основни района. На тогавашния армейски учебен център „Ново село”, 53 мсп демонстрираше пробив на укрепен район, в района на Кочмар и Жегларци,  12 мсп, 40 тп, 20 ап и 7 реадн показваха атака на предния край на противника в т.нар.”единен брониран боен ред”, а край варненското село Вълчи дол действаше 82 мсп. Съвместно с лекарите и фелдшерите от частите, действащи в Северна България проведохме две самостоятелни рекогносцировки на районите за действие. Района на Ново село беше до болка познат на офицерите и сержантите от дивизията.  Предложих и командването на дивизията утвърди, медицинското осигуряване да се осъществи без мобилизация с наличния мирновременен медицински състав на частите и подразделенията. За евакуация на тежко болни и недай боже на ранени при нещастни случаи планирах да използваме военните болници в Сливен и Варна и цивилните здравни заведения в Тервел и Добрич.

 В района на учението заминах с авангардната група, ръководена от заместника на дивизията по бойната подготовка и бивш мой командир на полк, подполковник Цветан Тотомиров. В групата бяха Йордан Белчев - старши помощник в Тила на дивизията и началник на 7 зенап старши лейтенант Рашков. Задачата на последният беше да организира медицинското осигуряване на ж.п. ешелоните с личен състав и техника.  Аз отново извърших рекогносцировка на местата за разполагане на частите. Срещнах се с главния лекар на болницата в Тервел, който ми обеща пълно съдействие за лечение, включително и при епидемиологични неблагополучия. Все пак беше най-горещия период на лятото. В Добрич посетих болницата и окръжната Хигиенно-епидемиологична инспекция. Срещнах се Люба, местна  епидемиоложка и приятелка на съпругата ми. И  на двете места договорих основните въпроси на евентуалното ни бъдещо сътрудничество.

След дислоциране на щаба на дивизията и поделенията, действащи в Северна България, тилът развърна пункт за управление в едно дере, вляво от пътя Жегларци, Кочмар. Устроихме се и ние. Моята група  беше в състав фармацевта старши лейтенант Чернев (епидемиологът Богдан Рангелов остана в Ямбол, тъй като му предстоеше да замине на курс в Ленинград – бел.моя), капитан Петър Петров – микробиолог на отряда, лейтенант Иванов – фелдшер от 82 мсп, старшина Узунов и трима войници - шофьори на линейката и специалните автомобили. Развърнахме малка амбулатория и стационар. Полевата микробиологична лаборатория премина от походно на работно положение. И както се оказа свърши добра работа. Благодарение на старшината Узунов заработи комбинирания на дърва и електрически ток стерилизатор, модел. Медицинските служби на полковете също развърнаха свои пунктове.Имах чувството, че сме се подготвили за всичко.

Оказа се, че не е така.

Първото ми главоболие започна с осигуряване на лагера на генерал-лейтенант Цоцов – заместник командващ на Командването на Сухопътни войски и отговорник за практическите действия на дивизията в Северна България. Постави задача  да почистим района в който се намираше лагера му от кърлежи. Казах на лекаря на оперативната група Денчев, мой познайник от войнишките години, че не разполагам с подобни препарати. Имитирах дейност като в отсъствието на генерала пуснахме десетина димки с ДДТ (По това време препарата беше забранен за употреба в страната. Армията обаче „трудно” спазваше забраните – бел. моя). Дали е имало ефект не зная, но Денчев повече не ме потърси.

Проблемите с Цоцов се оказаха нищо в сравнение със започналата на 09.09. епидемия от вирусен хепатит тип „А” в 12 мсп. Тя има своята предистория. Около два месеца и половина преди да заемем района на учението, ми докладваха, че от войнишкото работно подразделение в столовата на полка са заболели от хепатит двама души. Богдан Рангелов предугади риска от възможна бъдеща епидемия. Проведоха се всички известни на епидемиологията мерки – изолиране на заболелите във Военна болница Сливен, смяна на работното поделение, наблюдение на контактните – термометриране и изследване на урината за пигменти и прилагане на Гама-глобулин на личния състав от засегнатото подразделение. Като изхождахме от предстоящото учение, поискахме от медицинския отдел на 3-та армия – по телефона и писмено, да проведем в полка поголовна гама-глобулинова профилактика. Беше ни отказано. По-късно се оказа, че отказът е бил съгласуван със специалистите от Медицинския отдел на Сухопътни войски – полковник Георги Томов и на Медицинско управление – полковник Георги Еленков. Гама-глобулиновата профилактика не ни се размина. Само че на персонала на 12 мсп се наложи да я направи в полеви условия и на 2000 души.

Епидемията се разрастваше с бързи темпове. До края на учението в болница бяха настанени 90 души войници.  Колко преболедуваха безсимптомно не зная. За „зла врага” всички болни бяха специалисти – механик водачи, мерачи и т.н. Рискът да се срине подготовката на 12 мсп за показните действия пред висшето политическо и военно ръководство на Варшавския договор не беше малък. Генералитетът нервничеше. За разлика от моето командване. Благодарен им бях, че ме разбираха. От медицинска гледна точка правех всичко необходимо. На ежедневните съвещания в лагера на Цоцов, нямаше какво друго да правя, освен да докладвам броя на заболелите. Не можех да прогнозирам кога епидемията ще спре. И едва ли има някой, който може да го направи. Докато на едно от съвещанията ме изгони. „Нямам нужда от вас. Напуснете”. Типично по фелдфебелски. Напуснах, от което епидемичната обстановка не стана по-добра.

Бедата, както  казват, не идвала сама. В 12 полк започнаха групови заболявания от дизентерия. За да се разболеят общо 100-на души. Не стига това, ами полковник Георги Еленков беше заповядал да ги лекуваме на място. Не се съобрази с доводите ми, че тервелската болница е готова да закрие временно вътрешното си отделение, за да лекува болните. По това време един армейски отряд от 3-та армия с командир терапевта подполковник Гурко Паунски бездействаше в близост до нашия район. А можеше да бъде използван.

Разкритият временен стационар в полка беше примитивен. И нямаше как да бъде другояче. Времето ни притискаше. Не можехме „с магическа” пръчка” да доставим необходимите болнични палатки, легла, пижами и друг инвентар. Само че ругатните от старшите началници и най-вече на генерал Събев, останаха за заместника по тила Стоян Желязов и за моя милост.

Колко прав е бил непознатия за мен Ханс Цинсер, който в далечната 1935 г. е казал  - „Генералите рядко печелят войни....Много по-често те остават в историята, ако успешно са отразили епидемичните удари срещу войската”

Микробиологичната лаборатория работеше на пълни обороти. Причинителят беше изолиран. Между другото диарични заболявания, макар и единични, се появиха и в останалите части от дивизията. Откриха се здрави носители и в столовата на КП на Сухопътни войски.

Частите на дивизията бяха подложени на непрекъснат „терор” от проверяващи. Само министър Джуров и шефа на Генералния щаб Семерджиев не се появиха. Днес ми е трудно да си спомня имената на всички капацитети. Особено тилови. Но един случай се е запечатал в паметта ми завинаги.

Беше някъде около обяд. Дежурният по Тилов пункт за управление предаде заповед да се явим със Стоян Желязов на КП при заместник министъра на отбраната и началник на Главно политическо управление на Народната армия генерал-полковник Кирил Косев. Казано-сторено. Косев и придружаващите го офицери в компанията на заместника по политическата част ни посрещна в палатка тип „навес”, седнали около маса със сервирани салати, водка и „Кока кола”. Представихме се, както изискваше устава. След което започна тирадата на генерала. Оказа се, че той последен отишъл да си измие ръцете на полевата мивка. Кърпата вече се била навлажнила. Майстор-готвачът му предложил нова. Само че с фабричния етикет. „Как може такова безобразие другарю подполковник”?, обърна се той към Желязов. „Вие знаете ли колко бактерии има по една кърпа, излизаща от завода”? След което „напоително и с наставнически тон” ни разказа, как съпругата му, след като закупи хавлия за ръце я изпира на 90⁰ и след като изсъхне я изглажда. След това продължи с експозе по етикета за сервиране (Бяха пропуснали върху сукнените покривки за хранене да поставят бели  - бел.моя). И заключи – „Щом посрещате така началника на Главно политическо управление, представям си как се отнасяте с обикновения войник”! В случая не става дума само за глупостите, които този висш военен изговори. Това, че двама офицери, стояха пред него в стойка „мирно” не му попречи да си отпива от колата, а на подчинените му – и от водката и да замезват. Добре, че не съм отмъстителен и не принесох отвращението си от генерала върху близките му. За последен път го видях през лятото на 2011 г. На другарска среща на третоармейци в едно кафене на ЖК "Младост" 3 в София. Небръснат, със  замърсени, овехтели и неогладени дрехи. От бившото величие не беше останало нищо.

„Щит-82” вероятно не е оставил добри спомени и в други офицери – майор Борисов, командир на 12 мсп, снет от длъжност защото беше изгонил съветски офицери от пиянска сбирка в артилерийския дивизион на полка и капитан Костадинов – началник щаб на 7 зенап, също свален от длъжност, за това че наби няколко души в кръчмата на Жегларци. Бяха отказали да говорят на български и да го обслужат. Случайно бях свидетел на случката. С Коцето послужихме известно време заедно във Военна академия.

Един учебно-мобилизационен сбор - в годините, когато се провеждаха

Първият 10-т дневен сбор със 7 дивизионен медикосанитарен батальон (дмедсб) бе през лятото на 1980 г. Течеше втората година от назначаването ми за командир на батальона. Дивизионният  лекар – полковник Георги Джамбов не разбираше от учебно-мобилизационни сборове и тактико-специални учения и не можех да разчитам на помощта му. Сборът не се очертаваше да бъде лек. Тактико-специалното учение трябваше да се проведе съвместно с командно-щабно учение (КЩУ) на 7 мсд. То беше посветено на настъпление в началото на войната. За целта бе приета условна държавна граница. В хода му се планираше форсиране на водна преграда – р. Марица. В хода на задължителната рекогносцировка преди учението бе определен и района за разполагане на 7 дмедсб в изходно положение - югозападните окрайнини на с. Йонково, на около 30-тина километра от гр. Кърджали по шосето за гр. Асеновград. По време на учението, Институтът на Тила на БНА трябваше да извърши полевите изпитания на мини моторната количка за вътрешно-пунктова евакуация. Налагаше се да се изиска допълнителен товарен автомобил от Ямболското окръжие, който да има приспособление за самонатоварване и разтоварване. Трябваше да проиграем и евакуация с вертолет и да устроим площадка за кацане в района на батальона.

В района на с. Веселиново се изнесохме вечерта преди мобилизацията. Започнахме устройването на войсковите приемателни пунктове за личен състав и АТТ, съгласно изискванията на наставлението за мобилизация. Процесът щеше да се наблюдава от посредниците от Медицинския отдел на Сухопътни войски. С нас изпратиха един товарен автомобил, натоварен с личното оръжие на личния състав на батальона. Охрана нямаше. По тази причина Драго Чернев преспаха върху сандъците с автомати. Войсковите приемателни пунктове бяха устроени. По наше мнение добре, според посредниците – с много пропуски. Такава оценка дадоха и на приемането на личния състав и техника.

Тук си позволявам да кажа няколко думи за посредниците. По време на мобилизацията и тактико-специалното учение те бяха непрекъснато сред нас. Не ми се иска да споменавам имена, защото някои отдавна са покойници. Няма обаче как да забравя отношението на полковниците Т. и Д.  Те не се занимаваха с друго, освен да търсят слабости. Началникът ми - полковник Джамбов щъкаше между тях, без да каже една дума в наша защита. Между другото този стил на работа в Медицинския отдел на Сухопътни войски се запази доста дълго – почти до 90-те години на миналия век. Както се казва на войнишки жаргон, дойде време и „палачинката се обърна”. Станах началник и на двамата. Никога обаче не си позволих да им натяквам за неколегиалното им държание с мен и колегите ми през 1980 г. От този сбор ми остана една поука - да се стремя да не правя като господата Т. и Д. Не твърдя, че напълно съм успял.

След мобилизацията се разположихме се на лагер северните окрайнини на с.Веселиново. За първи път в живота ми се налагаше да командвам 150 души – лекари, сестри, санитари, шофьори, които не бяха свикнали с военните порядки и дисциплина. Батальонният продоволствен пункт, с малки изключения беше окомплектован с войници от ромски произход. Такива бяха и санитарите. По действащите правила бях длъжен раздам личното оръжие на личния състав – пистолети за лекари и сестри и автомат “Калашников” – за останалите. Слава богу без полагащите се към тях бойни припаси. Очите ни в това отношение бяха, както се казва “на четири”, защото запасните нямаха навици да го опазват. Налагаше се да строявам батальона три пъти дневно, за проверка на личното оръжие. Другият проблем беше свързан с употребата на алкохол. Ако кажа, че я бях преустановил, ще излъжа. Още повече, че най-сериозните нарушители бяха запасните лекари и сестри. Стремях се да не позволя употреба на алкохол от водачите на автомобилната техника и мисля, че успях. По време на целия сбор и особено при извършване на марш, те бяха изключително дисциплинирани. С колегите си, лекари и сестри от запаса водех политика на ограничаване на пиенето в някакви разумни граници, до степен да не руши установените в лагера порядки. За това ми помагаха полковник Петко Петков от Военна болница – Сливен, главен хирург на отряда и запасния капитан д-р Недков, известен и авторитетен ямболски хирург и началник на едно от хирургичните отделения на батальона. Частично успях, защото и сред тях нямаше сериозни нарушения. В лагера беше организиран учебен процес. Личният състав изучаваше функционалните си задължения, устройството на болницата, която развръщахме и предстоящите в тактико-специалното учение задачи.

В деня преди изнасянето в района на учението валя много. Ямболският чернозем така се разкаля, че излизането на товарните автомобили с нормална проходимост за инколониране се оказа непосилна задача. Помогна високо проходимият стар “Джуган” (ЗИЛ 157, производство 50-те години на ХХ век – бел. моя), на който беше разположена микробиологичната лаборатория. Един по един извлече автомобилите на шосето за Ямбол. Предстоеше ни нощен марш по маршрута Ямбол, Роза, Раднево, Гълъбово, Димитровград, Хасково и Йонково с дължина около 150 км. Пътуването беше изцяло в тъмната част на денонощието Аз водех колоната, а Драго Чернев я приключваше. Да се шофира през нощта и в колона си е изпитание, независимо че всички шофьори бяха професионалисти и имаха години практика на волана. Драго Чернев характеризира марша с една дума – “кошмар”.

На разсъмване батальона се разположи в района на Йонково. Там щяхме да бъдем едно денонощие. Драго Чернев, Богдан Рангелов и старшина Узунов се заеха с решаването на текущите въпроси по настаняването и храненето на личния състав, а на мен при предстоеше работа на ТПУ на дивизията.

Въпросите по планирането на настъплението на дивизията от движение в началото на войната и организацията на тиловото и медицинско осигуряване бяха детайлно разработени. Заместникът на дивизията по тила полковник Иван Йорданов отдели особено внимание на организацията на взаимодействието. Времето за инколонирането на батальона, за излизане на изходния пункт, за изнасяне след първия ешелон на дивизията и за заемане на района за развръщане на около километър югозападно от с. Конуш, Хасковско беше разчетено до минута. Беше разчетено, но си остана на хартия. В указания час за изнасяне, се оказа, че то се отлага. Действията на първия ешелон на дивизията “бяха неуспешни”. По създадената обстановка, командирът на дивизията полковник Запрянов взема решение да въведе в бой втория ешелон – танковия полк. Колоната на батальона с челото си вече беше достигнала планирания изходен пункт, когато получих заповед да се върна обратно към Йонково. От тези маневри по шосето за Кърджали и Хасково имам неприятен спомен. Един старшина от служба ВАИ (Военна автомобилна инспекция, нещатна служба за контрол върху военните транспортни средства – бел. моя) на дивизията ми донесе намерен на шосето автомат с пластмасов приклад. Беше го загубил някои от моите войници, тъй като само в нашия батальон имаше такива. По-късно се оказа, че принадлежи на един войник от батальонния продоволствен пункт. Возел се в каросерията на товарния автомобил, а автоматът бил до него. Заспал и не усетил как оръжието се изхлузило от камиона на земята. След завръщането в Ямбол си излежа петте денонощия арест, с които го наказах. По онова време само случайността го отърва от затвора. С тези неочаквани маневри закъснението в изнасянето беше около 5 часа. В ранния следобед се озовахме до района за развръщане. Към произшествието с автомата и закъснението се прибави и друга беда. Оказа се, че избраната по карта площадка е сметището на с. Конуш. Още около един час загубих за намиране на подходящо място. На учение тези събития не са от особено значение. Последствията най-често се измерват с количеството критика в разбора. По време на война обаче, подобна грешка се заплаща с живота на ранените, които се нуждаят от спешна хирургическа помощ. След години, като преподавател във Военна академия се опитвах да внуша тази простичка истина на слушателите. Дали са я запомнили, не зная. Но тенденцията да се заменят реални действия на местността с компютърни модели не е най-правилната. Впрочем объркването на пътя от втората колона на първия български батальон в Ирак може би е сигнал за недостатъчната полева натренираност на офицерите. Но тъй като “загубването” завърши без произшествия и жертви, беше „заметен под черджето” и забравен.

Личният състав на батальона никога не беше го развръщал напълно. По време на лагера край с.Веселиново учихме запасните как да построяват двата вида санитарни палатки – голяма и малка и да разконсервират част от медицинската техника. Устройството на отделните функционални елементи изучаваха теоретично, по схеми. Тук трябва да кажа добри думи за всички – офицери, сержанти и войници. Построяването на малката хирургическа болница, каквото по същество представлява медико-санитарния батальон вървеше успешно. Персоналът на отделните функционални отделения се състезаваше помежду си. Никой не направи опит да се скрие, независимо че построяването на палатките и тяхното оборудване е доста тежка физическа работа. Може да си я представят само хора, които са сваляли голямата универсална санитарна палатка от камион и са повдигали дървеното й било. Експерименталната количка на Тила на БНА все пак помогна за разнасяне на палатките от камионите до местата за разгъването им. И толкова. Всичко останало се извършваше “на ръка”.

В момента, в който започна развръщането в района довтасаха и посредниците от Медицинския отдел на Сухопътни войски. Представих им се и доложих за перипетиите по изнасянето. Те се пръснаха по отделните работни групи, за да инспектират как се трудят лекари и сестри. Нямах и най-малко желание да се занимавам с тях и седнах да почина. Не бяха минали и 10-на минути, когато забелязах, че в района на батальона навлиза УАЗ-ка от новия модел. Такива имаше по това време само в щабовете в София. Зачудих се кой ли началник ще ме инспектира? Джипът спря на 10 м. от мен и от него слязоха генерал-полковник Герман Германов, бивш началник на Тила на БНА, а по това време Главен инспектор по тила в Инспектората на министъра на народната отбрана и генерал-лейтенант Марков – началник на Медицинско управление. Преди да се отправя на рапорт се огледах наоколо. Нямаше нито един посредник. Бяха се разбягали и изпокрили подобно на хлебарките, когато светне лампа през нощта. Рапортувах на генерал Германов. Накратко доложих обстановката и задачата, която медико-санитарния батальон изпълнява. Той пожела да разгледа от близо онова, което вече беше готово за работа или се подготвяше. Спираше се да говори с всички – лекари, сестри, санитари. Имаше усет за хубавите жени и на няколко пъти се обърна към Марков  - „Виж го другаря капитан Марко! Вместо да остави тези хубавици да почиват, ги кара да работят заедно с мъжете”. Няколко години по-късно се срещнах с Германов в гарнизонния стол на гр. Елхово. Беше станал главен инспектор по Тила. Синекурна длъжност измежду многото, които Джуров осигуряваше за пенсионираните генерали в т.нар. Инспекторат „А”. Командирът на полка и мой приятел полковник Тодор Георгиев му даваше вечеря. След няколкото чашки от ямболския специалитет - ракия „мускат отонел”, генералът с вдъхновение на ценител на женската красота разказа за първата си,  несподелена любов. И днес си го представям как цветисто описваше дебелата й, златисторуса и красива плитка. Макар и късно си обясних поведението му към дамския състав на батальона. В интерес на истината той беше съставен от млади и красиви ямболки (Казват, че “ямбол” означава много хубави жени. Не зная дали е така? – бел моя).

След обиколката седнахме пред командирската палатка. Германов извика шофьора си и му поръча да донесе бира от хладилника на колата. Мен ме помоли за малко шпеков салам за мезе. Такъв разбира се нямаше, тъй като персонала на батальонния продоволствен пункт го беше изял. Гостите трябваше да се задоволят с кашкавал. Отнесох още няколко язвителни, но общо взето добронамерени, забележки. Германов и Марков оцениха положително действията на личния състав, от което нямаше как да не бъда доволен. След около час и половина отпътуваха, а посредниците изведнъж се появиха. Като гъби след дъжд.

Привечер болницата беше готова. Всички бяхме доволни. Разпоредих да извадят 2 л. “медицински” коняк и почерпих лекари и сестри, без чиито труд не бих получил положителната оценка. Той се полагаше по тогавашните табели на медицински формирования във войските. Правеха го в Галеновата лаборатория на Централния медицински склад на Медицинско управление в София. Носеше му се славата на много качествена напитка и за онова време май че беше. Следващият ден премина спокойно – запасните изучаваха полевото оборудване, функционалните задължения и какво ли не. Посети ни полковник Любомир Газибаров – началник на Медицинския отдел на Сухопътни войски. За разлика от споменатите посредници, Газибаров беше възпитан медицински офицер. Знаеше за посещението на Германов и Марков. Остана доволен от видяното. Следобед започнахме работа по привеждане на батальона в походно положение. Това е също толкова тежка физическа дейност, колкото и развръщането на болницата. Голям проблем ни създаде разглобяването и поставянето във формените сандъци на полевото стоматологично оборудване на батальона, т.нар. “Комплект З-1”. Не бях гледал как са го привеждали в работно положение преди два дни. Но сега трудно намираха местата на отделните детайли. Комплектът бе производство на ГДР и указанията за сглобяване и разглобяване бяха на немски. Помогнаха ни представителите на Института на Тила на БНА. Независимо от тежката физическа работа, хората бяха ведри. И те, а най-вече аз бяхме решили, че всички перипетии са свършили. На следващия ден ни предстоеше да се развърнем северно от с. Българин, Харманлийско. Пътят до селото ми беше познат, намираше се в родния край на съпругата ми. Мислех, че няма да имам проблемите на първото развръщане. Често пътувах между Ямбол и Харманли и познавах не само селата, но и междуселските местности по пътя. На следващата сутрин дадох нареждане на батальонния продоволствен пункт да се изнесе самостоятелно и да се развърне в бадемовата горичка над селото, около която имаше удобни поляни за разполагане и на батальона. Исках да осигуря на хората си топла храна, когато около обяд и ние пристигнем. Само че сметките ги бях направил без кръчмаря, т.е без заместника по тила на дивизията Йорданов. Получих разпореждане да премина река Марица през понтонния мост изграден до харманлийското село Надежден. Нямаше проблем да стигна дотам. Проблемите започнаха с излизането на преправата. Тя непрекъснато се късаше, а преди нас трябваше да я преминат други поделения на дивизията. Неусетно стана време за обяд. Само че нямаше храна. Мъжете траехме, но сестрите с основание започнаха да мърморят. Пък и времето беше отвратително горещо. От ситуацията ни извади заместникът по тила на автотранспортния батальон и мой съсед по апартамент подполковник Иван Водкаджиев. Осигури половин войнишка тава с печено свинско и хляб. Това беше достатъчно за укротяване на гладните. Добре, че една от водоноските беше с нас, та нямахме проблеми и с водата. В района за развръщане се добрахме привечер. Всички бяха уморени. Налагаше се да развърнем палатки, колкото да се осигури преспиването на личния състав. Да се разчита, че след почти седем часовия престой на преправата и изнурителния пек, сме в състояние да построим и оборудваме болница не беше реално. Хората просто искаха да спят. След набързо организираната вечеря и проверка на оръжието, освободих личния състав. Не ме интересуваше, кой къде ще ляга да спи. Да, ама това беше „основна” грижа на довтасалия в района посредник полковник Д. Тръгнал да внася порядък и да разделя налягалите и вече спящи мъже и жени. Загрижен за морала в батальона. Запасните лекари разбира се не му останали длъжни. Хирургът Н. казал – “Остави ме да спя, аз всички съм ги ...,” а запасният анестезиолог Стоянов му заявил, че отдавна е забравил, що е това секс. Д. се опита да заплаши и мен. Не му останах длъжен.На следващия ден много се смяхме на онова, което полковникът е трябвало да изслуша.

Съмна се. Нещата навлязоха в обичайното за учение русло. След закуска хората се мобилизираха и до обяд болницата беше построена. Между другото си дадох сметка, че вече пети ден не се бяхме къпали. Дадох разпореждане и след обяда старшина Узунов запали Дезинфекционно душовия автомобил. След час полевата баня беше готова. Удоволствието за всички беше много голямо. “Бойният дух” се повдигна.

На следващия ден проиграхме приемане, сортиране и оказване на хирургическа помощ на ранени и болни чрез решаване на казуси на отделните работни места. От Института на Тила на БНА продължиха изпитанията на мини моторната количка за вътрешно-пунктова евакуация. Според замисъл на учението трябваше да устроим площадка за кацане на вертолет. Добре, че знаех за това предварително и се обърнах за помощ към баща ми. Той ми обясни какво трябва да направя. Както и да е. Вертолетът си кацна, вероятно и без моите усилия да маркирам по правилата площадката. Свалиха “ранените”. Полковник Д. отново даде повод за смях и иронични подмятания. Поиска от придружаващия “ранените” ст. лейт Слави Колев (След години беше един от добрите офицери в Медицинско управление – бел. моя) да му представи сравнителни данни за промените на кръвното налягане на войниците преди и по време на полета. Славчо му заяви, че не е могъл да го измери заради високия шум по време на полета. Полковникът не остана доволен от отговора и обвини Колев в мързел и нежелание да изпълни задачата. И разбира се прибягна до любимата си дебелашка шега – “Ст.лейт Колев, дезинфекцирай си врата, за да не се инфектира, когато ти режа главата”. Горкият, навярно никога не се беше качвал на вертолет и нямаше представа как се използва медицинска слушалка по време на полет. И разбира се, не беше надхвърлили манталитета си на медицински фелдшер, какъвто е бил преди да постъпи студент във ВМИ, София (При т.нар „Женевски съкращения” на БНА – бел.моя).

На третия ден от разполагането ни в района на Българин учението завърши. Дадоха отбой. Прибирането беше спокойно, тъй като получих разрешение да се изнесем самостоятелно до Ямбол. И ние и запасните се радвахме на демобилизацията.