Текстът е публикуван в Netlog, Saturday, 13 November 2010 в 09:05.
41-то Народно
събрание прие, след дълго прашасване на идеята в предишни парламенти, Закон за
развитие на академичния състав. Няма да коментирам неговите качества и
наличието на текстове, които бяха обявени за противоконституционни. Поводът за
следващите редове е стахановската дейност на закритите по силата на този закон
Висша атестационна комисия и специализираните комисии и съвети към нея в
раздаването на научни степени и звания на килограм, като за последно. Бързам да
поднеса своите извинения на онези докторанти, в чиито трудове съществува, макар
и трошичка, собствено мнение и собствена разработка.
Рожба на стахановската практика е и успешната защита на дисертационен труд за присъждане на научната степен “доктор на науките” от известния във военномедицинските среди доцент А. П. Преди да коментирам научните постижения, ще отделя няколко думи за служебната кариера на автора. Правя го, защото по собствените му думи, част от постиженията в дисертацията се базират на личен управленски опит и практика. Данните за кариерното развитие на докторанта са от сайта на заведението, в което работи и вероятно са проверени от самия А.П. Ще спестя многобройните специализации в чужбина, от които само една е достоверна, тази по "Болнично управление" в Стопанския университет, Виена, Австрия в периода 1991-1993 г. Останалите са просто служебни командировки. Днес обаче е масова практика те да се представят като специализации. В този смисъл деянието не е толкова укоримо. Спестявам и годините, в които "ту е", "ту не е" заместник началник на това заведение, в което работи. Причината не е в снизходителността ми. Просто това заведение има претенции да е висше училище, но никога не е спазвало изискванията за изборност на Закона за висшето образование. Това е обаче е друга тема. С тези уговорки кариерата във военномедицинската област на новия голям доктор на науките е повече от скромна (цитирам сайта) - лекар-интерн във ВВМИ, София – 1979-1980 г.; лекар в медицинска служба в поделение в гр. Кресна – 1980-1981 г.; лекар в медицинска служба на поделение в гр. Сливница – 1981-1984 г.; редовен аспирант (по днешните термини докторант) от 1983 г.в Катедра "Организация и тактика на медицинската служба (ОТМС)" на ВВМИ, а в последствие - асистент, главен асистент, доцент и началник на спомената катедра (курсивът мой). И така до ден днешен. Простата аритметика показва, че от 31 години трудов стаж, в продължение на 27 от тях, големият доктор е търкал коридорите на престижната сграда на ул. "Св. Георги Софийски" в София. Както се казва "аферим докторе" и дай боже всекиму такава "високо отговорна" управленска кариера и такъв "богат" управленски опит!
А сега, нека да преминем по същество към темата за докторантурата на А.П. Сътворен е труд на 300 страници, посветен на мениджмънта на медицинското осигуряване на войските при мисии, извън територията на страната. Без разбира се кракът да бъдещия голям доктор да е стъпвал на мисия. Това е допустимо при посочения по-горе "богат управленски опит". По този повод народът има една поговорка – “напънала се планината, родила мишка”. Ако дисертацията беше за т.нар. в научните среди “малък доктор” не бих я коментирал. В нея обаче са дефинирани научни приноси, към които не мога да остана безучастен. Ще си позволя да ги цитирам така, както са публикувани в дисертационния труд:
“А. Новост за науката.
1. За първи път в страната е разработен пълен модулен модел за организационно-щатната структура и функционално устройство на български полеви болници Роля 2 ЛМ, Роля 2 У и Роля 3, предназначени за осигуряване на болнична помощ в операции с асиметрични бойни действия.
2. Разработен е уникален алгоритъм за сертифициране на полеви болници.
3. Създаден е деветстъпков модел за клинично управление в полевите болници, който няма световен или български аналог.
4. Създаден е уникален модел на група полеви болници на големи международни организации за медицинско осигуряване на големи хуманитарни кризи.
В. Обогатяване на съществуващи знания
5. Извършен е задълбочен анализ на условията за дейност в асиметрична война и тяхното отражение върху управлението на полевите болници.
6. За първи път в страната е извършен обобщен анализ на реални данни за медицинските загуби, постъпващи в полеви болници при съвременни асиметрични бойни действия.
7. Извършен е подробен анализ на условията за дейност на полеви болници при хуманитарни мисии в България, в отдалечени страни и в Балканския регион и тяхното отражение върху управлението и дейността на полевите болници, участващи в тези мисии.
8. Извършен е подробен финансов разчет на разходите, необходими за действие на група полеви болници на голяма международна организация.
9. За първи път в страната е извършен задълбочен анализ на предпоставките, необходими за въвеждане на телемедицината в български полеви болници.
10. Извършен е подробен анализ на въздействието на принципите за медицинско осигуряване, залегнали във военната доктрина на НАТО върху дейността на българските полеви болници при асиметричен военен конфликт.
С. Приноси с практико-приложен характер.
Всичките 10 изброени по-горе приноси имат практико-приложен характер.”
Броят на изредените новости в науката и практика са толкова много на брой, че за коментирането им ще са ми потребни доста страници. По тази причина ще се спра на водещата научна новост, според която за първи път в страната е разработен пълен модулен модел за организационно-щатната структура и функционално устройство на български полеви болници Роля 2 ЛМ, Роля 2 У и Роля 3, предназначени за осигуряване на болнична помощ в операции с асиметрични бойни действия (курсивът в текста е мой).
Този текст ме възмути безкрайно по няколко причини. Първата от тях е свързана с близо 15 годишната ми кариера в органа за ръководство на медицинското осигуряване на Въоръжените сили. В тази ми битност, аз и мои колеги сме съавтори на не една, а на десетки полеви болнични заведения за военновременните нужди на Българската армия? И не само преди 1989 г., а и близо десетилетие след това. По своята организационно-щатна структура те по нищо не се различават от "уникалните разработки" на А. П. В този смисъл с нищо не е "уникален" и създаденият от автора (цитирам): "...модел на група полеви болници на големи международни организации за медицинско осигуряване на големи хуманитарни кризи... “ (курсивът е мой). Просто става дума за една реминисценция на позабравените от днешното поколение военни лекари полеви и стационарни болнични бази на Българската армия.
Другата причина за възмущението ми е фактът, че проблемите за модулността не са нови, ама никак нови. Ако А. П. беше прочел по-внимателно източник № 12 от библиографията към собствената си дисертация (Колев Н., Чупетловски С., Узунов С. Медицинско осигуряване на Въоръжените сили в операциите. Военно издателство, София, 2008. Учебникът е даден за печат във Военно издателство през 2006 г., а излиза от печат през 2008 г., т.е доста преди официалната защита на дисертацията), щеше да научи доста интересни подробности. Позволявам се да цитирам онова, което е записано в учебника на стр. 108-109:
" В съвременни условия оперативните медицински способности трябва да съответстват на изложените принципи и политика и на изискванията за модулност и изграждането им от мирно време, както и да осигуряват способност на всяко по-старшо командно равнище за реакция на повишени изисквания на подчинените и възможност за работа на многонационални екипи... Изискването за модулност не е ново. Във военномедицинската терминология понятието навлиза широко след ХХІ-т конгрес на Международната организация по военна медицина и фармация. Участващите в конгреса стигат до извода, че използването на военновременни полеви болници при ликвидиране на последствията от бедствия, аварии и катастрофи не е ефективно. Причината за това е в организационната им структура, която е неделима. Поради това в някой случаи в района на действие отделни елементи не достигат (например операционни екипи), а други – бездействат, тъй като не са необходими (вирусологична лаборатория). В българската военномедицинска литература терминът модул се употребява често, без понятието да се дефинира. Медицинският модул се определя като: завършено организационно щатно медицинско формирование, специализирано в изпълнение на еднотипни задачи от комплекса присъщ за съответните командни равнища (разбирай роли 1, 2 и 3), с дефинирани предварително медицински способности, предназначен за подпомагане на подчинените.
...Модулите трябва да отговарят на следните общи изисквания, свързани с изисквания към: комплектуването с персонал (по възможност кадрови военнослужещи и по изключение от постоянния резерв) с цел осигуряване на максимална екипност за работа; възможностите да изпълняват задачи самостоятелно (извън организационната единица, в чиято структура са включени) или като се придават към друга действаща организационна единица с подобни функции; комплектуването с материални средства само и изключително за функциите, в които са специализирани; интер-модалност на транспортирането в зоната на операцията (способност за транспортиране с различни видове транспорт); запазване на общата численост на военномедицинския състав на въоръжените сили в мирно време...
Най-честите модели за използване на модулни формирования са: усилване на вече работещи аналогични медицински структури в случаите, когато техните ресурсни възможности не отговарят на планово или внезапно възникнали потребности, за замяна на отделни медицински елементи при излизането им от строя, за подпомагане на бедстващо население у нас или в други страни или за ротация при операции, извън националната територия...” (курсивът мой).
Разбира се проблемите на модулността са вълнували и други автори. За да не бъда отегчителен ще приведа пример със статия на трима йордански военни лекари (Мedical Support in the Field What to Supply?, by Abbadi Suleiman, Joma'h Mohamed and Quraan Ziad, Jordan, International Review of the Armed Forces Medical Services, Tome LXІX, 7/8/9, 1996 p.242-248), които правят извод, че световната практика се основава на модулна концепция при изграждането на медицински формирования и използването на контейнери; прилагането на едни и същи медицински стандарти в мирно време, при криза и война; висока мобилност (лесно транспортиране и преминаване в режим на пълна готовност за експлоатация в рамките на няколко часа); възможност за осигуряване на потребностите на различни медицински формирования чрез комбинацията от контейнери; климатизиране на работните помещения; защита срещу ЯХБ агенти; възможност за интегриране в многонационални медицински и т.н. Както се вижда – нищо ново в научният принос на А.П.
Прелюбопитно изглеждат и публикациите на автора. Те са общо двадесет и три. Имат обем от 64 стр. Три от публикациите по същество са резюмета в списанието на Балканския военномедицински комитет, в което по традиция текстовете на докладите не се публикуват. В двадесет от тях А.П. е съавтор и само три са негови самостоятелни разработки. Една от публикациите е без връзка с темата на дисертацията (Тонев, Ст., Кадурина, М., в подготовката участват: Петков, А., Канев, К., Дочев, Ю., Върбанов, Г. 100 години военномедицински мисии. ВМА, София, 2003).
Мога да изпиша още десетки страници и да цитирам примери от псевдодисертационния труд на А. П. Мисля, че не е необходимо. Напускам 300-те странични дебри на докторската дисертация и се чудя кои са оригиналните теория, теоретично или емпирично обобщение, и кой голям научен или приложен проблем е решил вчерашния докторант и днешният мастит професор. Май че такива бяха изискванията и на стария и на новия закон. И защо ли не ги открих? Интересно е и къде са били рецензентите?
Ще си позволя да завърша с една перифраза по Димитри Иванов - "ясно е, че положението в българската наука е безнадеждно, но май не е особено сериозно или поне не е такова за бившите ВАК и специализираните научни комисии и съвети". Питам се, ще ни спаси ли някой от псевдоучени и псевдонаучни организации и ще дойде ли ден да не се срамувам да се нарека доктор и доцент, какъвто съм от преди повече от 20-т години??
Рожба на стахановската практика е и успешната защита на дисертационен труд за присъждане на научната степен “доктор на науките” от известния във военномедицинските среди доцент А. П. Преди да коментирам научните постижения, ще отделя няколко думи за служебната кариера на автора. Правя го, защото по собствените му думи, част от постиженията в дисертацията се базират на личен управленски опит и практика. Данните за кариерното развитие на докторанта са от сайта на заведението, в което работи и вероятно са проверени от самия А.П. Ще спестя многобройните специализации в чужбина, от които само една е достоверна, тази по "Болнично управление" в Стопанския университет, Виена, Австрия в периода 1991-1993 г. Останалите са просто служебни командировки. Днес обаче е масова практика те да се представят като специализации. В този смисъл деянието не е толкова укоримо. Спестявам и годините, в които "ту е", "ту не е" заместник началник на това заведение, в което работи. Причината не е в снизходителността ми. Просто това заведение има претенции да е висше училище, но никога не е спазвало изискванията за изборност на Закона за висшето образование. Това е обаче е друга тема. С тези уговорки кариерата във военномедицинската област на новия голям доктор на науките е повече от скромна (цитирам сайта) - лекар-интерн във ВВМИ, София – 1979-1980 г.; лекар в медицинска служба в поделение в гр. Кресна – 1980-1981 г.; лекар в медицинска служба на поделение в гр. Сливница – 1981-1984 г.; редовен аспирант (по днешните термини докторант) от 1983 г.в Катедра "Организация и тактика на медицинската служба (ОТМС)" на ВВМИ, а в последствие - асистент, главен асистент, доцент и началник на спомената катедра (курсивът мой). И така до ден днешен. Простата аритметика показва, че от 31 години трудов стаж, в продължение на 27 от тях, големият доктор е търкал коридорите на престижната сграда на ул. "Св. Георги Софийски" в София. Както се казва "аферим докторе" и дай боже всекиму такава "високо отговорна" управленска кариера и такъв "богат" управленски опит!
А сега, нека да преминем по същество към темата за докторантурата на А.П. Сътворен е труд на 300 страници, посветен на мениджмънта на медицинското осигуряване на войските при мисии, извън територията на страната. Без разбира се кракът да бъдещия голям доктор да е стъпвал на мисия. Това е допустимо при посочения по-горе "богат управленски опит". По този повод народът има една поговорка – “напънала се планината, родила мишка”. Ако дисертацията беше за т.нар. в научните среди “малък доктор” не бих я коментирал. В нея обаче са дефинирани научни приноси, към които не мога да остана безучастен. Ще си позволя да ги цитирам така, както са публикувани в дисертационния труд:
“А. Новост за науката.
1. За първи път в страната е разработен пълен модулен модел за организационно-щатната структура и функционално устройство на български полеви болници Роля 2 ЛМ, Роля 2 У и Роля 3, предназначени за осигуряване на болнична помощ в операции с асиметрични бойни действия.
2. Разработен е уникален алгоритъм за сертифициране на полеви болници.
3. Създаден е деветстъпков модел за клинично управление в полевите болници, който няма световен или български аналог.
4. Създаден е уникален модел на група полеви болници на големи международни организации за медицинско осигуряване на големи хуманитарни кризи.
В. Обогатяване на съществуващи знания
5. Извършен е задълбочен анализ на условията за дейност в асиметрична война и тяхното отражение върху управлението на полевите болници.
6. За първи път в страната е извършен обобщен анализ на реални данни за медицинските загуби, постъпващи в полеви болници при съвременни асиметрични бойни действия.
7. Извършен е подробен анализ на условията за дейност на полеви болници при хуманитарни мисии в България, в отдалечени страни и в Балканския регион и тяхното отражение върху управлението и дейността на полевите болници, участващи в тези мисии.
8. Извършен е подробен финансов разчет на разходите, необходими за действие на група полеви болници на голяма международна организация.
9. За първи път в страната е извършен задълбочен анализ на предпоставките, необходими за въвеждане на телемедицината в български полеви болници.
10. Извършен е подробен анализ на въздействието на принципите за медицинско осигуряване, залегнали във военната доктрина на НАТО върху дейността на българските полеви болници при асиметричен военен конфликт.
С. Приноси с практико-приложен характер.
Всичките 10 изброени по-горе приноси имат практико-приложен характер.”
Броят на изредените новости в науката и практика са толкова много на брой, че за коментирането им ще са ми потребни доста страници. По тази причина ще се спра на водещата научна новост, според която за първи път в страната е разработен пълен модулен модел за организационно-щатната структура и функционално устройство на български полеви болници Роля 2 ЛМ, Роля 2 У и Роля 3, предназначени за осигуряване на болнична помощ в операции с асиметрични бойни действия (курсивът в текста е мой).
Този текст ме възмути безкрайно по няколко причини. Първата от тях е свързана с близо 15 годишната ми кариера в органа за ръководство на медицинското осигуряване на Въоръжените сили. В тази ми битност, аз и мои колеги сме съавтори на не една, а на десетки полеви болнични заведения за военновременните нужди на Българската армия? И не само преди 1989 г., а и близо десетилетие след това. По своята организационно-щатна структура те по нищо не се различават от "уникалните разработки" на А. П. В този смисъл с нищо не е "уникален" и създаденият от автора (цитирам): "...модел на група полеви болници на големи международни организации за медицинско осигуряване на големи хуманитарни кризи... “ (курсивът е мой). Просто става дума за една реминисценция на позабравените от днешното поколение военни лекари полеви и стационарни болнични бази на Българската армия.
Другата причина за възмущението ми е фактът, че проблемите за модулността не са нови, ама никак нови. Ако А. П. беше прочел по-внимателно източник № 12 от библиографията към собствената си дисертация (Колев Н., Чупетловски С., Узунов С. Медицинско осигуряване на Въоръжените сили в операциите. Военно издателство, София, 2008. Учебникът е даден за печат във Военно издателство през 2006 г., а излиза от печат през 2008 г., т.е доста преди официалната защита на дисертацията), щеше да научи доста интересни подробности. Позволявам се да цитирам онова, което е записано в учебника на стр. 108-109:
" В съвременни условия оперативните медицински способности трябва да съответстват на изложените принципи и политика и на изискванията за модулност и изграждането им от мирно време, както и да осигуряват способност на всяко по-старшо командно равнище за реакция на повишени изисквания на подчинените и възможност за работа на многонационални екипи... Изискването за модулност не е ново. Във военномедицинската терминология понятието навлиза широко след ХХІ-т конгрес на Международната организация по военна медицина и фармация. Участващите в конгреса стигат до извода, че използването на военновременни полеви болници при ликвидиране на последствията от бедствия, аварии и катастрофи не е ефективно. Причината за това е в организационната им структура, която е неделима. Поради това в някой случаи в района на действие отделни елементи не достигат (например операционни екипи), а други – бездействат, тъй като не са необходими (вирусологична лаборатория). В българската военномедицинска литература терминът модул се употребява често, без понятието да се дефинира. Медицинският модул се определя като: завършено организационно щатно медицинско формирование, специализирано в изпълнение на еднотипни задачи от комплекса присъщ за съответните командни равнища (разбирай роли 1, 2 и 3), с дефинирани предварително медицински способности, предназначен за подпомагане на подчинените.
...Модулите трябва да отговарят на следните общи изисквания, свързани с изисквания към: комплектуването с персонал (по възможност кадрови военнослужещи и по изключение от постоянния резерв) с цел осигуряване на максимална екипност за работа; възможностите да изпълняват задачи самостоятелно (извън организационната единица, в чиято структура са включени) или като се придават към друга действаща организационна единица с подобни функции; комплектуването с материални средства само и изключително за функциите, в които са специализирани; интер-модалност на транспортирането в зоната на операцията (способност за транспортиране с различни видове транспорт); запазване на общата численост на военномедицинския състав на въоръжените сили в мирно време...
Най-честите модели за използване на модулни формирования са: усилване на вече работещи аналогични медицински структури в случаите, когато техните ресурсни възможности не отговарят на планово или внезапно възникнали потребности, за замяна на отделни медицински елементи при излизането им от строя, за подпомагане на бедстващо население у нас или в други страни или за ротация при операции, извън националната територия...” (курсивът мой).
Разбира се проблемите на модулността са вълнували и други автори. За да не бъда отегчителен ще приведа пример със статия на трима йордански военни лекари (Мedical Support in the Field What to Supply?, by Abbadi Suleiman, Joma'h Mohamed and Quraan Ziad, Jordan, International Review of the Armed Forces Medical Services, Tome LXІX, 7/8/9, 1996 p.242-248), които правят извод, че световната практика се основава на модулна концепция при изграждането на медицински формирования и използването на контейнери; прилагането на едни и същи медицински стандарти в мирно време, при криза и война; висока мобилност (лесно транспортиране и преминаване в режим на пълна готовност за експлоатация в рамките на няколко часа); възможност за осигуряване на потребностите на различни медицински формирования чрез комбинацията от контейнери; климатизиране на работните помещения; защита срещу ЯХБ агенти; възможност за интегриране в многонационални медицински и т.н. Както се вижда – нищо ново в научният принос на А.П.
Прелюбопитно изглеждат и публикациите на автора. Те са общо двадесет и три. Имат обем от 64 стр. Три от публикациите по същество са резюмета в списанието на Балканския военномедицински комитет, в което по традиция текстовете на докладите не се публикуват. В двадесет от тях А.П. е съавтор и само три са негови самостоятелни разработки. Една от публикациите е без връзка с темата на дисертацията (Тонев, Ст., Кадурина, М., в подготовката участват: Петков, А., Канев, К., Дочев, Ю., Върбанов, Г. 100 години военномедицински мисии. ВМА, София, 2003).
Мога да изпиша още десетки страници и да цитирам примери от псевдодисертационния труд на А. П. Мисля, че не е необходимо. Напускам 300-те странични дебри на докторската дисертация и се чудя кои са оригиналните теория, теоретично или емпирично обобщение, и кой голям научен или приложен проблем е решил вчерашния докторант и днешният мастит професор. Май че такива бяха изискванията и на стария и на новия закон. И защо ли не ги открих? Интересно е и къде са били рецензентите?
Ще си позволя да завърша с една перифраза по Димитри Иванов - "ясно е, че положението в българската наука е безнадеждно, но май не е особено сериозно или поне не е такова за бившите ВАК и специализираните научни комисии и съвети". Питам се, ще ни спаси ли някой от псевдоучени и псевдонаучни организации и ще дойде ли ден да не се срамувам да се нарека доктор и доцент, какъвто съм от преди повече от 20-т години??
Няма коментари:
Публикуване на коментар