Ние, хората на
42 години, обикновено рядко се връщаме към спомените, защото все още се
чувстваме млади, градим планове, гледаме напред...Не че не случва и обратното.
Но това става обикновено на чашка и раздумка със стари приятели от службата. И
макар в последните месеци да не съм се виждал с тях, в мислите си все по-често
отивам към миналото – и по-далечно и по-близко.
Спомням си един
крайграничен гарнизон с неговото южно очарование, гостоприемни жители,
традиционното му безводие и безкрайните нощни тревоги за проверка на бойната
готовност... (Визирам гр. Елхово и 12
мсп – бел. моя).
Спомням си за
своите пациенти, чиито имена отдавна съм забравил, както и за някои от тях,
които и до днес ме помнят и при среща ми казват „Здравей докторе”; за
безсънните дни и нощи при ликвидиране на една грипна епидемия; за сухата есен
на 1982 г.,
когато по време на учението „Щит” хепатитът и дизентерията ни шибаха като бич,
когато забравяхме за сън и храна и като по чудо не се заразихме и заболяхме...
Спомням си за
въпроса на моите деца, когато бяха малки, „татко, кое е нашето родно място”; за
честите къси или дълги раздели със семейството; за четирите служебни
апартамента, в които живяхме в различните гарнизони; за изплатените повече от
2000 лв. наеми; за олющените от пренасяне мебели; за това, че доскоро бях лишен
от право на собствено жилище, а моите съученици в Сливен бяха построили вече и
вили...
Не мога да
забравя и тихите, повечето безмълвни упреци на съпругата ми, че заради мен
смени много работни места и не можа да се реализира като лекар, за тъгата в
очите на сина и дъщеря ми, когато се разделяха с добри другарчета и тръгваха да
търсят нови.
Спомням си, че
никога не съм живял бедно, но и не съм си позволявал луксове, че задълженията
ми към държавата са над 14 000 лв., а спестяванията ми – пет пъти по-малко...
В тоя ред на
мисли мога да продължа. Но не искам. От всичко преживяно не се оплаквам и
отказвам и никому не се сърдя за съдбата си. Защото доброволно поех пътя на
военния медик и защото, ако бих могъл да го извървя отново, навярно щеше да е същият.
Думата ми е за
друго. За горчилката, която остави в душата ми написаното, че един заместник
командир на полк е по-добре финансово осигурен от цивилен заместник-министър, а
старшина на рота – почти колкото главен експерт в гражданско министерство. Това
са твоите думи Орлине! Извини ме за интимното обръщение, но си го позволявам,
защото и двамата сме живели в един и същи град, бродили сме по хайдушките му
поляни, учили сме и сме завършили една и съща гимназия с възрожденско име и
дух. Та тия думи ме накараха да погледна в служебните си записки от по-ново
време и да си спомня:
- че само през тази пролет уволнихме по собствено
желание шестима млади лекари (назначени през 1989 г.), всеки от които
върна в бюджета на държавата стипендии,
получени от МНО в размер от 3 до 4000 лв.;
- че има и много други рапорти за уволнение на
медицински офицери с по-дълъг стаж и по-голям професионален опит, което е
изтичане на мозъци от армията;
- че базовите заплати на медицинските специалисти в
МНЗСГ се движат от около 250 до 1200 лв., а аналогичните в МНО – от 360 до 800
лв. , а що се отнася до допълнителните надбавки – има ги и в двете ведомства,
но не му е тук мястото да спорим за това.
И тези факти ме
смутиха. Защото виждам една тенденция на отлив от военномедицинската професия,
а си съгласен, че няма боеспособна армия без здрав тил, чиято неразделна част
сме ние – медиците. Смути ме и друго - твоята статия ни прави лоша услуга, като
в очите на обикновения човек отново ни издига в ранг на облагодетелствана каста
в обществото. Аз съм лекар и офицер и искам да ти кажа, че никога не съм размахвал
„шофьорските заплати и емоциите покрай тях”. Знам, че хазната на България е
почти празна и не искам да бъда този, който я изтупва за себе си, или чрез
служебното си положение - за хората от своята гилдия. Защото освен всичко съм и
обикновен гражданин на тази държава и следователно равен с другите.
Но като твърдя,
че българският военнослужещ не живее на границата на бедността, все пак няма да
се откажа от правото си да търся справедливо решаване на неговите социални и
граждански интереси – разбира се в областта, в която съм специалист. Защото е
известно кой страда най-много в условията на икономическа криза. Поне от
историята. Или забравяме, че военният е държавен служител, а не предприемчив
бизнесмен.
Васил Биков
казва, че „истината не притежава свойството да достига до всяко ухо, не всяко
ухо може да я чуе”. Но истината казана от теб Орлине във вестник „Народна
армия” положително е чута – от едни като мен с горчилка, от други – със злостно
задоволство, защото подхранва тезата за пълните ни с „пари шапки”.
И ти и аз сме
офицери и професионалисти. Всеки в своя бранш. За това те моля, когато стоим
между емоциите и реалностите да бъдем такива. Истината никога не е крайна, още
по-малкото – едностранчива. И ако я покажем като такава рискуваме да вбием клин
между народ и армия. А дали това е полезно в днешното време на политически
делби и пристрастия, те оставям да си отговориш сам.
Извини ме, ако в
тези (не)канени размисли с нещо съм те засегнал.
Няма коментари:
Публикуване на коментар