четвъртък, 21 юли 2016 г.

СПОМЕНИ ЗА ЕДНИ ОТМИНАЛИ ГОДИНИ*



През есента на  1983 г. бях приведен на служба в Мобилизационно-окомплектовъчния и учебен отдел на Медицинско управление на Тила на БНА. Във  връзка с изпълнение на служебните ми задължения се наложи за кратко време да се запозная със задачите и структурата както на самото управление, така и на мирновременните и военновременните медицински заведения, които бяха под негово пряко или методично ръководство.
По това време на пряко подчинение на управлението бяха Висшия военно медицински институт (ВВМИ), гр. София, военните болници в градовете Плевен, Русе и Шумен и военните санаториуми в градовете Кюстендил, Велинград, Белово, Хисаря, Нареченски бани, Поморие, Банкя и Вършец.
Ще си позволя да разкажа някои исторически факти за санаториалното дело в армията.
Началото е поставено през 1925 г. с изграждане на водолечебни станции  в Банкя, Хисаря и Вар­на за нуждите на военноинвалидите и пострадалите от войните. През 1930 г. софийският търговец Никола Иванов подарява построеният от него почивен дом за нуждите на военноинвалидите, известен като Инвалидния дом в Банкя. През 1934 г. в Помо­рие се открива Калолечебна станция, в Кюстендил — Водолечебна станция, а през 1939 г. в Нареченски бани - военен санаториум. В посочените здравни заведения почиват и се лекуват военноинвалиди, запасни офице­ри и отчасти висши офицери от армията. Интересен факт е, че при проектирането на сградите на санаториумите в  Хисаря и Нареченски бани (преди Втората световна война) е осигурена възможност за безпрепятствено движение на инвалидни колички от двора до съответните етажи и са създадени са облекчения за инвалидите при хранене и ползване на санитарните възли. Споменавам го от гледна точка на днешните призиви за осигуряване на равен достъп на инвалидите до околната среда. Оказва се, че това правило не е нещо ново, иначе казано е добре забравено старо. През 1943 г. в състава на Общо армейската военна болница в София се включва кли­матична станция в с. Ракитово, Пазарджишко, а през 1944 г. – водолечебната станция в Банкя и Клубът за отдих на офицерите от Софийския гарнизон, разполагащ с 40-50 легла за ползване като санаториален стационар през летните месеци.
През 1946 г. се сключва споразумение между Министерството на народната отбрана и Съюза на военно-инвалидите за предоставяне на медицинската служба на армията на санаториумите, собственост на съюзи в Хисар, Нареченски бани и Поморие. По-късно в състава на санаториалните заведения се включват завещаният от о.з.генерал Рачо Петров имот с две вили в Белово с желание да бъде погребан там (гробът с надгробната морена бе възстановен през 1993 г.)  - за климатично лечение на военнослужещи с белодробна туберкулоза и национализираната частна болница в гр. Вършец. В края на 1948 г. със седем военни санаториума.
През 60-те години на ХХ век  се извършва масово строителство в съществуващите санаториуми, а през 1969 г. е открит новопостроения санаториум във Велинград. Към началото на 1989 г. армия разполага с осем санаториума, в които годишно се обслужват около 28000-29000 пациенти.

 Дейността на военните санаториуми, след преминаването им към Медицинската служба на армията и до днес, се организира от вътрешно нормативни актове. До  1989 г. те са утвърждавани от Министъра на народната отбрана и Началникът на Тила на БНА, а след 1991 г. - от Началника на Генералния щаб на Българската армия. Никога не е изпълнена разпоредбата на чл. 86 от Закона за всеобщата военна служба в Народна Република България – обнародван в Държавен вестник през м.февруари 1958 г., за уреждането й с  правилник, утвърден от Министерския съвет. В действащия ЗОВСРБ също липсва подобна регламентация.

Според вътрешно нормативните актове, възстановяването на срочнослужещите (след остри заболявания, като продължение на болничното лечение или при тежки форми на заекване) е изцяло за сметка на бюджета на министерството. За възстановяване на срочнослужещите се ползват военните санаториуми в Кюстендил, Вършец и Белово. Свръхсрочнослужещите офицери и сержанти ползват възстановителните заведения безплатно, когато санаториалното лечение е продължение на болничното. При определени заболявания (например сърдечен инфаркт и мозъчен инсулт) сроковете за възстановяване  са 50 дни. Санаториумите се използват веднъж годишно и от свръхсрочнослужещи офицери и сержанти с хронични заболявания, като половината от отпуска  дни са възстановяване (10 дни) е служебен. До финансово-икономическата криза през 1997-1998 г. офицерите и сержантите заплащат символични суми за тази форма на възстановяване.

Когато постъпих на работа в управлението, ръководството на мирновременната дейност на санаториумите се осъществяваше от Лечебно-курортният. Начело на отдела беше полковник Тончо Янков, със заместник полковник Рафаел Стефанов и старши помощник по санаториалното дело – полковник Антон Антонов. След 1985 г. отделът бе последователно оглавяван от полковник Рафаел Стефанов, полковник Васко Петров, полковник Нарцис Москов.  За санаториалното дело в различните години са отговаряли офицерите Васко Петров, Лъчезар Войнов, Красимир Балев, полковника от резерва Стефан Гогов – бивш началник на Военна болница в гр. Дупница, а в последствие – на Учебния отдел на ВМА.
Отделът, в който работех, също имаше отношение към санаториалното дело. Той отговаряше за поддържането на щатове за мирно и военно време и изготвяше предложения за промени в тях, поддържаше кадровите дела на висшия медицински състав и планираше годишните размествания, организираше следдипломната квалификация и определяше мобилизационно назначение на лекарите, контролираше изпълнението на възложените им военновременни задачи. А те не бяха никак леки. Особено за санаториумите във Велинград и Кюстендил. Всеки един от тях  отговаряше за формирането на стационарна болнична база с 5500 л. В нейният състав влизаха – управление на базата, батальон за материално осигуряване и единадесет стационарни болници (сортировъчна полева подвижна болница, евакуационен приемник, хирургическа евакуационна болница, терапевтическа евакуационна болница – 2 бр., болница за леко ранени,  болница облекчен тип, евакуационна болница за ранени в главата и гръбначния стълб, евакуационна болница за ранени в гърдите, корема и таза, евакуационна болница за ранени в бедрото и големите стави  и многопрофилна евакуационна болница). Общата численост на базата бе около 2250 души, което десетократно надхвърляше числеността на мирновременния персонал. През 1982 г. болничната база, формирана от санаториума във Велинград участва във военно-медицинското учение  „Пирин-82”.
След закриването на санаториума в Кюстендил  през 1991 г., двете военновременни стационарни болнични бази бяха обединени в една с 8000 легла. Това намали бремето на мобилизационните задачи на колегите от Велинград, но не го премахна. Това се случи едва през 1998 г., когато по мое предложение, бяха снети от схемата за мобилизация военновременните стационарни и полеви болнични бази и бяха заменени с 16 полеви болници (по броя на общовойсковите съединения в армията). А санаториалните заведения, преструктурирани в Центрове за рехабилитация и профилактика, започнаха и в мирно и във военно време да се занимават с едни и същи задачи – възстановяване ва здравето.
Със санаториума във Велинград ме свързва един необичаен спомен. През лятото на 1991 г. началникът на управлението генерал-майор Чаушев и неговият заместник – полковник Кушев отсъстваха от страната, а аз бях „временно изпълняващ длъжността” началник за времето на отсъствието им. Някъде към обяд ми позвъни секретарката на вицепрезидента Атанас Семерджиев и ми съобщи, че незабавно трябва да се явя при него. За първи път влизах в Президентството. И ако кажа, че не бях притеснен, ще излъжа. Оказа се, че трябва до присъствам на среща на генерал Семерджиев с представители на Малтийския орден, на която да се обсъдят възможностите на ордена за здравни инвестиции в България. Моята задача, по думите на секретарката, беше да докладвам за балнеоложките възможности на страната. Учудих се, че за този доклад не бяха поканени представители на здравното министерство. По време на срещата бях седнал от лявата страна на вицепрезидента, а вляво от мен беше професор Любен Беров – съветник на президента Желев и бъдещ министър председател на България. Когато ми даде думата, генерал Семерджиев каза, че е необходимо да акцентирам в изказването си върху балнеоложките възможности и клиничният профил на санаториума във Велинград Стана ми ясна причината за отсъствието на специалисти от здравното министерство. Вицепрезидентът вероятно се надяваше малтийците да инвестират във Велинград. Доколкото знам от тези разговори не произтече нищо.
Няколко думи и за промените в санаториалното дело след 1989 г. Част от тях настъпиха по обективни причини. Вече споменах за закриването на санаториума в Кюстендил. В основата на това решение беше икономическата  неефективност на заведението (сезонна  работа от май до септември, а целогодишна издръжка на персонал и комунално-битови разходи и др.) и липса на собствени възможности за съвременна балнеоложка рехабилитация и профилактика. Да не говоря за примитивните условия за настаняване и битово обслужване на пациентите. По реституционни причини бе закрит санаториума във Вършец.
При едно изследване през 1990 г. бе установено, че  медицинският персонал в болниците и санаториумите застаряване. Обобщените данни за санаториумите показваха, че 32% от лекарите са във възрастовата група от 50 до 65 години, 50%   от   35 до 50 и едва 18% са под 35 годишна възраст. Установено беше и немотивирано им пренасищане  с лекари. Мерки обаче не бяха предприети.
Съществени промени в организацията на санаториалното дело се извършиха след приемането от Висшия военен съвет към Министъра на отбраната през месец май 1992 г.  на „Концепция за реорганизация и развитие на медицинската служба на Българската армия в мирно и военно време в периода 1992 г. до 2000 г.”. По-важните от тях бяха:
1. Въвеждане на нови щатове на всички мирновременни военни здравни структури, в т.ч. и ЦРП с оптимизиране числеността на персонала по посо­ка намаление, без да се навреди на техните възможности.
2. През 1993 г. беше приета „Временна инструкция за организиране лечението в Центровете за рехабилитация и профилактика” с надеждата, че тази материя ще бъде уредена в подготвяния по това време законопроект за отбраната и въоръжените сили на Република България. Което се оказа химера. Инструкцията регламентираше реда за лечение и неговото заплащане съобразено с новите цени на стоките и услугите в страната. Утвърдени бяха три основни форми за лечение, две от които добре познати – възстановяване след болнично лечение от 20 до 50 дни и вторична профилактика и рехабилитация на хронично болни за 20 дни.  Третата беше нова и представляваше първична профилактика на здрави лица за 10 дни. С нея бяха обхванати работещите с ракетни горива и в среда на високочестотни и електромагнитни полета. Тя замени пре­дишната профилактика във военно почивните домове, оценена като неефективна.
В отделен раздел  беше уреден проблемът с възстановяване на наборните военнослужещи след болнично лечение. Домашният отпуск по болест беше заменен с възстановяване в ЦРП. Специално внимание беше отделено на възстановяването на преболедувалите от вирусен хепатит.
Наредбата уреждаше използването на ЦРП от членовете на семействата на военнослужещите, пенсионираните по пределна възраст офицери и сержанти с хронични заболявания, уволнените или пенсионираните по болест военнослужещи, съпругите, и децата на загиналите военнослужещи и военни служители при изпълнение на служебния им дълг, от военните инвалиди и семействата им.
Разказвайки за санаториалното дело, не мога да не спомена за тежката криза, настъпила в страната в края на 1996 и началото на 1997 г. Тя засегна и Центровете за рехабилитация и профилактика. Изхранването на лекуващите се извършваше със затруднение. Липсваше гориво за локалните отоплителни системи. Наложи се прилагането на непопулярни мерки – спиране на приема на пациенти, принудително пускане на персонала в домашен отпуск, съкращаване на сроковете за рехабилитация, нарушаване на правилата на диетичното хранене, увеличаване  на цените, които заплащаха  част от лекуващите се. Те не се приемаха еднозначно, както от персонала, така и от пациентите. Не бяха малко и недоволните. Но трябваше да оцелеем. И оцеляхме. Тези времена останаха в миналото и вероятно малко хора си спомнят за тях.
Ще ми се да пожелая на днешните лекари, сестри, кинезитерапевти и останалия обслужващ персонал в болница „Вита”, наследник на някогашния военен санаториум, никога повече да не ги преживяват!
София, 22.07.2016 г.
* -текстът е писан по молба на моя приятел д-р Крантев, управител на болница "Вита" по повод книга, която подготвя.

Няма коментари:

Публикуване на коментар