понеделник, 27 април 2015 г.

Военният бюджет и Гари БЕКЕР



По време на даскалуването ми във Военна академия (1999-2013 г.) написах една книга със заглавие „Актуални проблеми на управлението”. Книгата е издание на Военна академия "Г. С. Раковски и излезе през 2010 г.

Първата глава е посветена на същността на социалните организации, каквато е й армията. При изследването им съм използвал и икономическия подход на Гари Бекер и неговите три, универсални за всяка организация принципа: максимизиращо поведение, пазарно равновесие и стабилни предпочитания.  
 
Гари Бекер (1930-2014)
За книгата се сетих вчера по повод Консултативния съвет по национална сигурност (КСНС) при президента, посветен на военния бюджет.
Ще си позволя да приведа откъс разсъжденията ми върху  принципа за пазарното равновесие:
„…..
Пазарното равновесие или принципът на отрицателната обратна връзка, се основава на диалектическата връзка „търсене-предлагане”. Това качество обикновено е най-отчетливо в икономическите организации. Например повишаването на доходите на част от населението у нас през 2006-2007 г., увеличи предлагането на банкови кредити. Подобно равновесие не е присъщо само и единствено за икономиката, което е видно от следните примери:

  •               През м. септември на 2007 г. в България започна сравнително масова и безсрочна стачка на учителите с искания за повишаване на заплатата. Много от подкрепящите ги лидери на опозицията решиха, че тези искания могат да бъдат задоволени като се орежат субсидиите на армията за модернизация. Основателен е въпросът каква връзка има стачката с търсенето и предлагането? Връзката я има, но тя не е видима. След 1989 г. българските граждани все по-осезателно започнаха да асоциират заплахите за сигурността повече като вътрешни  – криминална престъпност и по-малко като външни – от съседни или по-отдалечени държави. В този случай търсенето е преди всичко в областта на физическата сигурност на личността, семейството, роднините, приятелите. Търсенето на сигурност спрямо външни заплахи намаля, особено след приемането ни в НАТО и Европейския съюз. В този ред на мисли е обяснимо, защо българския гражданин не коментира (не се замисля за) услугата „сигурност”, която предлага МВР, а министерството – върху съответствието между разходи и ползи вътре в самото него (виж първия принцип на Бекер - бел.моя). За разлика от потребността от сигурност срещу криминалните престъпления потребността от въоръжена сигурност срещу външни заплахи е намаляла или липсва (не коментирам дали това е правилно или не), а организацията, която я предлага - Българската армия,не е в дневния ред на обществото, защото нейната услуга не се търси. Това направи възможно по време на учителската стачка да видим от екраните на телевизорите и прочетем от вестниците, че не би било лошо да се спрат програмите за превъоръжаване на авиацията и флота, за да се увеличат учителските заплати (край на цитата).

Ето защо не се учудвам на липсата на решения от КСНС.

Още повече като се имат предвид и далаверите в МО и Българската армия.


четвъртък, 16 април 2015 г.

Прелет над един вестник



Не обичам да ме манипулират публично или публично да се подиграват на хорски дефекти. Това ме накара да направя прелет над сериозните материали един, иначе жълт вестник. Но да я карам подред.
1. Автор, чийто политически статии иначе обичам да чета, този път, меко казано ни заблуждава, цитирам: "И така по "клинични", пардон - парични пътеки, се завърнаха и "жълтата гостенка", и параличът, и менингитът, и детската смъртност, а средната продължителност на живота се върна назад към 60-те години на миналия век" (Георги Атанасов, "Престъпления не се лекуват с реформи", в-к "Уикенд", бр.14, 11917.04.2015, с.35).
Жълтата гостенка (разбирай белодробната туберкулоза – бел. моя) започна да се завръща в България още през 80-те години на миналия век. С крайно атипично протичане и трудна за диагностика. Дали това се дължи на закриването на специалността "Фтизиатрия" и на диспансерите за туберкулозно болни щото сме били "преборили" тази болест? Или на лоша профилактика? Не зная. Известно ми е, че и в държави на запад от Калотина също има ръст на белодробната туберкулоза. Така че да я прикачваме към проблемите, създавани от взаимодействието НЗОК - болници е малко некоректно.
Заболеваемостта от паралич (вероятно авторът е имал предвид детския паралич – бел. моя) и менингитът зависят от равнището на профилактиката на заразните болести в България. И ако двете болести се завръщат, това означава, че тази дейност е занемарена. Само че  и тя няма връзка с болниците.
Накрая да проверим данните на г-н Георги Атанасов за детска смъртност и  средната продължителност на живота (фигури 1, 2 и 3).
От фигура 1 е видно, че рязко завишаване на общата смъртност е регистрирано през 1998 г., при това нито болниците, нито болничните легла през този период са претърпели съществени промени спрямо 1989 г. През следващите петнадесет години - до 2013 г.,  тя се задържа на едно и също ниво.Както се казва, има какво да се прави. Но дали само в болничната индустрия???
 



Фиг. 1 Обща смъртност в периода 1981-2015 г.
С постиженията по снижаване на детската смъртност трябва да се гордеем. От 18,9 на хиляда новородени деца сме я свалили на 7,3‰. Не че няма какво да се желая!
Фиг. 2 Детска смъртност в периода 1981-2013 г. на 1000 новородени деца
И накрая да видим и колко дълго живеем (фигура 3).
Фиг. 3 Средна продължителност на живота в България в периода 1947-2013 г.
Не така г-н Атанасов. Проблеми със здравната система има. Но те не са само и единствено в болниците, както успешно ни се внушава четвърт век.
2. Вторият автор не ми е симпатичен. Иначе е професор, разбирач от всичко. Та тоя хубостник пише, цитирам: "Социологът Андрей Райчев е добре известен с бушуващото си мислене и поведение. Наблюдавал съм как хаотичното му говорене се допълва от телесното му друсане и от ужасяващото му гримасничене." (Юлиан Вучков, "Как опростачиха България", в-к "Уикенд", бр.14, 11917.04.2015, с.40).
Тук коментарът ми е кратичък. Ако беше се консултирал с приятелите си от медицинските среди щеше да научи, че гримасите на лицето, движенията на тялото и честото вмъкване на паразитни, извън контекста на разговора думи и се дължат на говорният дефект (заекване, stammer) на г-н Райчев. Нещо, с което не е редно да се подиграва!
В статията си професорът за пореден път си позволява да съжалява, че редица медицински светила не били в обектива на ТV камерите и вероятно в политиката. Не ги познавам достатъчно, но се надявам да не са като любимият му и крайно "талантлив", но в далаверите генерал-медик!
Професоре-е-е-е!

сряда, 8 април 2015 г.

В ЩАБА НА СЕДМА МОТОСТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ*



В щаба на 7 мсд имах честта да служа от 1978 до 1983 г. Наричаха я ковачница на кадри. В този аспект е възможно да е оказала влияние и върху бъдещата ми кариера на военен лекар.

Дивизията имаше славно минало. Бях решил да разкажа подробно за нея. Отказах се от намеренията си. Едва ли можех да кажа нещо повече от бившият й командир и бивш министър на отбраната армейски генерал Мутафчиев, който преди две години публикува мемоарите си. И разбира се от полковника в оставка  Трифон Ангелов, който й  посвети специална книга (Познанството ни датира от 1983 г. Беше интелигентен и професионално подготвен офицер. За съжаление кариерата му не завърши по най-добрия начин – бел моя). По горните причини ще се огранича с няколко кратки бележки.

По време на службата ми в 12 мсп и в щаба на дивизията бяха известни  най-вече нейните командири след 9.ІХ.1944 г.(Таблото във фоайето на щаба в Ямбол разказваше само за тях – бел. моя). Историята до тази дата беше табу.

Сред имената на споменатото табло бяха това на армейски генерал Добри Джуров, генерал-лейтенант Панайот Каракачанов, генерал-полковник Демир Бораджиев, генерал-полковник Мирчо Асенов, генерал- майор Никола Грънчаров, генерал-лейтенант Ц. Бакалов, генерал-полковник Борис Карамфилов и др. От посочените генерали познавах малцина. За други бях чувал.

Имам спомени от Джуров като министър на Народната отбрана. Той лично ръководеше ежегодните учения на БНА “Балкан” Министърът посещаваше и всички учения на Тила на БНА.  През 23.ІХ.1985 г. лично ми връчи награда ръчен часовник по повод тогавашния празник на БНА. Нямам представа за професионалните му качества. От ученията обаче имам представа, че говореше  ужасен руски език. 

С генерал Ц.Бакалов съм имал само една кратка среща в битността му на началник управление “Кадри” на МНО.

За генерал-полковник Асенов за първи път чух, когато кандидатствах за жителство в София. В качеството си на зам. министър на отбраната беше оторизиран да разписва писмата до председателя на Столичния народен съвет. Години по-късно отговарях на рапорта му до Джуров по повод ликвидирането на Военния санаториум в Кюстендил.  Не го познавах лично. Същото се отнася и за генерал Карамфилов. Името на генерал Грънчаров за първи път чух  като студент в Пловдив по повод участие в заговор срещу Живков. Заговорниците се срещали в с. Първенец и там били записани разговорите им. Тези факти ми станаха известни поради факта, че колежка от нашата група живееше на квартира в апартамента на един от тях, пловдивски партиен функционер, чието име не помня. По-късно в полка в Елхово са ми разказвали за простотиите му. Не съм го срещал никога.

Истинската история на съединението, а и на 12 мсп научих години след като бях напуснал армията. 7 мсд води началото си от 6-та пеша бригада, създадена в град Сливен през 1885 г. През 1891 г. с Указ на Цар Фердинанд е въведена дивизионната организация и бригадата е реорганизирана в Трета пехотна Балканска дивизия с щаб в Сливен. Дивизията е участвала във войните водени от България в периода 1912-1945 г. Ще си позволя само две думи за онези славни времена. Първата операция в Балканската война е Лозенградската - от 5 до 11.10.1912 г. Тя е  проведена от І и ІІІ армии. Само две от участващите дивизии - 3-та Балканска и 4-та Преславска разполагат с полагащите им се по щатовете за военно време санитарни учреждения. Военните лекари от двете съединения на практика организират медицинското осигуряване на всички пехотни дивизии от двете армии и се справят с оказването на медицинска помощ на около 3800 ранени за 6-7 денонощия. 3-та Балкански дивизия е предислоцирана в Ямбол през 1945 г.

Няколко думи и за 12 мсп. Той е наследник на 11 пехотен Сливенски полк от състава на 3 пехотна дивизия. По времето на службата ми там от Ковачев бях дочул някои неща. Мисля, че по време на войнишката клетва през есента на 1976 г.бяха докарали от София и полковото знаме от царско време. Всички надписи и атрибути, напомнящи царството обаче бяха обшити с парчета червен плат.  Такова беше времето. Историята беше запратена в ъгъла. За полка в Елхово трябваше да се знае и помни, че е полк на „българо-съветската” и „българо-чехословашката” дружба.

Изкушавам се да разкажа и  за генералите и офицерите от командването на дивизията. С командира й генерал-майор Гочев се бях запознал при злощастната партия бридж в лечебницата на 12 мсп. През есента на 1978 г. Гочев стана заместник командващ на 3-а А. След пенсионирането си се премести да живее в гр.Шумен. От медиите научих, че е загинал в нелепа автомобилна катастрофа. Моето назначение в Ямбол съвпадна с пристигането на новия командир на дивизия, току що завърналия се от Москва възпитаник на Генералщабната академия полковник Теньо Запрянов. Познавах го бегло от последните му командирски дни в 12 мсп.  Съвместната ни служба в дивизията продължи само две години. Запрянов беше работохолик. И твърде праволинеен. Един ден ме извика в кабинета си, в качеството ми на председател на Гарнизонната военнолекарска комисия и здравата ме наруга, че съм давал карти за санаториално лечение на полковник Иван Янакиев и полковник Пейо Янчев и любовниците им (Единият началник щаб, а другият – заместник командир по бойната подготовка – бел. моя). Не беше прав. Никой от посочените офицери не ми беше искал санаториални карти. Разбира се и двамата бяха любители на женската красота. Но толкова. Останалото бяха казармени клюки. По-късно и двамата бяха приведени на служба в други формирования. Янакиев стана командир на 16 мсд в Шумен, където получи и генералско звание. Янчев дълги години ръководи Военното училище във Велико Търново и се пенсионира като генерал-майор. Поради работохолизма и нездравословния си начин на живот през есента на 1981 г. Запрянов направи инфаркт на миокарда. На тържеството по случай връчване на преходното знаме на 53 мсп, полк-първенец за учебната година в Българската армия. Пътищата ни със Запрянов се преплетоха след десет години – той в качеството на началник на управление „Кадри” на министерството,  а аз – началник на отдел в Медицинско управление.

По времето на генерал Запрянов дивизията беше посетена от представители на Главно политическо управление на БНА. Начело с генерал-полковник Кирил Косев. Виждах го за първи път. Не допусках, че може да бъде толкова безсърдечен и циничен човек. В залата за общи събирания на щаба присъствахме всички офицери от командването на дивизията и командирите на части и самостоятелни батальони и дивизиони. В началото изслушахме скучната политическа реч на Косев. Дадоха думата и за въпроси към големия началник. Един от командирите на поделения в гарнизон Бояново – забравил съм името му (Село между Ямбол и Елхово, което живееше благодарение на дислоцираните в него части на 7 мсд – бел.моя), постави въпроса за осигуряване на работа за съпругите на офицерите, особено на тези с висше и полувисше образование. „Има работа в ТКЗС-то” отговори без да се замисли Косев. Разбираемо бе, че в едно село няма как да бъдат устроени работни места за всички висшисти и полувисшисти. Даже и при тогавашната обществено-политическа система. Но не е нормално да отговаряш безпардонно на офицери, част от които носеха непрекъснато бойно дежурство. С генерал-полковника имах и други срещи. Но за тях по нататък.

Като началници на щаба на дивизията служиха и полковниците Дубаров и Иван Динев. Прекрасни хора. С Динев се видяхме отново в София на другарска вечеря на бившите военнослужещи в 12 мсп.

През 1981 г. за командир беше назначен генерал-майор Панайотов. Имаше вид на строг човек, което може би се дължеше на големите му черни мустаци. Иначе беше кротък и възпитан. Не си спомням да е повишавал тон. Учението „Щит-82” обаче му изигра лоша шега. Казваха, че заради него е свален от длъжност. От тогава загубих следите му.

През 1982 г. в Ямбол се завърна генерал-майор Янакиев. Забележителна кариера в щаба на дивизията – от офицер в оперативния й отдел, през командир на полк и началник щаб на съединението до негов командир. И то без завършена Генералщабна академия в Москва. Янакиев действително притежаваше командирски характер и качества.

На 18.04.2011 г. в Ямбол отпразнувахме 125-а годишнина на дивизията. Срещата на ветераните беше много мила и изпълнена със спомени от младостта. За съжаление за славната история на съединението говореха руините на казармените постройки и в двата района – под парка „Боровец” и в Пионерските казарми. По официалното стълбище на щаба на дивизията бяха израснали дървовидни храсти.
Обраслият с бурени и храсти официален входа на 7 мсд
 Когато бях назначен за командир на 7 дивизионен отряд за медицинско осигуряване, мирновременния числен състав на дивизията беше над 4000  души. Частите й бяха разположени в градовете Ямбол, Елхово, Грудово и Болярово и село Бояново. В района до тогавашната окръжна болница в Ямбол се намираха щаба на дивизията, комендантската рота, 82 мотострелкови полк, 42 танков полк, 20 артилерийски полк, два самостоятелни дивизиона – 7-ми изтребително противотанков и 7-ми реактивен и ремонтния батальон. В близост до ж.п. гарата, на срещуположния бряг на р. Тунджа бяха разположени 7-ми свързочен батальон, 7-ми автотранспортен батальон, ротата за химическа защита и батареята за управление на огъня на артилерията. ДОМО, а в последствие медикосанитарния батальон и хлебопекарната рота бяха военновременни формирования.

53 мотострелкови полк беше дислоциран в Грудово, днес Средец. Единият от мотострелковите му батальони, вторият преден отряд на дивизията, се намираше в Болярово. Зенитно артилерийският, в последствие зенитно ракетният полк, отделният ракетен дивизион тактически ракети и инженерно-сапьорният батальон се намираха в с. Бояново. Ракетният дивизион беше извършил първия ракетен пуск в България в далечната 1963 г. Преди 30-на години и това беше военна тайна..

Сред тая историческа справка се връщам към разказа за новата ми длъжност. През 1976-1977 г. екипът на Медицинската служба на 7 мсд беше подменен. За командир на 7 дивизионен отряд за медицинско осигуряване бе назначен капитан Митко Стакев (Бивш началник на медицинската служба на Граничния отряд в гр. Елхово, от 1977 г. – майор – бел. моя) и за епидемиолог - старши лейтенант Богдан Рангелов, възпитаник на Ленинградския медицински институт за лекари профилактици. На следващата година дивизионният лекар Андонов замина на двугодишна специализация в Пловдив, а фармацевтът Богданов оглави армейския медицински склад в Сливен. Те бяха заменени от старшия полковия лекар на 82 мсп капитан Димитър Хаджиандонов и току-що дипломирания магистър фармацевт Драгомир Чернев. Познавах в различна степен бъдещите си колеги. Като че ли най-малко се познавах със старшина Георги Узунов. 

 С Драго Чернев (в средата) и Митко Хаджиандонов (вдясно) във Военния стол в Ямбол. В дъното отляво на дясно - полковник Цончев - армейски лекар на 3 армия, полковник Йорданов - ЗКТ на 7 мсд, полковник Л. Газибаров - началник медицинска служба на КСВ и полковник Панайотов - армейски лекар на 2 армия. Снимката е по повод завършване на научно-практическия сбор на медицинската служба на КСВ, проведен в Ямбол
Есента на 1978 г. беше слънчева и топла. В началото на октомври се явих на новото си работно място (Заповедите за преместване на ново място обикновено се подписваха за деня на БНА, а непосредственото им изпълнение ставаше в началото на октомври – бел. моя). На портала на щаба дивизията ме посрещна на майор Митко Стакев. Отивайки към пристройката, в която се разполагаха тила и техническата служба, Стакев първи козирува на един капитан. Той старателно отговори. Попитах го защо отдава чест на по-младши. „Защото е командир на хлебарската рота, а „хлебарите” в дивизията обикновено стават началници”. По-късно разбрах, че има предвид заместник командира по тила по това време – полковник Иван Йорданов, командир на хлебарска рота като лейтенант. С капитан Иван Ламбев, на когото Стакев отдаде чест, служих цели пет години. Не успя да направи кариера. Може би,  защото не стана член на БКП и по тази причина не беше допуснат да кандидатства във военната академия. Не, че не заслужаваше. Провалените му опити за влизане в партията се дължаха на сержантите и цивилните служители от първичната партийна организация към тила на дивизията, начело със Сатина Мутафова (Деловодителка в тила – бел. моя). Не го обичаха. Беше честен офицер, но неоправдано и ненужно праволинеен. В кооперацията на ул.  „Граф Игнатиев” където се преместихме през 1981 г. се сприятелиха и семействата ни. Съпругата му Таня работеше като зъботехник в гр. Сливен. Ламбев приключи военната си кариера в гр. Сливен. Наскоро научих, че Таня е починала. Бог да я прости.
 С Таня Ламбева - вляво от мен
 С Драго Чернев на гости в семейство Ламбеви
С Богдан Рангелов и Драго Чернев работехме в една канцелария. И бързо се сприятелихме. Приятелство, което съществува и до днес. За съжаление на 05.03.2011 г. Богдан завинаги напусна компанията ни. Мир на праха му. В приятелски отношения бяха и съпругите ни. Пенка чудесно се разбираше със Стефка Богданова, а в последствие и с Юлия Чернева. Кумувахме на сватбата на Драгомир и Юлия. След 1981 г. и трите семейства се събрахме в една кооперация. Нямаше вечер, в която да не си гостуваме. Трите семейства поддържахме приятелски отношения и със семейство Събка и Стоян Желязови, даже и след като Желязов стана заместник командир по тила на дивизията. Събка беше майстор по сервиране на руска водка с чай, приготвян по руски маниер и руски мезета от колбаси и туршии. За последен път се видях с Желязов на честването на годишнината на дивизията.

С дивизионния лекар Хаджиандонов не успях да създам особено близки отношения. Може би защо защото не обичаше Рангелов и непрекъснато го критикуваше. Спомням си обаче как ми позвъни по телефона, след като научил че съм подал рапорт за уволнение. Без много увертюри ми заяви – „Постъпката ти е мъжка. Поздравявам те!”. През есента на 1979 г. капитан Хаджиандонов беше изтеглен на работа в Медицинския отдел на Командването на Сухопътни войски в София. На негово място беше назначен полковник Георги Джамбов (Завърши кариерата си като заместник началник на Военна болница Сливен – бел. моя). Преди това беше работил във военномедицинска бригада в Алжир. Кротък офицер, но времето му за дивизионен лекар беше останало в миналото. С него така и не се разбрахме. От характерова и професионална гледна точка.

В щаба на дивизията поддържах много добри приятелски и професионални отношения с Иван Боев и Йордан Белчев (последователно заемали длъжността старши помощник началник на тила по организационно плановите въпроси), продоволственика Димитров, началника на вещевата служба Недялков, Сатина Мутафова и  Ана Харалампиева (съпруга на командира на танковия полк Георги Харалампиев) – деловодителки в тила, Енчо Димитров (почина твърде млад), Кирил Ножаров (Беше в съпровождащата група на кораба с въоръжение и техника за нуждите на пехотния батальон, участвал в мисията в Камбоджа – бел. моя) и Пенка Макариева – от служба „РАВ и РЛТ”.

От офицерите от частите на дивизията в Ямболския гарнизон поддържах приятелски отношения със споменатия командир на танковия полк. Георги беше човек със собствено мнение и го отстояваше пред началниците си. Незаслужено беше уволнен дисциплинарно през 90-те години на ХХ век като командир на танковата бригада в Казанлък За неуставни отношения с двама пияни сержанти от денонощния наряд. Между впрочем сходна съдба застигна и бившия началник на вещевата служба в дивизията и заместник по тила на същата бригада – Недялков. Заради един впиянчен командващ на 2 армия – Ганчо Денев, беше уволнен по атестационен ред.

Приятел ми беше и Пенчо Пенчев – началник щаб на артилерийския полк. Жена му работеше в книжарницата на танковия полк. По-късно Пенчо премина на работа във Военна академия където съдбата ни срещна за втори път през 1999 г. Защити дисертация и се хабилитира. През 2000 г. направи инсулт. Възстанови се и прописа – проза, кратки разкази. За съжаление не живя дълго.

В много близки и до днес съм с тогавашния заместник по тила на автотранспортния батальон – Иван Водкаджиев. Бяхме съседи по етаж в във военната кооперация на тогавашната улица „Димитър Благоев”. Дъщеря ми Наталия беше голяма почитателка на жена му Капка, първоначална учителка.

Сигурно пропускам, и то незаслужено много имена. Какво да се прави – човешката памет понякога изневерява.

Без да коря предшествениците си, по отношение на планирането на мобилизацията на ДОМО, много скоро преименуван на дивизионен медикосанитарен батальон, трябваше да започна от „а” и „б”. Тогавашното Наставление за мобилизацията в БНА даваше точни указания какво и как трябва да се направи, но никой не си беше дал труда да ги изпълни (Между впрочем 23 години след началото на реформите и трансформациите в БА подобен, отговарящ на време документ за мобилизация в случай на война не беше създаден – бел. моя). С помощта на Драго, Богдан, Валентин Буцев – началник служба ГСМ и старшината към отряда Георги Узунов успяхме да се справим. За всички длъжностни лица от резерва направихме бележници с функционалните им задължения, полагащото им се имущество, принципните схеми за развръщане на функционалните отделения на отряда и т.н. Организирах и ежемесечни срещи с колегите си от Военно окръжие Ямбол, които отговаряха за доставянето на личния състав от запаса и техниката от народното стопанство. Много внимание отделях и на запасните от отряда на „войсково оповестяване” – специфична форма за мобилизация, при която отговорността за известяване и явяване на запасните падаше на плещите но мирновременните части. Имам самочувствието, че за около година и половина създадох условия за гарантирано мобилизиране на ДОМО, чийто мобилизационен срок беше само дванадесет часа. 
 През късната есен на 1979 г. завършвах последното си тримесечно индивидуално обучение по вътрешни болести във Военна болница Сливен. Според действащите правила ми предстоеше да премина основен теоретичен курс в Медицинска академия. Бях направил и заявка за това. Надявах се до края на следващата година да се дипломирам като специалист по  вътрешни болести. Което отваряше пътя ми за работа във военна болница. Мечта на всеки войскови лекар от онова време, а защо не и днес. Само че обикновено съдбата ни поднася изненади. Завръщайки се в Ямбол  разбрах, че е  получен министерска заповед, с която съм зачислен на основен курс за специализация по „Организация и тактика на медицинската служба”. Нито съм имал желание, нито някой бе искал съгласието ми. Кои „висши” военномедицински интереси го налагаха и до ден днешен не зная. Министерската заповед обаче трябваше да изпълня. И така след Новогодишните празници се озовах в София, само че в двора на недостроената сграда на тогавашния ВВМИ, а не в Медицинска академия.
В курса бяхме офицери от цялата страна - Иван Вълов, Георги Спасов, Иван Гьорев, Иван Куртев, Петко Йолчев, Стоян Стайчев, Александър Радев, Пламен Колев, Васко Петров, Анастас Чапаров, Милчо Перчински, Александър Христов, Михаил Михов, Михаил Димов. Николай Чобанов, редовен аспирант към катедрата по ОТМС (Днес се нарича докторант - бел.моя) в изпълнение на индивидуалната програма за обучение. 
Първи ред отляво на дясно - Иван Вълов, Георги Спасов, Иван Гьорев (покойник), Иван Куртев. Прави отляво на дясно -  Петко Йолчев, Стоян Стайчев, Александър Радев, Пламен Колев, Васко Петров, Анастас Чапаров, Милчо Перчински, Александър Христов (покойник), Михаил Михов, моя милост, Михаил Димов.

От всички участници познавах само полковник Георги Спасов. Спасов беше епидемиолог от сливенския санитарно-епидемичен отряд,  а по време на курса вече беше старши помощник началник в Медицинския отдел на 3 армия. „Заместник армейски лекар”, както наричахме тогава тази длъжност. Офицерите от провинцията бяхме настанени в общежитие в складов район на Тила на БНА в кв. Лозенец. Общежитието беше в едноетажна постройка, а битовите условия – поносими. Днес на мястото на военното поделение е построен басейна „Левски-Спартак”. Там се връщахме обикновено късно, след 17 часа. До 14 часа имахме учебни занятия и след едночасова почивка – задължителна тричасова самостоятелна работа (без следобеда  в сряда). Да се отсъства без разрешение от самостоятелната работа се приемаше за сериозно дисциплинарно нарушение. Преподавателите от катедрата и офицерите от учебния отдел на ВВМИ най-методично ни контролираха. Нямаше как – налагаше след обеда в стола на института да зубрим лекциите по оперативно изкуство, тактика, оперативен и войскови тил, медикосанитарна защита, организация и тактика на медицинската служба и т.н.

Пътят от общежитието до ВВМИ и обратно изминавахме пеш, пресичайки през подлеза на булевард „България”. Ежедневно преминавахме край тогавашното кино „Петър Берон”. В него, години по-късно, беше зачената днешната политическа съдба на България.

Офицерите от провинцията живеехме задружно. Любимото ни място за вечерни сбирки беше ресторант „Гамбринус”, намиращ се в пресечка на днешния булевард „Мария-Лиза”, малко след джамията „Баня башъ” по посока Централна гара. Цените бяха поносими, а изпълнителите на стари градски шлагери – чудесни. Посещавах и семейството на сестра ми, а на няколко пъти семейството на Здравка и Лечо Лечеви – приятели от Елхово, чието митарство в провинцията беше завършило и се бяха прибрали в родния град на Здравка. Лечо беше силистренец.

Няма да влизам в подробности за курса. Ще спомена само, че имахме добри лектори – професор Мавроди Петров - началник на катедра ОТМС, доцент Стоян Николов - преподавател по оперативно изкуство и тактика, професор Димитър Леков - преподавател по Медицинска защита, доцент Димитър Паскалев - заместник началник на катедра ОТМС, доцент Янчо Янчев - зам.началник на Медицинско управление и преподавател по военномедицинска география, доцент Емануил Манев - катедра ОТМС, полковник от резерва Александър Манов  и още много други.

Процедурни проблеми ми попречиха да се явя на държавен изпит за придобиване на специалност по ОТМС през май 1980 г., каквато идея имаше ръководството на катедрата. Положих го успешно през декемврийската сесия на същата година. Станах специалист по „Организация и тактика на медицинската служба”. В гражданската област специалността се приравняваше на „Социална медицина и организация на здравеопазването”. Тогава не си давах сметка, че отварям нова страница в професионална си кариера.

Ще завърша спомените си с  това, че всички участници в курса успешно се вписахме във военномедицинска служба на армията на различни длъжности. С изключение на Сашо Христов, който се пристрасти към питиета и завърши безславно кариерата си. Независимо, че баща му стана началник на Тила на Сухопътни войски и получи генерал-лейтенантски пагони. Зле завърши и кариерата на Стоян Стайчев, който след 1991 г. застана начело на Военна болница Бургас . При съкращенията на персонал през есента на 1997 г. не изпълни указанията ми и допусна груби грешки при подбора на медицинските сестри. Наложи се да го предложа за освобождаване  от заеманата длъжност, независимо от приятелските отношения.
Заминаването ми на курс в Ленинград стана толкова внезапно, колкото и на курса в София. В началото на август 1981 г. бяхме на полево учение. Дежурните в Ямбол бяха предали на дежурния офицер на командния пункт на дивизията, че е пристигнала заповед на министъра на отбраната за зачисляването ми на курс „Медицинско осигуряване на Сухопътни войски” във Военномедицинската академия на въоръжените сили на СССР в Ленинград (Днешния Санкт Петербург – бел. моя).
На 30.08. в един от салоните на днешния Централен военен клуб в София бяхме инструктирани от началника на управление „Кадри” – генерал Ц. Бакалов. Присъствахме всички, които заминаваха на обучение в академиите в СССР. Групата на специализантите по медицинско осигуряване включваше подполковник Георги Чолев - от танковата бригада в Казанлък, подполковник Георги Димчев - дивизионен лекар на 21 мсд в Пазарджик, капитан Димитър Ив. Хаджиандонов и моя милост. С петнадесетина дни в закъснение в Ленинград пристигна и  капитан Румен Нешевски, заменил трагично загиналия при автомобилна катастрофа Михаил Златанов.  За специализация по авиационна медицина заминаваха капитан Иван Николов – авиолекар от Безмер и старши лейтенант Александър Кръстев.
След инструктажа ни раздадоха международните паспорти и ни прибраха военните удостоверения за самоличност.
На следващия ден отпътувахме с влак по маршрута София, Букурещ, Унгене, Киев, Москва. Съвместното пътуване сближава. Много бързо се опознахме. От всички ни, само Чолев имаше международен опит. Беше работил като консултант по епидемиология към медицинската служба на Никарагуанската синдинистка армия. Хвалеше се с успехите си сред никарагуанките. В което не вярвахме, докато в една ноемврийска вечер в общежитието на „Морис Торез” не го посети една изключително красива дама – служител на посолството на Никарагуа в Москва. Чолето, както го наричахме беше абсолютен трезвеник. За разлика от нас. В замяна на това беше способен да изпие промишлени количества нес кафе. Пътуването преминаваше еднообразно. Закуски, обеди и вечери с храна, която носехме от България, игра на карти, разговори за казармения живот и традиционните задявки с придружителките на кушет-вагона. Млади и симпатични рускини. След два дни и нощи пристигнахме на Киевската гара в Москва и  след около 12 часа престой отпътувахме с нощния влак за Ленинград. Градът ни посрещна със слънчев и топъл септемврийски ден.
Служебен автобус отведе директно в сграда на Пети факултет на Военномедицинската на ордена „Ленин”, Червенознаменна академия „С. М. Киров”. Тя е разположена на Виборгската страна на Ленинград. Началото й е поставено през XVIII век, когато император Петър I разпорежда построяването в този на район на Адмиралтейска, а по-късно  през 1717 г. и на Сухопътна болница. От 1773 г. към болниците са открити медицински училища, които в 1786 г. се обединяват в Главно лекарско училище за подготовка на лекари за армията и флота. По-късно училището се трансформира в академия, а от 1808 г. Александър I й дава право да се нарича Императорска. Пети факултет е разположен в постройка от дореволюционна Русия. Негов предшественик е специалната група, а по-късно отделение за подготовка на чуждестранни специалисти от 20-те години на ХХ век. Факултетът е създаден на 28.11.1955 г. с Директива на Главния щаб на Сухопътни войски, първоначално като Трети и от 1960 г. – като Пети факултет за подготовка и усъвършенстване на военни лекари от чуждите армии. По мое време беше разделен на две отделения, първо – за военни лекари от Варшавския договор и второ - за такива от всички останали страни (Виетнам, Афганистан и т.н.).
Посрещна ни бъдещият ни класен ръководител - полковник Валериан Дмитриевич Саблин, офицер от І-во отделение на факултета Още при първата ни среща останах с неприятни впечатления от полковника. Речта му започна със запознаване с учебната програма и порядките във факултета. Нито дума за битовото и финансовото ни осигуряване. На въпрос кога ще получим заплатите си за септември отговори, че едва ли ще е по-рано от средата на месеца. Малък ужас. Предстоеше да преживеем следващите десетина дни с по 15 рубли в джоба. Останалите петнадесет, от разрешените общо за обмяна тридесет рубли, бяхме изхарчили неразумно при престоите ни на Унгене и в Москва. Първите ми впечатления за Саблин се потвърдиха. Като класен ръководител беше задължен да ни посещава в общежитието на булевард „Морис Торез”. За да се запознава с проблемите ни и да ги решава. Да, ама не! Посещенията му престанаха след  като разбра, че запасите от ракии и коняци, донесени от България, свършиха. Неприятен ми беше и началника на Пети факултет - полковник Юрий Ал. Куприянов. Няма да забравя непрекъснатите спънки от негова страна за възможността съпругите ни да ни гостуват. Разбира се за наша сметка. Въпросът се разреши едва след като се оплакахме на българския военен аташе – генерал-майор Борис Тошков. Не се различаваше от Куприянов и заместника му по политическата част полковник Александър Гр. Степанов. Спомням си как на един празник, заповяда на служителките от машинописно бюро на факултета да напуснат залата. Само защото бяха обект на ухажване от наша страна и бяха непрекъснато канени на танци. Между другото, офицерите Куприянов, Степанов и Саблин много спомогнаха да развенчая за себе си митът за „искрената, безкористна и нерушима българо-съветска дружба”. 
Обща снимка с афганистански военни лекари.Седнали - ръководството на V факултет и зам.началника на ВМОЛА генерал-лейтенант Валентин Долинин (в средата), петият отляво на дясно - Олег Степанович Шевцов. Първи ред прави - пети отляво на дясно Георги Чолев, вляво от него Петер Якобош, Румен Нешев (покойник), Георги Димчев (покойник), в края - моя милост. Втори ред прави -четвъртият отляво на дясно - любимецът ни Анатолий Попков, седми от ляво на дясно - Митко Хаджиандонов и най-вдясно Александър Кръстев
Тези думи не се отнасят за редовите руски граждани. Със и без пагони. С тях създадохме приятелски и човешки отношения. Ще започна разказа си с името на капитан І ранг Анатолий К. Попков – лекар подводничар от Северния флот. Беше голям българофил. Нямаше проблем в българската група, на който Анатолий Константинович да не реагира. И разбира се, да намери благоприятно решение. Без неговата помощ едва ли щях да реша „параграф 22”, възникнал за съпругата и сина ми в Ленинград. Те не можеха да отпътуват за България поради липса на запазени места във влака за Москва „Червената стрела”, а не можеха да продължат престоя си при мен защото им изтичаше срока на визите и нямаха запазени места във влака.
Голям българофил беше и запасният генерал-лейтенант от медицинската служба Анатоли Георгиевски – преподавател по ОТМС. 
 
Генерал Георгиевски като млад
  


Личен спомен - учебник по ОТМС от генерал Георгиевски с посвещение
"На добрую память болгарскому другу Николаю Колеву о занятиях в Военно-медицинской академии имени С.М. Кирова и об едном из его преподавателях." Ленинград 30Х.1981 г.

Генералът имаше забележителна биография от Втората световна война. Беше стигнал до длъжността заместник началник на медицинско управление на фронт (Стратегическо обединение с непостоянен боен състав, включващ няколко общовойскови армии и съединения и части от родовете и специални войски. Съответства на полевата армия в НАТО – бел. моя). С интерес слушахме разказа му за планирането на медицинското осигуряване на една от фронтовите настъпателни операции. Използвайки натрупаните теоретични знания в академията на Генералния щаб на Червената армия и данните от текущото медицинско обслужване на прегрупиращите се собствените и придадени войски, началникът му и той успяват да налучкат с висока степен на достоверност замисъла на командващия фронта за операцията. И да създадат адекватна медицинска групировка. До тук добре. Но по време на доклада на плана започват неприятностите с представителя на Политическото управление и Военното контраразузнаване на фронта. Търси се предателя, издал пред двамата лекари замисъла за операцията. Типично по сталински. Налага се планът, работните карти и всички писмени документи да бъдат унищожени. И да управляват медицинското осигуряване в хода на операцията по спомени. Историята е поучителна в два аспекта. Първо - бъдещите военномедицински ръководители имат нужда от задълбочена стратегическа, оперативна и тактическа подготовка. За съжаление днешните военни медици от ВМА и щабовете не притежават такава. Приема се, че е достатъчно да зазубриш, в много случаи и без да разбираш доктринални и други документи на алианса, за да ръководиш.  Липса и система за получаване на стратегически, оперативни и тактически  знания от военните лекари. И второ – военния ръководител трябва да познава отлично обстановката и решенията на собствения си командир. Което дълги години не беше практика в Българската армия. Какво да се прави. Остатък от Сталиновата параноя за шпиони, шпионаж и опазване на тайната, която съществуваше години след смъртта на мустакатия.
Списъкът на българофилите ще бъде непълен без имената на Зинаида Сергеевна, Людмила Павловна и Лариса Августовна от секретните библиотеки на 1 и 2 отделение на факултета. Зинаида не беше омъжена и живееше в комунална квартира (Ние българите не познаваме този типично съветски феномен, и е добре, че не го познаваме – бел.моя).  Притежаваше само една стая в обширен апартамент, принадлежал преди Втората световна война на родителите й. Зина беше преживяла част от кошмарите на блокирания Ленинград. Жилищните проблеми обаче не й пречеха, заедно с Попков, да организира празненства за нашата група по различни поводи. Синът ми Мирослав, за краткия си престой в Ленинград, силно се превърза към леля Зина.
В курса трябваше да участват полски и унгарски медицински офицери. Поляците не се явиха. Никой не си направи труда да ни обясни  причините. Разбрахме ги след почти два месеца. Сутринта на 13.12. от радиоточката в апартамента ТАСС обяви, че в Полската народна република е въведено извънредно положение, а Държавният съвет на страната е предал властта на Военния съвет на националното спасение начело с генерал Войчех Ярузелски (По това време лидер на Полската обединена работническа партия и министър председател – бел. моя).
С унгарските си колеги се сприятелихме бързо. Капитан Петер Якобош и старши лейтенант Ласло Солноки бяха завършили медицина във ВМА на Ленинград и имаха съпруги ленинградчанки. Това не им пречеше да твърдят, че имат проблеми с езика, особено когато темите на семинарите бяха трудни. В последните дни на курса Ласло се разболя и не се яви на заключителния изпит. Оказа се обаче, че той е по-перспективен медицински офицер от Петер, следите на когото изгубих още след като се разделихме в Ленинград. С Ласло се срещнахме на последното заседание на секцията по ОТМС на Военномедицинския комитет на НАТО в Полша, а по-късно – на конференция на Медицинските служби на армиите от дунавските държави. Полковник Солноки беше станал заместник началник на Медицинско управление.По време на курса ми се случиха три събития. И трите в България. За 23.09. бях произведен в звание „капитан”, бях назначен за дивизионен лекар на 7-ма дивизия и избран за партиен секретар на първичната партийна организация на Тила. Новините достигнаха до мен с писмата на Пенка, следователно със закъснение. Производството в звание ставаше автоматично (Без званията полковник и генерал, при които се изготвяше поименно  нарочно представление – бел.моя) и не ме учуди. Не така стоеше въпросът с издигане на по-висока длъжност. За това и тогава и днес се изискваше събеседване. От щаба на 3-та армия явно си бяха спестили тази процедура или заминаването ми на курс беше попречило. Никой не ме беше питал и за бъдещия командир на медико-санитарния батальон, независимо че моите предпочитания клоняха към капитан Асен Панчев, а приятелите ми Богдан и Драго ги знаеха добре. Що се отнася до партийното секретарство, най-вероятно се дължеше на „заговор” на офицерите от тила. Да се занимаваш с партийна дейност си беше жива тегоба, а аз нямаше как да си направя отвод. Както и да е! Почерпих колегите си.
Новини имаше и при Митко Хаджиандонов и Румен Нешевски. И двамата бяха произведени в майорско звание, а Митко преминаваше на работа в Медицинско управление. На мястото му назначаваха капитан Цвятко Иванов – началник на медицинска служба на танковия полк от Старозагорската мотострелкова дивизия. С него ни предстоеше съвместна служба.
По време на курса имаше и една куриозна случка. Носех със себе си 10-т литрова  туба с винен спирт. С помощта на „Пепси кола” (По това време в СССР нямаше „Кока кола” – бел. моя), вода и есенция си приготвяхме коняк. През ноември ми направи впечатление, че спирта в тубата, която държахме в кухнята, започна да намалява непропорционално на количеството на направения коняк  През същия месец се наложи да ползвам няколко дни отпуск по болест. Дните прекарвах в общежитието. Какво беше учудването ми когато, на втората сутрин заварих чистачката от нашия етаж да си отпива чист спирт. Разговарях надълго с жената. Накрая и подарих бутилка „домашен коняк”. С това спря и нелегалната консумация на спирт. Болестта ми стана причина да се запозная с виетнамския лекар капитан Фонг. Беше аспирант във ВМА. Неговата „мануална” (ръчна) терапия ме вдигна на крака само след два сеанса. От тогава безрезервно вярва на източната медицина.
Отляво на дясно Фонг, съпругата ми и Георги Чолев
Фонг ни гостуваше почти ежедневно по време на пребиваването на Пенка и Мирослав в Ленинград. Редовно си кореспондирахме след завръщането ми в България.Кореспонденцията внезапно секна, след като Фонг защити дисертация и се върна във Виетнам 

Занятията във факултета започнаха с едноседмичен курс по руски език. Курсът беше полезен, макар че Хаджиандонов и Димчев така и не успяха да проговорят на приличен руски език. Част от езиковите занятия бяха свързани с екскурзии по забележителните места на града. Те не могат да се опишат с думи. Трябва да се видят. Винаги ще си спомням за Ермитажа, предградията Царское село, Гатчино и Павловское, квартирата на Мойка, в която Пушкин умира, Исакиевския събор, Петропавлоската крепост, Руския музей, Пискарьовското гробище, крайцера „Аврора”,  Смолни, Адмиралтейството и т.н. и т.н. 
На Пискарьовските гробища
 Обучението по медицинско осигуряване на Сухопътните войски беше организирано много добре от методическа и съдържателна гледна точка. Най-големи ерудити сред преподавателите бяха генерал-лейтенанта от запаса Георгиевски – преподаваше методика на тактико-специалната подготовка на медицинската служба, запасния генерал-майор Олег Степанович Шевцов – преподавател по организация и тактика на медицинската служба и запасния полковник Виталий Винников – преподавател по стратегия, оперативно изкуство и тактика.
Професионалната биография на Олег Степанович беше богата.  Като дивизионен лекар бе взел участие в действията по време на Карибската криза (Международна криза по време на студената война между СССР и САЩ във по повод настаняването на съветски балистични ракети в Куба. Започва на 14.10. и завършва на 28.10.1962 г., когато съветският лидер Никита Хрушчов се съгласява да се демонтират  инсталациите в Куба за сметка на изтеглянето на ядрените оръжия на САЩ от Турция – бел. моя). Беше обаятелен преподавател и много добър събеседник по време на междучасията. Особен интерес прояви към честванията на 1300 годишнината на България. За съжаление не можехме да му разкажем нещо повече от информацията, публикувана в съветската преса. Български вестници не получавахме. Тук ще спомена, че България почти не присъстваше в съветските средства за масово осведомяване. Името на държавата ни се споменаваше епизодично, за разлика от Полша, Германската демократична република, Унгария и Чехословакия. За разлика от българските масмедии, които лягаха и ставаха с новините и събитията от Москва.
Много особени бяха взаимоотношенията ми с Виталий Винников. Полковникът беше служил като офицер в Оперативно управление на Групата Съветски войски в Германия. Не зная защо ме хареса да „играя” ролите на началник на щаба и началник на Разузнавателно управление на фронта при провеждането на стратегическата игра „Медицинско осигуряване на Централния фронт в настъпателната операция на Западноевропейския театър на войната”. „Ролите” включваха изготвяне и представяне на доклади в процеса на планиране на операцията. Не си мислете, че да подготвям подобни материали беше по силите ми. Винников си даваше сметка за това. Ето защо седмица преди деня за докладване ми предоставяше примерната разработка на докладите. Моята задача не беше „трудна” – да изуча обстановката и да я нанеса на работната си карта, да си направя бележки, ползвайки примерната разработка и да се подготвя за доклад, ползвайки само личните си записки и картата. Уверявам ви, че никак не е лесно. Но в процеса на работа се натрупват много знания. Някак си неусетно. Вероятно в това се криеше „добрия педагогическия похват” на Виталий Винников.
На курсовия изпит получих отлична оценка. 

Генерал Долинин ми връчва дипломата за успешно завършен курс
 Дипломите ни връчи заместник началника на ВМА генерал-лейтенант Валентин Долинин. 




 
Спомени от Ленинград и гостуване на моето и на Митко Хаджиандонов семейства - горе синът и съпругата ми, долу - със семейството на Митко Хаджиандонов 

Имахме планове по време на престоя ни в Москва, малко повече от 12 часа, да разгледаме Кремъл. Не успяхме. На разсъмване „Червената стрела” спря на Ленинградската гара в столицата. Трябваше да ни чака автобус от академията на Химически войски. Той закъсня с близо два часа. Оказа се, че съветската столица е блокирана, заради погребението на Михаил Суслов – „сивия кардинал” на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз. Блокадата продължи до около 17 часа. Плановете ни се провалиха. Прекарахме деня в безделие. Нямаше какво да гледаме и по телевизията, освен безкрайното траурно предаване на единствения телевизионен канал. Около 24 часа отпътувахме за България. 
След завръщането си от Ленинград се представих на новия командир на дивизия – генерал-майор Панайотов. Посрещна ме радушно. „Другарю капитан, докладвайте си неизползвания отпуск за 81 г., починете и се адаптирайте към България. Все пак не сте били тук цели  6 месеца”. С тези думи, след като надълго и нашироко му разказах за курса, ме изпрати генерала. Вслушах се и във съвета му. В началото на м.март встъпих практически към изпълнение на задълженията си на дивизионен лекар.
* - пропуснати са текстовете, свързани с учебно-мобилизационните сборове на дивизионния медико-санитарен батальон и спомените ми за "Щит 82", които вече съм публикувал.

петък, 3 април 2015 г.

Новите доктори на науките, или ......



Текстът е публикуван в Netlog, Saturday, 13 November 2010 в 09:05.

41-то Народно събрание прие, след дълго прашасване на идеята в предишни парламенти, Закон за развитие на академичния състав. Няма да коментирам неговите качества и наличието на текстове, които бяха обявени за противоконституционни. Поводът за следващите редове е стахановската дейност на закритите по силата на този закон Висша атестационна комисия и специализираните комисии и съвети към нея в раздаването на научни степени и звания на килограм, като за последно. Бързам да поднеса своите извинения на онези докторанти, в чиито трудове съществува, макар и трошичка, собствено мнение и собствена разработка.
Рожба на стахановската практика е и успешната защита на дисертационен труд за присъждане на научната степен “доктор на науките” от известния във военномедицинските среди доцент А. П. Преди да коментирам научните постижения, ще отделя няколко думи за служебната кариера на автора. Правя го, защото по собствените му думи, част от постиженията в дисертацията се базират на личен управленски опит и практика. Данните за кариерното развитие на докторанта са от сайта на заведението, в което работи и вероятно са проверени от самия А.П. Ще спестя многобройните специализации в чужбина, от които само една е достоверна, тази по "Болнично управление" в Стопанския университет, Виена, Австрия в периода 1991-1993 г. Останалите са просто служебни командировки. Днес обаче е масова практика те да се представят като специализации. В този смисъл деянието не е толкова укоримо. Спестявам и годините, в които "ту е", "ту не е" заместник началник на това заведение, в което работи. Причината не е в снизходителността ми. Просто това заведение има претенции да е висше училище, но никога не е спазвало изискванията за изборност на Закона за висшето образование. Това е обаче е друга тема. С тези уговорки кариерата във военномедицинската област на новия голям доктор на науките е повече от скромна (цитирам сайта) - лекар-интерн във ВВМИ, София – 1979-1980 г.; лекар в медицинска служба в поделение в гр. Кресна – 1980-1981 г.; лекар в медицинска служба на поделение в гр. Сливница – 1981-1984 г.; редовен аспирант (по днешните термини докторант) от 1983 г.в Катедра "Организация и тактика на медицинската служба (ОТМС)" на ВВМИ, а в последствие - асистент, главен асистент, доцент и началник на спомената катедра (курсивът мой). И така до ден днешен. Простата аритметика показва, че от 31 години трудов стаж, в продължение на 27 от тях, големият доктор е търкал коридорите на престижната сграда на ул. "Св. Георги Софийски" в София. Както се казва "аферим докторе" и дай боже всекиму такава "високо отговорна" управленска кариера и такъв "богат" управленски опит!
А сега, нека да преминем по същество към темата за докторантурата на А.П. Сътворен е труд на 300 страници, посветен на мениджмънта на медицинското осигуряване на войските при мисии, извън територията на страната. Без разбира се кракът да бъдещия голям доктор да е стъпвал на мисия. Това е допустимо при посочения по-горе "богат управленски опит". По този повод народът има една поговорка – “напънала се планината, родила мишка”. Ако дисертацията беше за т.нар. в научните среди “малък доктор” не бих я коментирал. В нея обаче са дефинирани научни приноси, към които не мога да остана безучастен. Ще си позволя да ги цитирам така, както са публикувани в дисертационния труд:
“А. Новост за науката.
1. За първи път в страната е разработен пълен модулен модел за организационно-щатната структура и функционално устройство на български полеви болници Роля 2 ЛМ, Роля 2 У и Роля 3, предназначени за осигуряване на болнична помощ в операции с асиметрични бойни действия.
2. Разработен е уникален алгоритъм за сертифициране на полеви болници.
3. Създаден е деветстъпков модел за клинично управление в полевите болници, който няма световен или български аналог.
4. Създаден е уникален модел на група полеви болници на големи международни организации за медицинско осигуряване на големи хуманитарни кризи.
В. Обогатяване на съществуващи знания
5. Извършен е задълбочен анализ на условията за дейност в асиметрична война и тяхното отражение върху управлението на полевите болници.
6. За първи път в страната е извършен обобщен анализ на реални данни за медицинските загуби, постъпващи в полеви болници при съвременни асиметрични бойни действия.
7. Извършен е подробен анализ на условията за дейност на полеви болници при хуманитарни мисии в България, в отдалечени страни и в Балканския регион и тяхното отражение върху управлението и дейността на полевите болници, участващи в тези мисии.
8. Извършен е подробен финансов разчет на разходите, необходими за действие на група полеви болници на голяма международна организация.
9. За първи път в страната е извършен задълбочен анализ на предпоставките, необходими за въвеждане на телемедицината в български полеви болници.
10. Извършен е подробен анализ на въздействието на принципите за медицинско осигуряване, залегнали във военната доктрина на НАТО върху дейността на българските полеви болници при асиметричен военен конфликт.
С. Приноси с практико-приложен характер.
Всичките 10 изброени по-горе приноси имат практико-приложен характер.”
Броят на изредените новости в науката и практика са толкова много на брой, че за коментирането им ще са ми потребни доста страници. По тази причина ще се спра на водещата научна новост, според която за първи път в страната е разработен пълен модулен модел за организационно-щатната структура и функционално устройство на български полеви болници Роля 2 ЛМ, Роля 2 У и Роля 3, предназначени за осигуряване на болнична помощ в операции с асиметрични бойни действия (курсивът в текста е мой).
Този текст ме възмути безкрайно по няколко причини. Първата от тях е свързана с близо 15 годишната ми кариера в органа за ръководство на медицинското осигуряване на Въоръжените сили. В тази ми битност, аз и мои колеги сме съавтори на не една, а на десетки полеви болнични заведения за военновременните нужди на Българската армия? И не само преди 1989 г., а и близо десетилетие след това. По своята организационно-щатна структура те по нищо не се различават от "уникалните разработки" на А. П. В този смисъл с нищо не е "уникален" и създаденият от автора (цитирам): "...модел на група полеви болници на големи международни организации за медицинско осигуряване на големи хуманитарни кризи... “ (курсивът е мой). Просто става дума за една реминисценция на позабравените от днешното поколение военни лекари полеви и стационарни болнични бази на Българската армия.
Другата причина за възмущението ми е фактът, че проблемите за модулността не са нови, ама никак нови. Ако А. П. беше прочел по-внимателно източник № 12 от библиографията към собствената си дисертация (Колев Н., Чупетловски С., Узунов С. Медицинско осигуряване на Въоръжените сили в операциите. Военно издателство, София, 2008. Учебникът е даден за печат във Военно издателство през 2006 г., а излиза от печат през 2008 г., т.е доста преди официалната защита на дисертацията), щеше да научи доста интересни подробности. Позволявам се да цитирам онова, което е записано в учебника на стр. 108-109:
" В съвременни условия оперативните медицински способности трябва да съответстват на изложените принципи и политика и на изискванията за модулност и изграждането им от мирно време, както и да осигуряват способност на всяко по-старшо командно равнище за реакция на повишени изисквания на подчинените и възможност за работа на многонационални екипи... Изискването за модулност не е ново. Във военномедицинската терминология понятието навлиза широко след ХХІ-т конгрес на Международната организация по военна медицина и фармация. Участващите в конгреса стигат до извода, че използването на военновременни полеви болници при ликвидиране на последствията от бедствия, аварии и катастрофи не е ефективно. Причината за това е в организационната им структура, която е неделима. Поради това в някой случаи в района на действие отделни елементи не достигат (например операционни екипи), а други – бездействат, тъй като не са необходими (вирусологична лаборатория). В българската военномедицинска литература терминът модул се употребява често, без понятието да се дефинира. Медицинският модул се определя като: завършено организационно щатно медицинско формирование, специализирано в изпълнение на еднотипни задачи от комплекса присъщ за съответните командни равнища (разбирай роли 1, 2 и 3), с дефинирани предварително медицински способности, предназначен за подпомагане на подчинените.
...Модулите трябва да отговарят на следните общи изисквания, свързани с изисквания към: комплектуването с персонал (по възможност кадрови военнослужещи и по изключение от постоянния резерв) с цел осигуряване на максимална екипност за работа; възможностите да изпълняват задачи самостоятелно (извън организационната единица, в чиято структура са включени) или като се придават към друга действаща организационна единица с подобни функции; комплектуването с материални средства само и изключително за функциите, в които са специализирани; интер-модалност на транспортирането в зоната на операцията (способност за транспортиране с различни видове транспорт); запазване на общата численост на военномедицинския състав на въоръжените сили в мирно време...
Най-честите модели за използване на модулни формирования са: усилване на вече работещи аналогични медицински структури в случаите, когато техните ресурсни възможности не отговарят на планово или внезапно възникнали потребности, за замяна на отделни медицински елементи при излизането им от строя, за подпомагане на бедстващо население у нас или в други страни или за ротация при операции, извън националната територия...” (курсивът мой).
Разбира се проблемите на модулността са вълнували и други автори. За да не бъда отегчителен ще приведа пример със статия на трима йордански военни лекари (Мedical Support in the Field What to Supply?, by Abbadi Suleiman, Joma'h Mohamed and Quraan Ziad, Jordan, International Review of the Armed Forces Medical Services, Tome LXІX, 7/8/9, 1996 p.242-248), които правят извод, че световната практика се основава на модулна концепция при изграждането на медицински формирования и използването на контейнери; прилагането на едни и същи медицински стандарти в мирно време, при криза и война; висока мобилност (лесно транспортиране и преминаване в режим на пълна готовност за експлоатация в рамките на няколко часа); възможност за осигуряване на потребностите на различни медицински формирования чрез комбинацията от контейнери; климатизиране на работните помещения; защита срещу ЯХБ агенти; възможност за интегриране в многонационални медицински и т.н. Както се вижда – нищо ново в научният принос на А.П.
Прелюбопитно изглеждат и публикациите на автора. Те са общо двадесет и три. Имат обем от 64 стр. Три от публикациите по същество са резюмета в списанието на Балканския военномедицински комитет, в което по традиция текстовете на докладите не се публикуват. В двадесет от тях А.П. е съавтор и само три са негови самостоятелни разработки. Една от публикациите е без връзка с темата на дисертацията (Тонев, Ст., Кадурина, М., в подготовката участват: Петков, А., Канев, К., Дочев, Ю., Върбанов, Г. 100 години военномедицински мисии. ВМА, София, 2003).
Мога да изпиша още десетки страници и да цитирам примери от псевдодисертационния труд на А. П. Мисля, че не е необходимо. Напускам 300-те странични дебри на докторската дисертация и се чудя кои са оригиналните теория, теоретично или емпирично обобщение, и кой голям научен или приложен проблем е решил вчерашния докторант и днешният мастит професор. Май че такива бяха изискванията и на стария и на новия закон. И защо ли не ги открих? Интересно е и къде са били рецензентите?
Ще си позволя да завърша с една перифраза по Димитри Иванов - "ясно е, че положението в българската наука е безнадеждно, но май не е особено сериозно или поне не е такова за бившите ВАК и специализираните научни комисии и съвети". Питам се, ще ни спаси ли някой от псевдоучени и псевдонаучни организации и ще дойде ли ден да не се срамувам да се нарека доктор и доцент, какъвто съм от преди повече от 20-т години??