Ако се вярва
на едва психологична личностна класификация [1]
особата ми трябва да е разположена по оста на отношението ми към
„правителството на Орешарски и наказателната акция срещу Башар Асад” или
по-точно от към тях. В този смисъл се оказва, че съм „един последователно ляво
ориентиран и русофилски мислещ човек.” Тъй като съм за сегашното правителство
(с известни резерви, но за тях ще стане дума по нататък) и срещу военната
намеса на Запада в Сирия. Дефиницията не се покриваше със собствените ми
представи за ляво и дясно. [1] Пък и в редица социални области май клоня към
либертарианските идеи на Фридрих Хайек и Дейвид Боаз (чел съм само техни
книги). За „русофилството” също не съм убеден, щото винаги съм се имал за
българофил. Потърсих себе си в другите психологични типове. Оказа се, че ако съм срещу Орешарски и против
войната съм „последователен дясно
ориентиран и про-атлантически мислещ човек”. Че съм проатлантически е частично
вярно. В първата ми лекция (1999 г) написана са слушатели от Военна академия за
първи път бяха анализирани и оценени по достойнство принципите за медицинско
осигуряване в НАТО. Имам и малък принос по изпълнение на „Целите по
партньорство за мир”, но това беше доста отдавна. А е частично вярно поради факта,
че алианса се бюрократизира и поради сляпото копиране на документи от
българските военни. И този портрет не ми пасна, защото не схващам връзката
между НАТО и Орешарски. А за дясното – виж първия портрет. Харесах си да бъда
„последователен политически мислещ човек, който може да не е нито ляв, нито
десен.” [1] И на него не съответствах, тъй като не бях срещу Орешарски. А и не
съм убеден, че тези, които протестират знаят защо са против! Не ми пасна и
последния тип, който е „за сегашното правителство и за военната намеса на
Запада в Сирия....за мен това е брутално безпринципна позиция на лишен от
ценности и маскирал се като ляв политически ветропоказател, който преследва
свои си някакви (интернационални и/или а-национални) и лични (интеграционни в
международните структури) цели човек, готов да заложи сигурността и бъдещето на
България само и само да остане на власт и да бъде потупан по рамото или малко
по-надолу от геополитическия фактор.”[1] Първо защото съм частично за
правителството и второ - поради наличие на „политически ветропоказатели” във
всички партии. Без изключение.
Въпросната
класификация ме накара да се опитам сам да си отговоря на сакралните
въпроси от политическия ни дневен ред – „за” и „против”.
Защо не съм
абсолютно, а частично „за” правителството на Орешарски.
„За” – заради
сложната военнополитическа среда в региона и нерадостното финансово битие на
държавата, необходимостта от бюджет за 2014, промени в изборния кодекс и редица
от законите и т.н. Все неща, които искат
работещо правителство и парламент, а не избори. Или както е казал народа –
„Лозето не иска молитва, а мотика.”
А защо
частично?
Например за
нерешителността на правителството по сирийската криза да заеме позиция на неутралитет. Само че там нещата
май се повтарят. Цитирам (с лека стилова редакция за пестене на място): „Нашата
външна политика е като в леден улей - хвърчи и се ускорява. При това: тя не е
чак пък толкова предопределена - твърдя го убедено - че за нас да няма нито
избор, нито мърдане; тя не бива да се води така, че всеки навън и в страната да
знае, че правим каквото се поиска от нас; тя не е съвсем правилна, щом носи
само рискове и щети без поне частични гаранции и компенсации; тя ни отдалечава
от Германия, Франция, Русия. Подобна външна политика не е последователност,
а покорност; не е прозрачност, а послушание. Заради нея може да ни излезе много
лошо и обидно име.” Написано е на 28.12.2003
г. [2]
Несъгласията
ми с правителството можете да проследите във Фейсбук. Избрал съм само един
цитат от 29.08. по повод изказване на
министъра на отбраната: „Няма какво да разбирате г-н министре! България няма
интереси от тази война! И просто по никакъв начин няма да участва в нея. Както
преди време Турция не допусна сухопътни сили на САЩ да нахлуят в Ирак от нейна
територия!Да не би НАТО да се срути?Или САЩ да си развалиха отношенията с
Ердоган?”
За
подробности - посетете https://www.facebook.com/voenen.lekar.
Личните си резерви
към някой аспекти на военната политика
съм посочвал и в публикации в блога си в
Нетлог на 28.03, 30.04., 28.07., 05.09.
На същия
адрес може да откриете и други критики. Към здравния министър. (http://bg.netlog.com/go/manage/blog/&page=2).
Публикувани са на 07.04 (Световния ден на здравето) и 21.08.
Такива
критики не съм чул на протестите. Там се размахва мантрите - „Пеевски”, „Мафия”, „Олигархия” „БСП в Сибир” и т.н.
Толкова за
частичното „за” правителството.
А сега, защо
съм „твърдо против” военните удари?
Първо. Защото
не вярвам в „доказателствата за вината на Башар Асад.” Просто не съм толкова
късопаметен, за да забравя „сагата Ирак” и да забравя българската приказка за
лъжливото овчарче.
Второ.
Защото съгласно Хартата на ООН, Глава първа, чл. 2, т. 4 членовете на
организацията „ще се въздържат от заплаха със сила в международните отношения и използване на
сила срещу териториалната цялост и политическата независимост на всяка една държава.”
Не са изчерпани
възможностите на
Глава шеста на Хартата за мирно уреждане на кризата. Както и тези по чл.41 от Глава седма (Действия
на ООН при заплаха за мира, нарушения на мира и актове на агресия) предвиждащи, преди използването на сила и други
наказателни процедури - пълно или частично прекъсване на икономическите
отношения, железопътните, морските, въздушните, пощенските, телеграфните, радио
или други средства за съобщения, а също така скъсване на дипломатическите
отношения. Не е спазено
изискването на чл. 42 от спомената глава, според който „... Съветът за
сигурност е упълномощен да предприема такива действия на въздушните, морските и
сухопътните сили, които са необходими за поддържане и възстановяване на
международния мир и сигурност. Те могат да включват демонстрация, блокада и
други операции на въздушните, морските и сухопътни сили.” [3] В този смисъл съм
убеден, че едностранните удари по Сирия могат да се класифицират като акт на агресия. Такова е и определението на Резолюцията на Общото събрание на ООН № 3314 от 14.12.1974 г. [4] по отношение на „бомбардировките
или използване на друго
оръжие срещу територията на друга държава” без санкция на Съвета за сигурност.
И защото и аз съм срещу: „правото на силата в ущърб на силата на правото;
насилието, превърнато като инструмент за наказване на не-наши-кучи-синове,
докато наши-кучи-синове остават безнаказани;
арогантността на двойните стандарти, особено когато те се демонстрират
от евро-атлантическата (по-скоро северно-атлантическата) общност; заменянето на
един диктатор с шайка негодници, маскирали се като демократи и усвоили користно
(зад бруталната си алчност и фундаменталистките си мирогледи) и чисто
повърхностно правилния псевдодемократичен новоговор; налагането на демокрацията
с крилати ракети, ескадрили, армади и армии.” [1]
И след тези разсъждения не
успях да си отговоря на въпросите от заглавието. Ама това едва ли е важно за
вътрешната и външна политика на България.
За
да завърша, искам да напомня, че според изискванията на чл. 43 от Хартата
предоставянето в разпореждане на Съвета за сигурност на военни ресурси от
страните-членки не е автоматичен акт, а се извършва на основата на специални
съглашения. Това изискване се отнася и до преминаването на войски на Съвета
през територията на страна-член. Преговорите за тяхното сключване се инициират
от Съвета, а съглашенията СЕ РАТИФИЦИРАТ В СЪОТВЕТСТВИЕ С НАЦИОНАЛНИТЕ
КОНСТИТУЦИИ. За сведение на вземащите на решения!
[1] Няколко думи за предстоящата война на Запада срещу Сирия
и за отношението към сегашното правителство Личен сайт на проф. д-р Николай
Слатински, цитира се по http://nslatinski.org
[2] Слатински, Н., Ирак. Така съветвах президента, Велико
Търново, Издателство "Фабер", 2009 г., цитира се по http://nslatinski.org
[3] Харта на ООН (личен архив на
автора)
[4] Резолюцията на Общото
събрание на ООН № 3314 от
14.12.1974 г. (личен архив на автора)
Няма коментари:
Публикуване на коментар