вторник, 1 май 2018 г.

ПРОРОЧЕСТВА....

В сайта „Либерален преглед” на Златко Енев прочетох статията на Яша Мунк и Роберто Стефан Фоа „Краят на демократичния век” (www.librev.com).


Между мен и иначе образованият г-н Енев се състоя кратка дискусия (вижте снимката).


Няма да я коментирам.
Малко по-късно в сайта NEWSru.com  попаднах на статията на Ален Фрашон в Le Monde –„Отровното обаяние на автократите” (www.newsru.com).


Ще си позволя да цитирам части от нея:
„Си Дзинпин, Путин, Орбан…. Пред лицето на възраждането на „силните лидери” е важно да си припомним, че …
Европейските леви  дълго време обичаха силните лидери. Мао имаше солиден рейтинг почти до смъртта си през 1976 г., особено в Париж (да ви напомня, че и видната „българолюбка” Юлия Кръстева  е била маоистка – бел.моя). И Сталин се ползва дълго време с името на прославен военачалник и  грижовен баща на родината на социализма. Да не забравим Троцки, съблазнявал много поколения активисти.   ,
Десните също не изоставаха в култивиране на силни лидери. Те се отнасяха с нежност и безкрайна снизходителност към Франциско Франко, Антонио Салазар и към множеството южноамерикански диктатори само защото бяха антикомунисти. Това трябва да го помним по причина, че либералната демокрация – разделение на властите, избори, свобода на медиите, постоянно разширяване на правата на личността, зачитане на правата на малцинствата не е възникнала самопроизволно. Либералният режим, позна в повечето западни страни е резултат от дълга и бавна еволюция. През 90-те години на миналия век, след края на студената война никой не си позволи да превъзнася модела на „великия вожд”, да одобрява пожизненото президентство в името на ефективността и стабилността и други авторитарни лицемерия.
Изглежда сме се заблуждавали. Либералната демокрация върви по пътя на регресията. Породата „силен лидер”, която смятахме че е почти умряла, се възражда отново. Портретите на автократите от Си Дзинпин до Владимир Путин са на първите страници на вестници и списания като най-могъщите хора в света… Светът преживява криза демокрацията.
С падането на Берлинската стена, Западът реши, че е спечелил Студената война,  че капитализмът е победил социализма и, че либералната демокрация по западен образец е победила диктаторските режими от съветски тип. В по-кратък или по-дълъг срок либералната демокрация, като най-хуманен и ефективен политически режим трябваше да възцари навсякъде …
Забравяше се, че СССР се разруши отвътре, подкопан от собствената си икономическа несъстоятелност, социална нищета и диктатура на управляващото съсловие. Забравяше се, че Западът, под марката „борба с комунизма”, поддържаше дружески отношения с най-лошите автократи на епохата….
Глобализацията значително съкрати различията между страните, между Севера и Юга, но навсякъде задълбочи неравенството, което е във вреда на демокрацията…
Интернационализация на начина на живот активизира национализма. Той се нуждае от враг, който да хвърлят на тълпата: „Брюксел, имигрантите, падение на нравите..” Това е „демокрацията”, която днес се практикува в Унгария и Полша…
Решихме, че с падането на Берлинската стена дойде и края на идеологическите баталии и сгрешихме…(край на цитата)”
Аз не зная дали Мунк, Фоа и Фрашон са прави.
Не зная дали Москва, Пекин или Будапеща ще успеят в кампанията си за отричане на универсалните права на човека и да легитимират автокрацията.
Не съм врачка.
Сетих се обаче, че през 1916 г. в Цюрих Ленин пише през популярния очерк „Империали́зм, как вы́сшая ста́дия капитали́зма”.
 В последвалите 100 години  капитализма не изчезна!

Дали ще изчезне либералната демокрация и какво ще я замени?
Може би трябва да питаме НОСТРАДАМУС?



Няма коментари:

Публикуване на коментар