вторник, 24 юли 2012 г.

Е ли психологичното осигуряване при атентати приоритет?


Повод за следващите редове е интервюто на Дина Христова с психолога Христо Монов (в-к „Сега”, брой 4448 /168/,23.07.2012) по повод атентата в Сарафово и психологичното осигуряване на пострадалите. Първоначално се зарадвах, че в публичното пространство се повдига един малко познат на широката аудитория проблем – за т.нар. “ситуационно обусловени загуби”, наричани още “опосредствани загуби”, които се наблюдават при бедствия, аварии и катастрофи. Но ентусиазмът ми се изпари непосредствено след отговора на третия журналистически въпрос. Преди да разкажа защо, ще трябва да спомена няколко думи за посочените специфични загуби.
И в теорията и в практиката, проблемите с тези загуби, не са нови, да не казвам, че са добре известни. Става дума за лица, свидетели на трагичните събития, при които в резултат преживения стрес се развиват посттравматични стресови разстройства, изострят се съществуващи хронични заболявания, могат да настъпят на спонтанни аборти или преждевременни раждания и др. Тяхното количество, особено при атентати никак не е малко. По данни от проучени атентати в Руската федерация за периода 1999-2001 г., ситуационно обусловените загуби са от 19 до 70% от общите. За посттравматичните стресови разстройства при атентати липсват статистически данни. Доколкото обаче механизмът за възникването им е сходен с този при военни действия, ще се позова на опита на въоръжените сили на САЩ и Руската федерация. И тук броят на засегнатите никак не е малък – от 8 до 30% от участвалите в сраженията военнослужещи. В тази връзка ще спомена и за т. нар. "соматични маски” на посттравматичния стрес – главоболие и световъртеж, ускорено сърцебиене и болки зад гръдната кост и т.н. И дотук ще спра с теорията. И ще се опитам да отговоря на въпроса за изпарения ми ентусиазъм.
Казано накратко, вина за изпарениетое самохвалството на психолога Монов.
На въпрос на журналистката, свързан с рисковите групи при атентатите, г-н Монов смело заявява, че  ако сме модерна и нормална държава, с тях трябва да се работи професионално. А професионалисти по психологическа кризисна интервенция има само в нашата професионална организация - Дружеството на психолозите в България и Секцията по кризисна психологическа интервенция към него. Ние сме подготвени да действаме в кризисни ситуации... “. Цитираният текст показва, че на автора не му липсва самочувствие. А дали е основателно и дали само в тяхната организация има подобни специалисти ще видим по-късно.
Доколкото обаче смятам, че не живея в немодерна и ненормална държава бих го попитал:
“1. Не знаехте ли господин Монов за съществуващите в страната центрове за психично здраве? Ако бяхте проверили в “Google”, щяхте да научите, че в Бургас има два – един на името на професор “Иван Темков” (Център за психично здраве) в жк “Лазур” и друг (Информационно консултативен център за психично здраве) зад Драматичния театър “Адриана Будевска”. Вие следва да сте по-осведомен от мен, доколкото “Само в последната година сме обучили над 60 души в цяла България.”
2. Какво Ви попречи г-н Монов да отидете в Бургас като доброволец и да предложите помощта си на персонала на летище “Сарафово”, който е бил на смяна по време на атентата и който според Вас е сред рисковите за посттравматични увреждания контингенти?”.
По-нататък г-н Монов продължава: “...  Аз отделно чета лекции и в Софийския, и в Пловдивския университет на студенти. Така че има достатъчно подготвени хора и недоумение буди в мен защо никой не ни използва. От време на време излиза в медиите: "С тях работят и психолози". Е, кои са тези психолози? Някакви ведомствени психолози, да речем, от Института по психология на МВР. Но аз не знам там да има обучени такива хора. Не знам кой ги е сертифицирал...”.
Не зная колко психолози сте подготвили г-н Монов. По Вашите думи достатъчно. А какво и къде работят след дипломирането си? Не знаете или информацията за това е досадна подробност?
Трудно ми е да приема г-н Монов, че вие (дружеството и секцията) сте единствената институция, при това сертифицирана, която е способна да се справи с кризисната интервенция. Не приемам и иронията Ви към Института по психология на МВР. Няма обаче да го коментирам, по причина че не го познавам. Учудвам се, че със същите мотиви не сте иронизирали Центъра за психично здраве на Министерството на отбраната. За него подробно съм писал в блога си. В контекста на вашите отговори на журналистическите въпроси, искам да Ви съобщя, че вероятно не знаете “там да има обучени такива хора” и това “кой ги е сертифицирал”. Те не са имали щастието да познават правилата, “по които работят кризисните психолози” и не са обучени от Вас, както например “украинците, македонците, че даже и австрийците”. Между другото служителите на същия този център проведоха първите масови кризисни психологични интервенции с военнослужещите от тогавашните Войски на Министерството на транспорта, участвали в ликвидиране на последствията от ж. п. катастрофата на гара Казичане (на 17.08.1992 г. неправилно маневриращ товарен влак удари странично експресния влак от Бургас за София, при което загинаха   8 и бяха ранени 52 пътници). И със свидетелите на разстрела на военнослужещи във Военна академия “Г. С. Раковски” през есента на 1993 г. (четирима убити и двама тежко ранени).

.
С едно няма как да не се съглася с Вас г-н Монов. И това е свързано със значенето на кризисната психологична интервенция. Която трябва да започне веднага след спасяването на пострадалите – ранени, обгорени и контузени.
Останалото в интервюто Ви е евтин PR на собствените Ви постижения в областта на кризисното психологично интервениране. Област, в която се съмнявам да имате практически опит. Препоръчвам Ви да не правите и на специалист в атентатите.
Не ме разбирайте грешно г-н Монов. Не съм против PR-а. Но не обичам да се прави на фона на една трагедия и с премълчаване на факти за състоянието на нещата в България.
Което не само изпари ентусиазма ми, но ми направи и крайно лошо впечатление.
А относно приоритета на психологичното осигуряване ще Ви кажа, че не става въпрос само на съществуване на адекватни структури в страната. А и за формиране на лична потребност от подобна помощ. Което не става за двадесет години...
Чипът, чипът, г-н Монов, както казваше един наш политик.....

Няма коментари:

Публикуване на коментар