неделя, 22 юли 2012 г.

Следващият текст е проект за доклад, който смятам да изнеса на юбилейната научно-практическа конференция във ВМА по повод 20 години от създаването на Центъра за психично здраве, правоприемник на създадения през 1992 г. и не без мое участие Център по психопрофилактика.До времето за провеждане има обаче много време (19-21.11.2012 г.). Освен това не съм убеден, че докладът ще да бъде допуснат да изнасяне на пленарно заседания. ПСИХОЛОГИЧНОТО ОСИГУРЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ – МЕЖДУ МИНАЛОТО И БЪДЕЩЕТО.
След 1992 г. военномедицинската служба претърпя сериозни структурни промени. Те се нуждаят от оценка, каквато не е давана и до днес. Нещо повече. След 1998 г. за теоретичните постановки и практически действия от онова време откровено се мълчи, а някои факти се преиначават. Разбира се премълчаването или пренаписването на историята по посока на новите управленски ръководства не е нещо ново. Разликата е в степента на интелигентност, с която се прави. Такава не може да се отрече на следващия цитат от публикация във вестник „24 часа” от януари 2009 г.:
„Трите основни крачки в здравната реформа - доболнична помощ, болнична и профилактика, при нас бяха извършени за 3 години, до 2005 г. Трябваше още в началото да заложим повече на профилактиката, трудовата медицина, но както обикновено, започнахме от всичко по малко..”.
Разработването на теоретичните постановки за промени в Медицинската служба на Българската армия стартира веднага след 01.01.1992 г. Трябва да се подчертаят обаче два факта. Липса на достатъчна информационна осигуреност за международната теория и практика на запад от Калотина. Както и на желание за пълна ревизия на постигнатото до момента, което не беше трудно във водовъртежа на политическите събития от онова време.
Работата по документа, озаглавен “Концепция за реорганизация и развитие на Медицинската служба на Българската армия за мирно и военно в периода 1992 г. и до 2000 г.” завърши за около два месеца. Той е твърде голям, за да бъде цитиран. В аспекта на темата на доклада, ще си позволя да припомня няколко реда от разширеното работно съвещание по приемане на Концепцията от 17 до 19 март 1992 г. с участието на ръководния състав на Медицинско управление, ВМА, медицинските служби от Видовете въоръжени сили, обединенията и останалите медицински учреждения:
“Предлаганите в концепцията нови звена като Център по психо-профилактика и Център по информатика се приеха като необходими на съвременния етап от развитието на медицинската служба...”
В интерес на истината задачата за опазване на психическото здраве на военнослужещите не бе принципно нова за армията. Още от времето, в което бях началник на полкови медицински пункт в Елхово (1976-1978 г.) съществуваше инструкция за организацията на психо-профилактиката. Тя бе предназначена да подпомогне дейността на командирите при контрола на някои дисциплинарни нарушения, злоупотребата с алкохол, самоубийствата и др. На специален отчет се водеха наборните войници от т.нар. проблемни семейства – разведени родители и сираци. Във всяка част се отдаваха в заповед комисии по психо-профилактика, които освен медицинската служба ангажираха политическите и строеви офицери и органите на контраразузнаването. За съжаление собствения ми опит и този на колегите ми от управлението показваха, че създадените процедури не даваха необходимия ефект, а работата протичаше и се отчиташе формално. Така заложените основи на психологичната работа не съответстваха и на настъпилите обществено-политически промени в България – департизацията на армията, ликвидиране на политическия апарат и насочване на дейността на контраразузнаването към присъщите му задачи. Работата по темата най-вероятно щеше да остане в т.нар. мъртва точка, ако през есента на 1991 г. в Лечебно-профилактичния отдел на управлението не беше започнал работа капитан Илия Маринов, лекар в мотострелковия полк на 16 мсд в гр. Мичурин (днес Царево) и току що приключил обучението си слушател по психиатрия във ВМА. Той бе и инициатора и двигателя за създаване на първообраза на днешния Център по психично здраве.
Концепцията беше докладвана и приета от Военния съвет на министъра на отбраната, а за реализирането й беше подписана организационна заповед № 00162 от 18.05.1992 г. На тази дата е положено началото на съвременната медицинска служба на Българската армия. В последващите дни и месеци до лятото на 1993 г. концепцията доби плът и кръв. Независимо от перипетиите по изпълнение на заповедта след като Димитър Луджев напусна правителството на Филип Димитров и съпротивата на част от висшия офицерски състав на армията.
В края на 1992 г. бе подписана заповед на министъра на отбраната № 00395 от 02 октомври за създаване на Център по психопрофилактика. С това се постави началото на модерното психологично осигуряване във Въоръжените сили. Седем месеца по-късно началникът на Генералния щаб на Българската армия утвърди правилника за работата му. Основната заслуга за разработването е на д-р Маринов, а моята помощ бе в оформянето и организационните въпроси. Не е необходимо да се преразказва правилника, но на някои негови текстове трябва да се акцентира.
По замисъл Центърът бе мирновоенновременна структура, а в традицията на съвременния новобългарски военен говор имаше мисията да осъществява „социалната политика на МО по опазване и укрепване психичното здраве на военнослужещите, военните служители и работници и техните семейства”. Тази мисия едва ли може да се оспори днес. Трудно оспорими от днешна гледна точка, а и от гледна точка на членството ни в НАТО и ЕС са и основните задачи на Центъра, дефинирани преди 20 години. Без да бъда изчерпателен ще подчертая, че тя бяха свързани с:
• Изучаване на рисковите фактори във военната среда, свързани с
човешкото поведение, които влияят върху здравето на военнослужещите и разработка на програми за превенция;
• Разработка на регламентиращи документи и други помагала по психо-профилактика в БА;
• Обучение, специализация и преподготовка на различните категории командири и военномедицински специалисти в умения за психо-социална работа;
• Анализиране и прогнозиране на психо-социалните проблеми в Българската армия;
• Разработка на специализирани програми за обучение на курсантския и сержантския състав във военните училища;
• Реализиране на тренировъчни програми за обучение в психо-социални умения;
• Разработка на програми за повишаване психическата устойчивост при екстремални условия и подготовка на контингенти за работа в такива условия;
• Участие в разрешаване на психологични и психо-социални проблеми при кризи на личността, конфликтни ситуации и др.;
• Провеждане на психотерапия при болнични и извънболнични контингенти;
• Анализиране на междуетническите взаимоотношения в Българската армия и подготовка на съответни програми за превенция и т.н.
Разбира се всяка самооценка може да бъде прекалено украсена. В тази връзка ще си позволя да цитирам думите на полковник Джордж Лоурънс, старши изследовател в Научноизследователския институт за социални и поведенчески науки в Александрия, щата Джорджия, САЩ. Те са публикувани във в-к „Българска армия” на втората година от създаването на Центъра:
„Впечатлен съм от ентусиазма и мотивацията, с които работят хората в този нов институт. Той е много необходим на армията ви и има шанса да успее в начинанието си. Много важно условие за успеха му е да бъде правилно разбран и подпомогнат от командирите и цялата армия. Специалистите са много добре обучени... А опитът им, който е уникален за страната ви, би послужил за ценен пример за приложението на психологията и в други области на българското общество”.
В контекста на казаното няма как да пропусна и данни от отчета за дейността на Центъра в периода януари-декември 1993 г. Като се има предвид, че това е година на изграждане му, изпълнените задачи никак не са малко:
• Изготвяне на програма за психо-профилактика в българския батальон „Сини каски” в операцията на ООН в Камбоджа;
• Подготовка и провеждане на психо-социален тренинг на военнослужещите, участващи в българския батальон „Сини каски” в операцията на ООН в Камбоджа;
• Изготвяне на „Методично ръководство за психологическа работа на офицерите с войнишкия състав”;
• Изучаване на психо-социалните проблеми в съединенията и частите на БА и подготовка на анализи и препоръки до командирите (в изпълнение на тази задача са посетени 82 поделения и са консултирани 3200 военнослужещи);
• Кризисна интервенция сред свидетелите на масовото убийство във Военна академия ”Г. С. Раковски” в гр. София;
• Подготовка и проверка на тестове за изследване на адаптацията на младия набор;
• Изготвяне и апробиране на анкетна карта за изследване на психологическия климат в частите;
• Психологични консултации в клиниките на ВВМИ и Военноморска болница Варна;
• Обучение на началник-щабовете на Граничните отряди.
През годините, изследователите от Центъра издадоха много практични помагала за нуждите на Българската армия. Тук ще си позволя да цитирам едно от първите – „Приложно ръководство и методики за психологична работа на командния състав от Българската армия. Психопрофилактични и изследователски програми”, издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец”, 1995 г. Отговорно мога да заявя, че тематиката, застъпена в ръководството бе съвсем нова по съдържание. Тя обхващаше въпроси свързани с методическото ръководство на практическата психо-профилактична и психологична работа, осъществяване от командния състав; методиките за провеждане на психологическа работа в рамките на малката войскова единица и за водене на разговори и преговори, основани на взаимните интереси; програмите за профилактика на наркоманно поведение и алкохолизъм във войските и за постоянно действащата профилактика на самоубийствата и опитите за самоубийства; изследователските програми за възможностите за професионално и културно-личностно развитие на офицерите и за войнишкият начин на живот и т.н.
Изложението ми по темата ще бъде непълно, ако не спомена задълбочено разработения доклад от Центъра за състоянието на психопрофилактиката в Българската армия, който изнесох на сбора на началника на Генералния щаб на Българската армия през есента на 1995 г., както и интересната и до днес тематика от двата научни форума, организирани от Медицинско управление - "Предизвикателствата на стреса", Хисаря, 1996 г. и „Предизвикателства на човешките отношения -индивид, група, организация”, Банкя, 1997 г. Общият брой на изнесените доклади, в т.ч и на постерната сесия на първия симпозиум бе 75. Забележително бе външното участие във втората научна проява - Научен институт по спешна медицина „Н. И. Пирогов”, 2-ри армейски корпус, ВВУАПВО „П. Волов”, Шумен, Министерство на отбраната, Институт по социология на БАН, Медицинска академия, гр. София, Тракийски университет, гр. Ст. Загора, Главно управление за изтърпяване на наказанията към Министерството на правосъдието, Старозагорски затвор, ВМИ, гр. Пловдив, Национален център по наркоманиите, неправителствената организация „Студио за аналитична психотерапия”. Бяха изнесени 44 научни доклада.
Със съзнанието за възможни упреци, ще цитирам част от приветствието си до участниците в първия симпозиум, още повече, че то съществува в началните страници на издадената книга с доклади:
„...Непосредствената идея за организиране на симпозиума дойде в началото на годината, когато заедно с подполковник Иванов, зам. началник на ЦПП, взехме участие в конференция на НАТО и „Партньорство за мир” в Брюксел, посветена на контрол на стреса при умиротворителни мисии. Тогава имахме повод да осъзнаем, че това, което се прави в БА през последните години в насока на контрол на стреса и превенция на стресовите нарушения съответства на световните тенденции. Същевременно имам основание да мисля, че усилията в страната са твърде несинхронизирани и често различните специалисти и заинтересовани организации действат в изолация, без да знаят какво са постигнали колегите им. В случаите на стихийни бедствия и промишлени аварии често липсва приемственост при оказването на психологична и психиатрична помощ на пострадалите, ако изобщо се планира и провежда такава..”.
В днешния ден няма как да не спомена и за приноса на служителите от някогашния Център по психопрофилактика. Задължен съм в името на историческата памет. Подредил съм ги така, както си ги спомням и без претенции за прецизност в научните им степени и звания от онова време - н. с. Д. Станчев, н. с. А. Варсанова, ст. н. с. Д. Йерохам, Р. Матеева, Кр. Иванов, н. с. М. Димитрова, ст. н. с. М. Вълкова, к. ф. н., Р. Крумова, н. с. Д. Велкова, Св. Шаламанов, к. м. н., В. Вътов, н. с. В. Иларионов, Й. Йорданов, ст. н. с. Д. Пейчева. Поднасям извиненията си на пропуснатите.
Завършвайки ще отбележа, че историята е нещо много интересно. Особено за хора, завършили своята професионална кариера. За съжаление от нея можем да се поучим, но с нея е невъзможно да живеем непрекъснато.
Пред Центъра по психично здраве е бъдещето. Той трябва да отговори на въпроса какво трябва да очакваме от психологичното осигуряване на Българската армия в следващото десетилетие. Аз нямам идеи в това отношение, още повече че винаги съм бил скаран с ясновидството. Най-вероятно няма да прилича на това, което е днес. Имам основание да се съмнявам, че ще бъде и това, което беше в близкото минало.
Питър Дракър пише, че най-добрият начин да предвидиш бъдещето е да го създадеш. Надявам се лекарите и психолозите от Центъра по психично здраве да реагират проактивно на промените и да ги използват като възможност за съзидание. За да изградят бъдещето на психологичното осигуряване на Българската армия в името на психичното здраве на българския войник. И за да не допуснат да се сбъдне една руска поговорка – „Ние искахме да стане добре, а то стана както обикновено”.

Няма коментари:

Публикуване на коментар