МЕМОРАНДА*

 

Повдигна си гласо народо,

и стана нещо като мода,

това що секи лично знае,

(пък и онуй що го не знае),

да окне и да го разкаже,

на теб, на мен, на Царо даже,

па май без срам и капка спънка,

да го пошушне и навънка.

*******

Румбата първи се разтича,

по него Бочко се изтича,

Харвардът не оста назаде,

Карадайъта глас нададе,

а политиците бая са,

(и  десни, леви, горни, долни,

богати, бедни, здрави болни).

И тъй, на тъй – един след други,

в държавата тез първи люде,

ачик си дерта изявиха,

във странство хабер изпратиха.

*******

Сега мой ред дошел е, брате,

и я да зенем със устата,

и да ви кажем де ме стиска,

чепико и що ми се иска,

и що не трябва да се прави,

та сичко тук да се оправи.

Я казувам се Пенин Вуте,

(на Пена що яде лобута),

през ден, демек съм мъж законен,

от политици ту бях гонен,

ту покрай тях и я харосвах,

но пък накрая не файдосвах.

Та думам аз, сега мой ред е,

да си размърдам я чейнето,

и без да мърдам и да шавам,

направо да забележавам,

церо на болката къде е …

У наше село пет кръчмари,

държаха пет кръчмета стари,

и както беше му адета,

ядяха се кат бесни псета.

Че в село пуста клиентела,

видяла – та се не видела,

за толкоз кръчми беше малка –

това е факт, макар и жалко.

Ядеха се проклети хора,

а кмето харно да им стори,

им думаше – бре пезевенци,

спуснете тия пет кепенци,

махнете тез кавги просташки,

и съгласете се орташки,

да си въртите занаята,

та и за вас да има злато,

че и селото  да миряса.

И прав бе кмето, оти ние,

като им гледахме кавгите,

присядахме ту у едните,

ту после в другите кръчмета,

и кой на кредит дава само,

при него смъркахме си здраво.

Караха тъй ден, два – година

и секи на свой ред погина.

Не че погинаха във смърт – обратно,

живеят си, ама превратно,

у безпарично фалименто.

Това е. Днеска у моменто,

май има  пак такава мода…

Но таз кръчмарска злополука,

да служи думам за поука,

на сички що се пак преварят,

отделни кръчми да отварят.

Това е мойта меморанда,

непратена по контрабанда

във нечии комшийски скути,

а лично вам от Пенин Вуте.

*-Стихотворението е на Райко Алексиев и е публикувано преди кажи-речи един век във вестник „Щурецъ“. Позволих си само да го променя в частта му досежно част от българските политици-2021.