Джордж Фридман, 21 септември 2021 г.

Решението на австралийското правителство да се присъедини към американско-британски консорциум, който да помогне за изграждането на ядрена подводница, разгневи Франция, чиито предишни усилия със същата цел бяха изоставени. За да изглади нещата, Австралия обясни, че е имало значително забавяне на работата на Франция, като се позова на културни проблеми като склонността на французите да ползват ваканция през август и да не се явяват на срещите навреме. (по-важното е, че Канбера вярва, че ядрената програма отговаря по-добре на нейните нужди от тази на дизелово-електрическите подводници.) Това беше огромен договор и аз винаги се радвам на френската способност да се прави на изнасилена, както и на неспособността на Австралия да се справи с това.

Зад шума около решението на Австралия се крие геополитика, а не става дума за нарушаване на договори. Както по време на договарянето на сделката (преди 2016 г.), така и при подписването на  споразумението с Франция през 2016 г., светът изглеждаше различно, отколкото днес. Според някои Китай се е развивал икономически, съсредоточавайки се върху международната търговия и еволюирайки към някакъв вътрешен либерализъм. Китай беше огромен клиент за австралийските минерали, а китайските студенти наводниха австралийските университети. Австралия вижда решението за изграждане на ядрен подводници като част от модернизацията на своя флот, а не като подготовка за предстояща война. Австралийците бяха привързани към САЩ, но не бяха задължени да купуват американски технологии.

Войната нито е неизбежна, нито, според мен вероятна. Но нациите трябва да се подготвят за най-лошия сценарий. Закупуването на оборудване от Франция повдига въпроса за френските намерения и възможности в случай на война. По време на мир закупуването на оборудване не е задължително да се основава на съгласуване на интереси, способности или желание за участие в потенциален конфликт. Нацията трябва да има всеобхватни отношения с държава, с която може да й се наложи да споделя рискове. С други думи, въпросът не е цената. Придобиването на оръжия трябва да бъде част от системен и общ интерес. Франция не отговаря на този профил. Нейното действие или бездействие от гледна точка на Австралия е непредсказуемо. Франция има свои интереси и не е ясно, дали тя ще ги съобрази с тези на Австралия.

През 2016 г. това не беше проблем. Сега обаче е.

Придобиването на подводница свързва три островни държави. Великобритания и Австралия очевидно са острови. Съединените щати, като доминираща сила в Северна Америка, също са своеобразна островна държава.

Втората световна война по същество беше морска война, Съединените щати бяха основният източник на материали и човешка сила. Великобритания можеше да оцелее само ако получи тези материали от САЩ, а ако Великобритания паднеше, бъдещето на Атлантическия океан и на САЩ щеше да бъде под въпрос. Съединените щати също трябваше да попречат на Япония да доминира в Тихия океан. От самото начало Щатите виждаха в Австралия начин да си осигурят географска основа за започване на контраофанзива в западната част на Тихия океан.

Нито Великобритания, нито Австралия биха могли самостоятелно да устоят на доминиран от Япония Азиатско-тихоокеански регион или на доминиран от Германия Атлантически океан. В най-лошия сценарий на Вашингтон САЩ биха изложили на риск двете си крайбрежия и по този начин можеха да се окажат изолирани от света. Съюз, изграден между Великобритания, Австралия и Съединените щати, заедно с Канада и Нова Зеландия, блокираше германското и японското господство в океаните и осигуряваше човешка сила за ангажиране в операции на сушата, както и бази за военно-въздушните сили. Интересите на всички тези нации съвпадаха. САЩ трябваше да гарантират Великобритания и да блокират Япония в свой интерес. Великобритания и Австралия очевидно трябваше да бранят своята територия. Между държавите имаше тактически разногласия, но стратегическите им интереси на бяха очевидни.

Със сделката за подводницата (да не говорим за много други съвместни действия) логиката на Втората световна война отново се завръща, но не като логика по време на война, а като логика на потенциална война.

Атлантическият океан в момента не е предизвикателство, но Великобритания вече се разграничи от Европа чрез Brexit. Тя се е борила заедно със САЩ в много войни, колкото и неправилни да са били те. Нейните стратегически интереси в дългосрочен план не са обвързани с Европа, а със САЩ както беше през 40-те години на миналия век,.

Австралия е изправена пред потенциална заплаха от Китай, който настоява за достъп и контрол на западната част на Тихия океан. Австралия не може сама да се изправи срещу Китай.

Съединените щати не могат да предадат контрола на Тихия океан изцяло или отчасти на Китай. В случай на война, повтарям, че тя е малко вероятна, Австралия трябва да има съюзник, който може да блокира Китай и който има интерес да го направи. А Австралия, както през 40-тегодини на ХХ век, трябва да може да играе значителна роля в една евентуална войната.

Само когато погледнем по този начин на нещата, можем да разберем геополитическата логика в промяната на решението на Австралия за закупуване на ядрена подводница. В ситуация, в която опасността от война е изсмукана от пръстите, придобиването на оборудване може да се третира като обикновена търговска дейност. Но когато войната се премести в посока на възможна, макар и малко вероятна, това, което е необходимо, е всеобхватен съюз, в който всяко действие заздравява алианса, и е в интерес на всички участващи страни.

Франция има ограничени интереси в Тихия океан и със сигурност няма интерес или способност да води продължителна война там. Доставките на части за подводния флот могат да бъдат интерпретирани от Китай като акт на война, а не е известно какви са намеренията и способностите на Франция за поддържка. Обстоятелствата за Австралия са се променили спрямо 2016 г. и затова източникът на подкрепа за подводния флот става въпрос от важен национален интерес. Разбира се, Франция много добре разбира това, но предпочита да играе ролята на предадена.

Далеч по-интересно е да се наблюдава еволюцията на Five Eyes – разузнавателен консорциум между САЩ, Великобритания, Австралия, Канада и Нова Зеландия. Трите големи сили вече са създали съюз, който се простира далеч отвъд границите на разузнаването.

Най-важното е, че съществува реална международна договорна система, съсредоточена върху океаните.

НАТО все още е там, но мисията и способностите му в случай на война са неясни.

Отхвърлянето на френския договор трябва да бъде прочетено и в тази светлина. 

И тогава може да се окаже, че гневът на Франция, който надхвърля рамките на проваления и безспорно доходоносен договор, има нещо общо с това.