АНГЕЛИНА

 

Я си имам в наше село една Ангелина

и по нея все лудувам от цяла година.

Она мен ме сака много и ще да ме вземе,

но едничко само пречи, че страни от мене.

Една вечер я настигам, там, при них, до плето,

и и́ казвам жаловито мъка си в сърцето:

- Ангелино, душо блага, изгорех за тебе,

нема повече да чекам – мен жена ми требе!

И у теб ми е мераку, само тебе сакам.

Айде още тая вечер, че я не протакам!

- Тая вечер хич не може, у дома е бако,

утре вечер ще ме чекаш доле, у сливако!

Ле-ле, като ми продума това Ангелина,

язе рипнах от земята цели два аршина!

Па у дома си отидох, ала ме не свърта,

цяла нощ не съм заспивал – нещо ме чегърта!

Не е шега това, брате, ами е женитба,

требе много да внимаваш, она веднъж идва!

Нощ и ден се търкулиха, вечер ни споходи,

а в сърцето нещо шъпне – „Требе да се оди!”…

Па се шмугнах у зимнико, доле при виното,

за кураж без пресекулки пресушх килото.

Па стиснах в ръце тояга, накривих калпако

и отидох да я чекам доле, у сливако.

Чеках, чеках, па погледнах: нещо се белее!

„Ангелина – си помислих – вервам, друга не е.”

Па полазих по коремо – леко да я фана

и към дома да политна с нея като врана.

Кога пипнах, оно брате, мокри беневреци –

беа метнати да съхнат между два диреци...

Я се върнах да почекам мойто либе сладко,

но нали ще да го крадна – чека ли се, братко?

А у мен ми нещо шъпне, току вика „Айде!”,

а я мислано му думам: „Мъничко потрай, де!...

След минутка некой мина и клекна до плето,

нема лъжа, си помислих, ето го момето!

Па прерипнах фърковато старите дуваре,

та я сграбчих и побегнах като вълк със яре.

Кога стигнах до мегдано с мойта Ангелина,

под фенеро я поспрех се, малко да почина.

Га погледнах във ръце си – вместо Ангелина,

я съм сграбчил по погрешка баба и́ Кръстина!

„Ле-ле мале, що направих?“ – страшно се уплаших,

па я фърлих и към дома като кон запраших!

Две недели я не одих на чешма, на оро,

две недели срам ме беше да мръднем от дворо.

Две недели я си мислим и нощем, и денем,

що да сторя с Ангелина, дека да се денем,

дето ме она излъга, дето ме измами

и пред целото ни село ме така посрами!

Да я трепа със камата или със пищово?

Ама подир туй ша гния до живот в затворо…

Да им пална, си помислих, къщата със хано,

за това подир смъртта си ще вра у катрано!

И реших да им изскубя луко и пиперо

в някоя потайна вечер до последно перо.

Техната градина с нашта нищо не ги дели,

много пъти с Ангелина там сме се видели.

Нощ припадна, нощ дълбока, тъмна-тъмновата.

я отидох, па изскубах луко на момата.

Във градината ни тато заранта намина,

да полее зеленчуко, дор е ладовина.

Не след дълго разядосан, тато се завръща

и напълни със гълчава цялата ни къща:

„Некой е нощес изскубал луко и пиперо!

Ех, да зная кой го стори, скубвам му джигеро!”

P.S. На текста попаднах случайно. Спомних си, че като пишман артист-самодеец в 8-ми прогимназиален клас съм го рецитирал, но не успях да се сетя за автора (и чичо Google не успя да ми помогне). Наздраве!